Безпартийност на властта или партийни лабиринти?

Покорното съзнание предоставя на „слугите на народа“ цялата власт в държавата. На „слуги“, които сами си определят заплатите. Плащаме и им предоставяме право на самоконтрол по съвест. С надежда те да ни предоставят право на превъзпитание при безусловна зависимост от техните решения и прегрешения. Сами да определяме как да ставаме по-послушни и безропотни. Или, ако роптаем, като общество да се самообвиняваме чрез взаимни обвинения. Да не държим сметка на много от тях за користта. Те, на дузина години или на две, сами се сещат да ни подхвърлят по някоя изкупителна жертва. Така подхранват и лая на своите апологети.

Те не искат у нас съществена промяна, за да не искаме и ние у тях. Те мразят искащите да променят обществото. Пълен „хамбар“ с техни възможности за маневриране е публиката от безразлични към политическия процес. И така непрестанно ни карат да бълнуваме: „кръгли маси“, „велики“ събрания, преференции...

Разчитат на това, че и мнозинството от нас иска промени, без да се променя. За него времето тече мъчително, бавно. Защото чака те да се наситят на властта и да отправят взор към него.

А има ли протест, хитрите подават оставка от властта, за да я яхнат отново. Като се включват в протести срещу себе си, привържениците им отново викат „Осанна!“. У други е трудно установима разликата между спокойствие и безразличие. Безразличният свежда вечността до часа. Спокойният очаква своя час. Гневният не знае какво да очаква. Когато не знаят, спокойните го знаят или не искат да знаят. Гневните не знаят, че не знаят. 

Колективният гняв увлича и спокойните. Пред такъв гняв „елитът“ се стреми към консенсус. Чрез него парализира гневните, които не искат да рушат стена с главите си. На сцената остават партийно верните, готови да подкрепят и ВНС, и задължително гласуване, и всичко пожелано от любимия вожд. Достатъчна им е утехата, че и да не са от елита, не са от тези, които сполитат. В духа на партийния „хуманизъм“.

* * *

Реален хуманизъм означава общество, в което всеки е способен да противостои на инерцията на унижението. Защото който иска да се издига чрез партия вече унижава безпартийните. Партиите предлагат на безпартийните кандидати за властващи, унижавайки ги като неспособни сами да правят това. Всяка партия претендира за политически авангардна роля. Принизявайки чувството за лична отговорност у безпартийните, тя ги лишава от правото да противостоят на обществената инерция по собствена преценка, без посредници. По такъв начин партиите едновременно ограбват и важна страна на собствената интелектуалност на безпартийните – и правото им на собствена политическа емоционалност като им натрапват чужди, партийни пристрастия.

Чрез задължително гласуване партийци искат насила да вкарват безпартийните в „коловозите“ на тяхната вредна за обществото психологическа война. Така те утвърждават безнравствена и антипедагогическа обшествена среда. Тяхна е водещата роля в стимулирането на симпатиите към престъпността и тероризма у значителна част от младежта на Европа. Техни верни аргати на това поприще са журналисти, политолози, прависти. Докато такива техни приближени „изразяват мнението“ на народа, не може да има демокрация.

Опасността да ни унижават партийци е постоянна. Написаното в книгата на Владимир Брезоев „„Не“ на партийната държава“ сочи, че за властващите политици-партийци е най-лесно, ако проблемите не се политизират. А изглежда, че от времето, когато той е установил тази истина, и статиите му по-трудно се публикуват. Факт, в който се оглеждат и „свободата“ на словото и „отговорността“ на много български журналисти. Стигналият до по-значителна истина е с ограничено право на чуваемо изразяване.

"Нещастно" съзнание и езикови модификации

Резултатите от умножаващите се през последните години анкети, изследвания, наблюдения потвърждават, че животът на аватарите действително се пренася върху този на играчите в реалния свят. Той влияе на възприятията, речта, сънищата на играчите. Интензивна и често повтаряща се игра може да влияе на начина на възприемане на обектите, звуците, лицата в ежедневието. Елементи на играта се намесват в разговорите, както и елементи в политическата игра – в изповеди на шоумените.

Увереността на аватарите в своя чар и в своето влияние оставя следи в реалния живот. Убедеността на политиците-партийци в тяхната "елитност" ги кара да се стремят към "ефекта-Протей". Временните нервни връзки, залягащи като основа на участието във виртуална игра, продължават да функционират и след прекъсването му. Партийните "супергерои", защитаващи с плам неугасим каузи от трибуната, и след слизането си от нея несекващо отстояват интересите на приближени кръгове.

Докторът на социологическите науки Максим Мизов пише за политическия остракизъм. На думи политическият остракизъм е насочен срещу другопартийния противник. На дело неговата несекваща канонада е преди всичко срещу "неблагодарните" безпартийни. В този смисъл така нареченото "социалистическо" минало е неотменна мишена на почти всички партийци. Защото тогава и смелите безпартийни, макар и с риск, имаше къде да казват мнението си. Сега и с рискове, и без рискове, те са безгласни букви. По човешки мнението им не се чува никъде. Само ревейки като добитък по улиците могат гласно да изказват мнението си. Всеки може да направи плакат и да го носи по площади и улици. Това е по-човешки начин за изразяване на собствено мнение на политическа тема, но пак безгласно. А и плакатът не дава възможност за аргументиране и обосноваване на собственото мнение.

В социалните мрежи на интернет може да обосноваваш мнението си, но редки хора четат за политическите основания. Колективната целенасоченост към политически проблеми там обикновено се поражда от скандални новини. Мрежите способстват за организиране на политически демонстрации и за политически остракизъм, но не и за създаване и разгръщане на истински политикопроблемни ситуации.

И така. При димитровската "народна демокрация" обикновените безпартийни нямаха право на несъгласувана гласност по политически въпроси. При живковската "социалистическа демокрация" нямаха право на медийна гласност. При атлантическата ни "демокрация" нямат право на чуваемост.

* * *

Правото на публично слово е своеобразно право на власт. Това право и днес го имат едни за сметка на други, принудени да мълчат. Сега партийците искат да допълнят принудата към мълчание с принуда към безгласно гласуване. Имаш или нямаш на някой доверие, да си длъжен да гласуваш за него или за друг като него. Тогава трябва или сам да признаеш пред себе си безсмислието на своето съществуване като политическо същество, гласуващо по чужда воля, или да пускаш в урната бюлетина, считана от законодателите-партийци за недействителна, а от политолози – за израз на глупост.

Да те задължават да гласуваш и да не броят дори беззвучния ти задължителен глас? Това ли не е едновременно арогантност и безсрамие, коварство и лицемерие? Но без това коварство считащите се за политически "елит" губят увереността и самочувствието си. Затова спорещите помежду си за доверие и признателност, за постове и облаги партийци са единни срещу опониращите им относно партийната избирателна система безпартийни. Въпреки и конкуренти за властта, яростта им спрямо идейните конкуренти-безпартийни ги сплотява.

