Имат ли наши партии депутати, у които, без никакво съмнение, родолюбие надминава инстинкта за живот и съхранение?

Много българи-родолюбци са ни оставили примери за наличие на такава сила у откроили се от мнозинството граждани. Откроява се сред тях и Атанас Буров. На границата между изтеклото и настъпилото ново столетие ни предложиха „нови свидетелства за неговото мислене и поведение. Там е голямата му сила: мислите, които ни е оставил. В тях е човешката му същност: обич и неизменна привързаност към България и семейството; толерантност към политическите партньори; уважение към народа, което означава реалното му участие в управлението на държавата и стриктно зачитане на всичките му права и свободи; честност, която да внушава доверие за приятели и врагове – с една дума – всичко онова, към което се стремим и което може би наистина с право ще наричаме демокрация“ (Ж. Цветков, „Атанас Буров – Живот за България“, трето допълнено и преработено издание, Фондация „Атанас Буров“, София, 2002, стр, 10).

От цитираното искам да откроя: уважение към народа, означаващо реалното му участие в управлението на държавата и стриктно зачитане на всичките му права и свободи. Има ли у нас друго реално участие на гражданина в управлението на държавата, освен пускане на партийна бюлетина с имена на кандидати на партии, мераклии да бъдат избрани в органи на държавната власт? Няма. А това участие е толкова ограничено и опосредствано, че участващите в гласуване граждани не могат да се почувстват съучастници не само в управлението, но и във властта и овластяването.

Г. Странджалиев

Преди 90 години и понастоящем

„Счита се, че нашето поколение няма властители на умовете. Дотолкова ли вече това е лошо? Да, ние не получихме необходимото образование, следователно няма да станем мъдреци, а нашето време няма да е класическо. Ние ще си останем хора начинаещи, несъстояли се. Ние ще направим множество грешки и неверни ходове. След сто години историята ще се окаже логически ясна и проста и поколенията, които съумеят да разрешат нашите проблеми (ще успеят ли те да разрешат собствените си поблеми – това е съвсем друга работа), ще гледат на нас отвисоко. Но, опивайки се от своите успехи, те не ще могат да познаят нашата радост – откровена и лека, идваща от осъзнаването на това, че ние – деца на своя век, знаещи, че сами няма да можем да пожънем плодовете на започнатото от нас дело, нито даже да го завършим, а в това, което ние създадем със собствени ръце, няма да ни се удаде да намерим нито умиротворение, ни спасение“ (Эмманюэль Мунье, „Манифест персонализма“, Москва, 1999, стр. 14).

Изразено преди 90 години, а оттогава валидно с още по-голяма сила за нашето време. Днес беше избрано правителство на Република България с всички конституционни пълномощия. Това е крачка напред в усвояването на способността да разговарят помежду си партийците.

Дали и ние сме станали по-способни да избираме способните да поставят народните интереси над груповите ще проличи от работата на новоизбраното правителство. Нека да дадем на новите министри полагащите им се 100 дни наше търпение. Нашата критика трябва да е възможно по-добронамерена.

Честита Новата 2025 година!

„Съществувате тогава и само тогава, когато сте свободни да вършите неща без видима цел, без оправдание и, най-вече, извън диктата на нечие чуждо повествование“ (Насим Никълъс Талеб, „Прокрустовото ложе“, ИК „Бук Травъл“, София, 2020, стр. 29).

Този афоризъм в началото на 2025 година буди у нас, в дните когато страната ни за пореден път е без редовно избрано правителство, много съществени въпроси. Съществуват ли у нас народни представители, способни на целеполагане относно невидимото още бъдеще? Способни ли са народните ни представители на целеполагане, несвързано с поредни оправдания? Състоянието на водните ни ресурси, пътните ни артерии и много други страни на живота ни не дава основания за утвърдителен отговор.

Що се касае за диктата на „чуждото повествование“ у нас, ние до такава степен сме свикнали с него, че не се и питаме: допустима ли е неговата степен в нашия обществен живот? Народните ни събрания се сменят многократно по-често от изискваното от Конституцията, но диктатът на чуждото повествование не намалява. Тогава въпросът „Съществува ли Българска демокрация?“ е напълно основателен. Този въпрос поставя на дневен ред още по-фундаменталния: съществуваме ли ние като граждани на нашата република, т.е. съществуваме ли като политически същества – според изискванията на античните мъдреци?