България за половин век

През първата четвърт на последния половин век хората още строяха заводи. Три бяха най-големите строежи на 60-те години. Кремиковци, Марица-изток и НХК-Бургас. Не ги строяха само партийци. Но някои казваха, че и най-лошият партиец е по-добър от най-добрия безпартиен. Избираха се за ръководители и безпартийни, но за разлика от партийните, те не бяха последна инстанция в ръководените от тях органи, организации, предприятия.

Предложенията за кандидати за избиране в органите на властта и управлението се правеха от партийците. Не е ли и сега така? Проформа и тогава имаше конкурси. Разликата е, че мнозинството от наследниците на тогавашните партийци сега са се разпределили в различни партии. Тогава, преди да гласуваме, ни питаха имаме ли и други предложения, макар че мнозинството от безпартийните, както сега, рядко подкрепяше предложение на безпартиен. Но сега изобщо не ни питат за нищо.

По-лошо тогава бе, че съмнението в правилната политика на партията можеше да ти струва работата. Нали всички работи бяха държавни! А твърдението ти за вреда от политиката на партията можеше да ти струва и свободата. Имаше деклариран морален кодекс, който се нарушаваше най-много от партийни велможи. Те изпадаха в ярост от критика на безпартийни спрямо партийни повели.

На редовно провежданите събрания питаха за мнението на безпартийните относно отделни недостатъци. Вземаха си бележка ръководителите и оправяха това-онова. Но само по частни въпроси.

Така, и преди, и сега, суверенът само потвърждаваше и потвърждава утвърденото от партийците. Тогава в края на всяко събрание по важни въпроси се приемаше телеграма до ЦК на БКП, в която се изразяваше безрезервна и ентусиазирана подкрепа на неговата политика. Гласовете не се брояха. Решаваше се с ръкопляскания.

Най-голямата разлика. Тогава казваха, че партийната народна демокрация е временно и ще настъпи безкласово и безпартийно общество с пълно социално равенство между хората. Сегашните партийци казват, че винаги трябва да е като сега. На прага на продължаващия преход избирахме между празни надежди и пълна безнадеждност.

Димо Стойков

Социална болест на НРБ през втората половина на века

Може би става дума за много заболявания. Тогава се предлагаха терапии, без да се уточняват диагнози. Заболяванията се омаловажаваха. Наричаха се болести на растежа. Депресията не се забелязваше. Диагнозата не се уточни и след смъртта на пациента. Много от симптомите продължиха да се проявяват и у наследницата, която обяви майка си за незаконна. Така и за днешните ни социални болести липсва диагностика.

И тогава бе масово заболяването, водещо ни до търсенето на вината вън от себе си. Началници лъжеха подчинените си, че се грижат за тях. Подчинени ги лъжеха, че работят. Злото се омаловажаваше. Приписваха го на ограничен контингент носители на отрицателни явления. Едни от тях били черногледи кариеристи. Други били под влияние на идеологическата диверсия на империализма. Поощряваше се сляпото подражание и подчинение. Така конформизмът процъфтяваше. На партийните конгреси се вихреше самохвалство. Прикриването на застоя със словоблудство се превърна в най-високооценявано качество. Работата остана на втори план. Затова Игнат Раденков, герой на социалистическия труд, веднага след 10 ноември 1989 година постави на първо място сред последиците от лидерството на Т. Живков това, че сме се отучили да работим.

Димо Стойков

Омаломощаване в уж демокрация

Става дума за омаломощаване на безпомощния суверен! Уж има международни стандарти за демократично управление. Но избирателната ни система допуска мнозинството от избирателите само до ръчна манипулация с бюлетина. В процеса на изборната кампания гаранциите за честни избори се свеждат до лозунга: „Купуването и продаването на гласове е престъпление.“

Избирателните институции се формират под диктата на властващите партии. Изборният процес протича при инициираща роля на тези партии, с партийно номиниране, при постановяваща роля на партийно номиниран президент. А уж всякаква политическа намеса била „недопустима“. Има граждански образователни кампании, различаващи се от тези в тоталитарно време, че с днешните по-могъщи медии са по-тоталитаризирани. Другото са възрастови прагове, прагове за влизане в парламента, парични депозити, изисквания за събрани подписи и т.п.

Политическото влияние върху съдебни дела продължава чрез партии и публични личности. Корупцията процъфтява. С банални карикатури тероризмът се поощрява.

