Несправедливост в „свободата“ на словото

Дискурсивната дискриминация в скрита форма е и политическа. Политическата дискриминация лишава от равноправие огромно мнозинство от хора, третирани като неспособни да артикулират интересите си. Така изключването на мнозинството хора от политическия процес се представя за нормално явление. Мнозинството хора са лишени от социалното право да говорят при обсъждането на важни обшествени проблеми в публичното пространство. Лишени от правото да „вижда-и-казват“ по такива проблеми, те се лишават от реалната за човека възможност и да „пред-вижда“ и „предс-казва“ бъдещето на своята общност. Така животът им „се оголва“ от същностни за човека характеристики.

Тази духовна „оголеност“ на човека го отчуждава от собствените му връзки с обществото. Политическите партии преднамерено замъгляват това същностно отчуждение. Самите партийци не искат да знаят за него.

Сократ постига знание за незнанието. То се оказа безкрайно полезно за природознанието. Съответства на природата на неговия безкраен обект, а и предмет на изследване. Има заинтересовани от незнание на другите при социалните избори. Валидно е и за избора на институции, и за избора на политики. В разрива между знание и реалност продължава да вирее цялата ни паразитна партийна система.

Тази партийна политическа система, в процеса на социалния избор има доминираща визия, без тя да има когнитивно и морално превъзходство. При взимането на решения силата на знанието и моралните ценности се заменя със сила на груповия интерес. Коригиращата роля на опозицията в парламента става привидна и демокрацията се фалшифицира. Действителният синтез на разностранни мнения се анулира. Демокрацията като „власт на демоса“ губи своята същност.

Вместо демократични методи се прилага комбинация от измами, незнание и тайни. Дистанцираните от центровете на властта, в най-добрия случай, остават в полуневедение и, дори да протестират, в крайна сметка, стигат до примирение с измами, незнание, престъпления и тайни. Изкуствените социални системи, пренебрегващи съвременната необходимост от значимо личностно противостоене на социалната инерция, стават форми на обществен регрес. За да го спрем, трябва да се самоорганизираме.

Ренесансов идеал в българското училище

– Цървули няма, гайда иска! – казваха мнозина за естетическата програма на комитета за култура в България през 70-те години. И програмата не издържа проверката на времето. Тя не попречи на рухването на обществената система, утвърдена в страната в средата на XX век. Различни хора се смяха на опитите за нейното изпълнение.

В случая е напълно валидна тезата на Хегел за смеещите се на вглъбения в мислите си мъдрец, който попаднал в локва. Големият мислител казва, че те не могат да попаднат в гьола, защото поначало си лежат в него.

Опитите за възпитаване на уважение към ценността на човешката личност заслужават подкрепа. Човекът е проявление на неизчерпаемия природен източник на красота и от него се очакват високи граждански добродетели. Джото, Донатело, Ботичели, Леонардо да Винчи, Рафаело Санцио, Микеланджело и Тициан налагат образа на деятелна, енергична, героична личност, която блести и със земната си красота. Градоустройството, в което площадите са главните градски места, подчертава стремежа към синтез на монументалните изкуства, обхващащ живота в неговата пълнота. Живеещите години в атмосфера на майсторство ученици привикват на системен труд и постигат тайни на необикновено хармонични и уравновесени композиции.

Изумително трудолюбив, Леонардо създава съвършени образи на хора. С неугасим стремеж към съвършенство, той е убеден, че „знанието е истина, сила и красота“. Непрекъснато си е задавал незадавани преди него въпроси и иска да открие човека като венец на живата природа в работите на учениците си.

Самото включване в училищните програми на НРБ на задачата за по-цялостно запознаване с живота и делото на универсалния гений Леонардо да Винчи, казващ „тъжно е, когато ученикът не е надминал учителя си“, означава много. Програмата Леонардо да Винчи бе неотъпкан път към най-целесъобразна реализация на учениците в техния бъдещ живот. Но докато тя бе почин за всенародно естетическо възпитание, в условията на застой в общественото развитие, тя се оказа по замисъл неосъществима.

Проекти и ценности

Човек може сам, но да действа човешки се научава в обществото. Човек дължи на обществото своето ставане, както и обществото дължи ставането си на човеци.

Доброто начало се предполага и у обществото, и у човека. Обществото и човекът си дължат взаимно и спасението си. Спасението им предполага и взаимност на проектирането.

Според проф. Добрин Тодоров по-дълбинното разбиране на проектирането като изконна човешка задача днес е поставено на изпитание, „особено откъм смисловия си хоризонт“. Той счита, че в обществото доминира прозаичната практика на краткосрочния проект. „Вкореняването“ на краткосрочното проектиране професорът свързва преди всичко с тоталитарния период (вж. „Философски алтернативи“, 2011, Но 6). Но примерът, характерен за това време, който авторът привежда, „план работа не върши, но план работа отчита“, все пак се отнася за друг термин. У нас под „проект“ традиционно се разбираше първообраз на нещо, което остава да съществува след възможно реализиране на проекта.

А много планове по време на диктатурата на Комунистическата партия наистина служеха не за свършване на работа, а за алиби, че не се лентяйства. В работата си сам имах контрагенти, които казваха: „По-сигурно е като дойде началникът и види, че има планче.“ Естествено, „сигурността“ зависеше от висотата на началника. Обаче предназначението на смислените планове и програми е да обезпечават съ-действие, синергийност, на индивидуалната и общностната практика. А събитието съ-битие става все по-дефицитно в република България.

Направих малко уточнение към статия на Д. Тодоров, защото точно след падането на предишната диктатура терминът „проект“ придоби безсмислено широко разпространение. И много партийци наричат партиите и коалициите си „проекти“. Може би защото мнозинството от партиите у нас не са направили нищо по-значимо от написването на проекта за създаването си.

Нас това ни засяга предимно с факта, че и за партиите-проекти ние сме предвижданият „материал“, от „омесването“ на който зависи реализацията на техните платформи. И в частичното изпълнение на програми, платформи на реализирани партии-проекти ние бяхме „тестото“, което месиха по техните рецепти.