Който иска доброволно, съзнателно и активно да участва в демократизацията, трябвало да иска разрешение от партокрацията. Задължителното гласуване може да е важно средство за по-нататъшно превръщане на партийната "демокрация" в морално-политическо насилие. При отказ да се признава протестния вот, то става просто задължително съгласие. Така искат да утвърдят българското избиращо съзнание като покорно на партийността съзнание. То се покорява с функциониращото медийно влияние. Искат пълно объркване на външното влияние със собственото разколебано самосъзнание. Така – съзнанието да не съзнава наличната си раздвоеност. Тя се скрива под "повърхността" на апологетичната нагласа към изменящото се външно влияние.

Конформисткото съзнание не е истински нещастно, защото не е безнадеждно. То винаги храни надежда, че най-сетне се е синхронизирало с медийното мнение, изразяващо "истината". Ако не го засяга персонално, всеки нов юридически текст му се представя като върховно съвършенство. Неговото щастие е в желано съотвествие между личните нагласи и изразяваното чрез медиите официално "обществено" мнение. Така конформизмът надделява над достойнството и личната самоценност.

Като не участват в обмислянето и обсъждането на политическия избор, а само в безмълвното му санкциониране, избирателите не придобиват и пълноценно чувство на отговорност за ставащото в държавата. Засега и негласуващите все пак поемат минимум отговорност с протеста си. Задължителното гласуване е път към масова безотговорност.

Политическа безнравственост

Без морал политиката няма имунитет срещу никакви антидемократични болести. Деградацията на нравствеността разчиства пътя на партийно-политическите манипулации. Разграждането на моралните връзки блокира смислената избирателска реактивност. Тогава избирателят сам стимулира партийците да бъдат в авангарда на нравствената дискредитация на търпящото ги общество. В такава обстановка партийните политици намислят облагодетелстващи тях и партиите им закони. Ако, заедно с това, съумеят да поддържат и еуфория у публиката, от тях едва ли има по-щастливи! Защото еуфорията е силно оръжие за унижаване на политическия противник. Непризнаването за добро на нищо направено от него става норма на партийното поведение. Унищожителното за противника говорене се приема за най-ценен талант от направляващите кадровата работа на партиите. Лицемерието изтласква съвестта.

Користта се прикрива зад „безгранична пристрастеност“ към партийното дело. Демонстрира се свръхизобилие на „преданост“, за да се провокира завистта у другите. Злорадството по повод на драматични последици за другите се обезпечава с гръмогласие и медийно пригласяне. Безправието на мнозинството се компенсира с умножена гласност за антуража на овластените. Несъгласните с представляващите „гласа на народа“ са държани далеч от чуваеми студиа. Партийната нетърпимост към „дисонансните“ гласове им слага постоянно анулиращ печат на „входните визи“ за там. Политическото и морално дискредитиране на такива гласове става с канонади от съгласувани медийни залпове.

* * *

Когато безпартийните пускат в урните чисти бюлетини, политолози поставят под съмнение душевната им стабилност. Така и задължителното гласуване ще се превърне в гавра с безпартийни същества. Ако и при очертаващото се ново положение, безпартийните не се сетят да ударят по един кръст върху цялата партийна бюлетина, те ще са си заслужили тази гавра. Защото когато безпартийните не гласуват, ги обвиняват в гражданска безотговорност. Гласуват ли за противникова партия – в безкултурие. Гласуват ли с протестен вот – в глупост.

Партийците им желаят самочувствие само колкото да ходят до урните. Обвиняват „непрегърналите“ партийната им платформа, че са виновни за настоящия ни хал. Задължителното гласуване е средство за поставяне на безпартийните в морална безизходица. Публичните им реакции ще се обезсилват по-лесно като превърнат гласуването в самозадължение. Самозадължавайки се да гласува и при липса на възможност за избор, българският избирател сам връзва синджира от своята страна на хомота и си самоналага цензура. Фактът, констатиран и от социологически агенции, че сред подкрепящите задължителното гласуване преобладават негласуващи, показва сдушаване на партийците и безразличните, за да поставят на колене пред урните съзнателните и активни български избиратели, да им отнемат моралното право да изразяват мнение по политически въпроси. Тогава безотговорните, изравнявайки се по „заслуги“ с политически активния безпартиен, ще ревнат, че той няма право да говори. след като не говорят и те, нямащите какво да кажат. Защото, въпреки всичко, и те знаят, че словото е косвена възможност за човешко влияние и на лишените от политическа власт.

Дискусия за овладяването на космоса

През есента на 1960 година бях избран за секретар на Факултетното бюро на ДКМС във Философско-историческия факултет на Софийския държавен университет. Избирайки важните задачи за включване в проектоплана за работата на Факултетното бюро през II-я семестър на 1960/1961 учебна година, четох много статии в тогавашните списания за обществени науки. В списание „Проблеми на мира и социализма“ прочетох статия от чехословашки автор за идеологическата просвета, ръководена от ЧКП. Сред темите, които са били предложени за обсъждане на техни семинари по теоретични проблеми, ме впечатли „Философско обосноваване на овладяването на Космоса“.

В проектоплана за Втория семестър включих задача – да се организира дискусия на студентите от специалност „Философия“ по поставената в Чехословакия тема. Когато преди заседанието на Бюрото за приемане на плана разговарях с преподавателката Светла Панова, тя ме посъветва да поискам мнението и на доц. Добрин Спасов.

В разговора ми с него доцент Спасов, наред с другите препоръки, каза, че на овладяването на Космоса едва ли е необходимо философско обосноваване. Но като голям напредък в развитието на човечеството, на взаимодействието му с природата, то само може да поражда нови или да изявява разнообразни аспекти на старите философски проблеми. Уточнихме се темата на предлаганата дискусия да бъде изменена и формулирана: „Философски проблеми, свързани с овладяването на Космоса“.

Предложих на Факултетното бюро проектоплана с тази формулировка на темата на дискусията и като отговорник за изпълнението на задачата – студента от III курс Димитър Петров Ангелов. Планът бе обсъждан и приет, а Димитър се зае с популяризирането на идеята за дискусията. Началото на пилотираните космически полети през 1961 година се оказа най-мощният стимулатор на интереса към дискутираните проблеми.

Състояха се няколко сбирки на желаещи да участват, включително и през първия семестър на учебната 1961/1962 година. Тогава на такава сбирка останах с впечатление, че участниците са малко и дискусията се свежда до обсъждане на въпроса: вярна ли е тезата на Енгелс, че всичко родено на този свят е достойно да загине и може ли овладяването на Космоса да помогне за обратното.

