Състоянието на отрицателност като разгърната същност на хората

Според Х. Маркузе, най-вътрешните възможности и на хората не могат да се разгърнат в общество, освен при загиването на обществения ред, в който те първо са изфабрикувани. Нали и за Хегел, когато нещо противоречи на себе си, то изразява своята същност. А за родените край границата между две хилядолетия разгръщането на тяхната същност се оказва особено трудно.

Законите на мисленето стават отрицателност на формите на действителността в името на отразяването на по-истинската ѝ същност. Процесът на познанието става особено противоречив, когато трябва да отразява и взаимоотрицателността на различни по дълбочина същностни страни на действителността. Такава необходимост е многозначителна в днешната епоха на много дълбок преход.

Ние, живелите при преходи от една партийно-политическа система към друга, сме особено затруднени да стигнем до най-голямата дълбочина на прехода към новата епоха на достъпа. Но за тези от нас, които са преживели няколко партийно-политически преходи, включително и техни изгреви и залези, не е трудно да си представим и непартийна политическа система. Ако не друго, тя многократно повече от партиите може да ограничи политическото неравноправие. А от това зависи ограничаването на неравноправието и в други области на обществото. Затова създаването на самоорганизация на избирателите е най-животрептящата ни задача.

В епоха на достъпа – властта все по-недостъпна за мнозинството!?

Отчуждаването на мнозинството граждани от властта у нас през третото десетилетие на XXI век продължава да се утвърждава. То ще продължава, докато правото на обикновените хора у нас да изразяват отношението си към имащата решаваща роля политическа необходимост се свежда до безгласен глас, демонстрации и скандиране. Преодоляването на това отчуждение изисква участие на мнозинството в разрешаването на проявяващите обществено-политическа необходимост противоречия.

Цялостното разрешаване като преодоляване или като възпроизвеждане на основните политически противоречия като съществено съдържание на обществената необходимост трябва да се основава на цялостната мисловна дейност на обществото. Това може да постига самоорганизацията на избирателите с по-всеобхващащи гражданите от тези на партиите организационни структури. Когато дейността на институцията не изключва никого, всеки, който желае, би могъл да допринася, според силите и сопособностите си, за разрешаването на възпроизвеждащите и възвишаващите обществената необходимост противоречия.

Участието на човека в реализацията на обществената необходимост и съзнателното разрешаване на собствените противоречия на неговата индивидуалност могат да взаимопроникват състоянията си и да съвпадат. Така ще се постига по-диалогична нравственост и действителна свобода. Ще бъде по-цялостно взаимопроникването на индивидуалната самореализация и социалното взаимодействие.

Против властолюбието

Хората разграничават усилията си, за да ускоряват и проверяват своето саморазвитие. Тяхното единение е необходимо както за целенасочено противостоене на външни за тях и противникови въздействия, така и за цялостно противодействие на регресивна социална инерция. Защото милиарди земни жители се разминават, за да избягват сблъсъка, но не са малко и стремящите се към него, за да налагат волята си на други.

Хората взаимно се спъват при насоченост към взаимодействие с ограничен обект и взаимно стимулират усилията си с оглед на получаване на предимство в това взаимодействие. Предимството може да става основание както на власт, така и на признание. А взаимоотрицателността на властта и признанието е особен и много важен източник на действеност в общественото развитие. Тя е важна и за социалното взаимодействие и за личностното саморазвитие. При доминираща роля на признанието преобладава прогресивността на това единство. При доминираща роля на властването е обратно и може да се открива път по наклонената плоскост към нравствено падение както на по-малки групи от хора, така и на огромни човешки общности. Това не означава, че властта трябва винаги и навсякъде да се ограничава. Устойчивостта на движещата роля на това единство изисква равнодействие на тези противоположности, при приоритетно внимание към противоположността признание. Защото тази противоположност е изцяло духовна страна на противоречието. Не трябва да се забравя и че това противоречие е междинно и с опосредстваща функция. Колкото и да е важно, то не е определящо и фундаментално за обществото. То е изцяло само надстроечно противоречие. Освен това, всяка от неговите страни е спрегната в други не по-малко важни единства на противоположности. Властта противостои и на безвластието, на подвластните, на правото, на политическата идеология и т.н. Признанието също, освен с властта, взаимоотрича свои състояния с непризнателността, с бруталността, с внимателността, вежливостта, достойнството и с коя ли не нравствена черта и не само с нравствени.

Взаимно допълване може да има както между контрагенти, така и между независими един от друг производители, функционери и дори лидери. Те могат да си сътрудничат с взаимно информиране и обмяна на опит. Но могат и да се спотайват, когато в двора на съседа при негово отсъствие гори или на работата на колегата по професия, при негова неосведоменост, се нанасят вреди.

Взаимното проникване на функциите на народните представители едновременно предполага критичност на едни към дейността на други и взаимна допълняемост. Необходимо е всички взаимно да се предпазват от незачитане на обективната обществена необходимост и всички да противостоят на несъответстващата ѝ разложителна социална инерция. Действията им трябва да са в противодействие на решения, които не съответстват на обществените интереси, но и да не спъват инициативността на техни колеги. Те следва да се състезават колкото по едновременна иновативност и перспективност на собствените предложения, толкова и по задълбочаване и уточняване на предложенията на другите, с оглед на по- ефективната им реализация и усъвършенстване на законодателството.