„Месят“ ни не само партийците, които по сталински са от „особено“ тесто замесени. В това им помагат и нароили се неправителствени организации, тъй като и те трябва да отчитат някаква дейност за оправдаване на направените от тях разходи. Ще ни „месят“, докато не си „опичаме акъла“, за да създадем своя избирателска организация. Единствено самоорганизацията може да отстоява неповторимостта на всяка личност.

Да бъдеш „себе си“ още не означава уникалност. И папагалът е „себе си“, но за човека папагалското не е уникално. Дори „себе си“ съм още не значи личност. Личност значи собствен стил на взаимодействие, на съ-действие, синергия с обществената среда. Идентичността означава собствена съпричастност с другите хора. Не означава забравяне на истината, че личностната основа на човека е заложена от обществената му среда. Разбира се и „вътъкът“, който зависи от него, не е по-маловажен от основата. Нещо повече, от човека зависи извисяването както на личностната, така и на обществената същност.

Възпроизвеждането на личностната същност следва да е процес на извисяване. Заобикалянето на тази необходимост става с формулата „така правят всички“ и с мотото „аз съм себе си“.

Истинската личност противостои и на собствената си инертност, и на ретроградната социална инерция. Не и като мнозинството партийци – да противостоят на потребителската инерция само у другите.

Партиите форматират индивидуалността според политическите си калъпи. А личностната идентичност на избирателя е в собствената ценностна ориентация и способността за самоорганизация. Избирателят-личност сам артикулира интересите си, а не чака партийната им интерпретация.

Движение за комунистически труд в НРБ

През 1958 година ДСНМ се преименува на ДКМС и още в началото на 1959 година най-добрите младежки бригади в Габрово създават движение за ударен комсомолски труд. През септември 1959 г. участници в това движение се събират на Първа национална конференция. Едновременно, под ръководството на професионалните съюзи, възрастни работници се включват в бригади за образцов социалистически труд. Две години по-късно, в средата на 1961 година, бригадите за ударен комсомолски труд наброяваха 4170, с около 80 000 участници, а бригадите за образцов социалистически труд – 7443, с над 110 000 участници.

След съвместно решение на ЦС на професионалните съюзи и ЦК на ДКМС, публикувано на 2 юли 1961 година, движението на младите работници за ударен комсомолски труд и на възрастните работници за образцов социалистически труд се обединяват в „Движение за комунистически труд“. Мисля, че това обединение и последвалото го разширяване на движението са прибързани, както много други инициативи в НРБ. След два месеца в движението за комунистически труд са включени над 12 000 бригади, 532 смени и цехове и 34 предприятия. Разширяването му продължава.

Още този начален стремеж към увеличаване на количеството на участниците доведе до снижаване на тавана на идеалите на движението. Към предишните стандартни производствени задачи на участниците в социалистическото съревнование – преизпълнение на плана, икономия на материали и т. п.– се прибавят две много общи, неопределени, изисквания: борба за по-висока обща и техническа култура и за примерно социалистическо поведение. За сърцевина на движението за комунистически труд се смятаха усилията за непрекъснато повишаване на производителността на труда. Необходимостта от тези усилия се свързваше с недостига на работна сила в пределите на цялата страна.

Български социолог писа, че за увеличаване на производителността на труда трябва да се води борба и с надписванията, нарушенията на трудовата дисциплина, текучеството и егоизма, защото „от тях кокичетата на комунизма изсъхват“. Като изисквания към участниците в движението за комунистически труд се посочваха: системно четене на художествена литература; по-често ходене на театър, опера, концерти, изложби; участие в обсъждания и загриженост за цялата бригада; интерес към новото в живота. Бригадите за комунистически труд трябваше да създават възможности да се изявяват разнообразните способности на хората и в процеса на колективния живот – нови умения и способности. Това означава развитие на движението в дълбочина. Очакваше се в колективите за комунистически труд да съзряват предпоставките за всестранно развитие на личността. При слабия интерес към самовъзпитанието, при липса на психолози и недостиг на добри организатори, в тогавашните условия това бе архинаивно очакване.

Бригадите за комунистически труд оказваха помощ на членовете си при строеж на жилище, болест, стремеж към по-пълно задоволяване на личните културни потребности. Но за да бъде истинско, движението за комунистически труд трябваше да способства за превръщане на труда в първа жизнена потребност на гражданите на НРБ. А трудът става първа жизнена потребност, когато човек е убеден, че в него проявява и развива своите същностни сили. За да става това, съдържанието на труда трябва да се обогатява непрекъснато.

Но движението не се развиваше в дълбочина. Съчетаването на личните и обществените интереси постепенно се влошаваше. Нивото на положителния пример на партийните и комсомолски активисти се понижаваше. При такива тенденции, в много колективи за комунистически труд, след като участниците даваха обещания и се включваха в движението, напрежението спадаше и те бързо се смъкваха на предходното равнище. В началото преобладаваше щурмоващина и се тръгваше по отъпкани пътеки. Нови и разнообразни традиции не се създаваха. Защото в повечето колективи за комунистически труд липсваха самоусъвършенстване, постоянство, ритмичност.

Така, с често възвръщане към изходното ниво, колективите изпадаха в „омагьосаните кръгове“ (по Т. Живков). За това допринасяха и шаблонни обещания, често подготвяни само от ръководствата. В крайна сметка, с такъв примитивизъм, се компрометираше не само движението за комунистически труд, а и самият комунистически идеал.

Демокрация и универсалност на човешките права

Демокрацията по определение предполага право на участие на човека в социалното управление. Но в „демокрацията“ на Новото време и постмодерността това право за мнозинството избиратели на представителите, избиращи органите на управление, изключва възможността за словесно участие в процеса на избирането и контрола над управляващите. Управляващите не се интересуват от неповторимото мнение на политически активния избирател. А точно такива избиратели най-добре чувстват пулса на обществените потребности и чуват стенанието на страдащите граждани. Заглушаването на техния интеграторски глас отслабва правата на мнозинството. В публичната сфера на днешното общество не се чува „глас на мнозинството без афера, тласкаща го да се самобичува“. И така, част от правата са за част от хората.