* * *

Съществуващите днес институции се появиха без никой суверена да попита. „На практика „вътрешните хора“ на властта чрез съответния институционален механизъм дават на суверена избора или да играе по наложените му от тях правила, или да бъде санкциониран от правоохранителните органи, ако не ги спазва“ (Славчо Кънчев, председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България).

Няма алтернативни на предлаганите от партокрацията решения. У нас безпартийните граждани нямат право на чуваеми предложения. Нормосъздаването за тях е табу. За четвърт век, освен с доскучали им бюлетини, за нищо не са попитани. Така „тези, които създават правилата, често живеят според изключенията“. Подкрепят ги чиновниците. Те все биват съкращавани и не намаляват. В НРБ държавата ръководеше икономиката, сега няма такава задача. Но чиновническият апарат не намалява.

Почти за всичко, което се прави, днес допринасят и някои НПО. Издържаните от нас власти да грешат, а издържани отвън НПО – да ги учат как да си поправят грешките. Вместо една ръководна партия като при „народната демокрация“, днес има стотици суетящи се партии и десетки съветващи ги НПО. Нали учениците все намаляват. Участниците в тази двойка типове организации може да манифестират на 24 май и вместо учениците, и вместо учителите.

Кандидатски листи и „многопартиен тоталитаризъм“

Излагайки критерии за номиниране на кандидати за народни представители, В. Брезоев посочва и някои предимства, считани за важни при определяне на номинираните. Предимство бил политическият и управленски опит. Но истинският опит на човека е невидимо качество. На еднакво значими постове различните хора обогатяват опита си в различна степен. Важно е при номинацията на човека да се отчита мнението на хората, които той е управлявал.

Още по-относително е другото посочено предимство – „организационни умения и способности“. Показател за уменията и способностите са резултатите от работата на човека. Резултатите от работата на овластените подвластните „усещат на гърба си“. Затова те са тези, които трябва да правят номинациите. Аналогична е ролята и на третото посочено предимство – „по-високото образование“. Защото в България и то често не проличава в ръководната работа.

Всички изброени в книгата на В. Брезоев критерии и предимства трябва да се сведат до един критерий-предимство – свършената работа до насрочването на изборите. И то – работа, почувствана от избирателите. Мажоритарното избиране, освен други предимства, посочени от Карл Попър, има и предимството, че хората могат да предлагат и гласуват за този, чиято работа познават.

Демократично номиниране е само това, в което има реална възможност да участват всички желаещи избиратели. Следилите с интерес и внимание обществения живот по време на даден изтичащ мандат най-често съвпадат с желаещите. И те са тези, които трябва да подреждат листите по многомандатните избирателни райони, докато все още се произвеждат пропорционални избори. Защото самоподреждането на номинираните няма да предотврати груповщината, субективизма и пазарлъците зад гърба на избирателите.

* * *

„Политическа класа“, управляваща „класа“ – всякакви претенденти да лежат на гърба на блудна маса. Да не се оспорва правото им на блага  и власт – неизменна цел на самообявилите се за класирани. Ротацията на овластяваните оставя стремежа на участниците неизменен. Актьорският стремеж е синхронизиран с настроението в стана на режисурата.

Избирателите или протестират, или ръкопляскат, и няма кой да им разчисти достъпа до политическата сцена. А стремят ли се те към нея? На сцената има напрежение. Нали да си автор на съдбата си е отговорност. Да реализираш съдбата си, понасяйки отговорността за правещото я човешка общество, в диапазона на всички свои възможности, е трудно. Да изпълняваш обществения си дълг значи и да носиш своя дял от бремето на овластяването. Такъв товар издържат отстояващите справедливостта.

Избирателят трябва да чувства, че суверенът е у него. Тогава политическата сцена може да е негова и той да контролира достъпа до режисурата. Така реда там ще създават умеещите да разпознават и ценят таланта. Досегашните резултати от работата ни показват, че там делят властта, за да осуетяват контрола на суверена.

Според Владимир Брезоев, у нас под „демократична маска се проявява многопартиен тоталитаризъм“ („Не“ на партийната държава, стр. 103). Като негов признак се посочва неограничената власт на управляващата партия, т.е. липсата на фактическо разделение на властите. Второ, у нас няма ефективна защита на човешките права. При такива условия особено опасно се счита поробването на хората в незначителните подробности на живота им (вж. пак там, стр. 104). Така „катранджиите“ и партокрацията може да постигнат у избирателите амнезия за политическите им права. А без политическите, хората не могат да защитават и другите си права. На партократите трябват легитимиращи ги гласоподаватели, а не политически съзнателни личности.