Мислейки, че по-нататъшното изпълнение на тази задача изпада в едностранчивост, аз се съветвах с тогавашния отговорник за работата с ДКМС на Факултетното бюро на студентската партийна организация. Стигнахме до извода, че като факултетно мероприятие тази дискусия вече се оказва недостатъчно представителна и следва да бъде преустановена. Това обявих пред участниците, подчертавайки, че като самодейна група, ако искат, може да продължават обсъждането на по-нататъшни сбирки.

Но те по-нататък не се събираха. Може би са преценили изказването ми като израз на недоверие към тях.

Мисля, че то наистина беше грешка. Преди да изкажа това мнение, трябваше отново да се посъветвам със заинтересованите от студентската самодейност преподаватели. Можехме да ги помолим и за възможно, макар и нередовно, тяхно участие. Не се заехме с изготвяне на възможно по-пълна библиография, която да разпространим чрез дружествените бюра на ДКМС. Не направихме опит да се свържем с интересуващи се от тези проблеми студенти от други страни. А и на каквото и ниво да бе обсъждането, то не беше вредно в никакво отношение.

Затова мисля, че с изказаното мнение, за съжаление, съм внесъл микроскопичен принос за регреса на републиката.

М. Михайлов

Политическа свобода или избирателско робство?

В колко държави има тероризъм? По-малко държава или по-скрита роля на държавата? По какъв път или кой да избира пътя? Като избирателите не ги питат за пътя, питат ли ги кой да го избира? Като не питат кого и кои не искат да избират, защо нямат право да казват кога няма добри кандидати за избиране?

Много такива въпроси днес си задават немалко хора. А много българи традиционно се питат: как най-точно да стъпваме в дирите на настъпващите? За да няма никакво отклонение, нито у някого капка съмнение, искат да се самозадължим да избираме само най-точно стъпващите в тези дири.

Социалистите продължават да се смятат за авангард. Десните не спират да се мислят за елит. Всички предлагат на избирателите нескончаеми „проекти“ за „реформи“. Това е до гуша дошлото ни тяхно единствено средство, за да се отличават сред обезличилото се Народно събрание. За по-голяма забележимост десните не спират да говорят и за Велико народно събрание. Но социалистите, които с мнозинството си в предишното имат най-голяма заслуга за днешната безпътица, са без ентусиазъм и по тази „прогнила“ тематика.

Почти всички, преди всичко съществено друго, предпочитат да стане задължително гласуването. Сега тази „доброволна“ принуда е спасителен пояс за партийците. Вършат, не вършат работа – да ги избираме! За да не се объркваме по въпроса кой от вървящите всички други пред нас спазва най-точно посоката, трябвало да си знаем мястото и по азбучен ред пак да се побираме точно в стъпките на Белгия. И за да е всичко още по-точно, трябвало от нея и задължително гласуване да препишем. Това би било и по-лесното, защото сме с навик утвърден. Нали от Белгия законодателство почти век и половина преписваме. Така щели сме да възстановим баланса на разстроените акорди на нашето общество.

* * *

Асиметричните властови отношения превръщат мнозинството избиратели в безгласно гласуващи. Чрез съдружие на неолибералната икономика и партийната политическа система обществените имунни системи срещу социални заболявания се унищожават. Партийните взаимозависимости в различните области на обществения живот стимулират моралната деградация не по-малко от олигархичната икономика. Партийната избирателна система улеснява икономическата олигархия, заедно с партийния „елит“, да слага ръка върху държавните институции. И така няма нито хуманна демокрация, нито политическа свобода за всички.

От политическа гледна точка човекът у нас е сведен до средство за изборно легитимиране. Предчувствайки, че неговото инструментализиране в това отношение може да им се изплъзва, партийните босове надават вой за задължително гласуване.

Естествено, че и да не го превръщат в политически инструмент, човекът може да не е свободен. Но, изгубил или не намерил политическата цел в себе си, на избирателя не му остава друго, освен да е средство за постигане на политическите цели на други. Който не е разбрал зависимостта на свободата от политическата демокрация, на него не може да му се помогне, за да стане политически свободен. Човекът без политическо достойнство служи за политическа злоупотреба от страна на всички заинтересовани. Лишеният от право на собствено мнение за политическата сфера и задължен да избира само измежду чужди мнения си остава роб в политическо отношение, въпреки всичките празни приказки на много партийци и журналисти.

Добре е, че поколението в най-съзидаващата днес възраст по-пълно осъзнава опасността от екологическа катастрофа на планетата. Но е необходимо и осъзнаване от всички нас на потребността от политическо равноправие на безпартийните като главна бариера пред настъпващите и взаимно стимулиращи се морална деградация и тероризъм. Без него няма нито демокрация, нито политическа свобода.

Шарлатански упражнения върху решение на пленум от 1963 година

Става дума за шарлатанство, което в течение на четвърт век БСП не се осмели да разкритикува. Това ясно показва и тя, като другите партии, колко струва.

Връх на шарлатанство са спекулациите с решение на пленума на ЦК на БКП през декември 1963 г., посветен на българо-съветската дружба. Късно събудили се „борци“ срещу русофилията се почувстваха историци-откриватели и повече от две десетилетия ни обясняват, че са открили най-големия в историята капан, напънат за да се хване в него България. Цитирайки и преразказвайки протокола от въпросния пленум, такива „борци“ представят гласуваното на него решение като най-голямото предателство във времето на III-та ни балканска държава. Но няма нито един факт, свидетелстващ, че след този пленум суверенитетът на НРБ е станал по-ограничен.

Такова изопачаване на историята си е безспорно престъпление спрямо младото поколение. Всъщност става дума за регулярно проявление на несекваща българска парвенющина. То може по-добре да се разбере в „светлината“ на днешната по-развита форма на това явление. Днес у нас достойните за звание „парвеню“ са и повече, и по-разнообразни.

Пленумът на ЦК на БКП през декември 1963 година решава да продължи сближаването на НРБ със Съветския сьюз, за да станат впоследствие нашите две страни като единен организъм, оросяван от единна кръвоносна система. Казва се, че в перспектива по-нататъшното сближаване трябва да доведе до обединяване на НРБ със Съветския сьюз. Нищо повече от тази идея за бъдещо обединяване на двете държави и идеята-предпоставка за единен техен хомеостазис не са могли да изровят от материалите на този пленум споменатите „откриватели“.

Може ли това решение да е тайно национално предателство, както го представиха в по-миналото десетилетие? В течение на четвърт век след този пленум едва ли би могло да бъдат открити поне 10% българи, които тогава не са ръкопляскали на посочените формулировки на идеите на пленума. Вяло или с ентусиазъм мнозинството българи десетилетия им ръкопляскаха.