Партикуларността на човешките права характеризира: правото на самоопределение и отделяне; правото на собствена артикулация на личната потребност от общество и други политически потребности; правото на непартийна политическа самоорганизация. Прокламираната универсалност на правата не е принцип, гарантиращ нормативна всеобщност спрямо нормативен социален контекст. Няма отговор на въпроса защо атлантическите държави допускат в приложението на правата тази партикуларност. И конфликти възникват, щом човешки същества не получават основателно обяснение за това. За тези хора локално-кодифицираните норми се лишават от предимството на тяхната отнесеност към автентичния контекст.

Съотнасянето на правата с действителната човешка среда е първостепенно право на всеки човек. И „моралните личности имат задължението да не лишават никого от правото на обосноваване“. Но безпартийните избиратели фактически са лишени от това право. Без тяхна самоорганизация безправието им ще продължава.

Идеал и реалност на политическата социализация в НРБ

Марксиският идеал е: свободното развитие на всеки – условие на свободното развитие на всички. Според идеала, същността на свободното развитие на човека е в осъзнаване на обществената необходимост и действие в съответствие с нейните изисквания. Задължителното образование на юношите и девойките до 16 годишна възраст в НРБ логически произтичаше от такова разбиране за свободата и нейното постигане. Но разликата между идеала и действителността беше огромна, защото законите на общественото развитие като същност на обществената необходимост почти не се усвояваха.

Като елементарна предпоставка за приближаване към развитие в това направление се считаше минимум политическа социализация на всички. И в НРБ доминиращ фактор на политическата социализация се оказа семейството. На разнопосочното въздействие на семейния фактор в началото на 70-те години все още в някаква необходима степен можеше да противодейства единодействието на училището и обществените организации. От втората половина на 70-те години, след Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Хелзинки, върху процеса на политическата социализация на средношколците започна да оказва по-значимо въздействие информацията от електронните медии.

В последния етап от съществуването на НРБ като специално предназначен да способства за политическата социализация бе въведен учебният предмет „Общество и личност“. Целта бе да се усвоява значението на живковския тезис „Този свят е и мой“. Въпреки преобладаващото множество на отличните и много добрите оценки в училищните дневници по този и другите учебни предмети, свързани с обществознанието, мнозинството млади български граждани се оказаха неосъзнали, че този свят зависи и от тях. Доказателство – днешното състояние на българското общество.

Очаква се демокрацията, както и други същностни промени в обществения живот у нас, да бъде внесена отвън. Смята се, че в Третата българска държава на Балканите нищо социално съществено не може да се роди. Дори до края на 1988 година наши учени хора твърдяха, че в НРБ застой не е имало, а само влияние на застоя в СССР (сп. „История и обществознание“, 1988, NoNo 5-6, стр. 26). Такова безкритично отношение към обществено-политическия живот у нас допринасяше за утвърждаване на формираната в семейството индиферентност на политически апатичните ученици. Политическата артикулация, упражнявана в училището, не бе затвърдявана нито в училищни, нито в извънучилищни ситуации. ДКМС вече едва дишаше. За частична политическа социализация способстваха частично обхващащи младежта неформални групи.

В цялата си съвкупност всички фактори на политическата социализация не можаха да убедят новите поколения българи, че истинската социализация е невъзможна без минимум самоорганизация. А на чакащите да бъдат от друг организирани могат да бъдат увеличавани задълженията, но не и правата.

Свобода на словото и политическа безсловесност

Нашата свобода на словото се свежда до свободно говорене в кафенето, кръчмата, на улицата или писане и четене в затънтени дебри на Интернет. До чуваемите от всички медии обикновените избиратели достъп нямат. Дори и ако някой от нас си плати, за да изкаже мнението си по радиото или телевизията, ще го прекъснат, недоизказал изречението си. Ако, все пак, успее да изкаже някаква антипартийна мисъл, на мига ще я захлупят и ще я заключат в тенджера под налягане. Защото не искат мнението на несъгласните да достига до мнозинството.

Щом не са в съгласие с позициите на партокрацията, колкото и да са смислени, за т. нар. „четвърта власт“ мислите ви са вредни. „Кощунствена“ считат идеята за референдумна промяна на конституцията. Терминът е поставен в кавички от Славчо Кънчев. Защото, независимо дали по време на дълги или на скъсени мандати, демокрацията ни е във ваканция. Ако не протестираме с месеци, на 4 години ни се полага 1 ден „демокрация“. А ако правим това и скъсяваме мандатите, може да стигнем и до ден на година. Дори и да включим в тази равносметка по 1 ден за местните, и на 5 години по 1 ден за безсмислените президентски избори, работата по същество не се променя. Защото и на първите, и на вторите, и на третите – все сме си безсловесни безпартийни избиратели.

„Свободата“ на словото без право на чуваемо слово е лицемерие. Такава „свобода“ кара избирателите да избират само измежду Белич, Караман, Мурджо и Шаро. Това да сме пожизнено политически неми не може да се промени, докато правото ни на артикулация остава делегирано на родната партокрация.

Репресивност по време на градежа на основите на социализма

Още преди първата петилетка на изграждането на социализма огромната маса от членовете на БКП държи на господстващата роля на комунистическата партия. Те искат държавата да провежда линия на икономическа репресивност към по-заможните български граждани. Натискът им „в това отношение нерядко добива формата на демонстративна агресивност. Всяка промяна в действията на управляващите към либерализиране на икономическата политика се посреща много остро от широките средина партийната членска маса...“ (В. Мичев, „По въпроса за установяването на съветския модел на социализма в България“, сп. „Исторически преглед“, 1996, кн. 5, стр. 34). Доколко такова реагиране е мотивирано от политическа убеденост и доколко – от българо-славянска завист може всеки сам да преценява. Но „смекчаването на изкупвателната система за селскостопанската продукция от есента на 1947 г. довежда до истинска криза в партията – срещу това протестира голяма част от селяните – членове на БКП, много от тях престават да посещават събрания и да си плащат членския внос, има дори случаи на декларирано напускане на партията...“ (пак там). Ръководството не остава без отзвук на тези настроения. XVI-и пленум на ЦК на БРП (к) през юни 1948 г. призовава към бдителност срещу „попълзновенията на класовия враг“ и между центъра и местните структури се възпроизвежда взаимното стимулиране. През втората половина на 1948 година на много места партийни активисти проявяват инициативи „за масови репресии“ срещу заможните селяни-„кулаци“ (вж. пак там, стр. 38).