Григор Вълчанов

Фаворизация и номинации

Как да отграничим пристрастия към истината от пристрастия към властта? Как да отграничим и илюзията за властване, оставаща у много хора? Ако народът практически не може да властва, защо да не е истински овластител? Демократично ли е овластяването. когато „овластяващият“ народ месеци наред е предварително обучаван от чакащите овластяване как да го направи?

Такова овластяване практически възпроизвежда невъзможността народът сам да предлага своите представители в органите на властта. Така се предлагат хора, които искат пари от държавата, за да се доказват като достойни. А трябва да се предлагат вече доказали се достойни. Достойнствата им проличават от вече извършените техни дела. Без такова правило „информираният избор“ вече става вековна демагогия. Извършеното за хората най-добре знаят самите избиратели. Не е необходимо да им го казват избираемите, партиите, нито дори национални инициативни комитети. Инициативи за прелъстяване на избиратели никога не са липсвали.

Партийна инициатива за по-дълбоко окопаване във властта е задължителното гласуване. И много медии са в услужливата манипулативна мрежа от проводници на тази катранджийска идея. В наше време те са истинската цензура в България. Определяща днес е ролята не на цензурата, която решава кой може да се изказва, а на цензурата, която решава кой може да бъде слушан.

„Загрижени“ за лишения от право на чуваеми предложения народ, създалите тази фаворизираща ги система партийци му предлагат „компенсация“ – задължително гласуване! Така гражданите - безпартийни избиратели ще се самоопределят като граждани от второ качество. Те и по-нататък ще могат да гласуват само за предопределеното от партийците. Право на политическа субектност пак ще се признава само на партиите, за да го ползват партийците. Потвърдим ли го на плебисцит, ще си останем обект на манипулации.

* * * 

Предлага се регистрация на национални инициативни комитети (НИК) на гражданите, чрез които последните да могат пряко да участват в изборите на цялата територия на България. Предлагащите, според книгата на В. Брезоев, се надяват, че узаконяването им ще обезсили парламентарно представените партии. Но тези „новаторски граждански виждания“ по същество изключват от процеса на номиниране гражданите, нямащи интернет. Това, само по себе си, означава неравноправие на голяма част от българските граждани.

Не е ясно как ще се утвърждава представителността на НИК? Как ще се регулират взаимоотношенията между самите национални инициативни комитети? Без такава регулация те не биха гарантирали и независимостта си от партии и коалиции. Предложения по интернет сайтове могат да събират и партиите.

Не са безспорни и произтеклите, според В. Брезоев, от граждански дискусии критерии за номиниране на кандидатите за народни представители. Какво значи „физически пригодни“? Кой е показателят за „физическа пригодност“ на народния представител? Тя с медицинско свидетелство ли ще се удостоверява? Защо се предявява такъв дискриминационен критерий? Къде е тук идеята за политическо равноправие на българските граждани?

Какво значи „авторитетни в населените места, районите и професионалните си среди“? Самите избирателски предложения ще откроят авторитетните. Но не ако се правят в нечуваема кореспонденция между интернет-потребителя и НИК. А когато се правят, аргументират и отстояват на общи събрания пред лицето на всички, желаещи да участват в тях избиратели. По-важен критерий за авторитет от такива предложения и гласуването няма.

Какво значи „обществено ангажирани и активни“? Кое показва ангажираността и активността? Ангажираността много зависи от „връзките“ с овластените. А активността всеки я оценява по своему и пак смислен показател е избирателското мнение.

А какво значи „високоморални и човечни“? Не е ли значимият показател за тези качества на потенциалните кандидати удовлетворението или огорчението от тяхната дейност у избирателите? Аналогична е значимостта и на критерия „отговорни и организирани“.

Такива неопределими критерии лежаха в основата на кадровата политика на властващите в българската държава през последния половин век. България се утвърди на края на опашката. И без политическо равноправие на българските граждани няма да напреднем повече.