* * *

Пленумът на ЦК на БКП за българо-съветската дружба през 1963 г. не допринесе за повишаване на идейно-нравственото ниво на тази дружба. Не бе изминала и година от пленума, когато подуха хладен ветрец в българо-съветските междудържавни отношения. ЦК на БКП не бе очарован от промяната във върховното ръководство на СССР. Т. Живков през следващите години писа тезиси за по-различен от съветския български комсомол, за по-различно от съветсткото образование у нас и т. н.

Промяната стана повод за кратко оглеждане. А причина за увеличаващата се хладина в българо-съветските отношения, въпреки продължаващите словоизлияния и широките икономически връзки, бе настъпилият застой в цялостното развитие на двете страни през 70-те и 80-те години. Нямаше ги вече въодушевяващите космически победи от края на 50-те и 60-те години. Луноходът бе последният по-значим опит за удържане на първенството в овладяването на близкия Космос. Сдобил се за 2-3 петилетки с повече нобелови лауреати, отколкото за цялата си останала история, Съветският съюз започна да изостава в научно-техническото си развитие.

Но изоставането се открои по-късно. През 1963 година, независимо от по-малкия обем на производството си в сравнение със Съединените щати, Съветският съюз отчиташе високи темпове на развитие. А само седмици след пленума за българо-съветската дружба американци убиха президента на САЩ. Естествено, това не можеше да е положителен пример за който и да е свестен жител на планетата. Освен това, в настъпилата 1964 г. Съединените щати започнаха война с ДРВ. В самата година на въпросния пленум стана полетът на първата жена-космонавт, съветската гражданка В. Терешкова. Признавайки дотогавашния бърз напредък на СССР, много видни западни социолози, включително световноизвестният Р. Арон, заговориха за единно индустриално общество. То трябваше да е въплъщение на положителните черти както на западното капиталистическо, така и на източноевропейското „социалистическо“ общество, осигуряващо по-голяма социална сигурност.

Решението на пленума през декември 1963 г. с нищо не противоречи на конституцията на НРБ, утвърдена на общонароден референдум през 1971 година. Според залегналата в тази конституция идеология земното общество се развива към световен съюз на съветските социалистически републики. Така че замисленото от нашите държавни големци „предателство“ през 1963 г. с нищо не е по-коварно от извършеното от българските партийци в десетилетието от 1997 до 2007 година.

Откъснатото от историческия контекст оценяване на събитията води до големи парадокси. Такъв исторически парадокс е фактът, че президентите Клинтън и Обама станаха най-големи защитници на териториалните прекроявания, утвърдени под диктата на Сталин и Тито.

Несправедливост в „свободата“ на словото

Дискурсивната дискриминация в скрита форма е и политическа. Политическата дискриминация лишава от равноправие огромно мнозинство от хора, третирани като неспособни да артикулират интересите си. Така изключването на мнозинството хора от политическия процес се представя за нормално явление. Мнозинството хора са лишени от социалното право да говорят при обсъждането на важни обшествени проблеми в публичното пространство. Лишени от правото да „вижда-и-казват“ по такива проблеми, те се лишават от реалната за човека възможност и да „пред-вижда“ и „предс-казва“ бъдещето на своята общност. Така животът им „се оголва“ от същностни за човека характеристики.

Тази духовна „оголеност“ на човека го отчуждава от собствените му връзки с обществото. Политическите партии преднамерено замъгляват това същностно отчуждение. Самите партийци не искат да знаят за него.

Сократ постига знание за незнанието. То се оказа безкрайно полезно за природознанието. Съответства на природата на неговия безкраен обект, а и предмет на изследване. Има заинтересовани от незнание на другите при социалните избори. Валидно е и за избора на институции, и за избора на политики. В разрива между знание и реалност продължава да вирее цялата ни паразитна партийна система.

Тази партийна политическа система, в процеса на социалния избор има доминираща визия, без тя да има когнитивно и морално превъзходство. При взимането на решения силата на знанието и моралните ценности се заменя със сила на груповия интерес. Коригиращата роля на опозицията в парламента става привидна и демокрацията се фалшифицира. Действителният синтез на разностранни мнения се анулира. Демокрацията като „власт на демоса“ губи своята същност.

Вместо демократични методи се прилага комбинация от измами, незнание и тайни. Дистанцираните от центровете на властта, в най-добрия случай, остават в полуневедение и, дори да протестират, в крайна сметка, стигат до примирение с измами, незнание, престъпления и тайни. Изкуствените социални системи, пренебрегващи съвременната необходимост от значимо личностно противостоене на социалната инерция, стават форми на обществен регрес. За да го спрем, трябва да се самоорганизираме.

Ренесансов идеал в българското училище

– Цървули няма, гайда иска! – казваха мнозина за естетическата програма на комитета за култура в България през 70-те години. И програмата не издържа проверката на времето. Тя не попречи на рухването на обществената система, утвърдена в страната в средата на XX век. Различни хора се смяха на опитите за нейното изпълнение.

В случая е напълно валидна тезата на Хегел за смеещите се на вглъбения в мислите си мъдрец, който попаднал в локва. Големият мислител казва, че те не могат да попаднат в гьола, защото поначало си лежат в него.

Опитите за възпитаване на уважение към ценността на човешката личност заслужават подкрепа. Човекът е проявление на неизчерпаемия природен източник на красота и от него се очакват високи граждански добродетели. Джото, Донатело, Ботичели, Леонардо да Винчи, Рафаело Санцио, Микеланджело и Тициан налагат образа на деятелна, енергична, героична личност, която блести и със земната си красота. Градоустройството, в което площадите са главните градски места, подчертава стремежа към синтез на монументалните изкуства, обхващащ живота в неговата пълнота. Живеещите години в атмосфера на майсторство ученици привикват на системен труд и постигат тайни на необикновено хармонични и уравновесени композиции.

Изумително трудолюбив, Леонардо създава съвършени образи на хора. С неугасим стремеж към съвършенство, той е убеден, че „знанието е истина, сила и красота“. Непрекъснато си е задавал незадавани преди него въпроси и иска да открие човека като венец на живата природа в работите на учениците си.

Самото включване в училищните програми на НРБ на задачата за по-цялостно запознаване с живота и делото на универсалния гений Леонардо да Винчи, казващ „тъжно е, когато ученикът не е надминал учителя си“, означава много. Програмата Леонардо да Винчи бе неотъпкан път към най-целесъобразна реализация на учениците в техния бъдещ живот. Но докато тя бе почин за всенародно естетическо възпитание, в условията на застой в общественото развитие, тя се оказа по замисъл неосъществима.

Проекти и ценности

Човек може сам, но да действа човешки се научава в обществото. Човек дължи на обществото своето ставане, както и обществото дължи ставането си на човеци.