Първата петилетка на строителство на социализма е време на засилващ се натиск за ежегодно и навреме предаване на задължителни държавни доставки от селскостопанските производители. След голямото напрежение по време на подготовката и произвеждането на изборите за местни органи на властта на 15 май 1949 година, връх на напрежение е и събирането на увеличените държавни зърнодоставки през лятото на 1950 година. Увеличаваха се и нарядите за предаване на вълна и мляко от животновъдите.

* * *

В началото на 1951 година Сталин се връща към указанията си от средата на 40-те години – в България да не се изостря ситуацията до крайност. Опитите на В. Червенков за приложение на тези указания не предотвратяват избухването на селски вълнения в НРБ през пролетта на същата година. Преследването на „вражеските“ елементи продължава.

Изселват от големите градове или въдворяват в ТВО „политически опасни лица“. През април за седмица-две са изселени във вътрешността на страната семействата на бегълците зад граница. През втората половина на месеца по обвинение за връзки с Югославия са арестувани висши военни дейци, включително легендарният Славчо Трънски.

Априлски (1951) пленум на ЦК на БКП решава да се прочистят селските партийни организации от „вражески“ елементи и „кариеристи“. До края на годината са изключени над 50 000 души. Така, ако мартенският (1951) пленум се произнася за смекчаване на репресиите, априлският решава за „обновяване“ на качеството им. Съвпадащи по време действия, насочени към успокояване на обстановката и към нанасяне на нови удари по „класовия враг“, са различни страни на единен процес на овладяване на сталинското изкуство за оперативно и тактическо маневриране в политическата практика. Тогава и младежкият актив в учебните заведения е обучаван да разграничава явленията „буржоазен остатък“ и „вражеска проява“.

Като цялостна система репресивната машина продължава функционирането си и през 1952 г. БКП се научава успешно да лавира между критиката на недостатъците и тяхното възпроизвеждане. Демонстрираха ни, че са наследили нейното умение и партиите, които ни управляват след присъединяването ни към Европейския съюз.

Корени на злото и достъп до властта

Социалното зло се основава на мрежа от свързани корени. Множеството от тези корени се преплитат най-вече с несправедливостта. Насилието вирее, защото обществото търпи неправдата. Мързелът съществува, защото неговите носители несправедливо използват създаваните блага от работещите. Мнозинството е безгласно по обществените проблеми, защото юридическите закони са несправедливи. Убийците и крадците се множат, защото няма справедливо възмездие.

Несправедливостта е фактор за реалността и на останалите злини, а намира най-пълен израз в неравноправието. Законът не е еднакъв или еднакво прилаган за всички. След като разликите по рождение не могат да бъдат премахнати, обществото трябва да изисква от всеки да му служи според възможностите си. За тази цел трябва да му осигурява простор за пълноценно развитие на способностите.

Надхвърлящата личните и семейните потребности собственост е източник на власт. За да няма произтичащо от нея унаследяване на власт, следва всички граждани да имат еднакъв достъп до органите на властта. Справедливостта изисква защита на всеки, който има за свое задължение добрината към другия и наказание на всеки, който не зачита правените добрини. Ако справедливостта е хармонично отношение между личността и обществото (Платон), всеки, който е за справедливост, трябва да не допуска да дава на обществото по-малко отколкото иска да получава от него.

Различията между „десни“ и „леви“ по съдържанието на справедливостта се „стопиха“ и остана различието по въпроса за носителя на справедливостта. „Левите“ парадират с искания за достойно заплащане на труда, социално осигуряване на бедните и нетрудоспособните, достъп на гражданите до здравеопазване и образование, но не и за равен достъп до политическата власт в държавата и средствата за масова информация. Достъп до властта искат за т. нар. държавно-творческа част от населението, като под такава част разбират себе си и колегите си от партийния спектър. Въобразяват си, че народът е достатъчно представен от тях и такъв достъп не му е необходим.

Като отъждествяват справедливостта с равенството, някои десни я считат за несъвместима с прогреса. А и програмата на Партията на европейските социалисти акцентува върху ценностите и идентичността на индивида в обществото, не не и върху политическите права на този индивид.

В крайна сметка, народният суверенитет се заменя с пазарен, а демокрацията – с партийна експертиза. И безграничните свободи на експлоататорските малцинства и партокрацията все повече ограничават правата на мнозинството. Политическият монопол се побратимява с монополистите в другите области на живота.

Партийците знаят, че институционализирана народна опозиционност означава край на увековечаването на партокрацията. Неизчерпаемата съзидателността на народа като опозиция ще означава край на увековечената спекулация за необходимост от партийна артикулация.

Но не само политиците-партийци са заинтересовани от безсловесността на избирателите. От нея са заинтересовани терористите и всички корумпирани. И едните, и другите са заинтересовани от сегашната политическа обезправеност на безпартийните избиратели. Колкото по-малко хора имат политическа грамотност и политически права, за да разкриват и критикуват тяхната същност в разнообразието на нейните проявления, толкова по-добре и за едните и за другите. При узаконеното им безмълвие безпартийните нямат свястно средство, за да се оправят с корумпираните. Като ефикасно средство им остава само подкупът. При липса на възможности сами да противостоят на тероризма като правнополитически пълноценни граждани, безпартийните нямат друго средство за разминаване с терористите, освен премълчаването на белезите за техни проявления.

След като и да имат какво да кажат, безпартийните няма къде да го кажат, те имат възможността да „избират“: или укриватели на тероризма и корупцията, или скрити доносници на властващите! Могат да напишат за едните или другите на интернет страница. Но дали ще прочетат написаното тези, които могат да направят нещо против тях, или доносници на критикуваните? Бог знае!

Манипулация и артикулация

Български партийци, политолози и прависти говорят и пишат против стопроцентовата представителна демокрация, но не отстояват алинея 3-та от чл. 1 на Конституцията на републиката. Защото се страхуват от възможността народът да стане действена опозиция на партокрацията.

