Според К. Попър, ако биха попитали умния политик „Какво е демокрация?“, той лесно би могъл да отговори „управление на общата воля“ или „управление на народния дух“. „Обща воля“ е достатъчно неясна степен на общност, а „народният дух“ може да се отнася за всеки народ, но не и за българския. Защото в България относно властта, държавото устройство и формите на държавно управление нардът е лишен от право на изразяване на гласно мнение. Българският народ нито има право да прави чуваеми предложения за промени в конституцията относно държавните институции, нито има право да гласува за такива промени. Право и места, където да правят предложения за такива конституционни промени, имат само партийците. А право да утвърждава промени – само анахронизмът „Велико народно събрание“, според решение на Конституционния съд от 2023-а година.
Вярно е, че партийци проявиха безсрамието да се обявяват за „политическа класа“, с което оправдават изключването на мнозинството от същността на политическия процес. Но до самообявяване за „народ“ още не са стигнали. А и народът ни никога сам не се е отказвал от правата си на политически субект в Република България.
Заинтересована от ниско ниво на политическата ни култура е партокрацията. А в многообразно отдиференцирана система като обществената всеки гражданин е отговорен за народното състояние. Като субект на обществените отношения гражданинът трябва да има неотнимаемо право на мнение, предложение и избор на решение относно всяка промяна в обществено-политическата самоорганизация.
Няма коментари:
Публикуване на коментар