Доброто начало се предполага и у обществото, и у човека. Обществото и човекът си дължат взаимно и спасението си. Спасението им предполага и взаимност на проектирането.

Според проф. Добрин Тодоров по-дълбинното разбиране на проектирането като изконна човешка задача днес е поставено на изпитание, „особено откъм смисловия си хоризонт“. Той счита, че в обществото доминира прозаичната практика на краткосрочния проект. „Вкореняването“ на краткосрочното проектиране професорът свързва преди всичко с тоталитарния период (вж. „Философски алтернативи“, 2011, Но 6). Но примерът, характерен за това време, който авторът привежда, „план работа не върши, но план работа отчита“, все пак се отнася за друг термин. У нас под „проект“ традиционно се разбираше първообраз на нещо, което остава да съществува след възможно реализиране на проекта.

А много планове по време на диктатурата на Комунистическата партия наистина служеха не за свършване на работа, а за алиби, че не се лентяйства. В работата си сам имах контрагенти, които казваха: „По-сигурно е като дойде началникът и види, че има планче.“ Естествено, „сигурността“ зависеше от висотата на началника. Обаче предназначението на смислените планове и програми е да обезпечават съ-действие, синергийност, на индивидуалната и общностната практика. А събитието съ-битие става все по-дефицитно в република България.

Направих малко уточнение към статия на Д. Тодоров, защото точно след падането на предишната диктатура терминът „проект“ придоби безсмислено широко разпространение. И много партийци наричат партиите и коалициите си „проекти“. Може би защото мнозинството от партиите у нас не са направили нищо по-значимо от написването на проекта за създаването си.

Нас това ни засяга предимно с факта, че и за партиите-проекти ние сме предвижданият „материал“, от „омесването“ на който зависи реализацията на техните платформи. И в частичното изпълнение на програми, платформи на реализирани партии-проекти ние бяхме „тестото“, което месиха по техните рецепти.

„Месят“ ни не само партийците, които по сталински са от „особено“ тесто замесени. В това им помагат и нароили се неправителствени организации, тъй като и те трябва да отчитат някаква дейност за оправдаване на направените от тях разходи. Ще ни „месят“, докато не си „опичаме акъла“, за да създадем своя избирателска организация. Единствено самоорганизацията може да отстоява неповторимостта на всяка личност.

Да бъдеш „себе си“ още не означава уникалност. И папагалът е „себе си“, но за човека папагалското не е уникално. Дори „себе си“ съм още не значи личност. Личност значи собствен стил на взаимодействие, на съ-действие, синергия с обществената среда. Идентичността означава собствена съпричастност с другите хора. Не означава забравяне на истината, че личностната основа на човека е заложена от обществената му среда. Разбира се и „вътъкът“, който зависи от него, не е по-маловажен от основата. Нещо повече, от човека зависи извисяването както на личностната, така и на обществената същност.

Възпроизвеждането на личностната същност следва да е процес на извисяване. Заобикалянето на тази необходимост става с формулата „така правят всички“ и с мотото „аз съм себе си“.

Истинската личност противостои и на собствената си инертност, и на ретроградната социална инерция. Не и като мнозинството партийци – да противостоят на потребителската инерция само у другите.

Партиите форматират индивидуалността според политическите си калъпи. А личностната идентичност на избирателя е в собствената ценностна ориентация и способността за самоорганизация. Избирателят-личност сам артикулира интересите си, а не чака партийната им интерпретация.

Движение за комунистически труд в НРБ

През 1958 година ДСНМ се преименува на ДКМС и още в началото на 1959 година най-добрите младежки бригади в Габрово създават движение за ударен комсомолски труд. През септември 1959 г. участници в това движение се събират на Първа национална конференция. Едновременно, под ръководството на професионалните съюзи, възрастни работници се включват в бригади за образцов социалистически труд. Две години по-късно, в средата на 1961 година, бригадите за ударен комсомолски труд наброяваха 4170, с около 80 000 участници, а бригадите за образцов социалистически труд – 7443, с над 110 000 участници.

След съвместно решение на ЦС на професионалните съюзи и ЦК на ДКМС, публикувано на 2 юли 1961 година, движението на младите работници за ударен комсомолски труд и на възрастните работници за образцов социалистически труд се обединяват в „Движение за комунистически труд“. Мисля, че това обединение и последвалото го разширяване на движението са прибързани, както много други инициативи в НРБ. След два месеца в движението за комунистически труд са включени над 12 000 бригади, 532 смени и цехове и 34 предприятия. Разширяването му продължава.

Още този начален стремеж към увеличаване на количеството на участниците доведе до снижаване на тавана на идеалите на движението. Към предишните стандартни производствени задачи на участниците в социалистическото съревнование – преизпълнение на плана, икономия на материали и т. п.– се прибавят две много общи, неопределени, изисквания: борба за по-висока обща и техническа култура и за примерно социалистическо поведение. За сърцевина на движението за комунистически труд се смятаха усилията за непрекъснато повишаване на производителността на труда. Необходимостта от тези усилия се свързваше с недостига на работна сила в пределите на цялата страна.

Български социолог писа, че за увеличаване на производителността на труда трябва да се води борба и с надписванията, нарушенията на трудовата дисциплина, текучеството и егоизма, защото „от тях кокичетата на комунизма изсъхват“. Като изисквания към участниците в движението за комунистически труд се посочваха: системно четене на художествена литература; по-често ходене на театър, опера, концерти, изложби; участие в обсъждания и загриженост за цялата бригада; интерес към новото в живота. Бригадите за комунистически труд трябваше да създават възможности да се изявяват разнообразните способности на хората и в процеса на колективния живот – нови умения и способности. Това означава развитие на движението в дълбочина. Очакваше се в колективите за комунистически труд да съзряват предпоставките за всестранно развитие на личността. При слабия интерес към самовъзпитанието, при липса на психолози и недостиг на добри организатори, в тогавашните условия това бе архинаивно очакване.

Бригадите за комунистически труд оказваха помощ на членовете си при строеж на жилище, болест, стремеж към по-пълно задоволяване на личните културни потребности. Но за да бъде истинско, движението за комунистически труд трябваше да способства за превръщане на труда в първа жизнена потребност на гражданите на НРБ. А трудът става първа жизнена потребност, когато човек е убеден, че в него проявява и развива своите същностни сили. За да става това, съдържанието на труда трябва да се обогатява непрекъснато.

Но движението не се развиваше в дълбочина. Съчетаването на личните и обществените интереси постепенно се влошаваше. Нивото на положителния пример на партийните и комсомолски активисти се понижаваше. При такива тенденции, в много колективи за комунистически труд, след като участниците даваха обещания и се включваха в движението, напрежението спадаше и те бързо се смъкваха на предходното равнище. В началото преобладаваше щурмоващина и се тръгваше по отъпкани пътеки. Нови и разнообразни традиции не се създаваха. Защото в повечето колективи за комунистически труд липсваха самоусъвършенстване, постоянство, ритмичност.