Раздвояването на депутатския състав на управляващи и опозиция, въпреки добрите пожелания, води до ограничаване на взаимното обогатяване на проектите. Партиите се стараят да дават различни обещания и състезаването с проекти на една и съща тема е рядко. Усилията се концентрират не върху взаимното обогатяване, а върху отстояването на позициите подкрепа или отхвърляне на предложенията.

Взаимното проникване в действеността на народните представители може да повиши степента си, ако те се обединяват в парламентарни групи по региони. Защото при обединяването им в партийни групи и взаимоотрицателността по избирателски интереси, и самоотрицателността в името на държавните интереси се разтварят, стопяват, в интереса към властта. Ако има обединяване в групи по региони, може да се появи антагонизъм при определяне на места за реализация на инвестиционни проекти. Но такива въпроси се поставят в Народното събрание много рядко и точно това са въпросите, при решаването на които конкурсите най-накрая биха се оказали полезни за България. В много повече отношения регионалното групиране на депутатите ще стимулира синергийността на тяхната активност.

Обединяването на депутатите в каквито и да са парламентарни групи е вредно за тяхната инициативност и синергийност с техните избиратели. Но доколкото то може да е необходимо за икономия на време в дейността на парламента, може да става именно според уточняването на тази необходимост. Може да има групи-представители на всяка от съществуващите в края на миналия век области. Може да има 5 групи, според съотношението с меридианите: Североизточна, Северозападна, Югозападна, Югоизточна и Средна България. Поради по-големия брой население, Софийският регион, включващ сегашната област и столицата, може да има отделна парламентарна група и групите да са шест. Но, ако се прецени за по-целесъобразно, групите може да бъдат 4 или 7, или Х. При всички случаи е за предпочитане да са така структурирани, че да се преодолее сегашното деление на опозиция и управляващи, което многократно е доказало безплодието си и разрушителната си сила. То парализира естествено исторически формиралото се от хилядолетия противоречие между управлявани и управляващи и превръща народа в безгласна буква при обсъждане на въпроси, свързани с държавата му. Защото взаимоотрицателността управлявани – управляващи, освен всичките си други достойнства на социален двигател, може да определя и необходимото равнодействие на противоположностите власт и признание. Ако определяща роля в обществото имаше само основното му противоречие между производителни сили и производствени отношения, би могло и така като днес да е. Но хората не са волове или коне и не може да бъдат изключвани от властта в системата, която движат.

При избора на правителство всички парламентарни групи може да представят свои цялостни проекто-състави или предложения с набелязани от тях повече или по-малко имена на кандидатури за министри. След това от пълния списък на всички предложения, избрана от Народното събрание комисия, включваща представители от всички парламентарни групи, следва да излъчи най-достойните от предложените за всяка длъжност и да внесе проект за състава на Министерския съвет в пленарно заседание на НС. Преди да се гласува, на заседанието се предполага право на всеки народен представител да прави предложения за всякакви изменения във внесения проект за състава на МС. Така може да се постига предотвратяване на конфликти на интереси не само по роднинска, но и по всякаква друга опорочаваща се връзка.

Всичко това ще способства за преодоляване на сегашната липса на приемственост в работата на Министерския съвет. Защото ще се преизбира не този, който е най-близък на министър-председателя, а който е ръководил министерството си най-добре. Удобството за премиера при сегашната екипност на формирането на правителството трябва да се замени с удобство за избирателите да влияят на това формиране чрез своите избрани народни представители и с по-добра екипност в работата през целия мандат. Предполагаемият аргумент по български, че това го няма никъде другаде по света е без каквато и да е логическа стойност.

 

С. Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 48-51

 

Интерференция на избора с някое късно съждение

Подобно на електроните и фотоните, нашите мисли се наслагват една над друга, интерферират, усложняват се и може да се възвишават в главите ни. При даване на отговори, изпълняваме изискванията на тест, а и след всекидневни размишления, остават следи от тяхното лудо състояние. В по-кратък или по-продължителен процес, отговорите започват да се конструират с поставянето на въпросите.

Психолози се ангажират с квантови уравнения. Изучавайки квантовия формализъм, опитват да стигнат до по-общ модел, приложим и към човешката душевност. Суперпозицията на състоянията изглежда привлекателна като модел на сложното единство на двусмислия и съждителни противоречия, които ние изпитваме когато се съмняваме, а и докато умозаключаваме. Ракурсни конфликти възникват в процеса на наблюдението. Противоречиви съждения може да поражда анализът. Абстракции може да водят до противоречиви изводи.

Дълъг се оказва списъкът на експерименти, издаващи проявления на квантово функциониране на нашето мислене. Има експерименти, свързани с наблюдение, езиково обучение, изучаване процеси на паметта, на съждителна и умозаключителна дейност, учене на занаят. Квантови странности намират място във всички области на познанието. Така човек прави успоредни изчисления за маси и процеси, разсъждения относно изменения на въображаеми обекти; конституира суперпозиции на разнообразни състояния.

Квантовото мислене не се характеризира с оптималност, а с възможно „импрегниране“ на разсъжденията в контекста, в който са били, поставени въпросите. Предвиждайки ефект на неразличимост квантовият модел позволява да се улавя в плен един от най-неуловимите аспекти на ситуацията. Той може да служи за конкретен анализ на конкретни ситуации.

Смисълът на думите зависи от контекста, в който те са използвани. Неразличимостта на микрочастиците прави необходима квантовата статистичност. Нилс Бор е бил вдъхновен от психологически теории за основополагаща дейност в квантовата физика.

 

С. Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 31-32