Григор Вълчанов

Йерархия и избори

Поредни избори предстоят. Много са заинтересованите да ги представлява някой интелигентен, да ги управлява някой безконфликтен. За такъв избор призовават и апологетичните медии. И журналисти харесват проявяващите търпимост към банални въпроси. А всичко с помощта на медии става. Показвайки протестите, те помогнаха на кредитните милионери да се издължат със стотинки. Тогава спестяванията на разчитащите на труда си се стопиха и анихилираха. И показването на протестите през последните две години не помогна да се разбере къде отидоха милиардите от КТБ. „Четвъртата власт“ показва и преразказва главно виждащото се с „просто“ око. Акцентува върху имиджа на политици-партийци.

Казват, че власт възпира власт, но изчадието адско – „политическа класа“ – остава невредимо. Опозорените властови фактори са ненакърними. Такива остават и доскучалите партийни лидери. Към протестите властите стават приспособими.

Изпълнителната власт наставлява законодателната. Законодателната се мъчи да е нескончаема атракция. Електоралната власт е лишена от право на всякакви акции. Нали други ѝ редят правилата. Така към „другите“ не принадлежи Суверенът.

Законите са изгубили всякакъв морален блясък. Природните – поради ирадииращо незнание. Юридическите – с инфлация на предписания. Малко ли бяха овластените партийци, които трябваше да доказват значимостта си на политическата сцена?!

* * *

Предприемчивите българи очакват от вложените пари възвръщаемост. Богат или беден, партиецът иска привилегированост. Той иска да е различен от „простолюдието“ с правата. Като минимум – да се отделя от другите като приоритетно запознат с това, което са правили, правят и ще правят овластените.

Партиецът цени не раздвоението в себе си – като източник на самоотрицателност и напредък, а разделението на обществото – на чертаещи пътя и носещи товара по пътя. Запазване на това деление целят партийци с призиви за задължително гласуване. Така маневрите за запазване на властта се представят като грижа за по-голяма близост на раята до господарите. Подобна „грижа за хората“ отбелязва и Владимир Брезоев в книгата си „„Не“ на партийната държава“.

Тъй като и по-нататък ще се налага да засягаме въпроси, поставени в тази книга, трябва преди всичко да отдадем заслужено признание на автора ѝ. Той е работил като експерт в Народното събрание и, за разлика от нас, пишещи на тази страница, е видял вредната за обществото роля ма партийно-политическата система отвътре. Книгата е искрена, страстно написана, критикуваща партийната избирателна система. С безупречната си откровеност книгата може да се разглежа и като автобиографична за малка част от българите, сближаваща се с мъдростта през последния четвърт век.

Не споделям част от преценките на автора за политическото ни развитие до 2008 година. Спорни са и предложенията му за бъдещето. Но книгата е истински феномен на фона на господстващата у нас четвъртвековна политическа апологетика. Едва ли много хора са прочели Брезоевото „Сантиментално откровено, като писмо до много близък приятел“ от 25. IV. 2008 година – т.е. преди издаването на книгата – независимо от намерението на автора да го изпрати „до всички информационни агенции, вестници и телевизии“. При липсата на чуваемост, у нас и гласността е мизерна.

Григор Вълчанов

Безпартийност на властта или партийни лабиринти?

Покорното съзнание предоставя на „слугите на народа“ цялата власт в държавата. На „слуги“, които сами си определят заплатите. Плащаме и им предоставяме право на самоконтрол по съвест. С надежда те да ни предоставят право на превъзпитание при безусловна зависимост от техните решения и прегрешения. Сами да определяме как да ставаме по-послушни и безропотни. Или, ако роптаем, като общество да се самообвиняваме чрез взаимни обвинения. Да не държим сметка на много от тях за користта. Те, на дузина години или на две, сами се сещат да ни подхвърлят по някоя изкупителна жертва. Така подхранват и лая на своите апологети.

Те не искат у нас съществена промяна, за да не искаме и ние у тях. Те мразят искащите да променят обществото. Пълен „хамбар“ с техни възможности за маневриране е публиката от безразлични към политическия процес. И така непрестанно ни карат да бълнуваме: „кръгли маси“, „велики“ събрания, преференции...

Разчитат на това, че и мнозинството от нас иска промени, без да се променя. За него времето тече мъчително, бавно. Защото чака те да се наситят на властта и да отправят взор към него.