Така, с често възвръщане към изходното ниво, колективите изпадаха в „омагьосаните кръгове“ (по Т. Живков). За това допринасяха и шаблонни обещания, често подготвяни само от ръководствата. В крайна сметка, с такъв примитивизъм, се компрометираше не само движението за комунистически труд, а и самият комунистически идеал.

Демокрация и универсалност на човешките права

Демокрацията по определение предполага право на участие на човека в социалното управление. Но в „демокрацията“ на Новото време и постмодерността това право за мнозинството избиратели на представителите, избиращи органите на управление, изключва възможността за словесно участие в процеса на избирането и контрола над управляващите. Управляващите не се интересуват от неповторимото мнение на политически активния избирател. А точно такива избиратели най-добре чувстват пулса на обществените потребности и чуват стенанието на страдащите граждани. Заглушаването на техния интеграторски глас отслабва правата на мнозинството. В публичната сфера на днешното общество не се чува „глас на мнозинството без афера, тласкаща го да се самобичува“. И така, част от правата са за част от хората.

Партикуларността на човешките права характеризира: правото на самоопределение и отделяне; правото на собствена артикулация на личната потребност от общество и други политически потребности; правото на непартийна политическа самоорганизация. Прокламираната универсалност на правата не е принцип, гарантиращ нормативна всеобщност спрямо нормативен социален контекст. Няма отговор на въпроса защо атлантическите държави допускат в приложението на правата тази партикуларност. И конфликти възникват, щом човешки същества не получават основателно обяснение за това. За тези хора локално-кодифицираните норми се лишават от предимството на тяхната отнесеност към автентичния контекст.

Съотнасянето на правата с действителната човешка среда е първостепенно право на всеки човек. И „моралните личности имат задължението да не лишават никого от правото на обосноваване“. Но безпартийните избиратели фактически са лишени от това право. Без тяхна самоорганизация безправието им ще продължава.

Идеал и реалност на политическата социализация в НРБ

Марксиският идеал е: свободното развитие на всеки – условие на свободното развитие на всички. Според идеала, същността на свободното развитие на човека е в осъзнаване на обществената необходимост и действие в съответствие с нейните изисквания. Задължителното образование на юношите и девойките до 16 годишна възраст в НРБ логически произтичаше от такова разбиране за свободата и нейното постигане. Но разликата между идеала и действителността беше огромна, защото законите на общественото развитие като същност на обществената необходимост почти не се усвояваха.

Като елементарна предпоставка за приближаване към развитие в това направление се считаше минимум политическа социализация на всички. И в НРБ доминиращ фактор на политическата социализация се оказа семейството. На разнопосочното въздействие на семейния фактор в началото на 70-те години все още в някаква необходима степен можеше да противодейства единодействието на училището и обществените организации. От втората половина на 70-те години, след Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Хелзинки, върху процеса на политическата социализация на средношколците започна да оказва по-значимо въздействие информацията от електронните медии.

В последния етап от съществуването на НРБ като специално предназначен да способства за политическата социализация бе въведен учебният предмет „Общество и личност“. Целта бе да се усвоява значението на живковския тезис „Този свят е и мой“. Въпреки преобладаващото множество на отличните и много добрите оценки в училищните дневници по този и другите учебни предмети, свързани с обществознанието, мнозинството млади български граждани се оказаха неосъзнали, че този свят зависи и от тях. Доказателство – днешното състояние на българското общество.

Очаква се демокрацията, както и други същностни промени в обществения живот у нас, да бъде внесена отвън. Смята се, че в Третата българска държава на Балканите нищо социално съществено не може да се роди. Дори до края на 1988 година наши учени хора твърдяха, че в НРБ застой не е имало, а само влияние на застоя в СССР (сп. „История и обществознание“, 1988, NoNo 5-6, стр. 26). Такова безкритично отношение към обществено-политическия живот у нас допринасяше за утвърждаване на формираната в семейството индиферентност на политически апатичните ученици. Политическата артикулация, упражнявана в училището, не бе затвърдявана нито в училищни, нито в извънучилищни ситуации. ДКМС вече едва дишаше. За частична политическа социализация способстваха частично обхващащи младежта неформални групи.

В цялата си съвкупност всички фактори на политическата социализация не можаха да убедят новите поколения българи, че истинската социализация е невъзможна без минимум самоорганизация. А на чакащите да бъдат от друг организирани могат да бъдат увеличавани задълженията, но не и правата.

Свобода на словото и политическа безсловесност

Нашата свобода на словото се свежда до свободно говорене в кафенето, кръчмата, на улицата или писане и четене в затънтени дебри на Интернет. До чуваемите от всички медии обикновените избиратели достъп нямат. Дори и ако някой от нас си плати, за да изкаже мнението си по радиото или телевизията, ще го прекъснат, недоизказал изречението си. Ако, все пак, успее да изкаже някаква антипартийна мисъл, на мига ще я захлупят и ще я заключат в тенджера под налягане. Защото не искат мнението на несъгласните да достига до мнозинството.

Щом не са в съгласие с позициите на партокрацията, колкото и да са смислени, за т. нар. „четвърта власт“ мислите ви са вредни. „Кощунствена“ считат идеята за референдумна промяна на конституцията. Терминът е поставен в кавички от Славчо Кънчев. Защото, независимо дали по време на дълги или на скъсени мандати, демокрацията ни е във ваканция. Ако не протестираме с месеци, на 4 години ни се полага 1 ден „демокрация“. А ако правим това и скъсяваме мандатите, може да стигнем и до ден на година. Дори и да включим в тази равносметка по 1 ден за местните, и на 5 години по 1 ден за безсмислените президентски избори, работата по същество не се променя. Защото и на първите, и на вторите, и на третите – все сме си безсловесни безпартийни избиратели.

„Свободата“ на словото без право на чуваемо слово е лицемерие. Такава „свобода“ кара избирателите да избират само измежду Белич, Караман, Мурджо и Шаро. Това да сме пожизнено политически неми не може да се промени, докато правото ни на артикулация остава делегирано на родната партокрация.