Други смесват плебисцит и референдум. Така искат да ни натрапват актуалния само за тях дневен ред.

Трети предлагат допитвания до народа, като си запазват правото само те да определят правата му. За тях са приемливи всякакви референдуми, само не за правата на човека.

Четвърти извеждат на преден план пряката демокрация в Съединените щати, оставяйки в сянка нейната съвременна първопроява – кантоните Ури, Швиц, и Унтервалд, основали на 1 август 1291 г. Съюза на свободните граждани. Защото не искат сами да институционализираме овластяващите си права.

Пети се наричат социалисти и са за „национализация“ на политиката. Това означавало „решенията да съответстват на интересите на мнозинството от гражданите и да се приемат с тяхно участие“ (Достоен живот в справедлива държава. Възможен е! – Предизборна платформа на БСП–ЛЯВА БЪЛГАРИЯ).

Какво ли означава „да се приемат с тяхно участие“? Всяка ръчна манипулация с бюлетина е „участие“!

В крайна сметка – от първите до осмите – всички искат да ни артикулират интересите и да сме безсловесни избиратели. Но стана дума за БСП. „БСП остава опора на републиканизма, на парламентарното управление и на социалната справедливост. Ще проведем обществена дискусия по важните и актуални конституционни въпроси: за собствеността и монополите, за силно регулиране на банковия сектор, за баланса на властите и за организацията на съдебната система“ (пак там).

Какво направи БСП по тези въпроси през 2013 г.? – Отказа правото на гражданите да създават избирателски организации.

Какво направи по тях през 2014-а? – Подкрепи предложение за задължително гласуване.

Познайте какво ще направи през 2015? – Предложение за задължително таксуване на отварянето na устите или...?

За нравствеността, демокрацията и субектността

    „Колкото по-открито се дискутира

и предмет на диспут е политиката,

детското внимание се концентрира

върху скучното и еднообразие.

Едно след друго идват поколения,

неотчитащи значимата ѝ стойност –

отнасящи се към нея с презрение

като към най-безнравствена скотобойна!

За да има в политиката нравственост,

трябва и ние да следваме принципа –

в обществена дейност да съблюдаваме

все императива категорически:

мисли и предлагай така, че начинът

ти на предлагане да има в себе си

достойнствата на личностно постъпване,

без оглед на личните ти потребности

Такъв категорически императив

налага на политическия субект

да действа не само като вдига ръка,

а и давайки предложения с респект.

Нравственост в политиката означава

строго съобразяване с истината.

Както и дълженствуване на доброто

с пълно уважение към мнозинството.

Нравственост означава непрекъснатост

на безкористното ни отношение

и към предложенията на другите

при подлагането им на съмнение.

Невъзможна без суверенно мислене –

суверенитетът е демократичност.

Политически дебат в процедурите –

гласуването без колективистичност.

Често „съществува силна инерция“

в гласоподаването по традиция.

Субект придава индивидуалния

смисъл на дейността срещу зависимост.

Турен дефинира демокрацията

и чрез съчетание на единството

на закона и на техниката с лична

свобода и с културното различие.

Демокрацията е необходима

за добро съчетаване на фактори

за обединение и факторите

за по-действена диверсификация

„Не съществува такава демокрация,

която да не е „някак“ плуралистична“.

Ала кой е истински необходимият

плурализъм? Кой е остарял? Кой – измислен?

Трябва хабермасовска комуникация

като способност да бъдат установени

съответните източници, „причините

за несъгласие... между разумни хора“.

Не е пространството на демокрацията

разумно и спокойно. Неспокойствието

му не следва да се възпира с уличните

скандирания, а – чрез контрадействието.

Ограничаване на властта чрез действеност

на основни права – ето сърцевината.

Аз питам днес: само право на гласуване

с ръка и неистов уличен рев ли имам?

Дали са необединими съставните

елементи на демокрацията сега?

Истински ограничават държавната власт –

за номинации избирателски права.

Двете страни са реални с гражданствеността.

Ако е редовно самовъзпитавана –

всеки у себе си върху доброволността –

и на собствена воля е основавана.

Демокрацията си изисква субекта

с разсъдък за политическата система.

Докато народа отнасят към обекта

на политвъздействие – тя е анатема.

Субект не расте от „поливане с тезиси“,

от безспирната канонада – послания.

А от практика, стимулираща размисли

за народна власт със собствени очертания.

Субект, интегриращ идентичност, техники,

жизнен опит – доказателство за свобода.

Субект – никога несвършващо усилие

за единство на устременото към дележ.

Субект – индивид, борещ се за самостойност,

противостоящ на всяко чуждо господство,

поставящ свободата като „условие

за своето щастие“ и като цел главна.

Субект – признаващ „другите като субекти“,

шансовете им да са субекти подкрепящ.

Демокрация – пространство на усилия

в градежа и признаването на субекти.

По определение на Турен: субектът –

„едновременно разум, свобода и памет“.

Демокрацията е системност – култура.

АЗ – детерминант на обществена структура.

За утвърждаване на индивидуалния субект –

на неговата памет, културната му идентичност,

политическият живот не следва да бъде пазар,

че пазарът унищожава искрите на сърдечност.

А колективната и личната свобода изискват

изграждане, защита и смисъл на личния опит,

за да свързват собствена памет с проекти личностни,

с достъпа до благата от културните индустрии:

здравеопазване за хора, на Земята родени;

достъп до всеобщопридобитата информация,

до възпитаващо ум и сърце образование;

право на социална помощ и протести публични.

Ако тези индустрии имат по-основна роля

даже от производството на блага материални,

политиката има определящо значение

и е необходимо всеобщо участие в нея.

Всички имат потребност от „пространство“ политическо,

за да се ликвидира монополът на медиите –

чрез правната регулация в най-универсалната

и с политиката, общо благо за всички търсеща.

Само при реално право на всеки за участие

в това планетарно търсене има демокрация –

без право на монопол ни на авангардна партия,

нито на многопартийния „елит“ политически.

Параванът за този монопол е демагогия,

отнемаща на мнозинството най-фундаменталното

от всичките наши права, социално приложими –

с анахронизми като задължително гласуване.