А има ли протест, хитрите подават оставка от властта, за да я яхнат отново. Като се включват в протести срещу себе си, привържениците им отново викат „Осанна!“. У други е трудно установима разликата между спокойствие и безразличие. Безразличният свежда вечността до часа. Спокойният очаква своя час. Гневният не знае какво да очаква. Когато не знаят, спокойните го знаят или не искат да знаят. Гневните не знаят, че не знаят. 

Колективният гняв увлича и спокойните. Пред такъв гняв „елитът“ се стреми към консенсус. Чрез него парализира гневните, които не искат да рушат стена с главите си. На сцената остават партийно верните, готови да подкрепят и ВНС, и задължително гласуване, и всичко пожелано от любимия вожд. Достатъчна им е утехата, че и да не са от елита, не са от тези, които сполитат. В духа на партийния „хуманизъм“.

* * *

Реален хуманизъм означава общество, в което всеки е способен да противостои на инерцията на унижението. Защото който иска да се издига чрез партия вече унижава безпартийните. Партиите предлагат на безпартийните кандидати за властващи, унижавайки ги като неспособни сами да правят това. Всяка партия претендира за политически авангардна роля. Принизявайки чувството за лична отговорност у безпартийните, тя ги лишава от правото да противостоят на обществената инерция по собствена преценка, без посредници. По такъв начин партиите едновременно ограбват и важна страна на собствената интелектуалност на безпартийните – и правото им на собствена политическа емоционалност като им натрапват чужди, партийни пристрастия.

Чрез задължително гласуване партийци искат насила да вкарват безпартийните в „коловозите“ на тяхната вредна за обществото психологическа война. Така те утвърждават безнравствена и антипедагогическа обшествена среда. Тяхна е водещата роля в стимулирането на симпатиите към престъпността и тероризма у значителна част от младежта на Европа. Техни верни аргати на това поприще са журналисти, политолози, прависти. Докато такива техни приближени „изразяват мнението“ на народа, не може да има демокрация.

Опасността да ни унижават партийци е постоянна. Написаното в книгата на Владимир Брезоев „„Не“ на партийната държава“ сочи, че за властващите политици-партийци е най-лесно, ако проблемите не се политизират. А изглежда, че от времето, когато той е установил тази истина, и статиите му по-трудно се публикуват. Факт, в който се оглеждат и „свободата“ на словото и „отговорността“ на много български журналисти. Стигналият до по-значителна истина е с ограничено право на чуваемо изразяване.

"Нещастно" съзнание и езикови модификации

Резултатите от умножаващите се през последните години анкети, изследвания, наблюдения потвърждават, че животът на аватарите действително се пренася върху този на играчите в реалния свят. Той влияе на възприятията, речта, сънищата на играчите. Интензивна и често повтаряща се игра може да влияе на начина на възприемане на обектите, звуците, лицата в ежедневието. Елементи на играта се намесват в разговорите, както и елементи в политическата игра – в изповеди на шоумените.

Увереността на аватарите в своя чар и в своето влияние оставя следи в реалния живот. Убедеността на политиците-партийци в тяхната "елитност" ги кара да се стремят към "ефекта-Протей". Временните нервни връзки, залягащи като основа на участието във виртуална игра, продължават да функционират и след прекъсването му. Партийните "супергерои", защитаващи с плам неугасим каузи от трибуната, и след слизането си от нея несекващо отстояват интересите на приближени кръгове.

Докторът на социологическите науки Максим Мизов пише за политическия остракизъм. На думи политическият остракизъм е насочен срещу другопартийния противник. На дело неговата несекваща канонада е преди всичко срещу "неблагодарните" безпартийни. В този смисъл така нареченото "социалистическо" минало е неотменна мишена на почти всички партийци. Защото тогава и смелите безпартийни, макар и с риск, имаше къде да казват мнението си. Сега и с рискове, и без рискове, те са безгласни букви. По човешки мнението им не се чува никъде. Само ревейки като добитък по улиците могат гласно да изказват мнението си. Всеки може да направи плакат и да го носи по площади и улици. Това е по-човешки начин за изразяване на собствено мнение на политическа тема, но пак безгласно. А и плакатът не дава възможност за аргументиране и обосноваване на собственото мнение.

В социалните мрежи на интернет може да обосноваваш мнението си, но редки хора четат за политическите основания. Колективната целенасоченост към политически проблеми там обикновено се поражда от скандални новини. Мрежите способстват за организиране на политически демонстрации и за политически остракизъм, но не и за създаване и разгръщане на истински политикопроблемни ситуации.