Репресивност по време на градежа на основите на социализма

Още преди първата петилетка на изграждането на социализма огромната маса от членовете на БКП държи на господстващата роля на комунистическата партия. Те искат държавата да провежда линия на икономическа репресивност към по-заможните български граждани. Натискът им „в това отношение нерядко добива формата на демонстративна агресивност. Всяка промяна в действията на управляващите към либерализиране на икономическата политика се посреща много остро от широките средина партийната членска маса...“ (В. Мичев, „По въпроса за установяването на съветския модел на социализма в България“, сп. „Исторически преглед“, 1996, кн. 5, стр. 34). Доколко такова реагиране е мотивирано от политическа убеденост и доколко – от българо-славянска завист може всеки сам да преценява. Но „смекчаването на изкупвателната система за селскостопанската продукция от есента на 1947 г. довежда до истинска криза в партията – срещу това протестира голяма част от селяните – членове на БКП, много от тях престават да посещават събрания и да си плащат членския внос, има дори случаи на декларирано напускане на партията...“ (пак там). Ръководството не остава без отзвук на тези настроения. XVI-и пленум на ЦК на БРП (к) през юни 1948 г. призовава към бдителност срещу „попълзновенията на класовия враг“ и между центъра и местните структури се възпроизвежда взаимното стимулиране. През втората половина на 1948 година на много места партийни активисти проявяват инициативи „за масови репресии“ срещу заможните селяни-„кулаци“ (вж. пак там, стр. 38).

Първата петилетка на строителство на социализма е време на засилващ се натиск за ежегодно и навреме предаване на задължителни държавни доставки от селскостопанските производители. След голямото напрежение по време на подготовката и произвеждането на изборите за местни органи на властта на 15 май 1949 година, връх на напрежение е и събирането на увеличените държавни зърнодоставки през лятото на 1950 година. Увеличаваха се и нарядите за предаване на вълна и мляко от животновъдите.

* * *

В началото на 1951 година Сталин се връща към указанията си от средата на 40-те години – в България да не се изостря ситуацията до крайност. Опитите на В. Червенков за приложение на тези указания не предотвратяват избухването на селски вълнения в НРБ през пролетта на същата година. Преследването на „вражеските“ елементи продължава.

Изселват от големите градове или въдворяват в ТВО „политически опасни лица“. През април за седмица-две са изселени във вътрешността на страната семействата на бегълците зад граница. През втората половина на месеца по обвинение за връзки с Югославия са арестувани висши военни дейци, включително легендарният Славчо Трънски.

Априлски (1951) пленум на ЦК на БКП решава да се прочистят селските партийни организации от „вражески“ елементи и „кариеристи“. До края на годината са изключени над 50 000 души. Така, ако мартенският (1951) пленум се произнася за смекчаване на репресиите, априлският решава за „обновяване“ на качеството им. Съвпадащи по време действия, насочени към успокояване на обстановката и към нанасяне на нови удари по „класовия враг“, са различни страни на единен процес на овладяване на сталинското изкуство за оперативно и тактическо маневриране в политическата практика. Тогава и младежкият актив в учебните заведения е обучаван да разграничава явленията „буржоазен остатък“ и „вражеска проява“.

Като цялостна система репресивната машина продължава функционирането си и през 1952 г. БКП се научава успешно да лавира между критиката на недостатъците и тяхното възпроизвеждане. Демонстрираха ни, че са наследили нейното умение и партиите, които ни управляват след присъединяването ни към Европейския съюз.

Корени на злото и достъп до властта

Социалното зло се основава на мрежа от свързани корени. Множеството от тези корени се преплитат най-вече с несправедливостта. Насилието вирее, защото обществото търпи неправдата. Мързелът съществува, защото неговите носители несправедливо използват създаваните блага от работещите. Мнозинството е безгласно по обществените проблеми, защото юридическите закони са несправедливи. Убийците и крадците се множат, защото няма справедливо възмездие.

Несправедливостта е фактор за реалността и на останалите злини, а намира най-пълен израз в неравноправието. Законът не е еднакъв или еднакво прилаган за всички. След като разликите по рождение не могат да бъдат премахнати, обществото трябва да изисква от всеки да му служи според възможностите си. За тази цел трябва да му осигурява простор за пълноценно развитие на способностите.

Надхвърлящата личните и семейните потребности собственост е източник на власт. За да няма произтичащо от нея унаследяване на власт, следва всички граждани да имат еднакъв достъп до органите на властта. Справедливостта изисква защита на всеки, който има за свое задължение добрината към другия и наказание на всеки, който не зачита правените добрини. Ако справедливостта е хармонично отношение между личността и обществото (Платон), всеки, който е за справедливост, трябва да не допуска да дава на обществото по-малко отколкото иска да получава от него.

Различията между „десни“ и „леви“ по съдържанието на справедливостта се „стопиха“ и остана различието по въпроса за носителя на справедливостта. „Левите“ парадират с искания за достойно заплащане на труда, социално осигуряване на бедните и нетрудоспособните, достъп на гражданите до здравеопазване и образование, но не и за равен достъп до политическата власт в държавата и средствата за масова информация. Достъп до властта искат за т. нар. държавно-творческа част от населението, като под такава част разбират себе си и колегите си от партийния спектър. Въобразяват си, че народът е достатъчно представен от тях и такъв достъп не му е необходим.

Като отъждествяват справедливостта с равенството, някои десни я считат за несъвместима с прогреса. А и програмата на Партията на европейските социалисти акцентува върху ценностите и идентичността на индивида в обществото, не не и върху политическите права на този индивид.

В крайна сметка, народният суверенитет се заменя с пазарен, а демокрацията – с партийна експертиза. И безграничните свободи на експлоататорските малцинства и партокрацията все повече ограничават правата на мнозинството. Политическият монопол се побратимява с монополистите в другите области на живота.

Партийците знаят, че институционализирана народна опозиционност означава край на увековечаването на партокрацията. Неизчерпаемата съзидателността на народа като опозиция ще означава край на увековечената спекулация за необходимост от партийна артикулация.

Но не само политиците-партийци са заинтересовани от безсловесността на избирателите. От нея са заинтересовани терористите и всички корумпирани. И едните, и другите са заинтересовани от сегашната политическа обезправеност на безпартийните избиратели. Колкото по-малко хора имат политическа грамотност и политически права, за да разкриват и критикуват тяхната същност в разнообразието на нейните проявления, толкова по-добре и за едните и за другите. При узаконеното им безмълвие безпартийните нямат свястно средство, за да се оправят с корумпираните. Като ефикасно средство им остава само подкупът. При липса на възможности сами да противостоят на тероризма като правнополитически пълноценни граждани, безпартийните нямат друго средство за разминаване с терористите, освен премълчаването на белезите за техни проявления.

След като и да имат какво да кажат, безпартийните няма къде да го кажат, те имат възможността да „избират“: или укриватели на тероризма и корупцията, или скрити доносници на властващите! Могат да напишат за едните или другите на интернет страница. Но дали ще прочетат написаното тези, които могат да направят нещо против тях, или доносници на критикуваните? Бог знае!