Задължително не е знак за висота на личността.

Нито е измерител на обществото за зрелостта.

То би могло да обслужва само партокрацията.

за да не се сваля лесно яремът на нацията

Партийци го искат, за да ни вкарат в игра без права.

За да разчитат на избирателите всички нива –

за да могат с безправните по-лесно да си играят.

Ако ли паднем под ярема – насила да ни баят.“

Откъс от издадената преди два дни книга на Сатой Чатой „Алтернатива и императиви“.

Диалог

„Кой люби народа поробен

и пази завета велик –

на Левски завета бунтовен,

при нас нека дойде войник.“

— Кой е казал това?

— Казал го е антифашист. Но който и да го казва, щом като казва това, което трябва, ще го следвам.

— Какъв е „на Левски завета бунтовен“?

— Установяване на чиста и свята република.

— По какво би се различавала тя от сегашната република България?

— По какво ли не!? Но не допускам у Левски да е имало наивност, за да вярва, че може да се осъществи „пряко гражданско управление“.

— А какво?

— Управление, избирано от народни представители, които народът сам е излъчил от своите среди.

— Какво значи „сам е излъчил“?

— Значи, че не са ги излъчили партийни централи. Значи, че преди да го призовават да гласува, трябва да го питат какво и кого предлага. Значи още, че тези, които номинира, ги е излъчил не по обещанията им, а по резултатите от работата за добруването на една или друга част от населението, която те вече са свършили, и затова ги предлага.

— Как избирателите ще отсяват стойностните номинации, за да утвърждават изборните бюлетини?

— Като се самоорганизират по избирателни райони и дискутират по предложенията си.

— А ако народът не иска да се самоорганизира и самоуправлява?

— Ако не иска, ще тегли.

— А какво е необходимо, за да се организира?

— Да се самодисциплинира. Да избира в Народното събрание хора, в чиято способност да приемат необходимите решения се е уверил, преди да бъдат предложени за народни представители. Не като досегашните, които да му отнемат и малкото права, дадени му по Конституцията от 1991-а година. Трябва приетите решения да изпълнява, а ако не са правилни, сам да прави предложения за нови или за изменение на съществуващите. Всички закони, свързани с човешките права, да утвърждава на референдуми.

— А ако нашият народ не иска да се самодисциплинира?

— Ако не иска, ще тегли.

— Защо не са се самоорганизирали по-напреднали от нас народи?

— Вероятно защото там това все още не е така наложително.

— Защо?

— Защото както във всеки хомот, така и в европейския изоставащият мъкне по-голяма тяга.

— Но ще посмее ли българският народ да прави нещо, неправено още от по-напредналите?

— Ако не смее, винаги ще си е на опашката и ще тегли.

— Мнението ти за тягата и промяната не прилича ли на тезата на Ленин за връзката на най-слабото звено на империалистическата верига с революционната ситуация?

— Който не мисли върху това, което се казва, а само върху това на какво да оприличи казаното, и се озърта, за да разбере кой го казва, изостава. Господ не е колар, за да връзва допълнителна синджир-тяга на изпреварващите държави. Изоставащите трябва да преодоляват по-голямата тяга.

— Ален Турен не казва ли, че „не може да съществува демокрация без партии“?

— Казва, но в книгата си „Що е демокрация?“ не го доказва. Той казва, че това „не се оспорва от никого“. Такъв аргумент няма стойност. Хиляди заблуди на определени исторически етапи са били неоспорвани, но това не ги е направило истинни.

Животът доказа, че партийната (еднопартийна и многопартийна) политическа система ражда тероризъм. За непартийната демокрация няма такова доказателство.

Ален Турен изхожда от дефинирането на „демокрацията като свободен, на равни интервали от време, избор на управляващи от управляваните“. Значи демокрацията означава да мислиш, преди да гласуваш, а не само след като си гласувал или след като си играл на карти, вместо да гласуваш. Ако на втория ден след предсрочните избори възниква необходимост от нови избори, изборността се превръща в абсурд. Значи трябва да се смени начинът на произвеждане на изборите. За да стане това, избирателите трябва да са не само гласоподаващи, а и гласно изразяващи се. Но не само с уличен рев, колкото перманентен и свиреп да е той. В предизборната кампания избирателите трябва да имат думата преди партиите.
— А ако избирателите не искат да си казват думата преди партиите?
— Ако не искат, ще теглят.

Избори и субекти

Истинските избори предполагат участници-субекти в изборния процес. Защото както еднопартийната, така и многопартийната власт цели да се възпроизвежда. „Въображението за едно различно бъдеще ще се сблъска с поредния провал, ако отново инвестира в партии, лидери, избори...“ (Валентина Георгиева, „За политическо въображение и риска от елитаризъм“, сп. „Социологически проблеми“, 2014, бр. 1-2, стр. 403-404). 

Мислещият българин иска да гласува ежедневно за предлагани и подлагани на дебати нови идеи. Не иска бъдещето на родината да се решава от някой, който победил веднъж във „фиктивните избори“, четири години прави „каквото си иска“ (вж. пак там, стр. 404). По същество това си е искане за фактическо участие на избирателя в политическия процес. Бедата ни е, че много протестиращи си заравят главата в пясъка, за да не виждат такива избиратели и да не чуват думите им.

Мислещите избиратели вече не искат да бъдат елиминирани от сферата на действие на съвкупния субект на политическия процес. Те не могат още да се утешават с „мъглявината“ гражданско общество – „куче-пазач“. Мислещите започват да прозират в мъглявината и да разгадават кого пази „кучето“ гражданско общество.

Мнозинството говори против олигарсите, а гласуващото мнозинство подкрепя партии, на които разчита олигархията. Изборния процес направляват медиите, на които избирателите в мнозинството си вярват. Медиите, пряко или косвено – чрез партии, са зависими от олигарсите.

Дори да му слугуват медии, за всеки олигарх е многократно по-лесно да обезпечи доверие за своя кандидат с подкрепата на партиен център, отколкото да убеждава икономически независими от него избиратели поотделно. Затова и олигарси, и медиакрация, и партокрация пазят със зъби и нокти неприкосновеността на партийната избирателна система. Пазят я, защото виждат масовото недоволство, но знаят, че с партии народовластие е невъзможно.