И така. При димитровската "народна демокрация" обикновените безпартийни нямаха право на несъгласувана гласност по политически въпроси. При живковската "социалистическа демокрация" нямаха право на медийна гласност. При атлантическата ни "демокрация" нямат право на чуваемост.

* * *

Правото на публично слово е своеобразно право на власт. Това право и днес го имат едни за сметка на други, принудени да мълчат. Сега партийците искат да допълнят принудата към мълчание с принуда към безгласно гласуване. Имаш или нямаш на някой доверие, да си длъжен да гласуваш за него или за друг като него. Тогава трябва или сам да признаеш пред себе си безсмислието на своето съществуване като политическо същество, гласуващо по чужда воля, или да пускаш в урната бюлетина, считана от законодателите-партийци за недействителна, а от политолози – за израз на глупост.

Да те задължават да гласуваш и да не броят дори беззвучния ти задължителен глас? Това ли не е едновременно арогантност и безсрамие, коварство и лицемерие? Но без това коварство считащите се за политически "елит" губят увереността и самочувствието си. Затова спорещите помежду си за доверие и признателност, за постове и облаги партийци са единни срещу опониращите им относно партийната избирателна система безпартийни. Въпреки и конкуренти за властта, яростта им спрямо идейните конкуренти-безпартийни ги сплотява.

Който иска доброволно, съзнателно и активно да участва в демократизацията, трябвало да иска разрешение от партокрацията. Задължителното гласуване може да е важно средство за по-нататъшно превръщане на партийната "демокрация" в морално-политическо насилие. При отказ да се признава протестния вот, то става просто задължително съгласие. Така искат да утвърдят българското избиращо съзнание като покорно на партийността съзнание. То се покорява с функциониращото медийно влияние. Искат пълно объркване на външното влияние със собственото разколебано самосъзнание. Така – съзнанието да не съзнава наличната си раздвоеност. Тя се скрива под "повърхността" на апологетичната нагласа към изменящото се външно влияние.

Конформисткото съзнание не е истински нещастно, защото не е безнадеждно. То винаги храни надежда, че най-сетне се е синхронизирало с медийното мнение, изразяващо "истината". Ако не го засяга персонално, всеки нов юридически текст му се представя като върховно съвършенство. Неговото щастие е в желано съотвествие между личните нагласи и изразяваното чрез медиите официално "обществено" мнение. Така конформизмът надделява над достойнството и личната самоценност.

Като не участват в обмислянето и обсъждането на политическия избор, а само в безмълвното му санкциониране, избирателите не придобиват и пълноценно чувство на отговорност за ставащото в държавата. Засега и негласуващите все пак поемат минимум отговорност с протеста си. Задължителното гласуване е път към масова безотговорност.

Политическа безнравственост

Без морал политиката няма имунитет срещу никакви антидемократични болести. Деградацията на нравствеността разчиства пътя на партийно-политическите манипулации. Разграждането на моралните връзки блокира смислената избирателска реактивност. Тогава избирателят сам стимулира партийците да бъдат в авангарда на нравствената дискредитация на търпящото ги общество. В такава обстановка партийните политици намислят облагодетелстващи тях и партиите им закони. Ако, заедно с това, съумеят да поддържат и еуфория у публиката, от тях едва ли има по-щастливи! Защото еуфорията е силно оръжие за унижаване на политическия противник. Непризнаването за добро на нищо направено от него става норма на партийното поведение. Унищожителното за противника говорене се приема за най-ценен талант от направляващите кадровата работа на партиите. Лицемерието изтласква съвестта.

Користта се прикрива зад „безгранична пристрастеност“ към партийното дело. Демонстрира се свръхизобилие на „преданост“, за да се провокира завистта у другите. Злорадството по повод на драматични последици за другите се обезпечава с гръмогласие и медийно пригласяне. Безправието на мнозинството се компенсира с умножена гласност за антуража на овластените. Несъгласните с представляващите „гласа на народа“ са държани далеч от чуваеми студиа. Партийната нетърпимост към „дисонансните“ гласове им слага постоянно анулиращ печат на „входните визи“ за там. Политическото и морално дискредитиране на такива гласове става с канонади от съгласувани медийни залпове.