Манипулация и артикулация

Български партийци, политолози и прависти говорят и пишат против стопроцентовата представителна демокрация, но не отстояват алинея 3-та от чл. 1 на Конституцията на републиката. Защото се страхуват от възможността народът да стане действена опозиция на партокрацията.

Други смесват плебисцит и референдум. Така искат да ни натрапват актуалния само за тях дневен ред.

Трети предлагат допитвания до народа, като си запазват правото само те да определят правата му. За тях са приемливи всякакви референдуми, само не за правата на човека.

Четвърти извеждат на преден план пряката демокрация в Съединените щати, оставяйки в сянка нейната съвременна първопроява – кантоните Ури, Швиц, и Унтервалд, основали на 1 август 1291 г. Съюза на свободните граждани. Защото не искат сами да институционализираме овластяващите си права.

Пети се наричат социалисти и са за „национализация“ на политиката. Това означавало „решенията да съответстват на интересите на мнозинството от гражданите и да се приемат с тяхно участие“ (Достоен живот в справедлива държава. Възможен е! – Предизборна платформа на БСП–ЛЯВА БЪЛГАРИЯ).

Какво ли означава „да се приемат с тяхно участие“? Всяка ръчна манипулация с бюлетина е „участие“!

В крайна сметка – от първите до осмите – всички искат да ни артикулират интересите и да сме безсловесни избиратели. Но стана дума за БСП. „БСП остава опора на републиканизма, на парламентарното управление и на социалната справедливост. Ще проведем обществена дискусия по важните и актуални конституционни въпроси: за собствеността и монополите, за силно регулиране на банковия сектор, за баланса на властите и за организацията на съдебната система“ (пак там).

Какво направи БСП по тези въпроси през 2013 г.? – Отказа правото на гражданите да създават избирателски организации.

Какво направи по тях през 2014-а? – Подкрепи предложение за задължително гласуване.

Познайте какво ще направи през 2015? – Предложение за задължително таксуване на отварянето na устите или...?

За нравствеността, демокрацията и субектността

    „Колкото по-открито се дискутира

и предмет на диспут е политиката,

детското внимание се концентрира

върху скучното и еднообразие.

Едно след друго идват поколения,

неотчитащи значимата ѝ стойност –

отнасящи се към нея с презрение

като към най-безнравствена скотобойна!

За да има в политиката нравственост,

трябва и ние да следваме принципа –

в обществена дейност да съблюдаваме

все императива категорически:

мисли и предлагай така, че начинът

ти на предлагане да има в себе си

достойнствата на личностно постъпване,

без оглед на личните ти потребности

Такъв категорически императив

налага на политическия субект

да действа не само като вдига ръка,

а и давайки предложения с респект.

Нравственост в политиката означава

строго съобразяване с истината.

Както и дълженствуване на доброто

с пълно уважение към мнозинството.

Нравственост означава непрекъснатост

на безкористното ни отношение

и към предложенията на другите

при подлагането им на съмнение.

Невъзможна без суверенно мислене –

суверенитетът е демократичност.

Политически дебат в процедурите –

гласуването без колективистичност.

Често „съществува силна инерция“

в гласоподаването по традиция.

Субект придава индивидуалния

смисъл на дейността срещу зависимост.

Турен дефинира демокрацията

и чрез съчетание на единството

на закона и на техниката с лична

свобода и с културното различие.

Демокрацията е необходима

за добро съчетаване на фактори

за обединение и факторите

за по-действена диверсификация

„Не съществува такава демокрация,

която да не е „някак“ плуралистична“.

Ала кой е истински необходимият

плурализъм? Кой е остарял? Кой – измислен?

Трябва хабермасовска комуникация

като способност да бъдат установени

съответните източници, „причините

за несъгласие... между разумни хора“.

Не е пространството на демокрацията

разумно и спокойно. Неспокойствието

му не следва да се възпира с уличните

скандирания, а – чрез контрадействието.

Ограничаване на властта чрез действеност

на основни права – ето сърцевината.

Аз питам днес: само право на гласуване

с ръка и неистов уличен рев ли имам?

Дали са необединими съставните

елементи на демокрацията сега?

Истински ограничават държавната власт –

за номинации избирателски права.

Двете страни са реални с гражданствеността.

Ако е редовно самовъзпитавана –

всеки у себе си върху доброволността –

и на собствена воля е основавана.

Демокрацията си изисква субекта

с разсъдък за политическата система.

Докато народа отнасят към обекта

на политвъздействие – тя е анатема.

Субект не расте от „поливане с тезиси“,

от безспирната канонада – послания.

А от практика, стимулираща размисли

за народна власт със собствени очертания.

Субект, интегриращ идентичност, техники,

жизнен опит – доказателство за свобода.

Субект – никога несвършващо усилие

за единство на устременото към дележ.

Субект – индивид, борещ се за самостойност,

противостоящ на всяко чуждо господство,

поставящ свободата като „условие

за своето щастие“ и като цел главна.

Субект – признаващ „другите като субекти“,

шансовете им да са субекти подкрепящ.

Демокрация – пространство на усилия

в градежа и признаването на субекти.

По определение на Турен: субектът –

„едновременно разум, свобода и памет“.

Демокрацията е системност – култура.

АЗ – детерминант на обществена структура.

За утвърждаване на индивидуалния субект –

на неговата памет, културната му идентичност,

политическият живот не следва да бъде пазар,

че пазарът унищожава искрите на сърдечност.

А колективната и личната свобода изискват

изграждане, защита и смисъл на личния опит,

за да свързват собствена памет с проекти личностни,

с достъпа до благата от културните индустрии:

здравеопазване за хора, на Земята родени;

достъп до всеобщопридобитата информация,

до възпитаващо ум и сърце образование;

право на социална помощ и протести публични.

Ако тези индустрии имат по-основна роля

даже от производството на блага материални,

политиката има определящо значение

и е необходимо всеобщо участие в нея.

Всички имат потребност от „пространство“ политическо,

за да се ликвидира монополът на медиите –

чрез правната регулация в най-универсалната

и с политиката, общо благо за всички търсеща.

Само при реално право на всеки за участие

в това планетарно търсене има демокрация –

без право на монопол ни на авангардна партия,

нито на многопартийния „елит“ политически.

Параванът за този монопол е демагогия,

отнемаща на мнозинството най-фундаменталното

от всичките наши права, социално приложими –

с анахронизми като задължително гласуване.

Задължително не е знак за висота на личността.

Нито е измерител на обществото за зрелостта.

То би могло да обслужва само партокрацията.

за да не се сваля лесно яремът на нацията

Партийци го искат, за да ни вкарат в игра без права.

За да разчитат на избирателите всички нива –

за да могат с безправните по-лесно да си играят.

Ако ли паднем под ярема – насила да ни баят.“

Откъс от издадената преди два дни книга на Сатой Чатой „Алтернатива и императиви“.