Неспособността на политическите партии да се справят с проблемите на демократизацията ескалира недоволството от тях. А партийният произвол допринася за нарастване на корупцията и криминализацията. Партийната безнаказаност ще продължава, докато е налице парламентарният и президентски отказ от институционализация на избирателски организации.

Някои представят опитите за създаване и регистрация на избирателски самоорганизации като заплаха от тоталитаризъм. Защото не могат да намислят други аргументи против необходимостта от самоорганизация на избирателите.

По-близка до тоталитаризма е идеята за задължителност на гласуването. Всеки знае, че задължителността на едни или други политически действия е сред най-характерните признаци на тоталитарното общество. А членуването в избирателски самоорганизации може да е само доброволно.

Отсъстващ избор и робска психика

В началото на третото хилядолетие президентът Джордж Буш-младши ни поздрави с освобождаването от робство. Той не уточни за кое и какво робство става дума. Ако е имал предвид робство в НРБ, поздравлението беше позакъсняло. Защото носталгията по това робство вече набираше сила.

Ако пък е имал предвид освобождаване от поробителката Глупост, то господин президентът е избързал. През изтеклото повече от десетилетие време след неговата честитка дадохме не едно и две доказателства за това.

Принос в това направление има мнозинството от нас. А пример са стотиците хиляди подписи в подкрепа на проведения през 2013 г. плебисцит. Такъв пример са и стотиците хиляди подписи в подкрепа на непроведения плебсицит за задължително гласуване. Оказва се, че в някои от големите градове на България подкрепящите задължителното гласуване са повече от гласуващите.

Президентът предлага задължително гласуване, но не и право на чуваемо изразяване. А според госпожа Първанова – председател на НДСВ – трябвало да избираме едвродепутатите в екип. Защото независимия депутат не го слушали. Не го слушали понеже нямал подкрепата на никаква партия. Тогава като какви независими личности може да се изявим в тази евродемокрация, щом в нея класира хората само партокрация? Еднопартийна или многопартийна, партокрацията е пътеводител към духовния ад.

* * *

И най-яростните противници на досегашното управление разбират, че илюзията за „панацеята“ мажоритарни избори ще позволи на „олигархията по-лесно да купува всеки мажоритарен кандидат за депутат“ (Момчил Баждаков). И да не е за всеки, ще важи за много кандидати.

По-интересни са квазитеоремите на М. Табаков.

Квазитеорема-принцип:

„Във всяко общество, след достатъчно дълъг времеви период, функционалните отношения и зависимости (в частност икономическите) взимат връх над останалите, включително и над идеологическите, и стават водещи.“ (сп. „Философски алтернативи“, 2014, Но. 2, стр. 144).

Според М. Табаков, в първите години на системата отношението „партийци – безпартийни“ е аналогично на робовладелци – роби, а по-късно то функционално напомня на феодали – крепостни. Това е писано за отношението комунисти – безпартийни. Можейки да пътуват на Запад, „младочервените“ не симпатизирали на социализма. „Сред червените се появиха и хора, които имаха самочувствието, че са постигнали всичко благодарение на своята квалификация, качества, труд и способности, те нямаха чувството, че без системата са загубени. Създаде се червен менажерски слой, който започна да изпитва разбиране и симпатия към бившия буржоазен икономически елит – банкери, фабриканти, търговци, спекуланти, които родителите им мразеха и бяха смазали. Част от номенклатурата приемаше своето елитарно положение за естествено и започна да не харесва егалитарната идеология...“ (пак там, стр. 145). По един или друг начин тя присвои „част от социалните фондове“. И сега тя е готова да възприема всички като равни пред нея. А щом като всички са равнозадължени, защо и гласуването да не е задължително? Знае ли човек не искащите да гласуват за кого биха гласували?! Защо губещите да не се хванат и за сламката?

Основание за лустрация

Критикували сме журналисти. Трябва и да изкажем признателност на Миролюба Бенатова и Сашо Диков. Поставянето на въпроса за безотговорно отношение към умрелите у нас изисква гражданска смелост.

Наистина ужасяващо? Умрели - непогребани в течение на петилетки! Стотици умрели - непогребани? Това е незаличим позор за България. Позор за държавата, за нейния парламент, президент и всички, които ги избират.

Вече нееднократно посочваме пагубни последствия от скараното с логиката наше законодателство. Не е ли време професор Близнашки, вместо да се занимава със самозадължаването ни да гласуваме, да се поинтересува, доколко правните ни норми съответстват на конституцията. Първо трябва да се помогне на избирателите да придобият право да гласуват за каквото трябва.

Изнесените от телевизионния екран данни показват, че както за противоречащия на конституцията закон за самоуправлението, така и за бъркотията в нормативната система за погребенията, са виновни всички народни представители в България през последните десет години. Установили са правна система, при която държавата не погребва мъртъвци, защото трябвало да ги погребват роднини, но и не може да задължи роднините да го правят.

АБВ се занимава с "възраждането". Но възраждането е необходимо единство на началото и края. А и президентът Първанов не е помислил за него. В това отношение единствената достойна постъпка на българските избиратели е да поискаме лустрация за всички народни представители, президенти и премиери след 2003-а година.

Хората, които две десетилетия многократно занимават себе си и нас с неокучешки проблеми, не могат да съживят нито удавените от кучета, нито удавените от водата, нито изгорелите в огън. На всичко отгоре не помагат и за намиране на вечни жилища на стотици умрели. Най-добре е да си отиват от властта и да бъдат лишени от по-нататъшно право на избиране. Иначе, горко ни с такава представляваща ни власт!

Всички искат избори. Но, като не знаем да избираме, нека да направим крачка към намаляване на вероятността да възпроизведем досущ досегашната ситуация. Да изключим възможността от избиране на досегашните си избраници, които са доказали, че искат да изключат мнозинството българи от решаването на народните проблеми.

