За номинирането и мандатността

По-високи изисквания към необходимите представители в необходимата на обществото власт

Необходимо е да се излъчват и упълномощават да упражняват властта най-достойните и способни да противостоят на обществената инерция и стихията на първичните човешки потребности. Не тези, които групово или индивидуално се самопредлагат, а взискателните към нас и към себе си. Само когато всеки от нас се чувства отговорен да предложи за депутат по-добрия от себе си, можем да постигнем необходимата селекция на заседаващите в органите на държавната власт.

Духовната индивидуалност на хората е трудно разкриваема. Способностите на хората да откриват трудолюбивите души са различни. Но за да се разчита на тях като избиратели, трябва да имат желание за това. А право на това трябва да имат всички. От правото на номиниращ не бива да бъде лишаван никой. Но и насила ползването на това право не трябва да се изисква от когото и да е.

Напълно доброволно трябва да е участието както в номинирането, така и в гласуването. Поредна голяма политическа грешка в България може да стане приемането на предложението на някои партийци за въвеждане на задължително гласуване. Задължителното гласуване не може да превърне безотговорните пред обществото в отговорни. Единствено завистта на Вуте към Нане може да ги подтикне към активност и собствени предложения за номиниране на кандидати.

Днешната политическа неравнопоставеност на гражданите на Европейския съюз е истинско социално зло. Не е важно колко партии ги правят неравнопоставени. Една или триста и една, партиите са самонатрапници. Прехвърляйки си вината за злините една на друга, партиите стават единен заслон на безотговорността. Мандатността е колкото начин за търсене на отговорност, двойно повече начин за разминаване с отговорността.

Мандатността не гарантира плурализма

Слугинското мислене не се отличава със значим плурализъм. Всички слуги се мъчат да се харесат на господарите си. Това е главното. Всеки слуга го прави както може. Но доколкото съществува, многообразието на слугуването се определя предимно от изискванията на господарите.

Не е съществено различно и положението на просяците. Старата поговорка "Който проси, не може да го носи..." не е валидна за съвременна България. Днес и държавата и просяците в нея просят за едно и също. Казват, че кой с каквото може, с това се оплаква. Но у нас всички просещи се оплакват от едно и също – от миналото на страната си. Както от най-близкото, така и от по-далечното.

Заедно с миналото изхвърляме и създаденото в него. Българските партийни организации не се съобразяват с мнението на П. Дракър, че организацията трябва да се научи да експлоатира собствените си успехи. И мандатността с нищо не помага за такова научаване. За всеки мандатоносител е важно да се хареса на външния си покровител и на вътрешния си гласоподавател. А практиката на сиюминутното престараване се разминава с перспективните интереси на България. Плурализмът на мисленето струва нещо, когато се решава, преди да се прави, а не като всеки разваля правеното от другите.