Справедливостта като равнопоставеност

Основни свободи на гражданите се накърняват и когато се ограничават възможностите им да изпълняват обществените си задължения. При незаинтересованост на партокрацията от повишаване на политическата ни култура, ние, хората от мнозинството, трябва да си поискаме равно право да разполагаме с „проблемите“ на обществото. Нашата масова политическа активност трябва да противостои на корупцията и тероризма.

Висока и устойчива политическа активност на мнозинството не допуска и чл. 12 на настоящата ни Конституция. А справедливостта като действителна равнопоставеност изисква всеобщо право на чуваемо изразявано мнение и политическа дейност. Социално-отговорната политическа позиция на мнозинството се постига с участие в политическата дейност и масово обсъждане на актуалните обществени проблеми.

След като правото на политическа дейност не им е признато от Конституцията, много хора не зачитат тази дейност като работа. На свой ред, партийни политици не искат мнозинството граждани да дели обществено-политически задължения с тях. Обявявайки се за „елит“ и професионалисти в политиката, те ограбват политическите права на мнозинството граждани. И колкото повече хора ги признават за елит, толкова по-ненаситни стават те за избирателско внимание. Борят се за привличане на вниманието на млади и стари към тях и техни другари. Но техният стремеж за привличане на внимание рядко преминава в умение да слушат и при обществена необходимост да не се съгласяват. Затова и не се постига достатъчно доверие към тяхната критичност. Така и общуването ни с тях малко допринася за повишаване на нивото на нашата политическа култура.

Определения на демокрацията

Според К. Попър, ако биха попитали умния политик „Какво е демокрация?“, той лесно би могъл да отговори „управление на общата воля“ или „управление на народния дух“. „Обща воля“ е достатъчно неясна степен на общност, а „народният дух“ може да се отнася за всеки народ, но не и за българския. Защото в България относно властта, държавото устройство и формите на държавно управление нардът е лишен от право на изразяване на гласно мнение. Българският народ нито има право да прави чуваеми предложения за промени в конституцията относно държавните институции, нито има право да гласува за такива промени. Право и места, където да правят предложения за такива конституционни промени, имат само партийците. А право да утвърждава промени – само анахронизмът „Велико народно събрание“, според решение на Конституционния съд от 2023-а година.

Вярно е, че партийци проявиха безсрамието да се обявяват за „политическа класа“, с което оправдават изключването на мнозинството от същността на политическия процес. Но до самообявяване за „народ“ още не са стигнали. А и народът ни никога сам не се е отказвал от правата си на политически субект в Република България.

Заинтересована от ниско ниво на политическата ни култура е партокрацията. А в многообразно отдиференцирана система като обществената всеки гражданин е отговорен за народното състояние. Като субект на обществените отношения гражданинът трябва да има неотнимаемо право на мнение, предложение и избор на решение относно всяка промяна в обществено-политическата самоорганизация.

Нарастване ролята на съзнанието – повишаване степента на обществената цялостност

Без постигането на достатъчна степен на социална цялостност, на всеки етап на общественото развитие настъпват кризи. Стихийното регулиране ан обществото е все трудно осъществимо. Но съзнателното регулиране не изключва спонтанността.

Спонтанността обезпечава пълнота на нравственото развитие на обществото. Тя е спътник на проявления на доброто. Така способства за обогатяване на съдържанието на нравственото съзнание.

Но спонтанното обогатяване не изключва и политическото съзнание. А политическият ни персонал спъва този процес. Той преднамерено ограничава правото на мнозинството граждани да участват в реализацията на политическата необходимост у нас. Вече десетилетия политици-партийци не признават право на безпартийните граждани да участват в приемането на конституционни промени на държавното устройство и формите на управление в Република България. Те считат себе си за „политическа класа“ и мислят, че имат собствено политическо съзнание достатъчно на всички граждани на Републиката. Това тяхно отношение към непартийните избиратели ще задълбочава и удължава политическите кризи у нас. Изход остава един – непартийна самоорганизация и промяна на чл. 12 на конституцията ни.

Опозиция

В обществото взаимоотрицателността на противоположните една на друга страни изисква във висока степен отдиференцирана тяхна самоотрицателност. Това важи с особена сила за единствата на противоположности в надстройката. Опозицията е страна на социалнополитическа взаимоотрицателност. И ако се стреми към някаква обществена полза от присъствието си на политическата сцена, тя трябва да притежава висша обществена самоотрицателност.

Опозицията следва да е най-силно откроена форма на проти­востоене на стихийност в политиката. Затова тя трябва да е взаимо­отрицателност колкото на управляващите, толкова и на разложител­ната стихия на недоволството. Тази двойнствена роля изисква възможно най-високо ниво на социално-политическа идейност на нейните представители.

Партийци казват: „Ако всички подкрепяме правителството, тогава ще е опозиция народът“. За тях народът е страшна опозиция! Защото народът в опозиция ги прави излишни.

Лоша опозиция ли ще е народът за себе си, за обществото? Лошо ли е за тях лишаването на народа от право на политическа артикулация?

Лишеният от опозиционна роля народ придобива политически значима необходима роля при социални катастрофи. От относител­но постоянна опозиционност на народа партийците се страхуват и защото може да ги лишава от безметежно и безотговорно позициониране около източници на благоденствие. Въпреки и делящи се на управляващи и опозиция, поради съвпадението на основните им политически интереси, при опасност за господството на тяхната „класа“ те са готови да се обединяват. Готови са и да се унижават взаимно, за да разплакват разединения народ. Отстранявайки се взаимно от властта при неблагополучия, те в немалка степен отстраняват и възможността за търсене на отговорност от виновните.

Колко лесно се обединиха, като на управляващи и опозиция се преразпределиха, през есента на 2014 година!? Защото разбраха, че няма вероятност да се увеличат гласовете за тях на нови избори, а се очертава обратна тенденция. Защото се страхуват от възможността, народът сам да им излъчи кандидати за опоненти. Защото видяха, че безправният народ може да се самооткрие като опозиция. Как заговориха в хор за задължително гласуване, когато разбраха, че без него се изолират от народа! Защото разбраха, че престореното им политическо взаимно противопоставяне започва да разкрива манипулативния си характер.

Защото само народът може да е неизчерпаемо градивна опозиция. Той може да откроява в най-голяма пълнота конфликтите. Народът никога не е заинтересован от прикриване на далавери, защото е винаги губещ от тях.

Само народът може да е неизчерпаемо демократична опозиция, която никога не е заинтересована от изборни манипулации и предизборни спекулации. Защото манипулираните избори сигурно му отнемат възможността да изразява артикулирано мнение до следващите избори. Защото партийните организации спекулират с негови мнения и настроения, но са склонни да му предоставят представителство до трибуните само ако отстоява тяхното мнение. Затова народът е заинтересован от институционализация на своя изборна самоорганизация. Но тя е страшилище за всяка партокрация, която, докато е на власт, осуетява нейната регистрация.

Партийците знаят, че увековечаването на играта им на правителство и опозиция е невъзможно с активна народна позиция. Затова искат да свеждат тази позиция до участие в нямо гласуване. Защото истински активната народна позиция изключва безнаказаната им безотговорност. Защото ще помита безнаказаната злонамереност в осуетяването на чуваемо изразявана избирателска критика, за което те остават слепи.

 

Сатой Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 54-56