Елементарни поуки сред пустота

Пред нас зее пустотата и бягаме ужасени от нея. "И което е още по-лошо, вакуумът се запълва с абсурдни политически и социални идеи, характеризиращи се с духовна нищета..." (Карл Густав Юнг). Духовна нищета струи от "идеята" за задължително гласуване. А какво да кажем за факта, че половината от искащите предсрочни избори, не ходят да гласуват?

И фактите ни са "достойни за идеите"! Доказват го и изборите на 25-и май 2014 година.

Закономерно и Европейската народна партия, и Партията на европейските социалисти губят доверие. А и гласуването у нас потвърждава българския анахронизъм.

1. И съдбата на Изборния кодекс "Манолова" не е по-завидна от съдбата на кодекса "Фидосова". Увеличение на гласуващите избиратели няма.

2. Изборите потвърдиха, че както предизборната агитация, така и изборните реформи, правени от БСП, служат за изборно утвърждаване на ГЕРБ. Добре помним как и мажоритарният елемент на изборите през 2009-а година бе спечелен от ГЕРБ спрямо БСП 100% на 0%, въпреки че бе иницииран от социалистите.

3. В предходната статия изразих мнението си за стойността на преференциите в условията на партийна номинация на кандидатите. Тези избори само го утвърждават. Доколкото става дума относно гласуване за еднопартийци, нормално е нормалният избирател, който познава номинираните кандидати на една партия само от телевизионния екран, да си каже: "Те работят за партията си. Тя по-добре от мене знае кой може да върши повече работа". Не говорим за тези, които казват, че се объркали. Нито за тези, които ги избират по гиздилата.

А за листите на партийните коалиции грозотата на преференциалното гласуване лъсна от раз - веднага след преброяването на бюлетините. При тях определящ мотив е партийната амбиция.

4. Един и същ извод остава валиден за мнозинството гласуващи избиратели: не умеят да познават хората по делата! Затова гласуваха за състезаващите се в говорилнята, а не за направилата нещо за България Румяна Угърчинска!

Президентът и "великите"

I. Знае ли президентът какво иска?

След като президентът отиде на Зимната олимпиада 2014-а, съвсем загубихме възможността да разбираме неговите желания и намерения и, независимо от изказванията по телевизията, за нормалния човек тезата, че отишъл да види спортистите, звучи като ненормалност. България малка ли му се струва, за да побере разтворените му обятия, посрещайки спортистите и спортистките у нас, или е искал да им каже нещо тайно, което не е трябвало да чуят други българи? А може би е смятал, че, ако закъснее с един ден, няма да може своевременно да ги вдъхнови за по-високи успехи на следващата олимпиада?! Но е възможно да е искал да се види и с някой друг човек. В крайна сметка, ако е платил пътните разходи от джоба си, и за това никой няма право да се меси в работите му.

Не бих размислял по това забравимо минало, ако въпросът за намеренията на президента нямаше много по-важни измерения. Предложението всички предстоящи избори в близките години да се съчетават с референдуми беше направено половин година преди да го направи президентът и аз не мога да имам каквото и да е против волеизявите на суверена. Цялата работа е в това, с право на волеизявление за какво удостояват президентските предложения суверена.

Партиите пилеят парите на данъкоплатците - президентът не предлага референдум за преустановяване на това! Безпартийните са с двеста пъти по-малко права от партийците в предизборните кампании - президентът не предлага гласуване за прекратяване на това неравноправие! Съществува противоконституционна и противонародна точка първа в ал. (2) на чл. 9 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление - президентът не предлага нейното отменяне! Гражданите, които не одобряват предложените в бюлетината кандидати, са лишени от право на протестен вот, защото гласът им се брои за недействителен - президентът не предлага да се отмени и това дерибейско изборно правило.

След като безпартийните са лишени от толкова много политически права, президентът им предлага, за компенсация, едно задължение в повече - задължително гласуване!

Ликуй, народе! Задоволявай се с преференции да можеш да предпочетеш Шаро пред Мурджо или обратно! Радвай се, че ако не предпочетеш никой от двамата, ще броят бюлетината ти за недействителна! Нали и без това ти си лишен от политическата си действителност.

II. Мераклии за величие

Българите са в плен на думи като "велик", "гений" и т. п. Колкото повече са българите, срамуващи се да се наричат "българи", толкова повече са и тези, които не се срамуват да наричат приятеля си "велик" или "гениален".

Не свършват у нас и мераклиите за званието "велик депутат". 1990-а година показа, че получаването на такова звание не е трудно. И оттогава мераклиите за него не спират да се роят.

През новото хилядолетие все повече българи бълнуват за Велико народно събрание. Всеки, който не го бива в спорта, художествените изяви или в най-скромен труд за оцеляване, мечтае да стане велик политик-законодател. Хората се надяват, че като се предполага да е последно, лелеяното от тях ВНС ще се окаже по-велико от всички досега. Така с ролята си на "велики народни представители" ще се покрият с неувяхваща слава.

И президентът, изказал обоснована теза в смисъл, че на сегашния ни батак само ВНС му липсва, не иска да им счупи хатъра. С предложенията си за плебисцит през месец май той показва, че не е чужд на идеята за свикване на ВНС въобще. Очевидно, изказвайки също вярната мисъл, че всички предстоящи в близките години избори може и трябва да се съчетаят с референдуми, той все още таи надеждата, че българският народ, редом с тях би могъл да изтърпи и още едно ВНС. Страхът от бистрия ум на българския народ си казва думата. Тезата за потребност от ВНС обединява настоящия български политически персонал. И нови, и стари - еднакво го искат всички партийци. Никой от тях не иска да признае, че по правната логика ВНС не може да стои над народа-суверен. Затова единодушно ни баламосват с престарели и вече свръхреакционни идеи на XVIII век. Надеждата, че наближава произвеждането на избори за ВНС вдъхновява и млади, и стари кандидат-партийци да създават нови партии или да се присламчват към старите. И никой от тях не иска да признае, че ново ВНС ще бъде ново свръхизтезание на българския народ, който е напълно правоспособен сам да си утвърди нова конституция или да направи промени в съществуващата. Очевидно не иска да признае тая правоспособност на народа-суверен и президентът Плевнелиев, който предпочита да го занимава с процедурни и технически проблеми, които може да разреши и обикновено народно събрание.