* * *

Когато безпартийните пускат в урните чисти бюлетини, политолози поставят под съмнение душевната им стабилност. Така и задължителното гласуване ще се превърне в гавра с безпартийни същества. Ако и при очертаващото се ново положение, безпартийните не се сетят да ударят по един кръст върху цялата партийна бюлетина, те ще са си заслужили тази гавра. Защото когато безпартийните не гласуват, ги обвиняват в гражданска безотговорност. Гласуват ли за противникова партия – в безкултурие. Гласуват ли с протестен вот – в глупост.

Партийците им желаят самочувствие само колкото да ходят до урните. Обвиняват „непрегърналите“ партийната им платформа, че са виновни за настоящия ни хал. Задължителното гласуване е средство за поставяне на безпартийните в морална безизходица. Публичните им реакции ще се обезсилват по-лесно като превърнат гласуването в самозадължение. Самозадължавайки се да гласува и при липса на възможност за избор, българският избирател сам връзва синджира от своята страна на хомота и си самоналага цензура. Фактът, констатиран и от социологически агенции, че сред подкрепящите задължителното гласуване преобладават негласуващи, показва сдушаване на партийците и безразличните, за да поставят на колене пред урните съзнателните и активни български избиратели, да им отнемат моралното право да изразяват мнение по политически въпроси. Тогава безотговорните, изравнявайки се по „заслуги“ с политически активния безпартиен, ще ревнат, че той няма право да говори. след като не говорят и те, нямащите какво да кажат. Защото, въпреки всичко, и те знаят, че словото е косвена възможност за човешко влияние и на лишените от политическа власт.

Дискусия за овладяването на космоса

През есента на 1960 година бях избран за секретар на Факултетното бюро на ДКМС във Философско-историческия факултет на Софийския държавен университет. Избирайки важните задачи за включване в проектоплана за работата на Факултетното бюро през II-я семестър на 1960/1961 учебна година, четох много статии в тогавашните списания за обществени науки. В списание „Проблеми на мира и социализма“ прочетох статия от чехословашки автор за идеологическата просвета, ръководена от ЧКП. Сред темите, които са били предложени за обсъждане на техни семинари по теоретични проблеми, ме впечатли „Философско обосноваване на овладяването на Космоса“.

В проектоплана за Втория семестър включих задача – да се организира дискусия на студентите от специалност „Философия“ по поставената в Чехословакия тема. Когато преди заседанието на Бюрото за приемане на плана разговарях с преподавателката Светла Панова, тя ме посъветва да поискам мнението и на доц. Добрин Спасов.

В разговора ми с него доцент Спасов, наред с другите препоръки, каза, че на овладяването на Космоса едва ли е необходимо философско обосноваване. Но като голям напредък в развитието на човечеството, на взаимодействието му с природата, то само може да поражда нови или да изявява разнообразни аспекти на старите философски проблеми. Уточнихме се темата на предлаганата дискусия да бъде изменена и формулирана: „Философски проблеми, свързани с овладяването на Космоса“.

Предложих на Факултетното бюро проектоплана с тази формулировка на темата на дискусията и като отговорник за изпълнението на задачата – студента от III курс Димитър Петров Ангелов. Планът бе обсъждан и приет, а Димитър се зае с популяризирането на идеята за дискусията. Началото на пилотираните космически полети през 1961 година се оказа най-мощният стимулатор на интереса към дискутираните проблеми.

Състояха се няколко сбирки на желаещи да участват, включително и през първия семестър на учебната 1961/1962 година. Тогава на такава сбирка останах с впечатление, че участниците са малко и дискусията се свежда до обсъждане на въпроса: вярна ли е тезата на Енгелс, че всичко родено на този свят е достойно да загине и може ли овладяването на Космоса да помогне за обратното.

Мислейки, че по-нататъшното изпълнение на тази задача изпада в едностранчивост, аз се съветвах с тогавашния отговорник за работата с ДКМС на Факултетното бюро на студентската партийна организация. Стигнахме до извода, че като факултетно мероприятие тази дискусия вече се оказва недостатъчно представителна и следва да бъде преустановена. Това обявих пред участниците, подчертавайки, че като самодейна група, ако искат, може да продължават обсъждането на по-нататъшни сбирки.

Но те по-нататък не се събираха. Може би са преценили изказването ми като израз на недоверие към тях.

Мисля, че то наистина беше грешка. Преди да изкажа това мнение, трябваше отново да се посъветвам със заинтересованите от студентската самодейност преподаватели. Можехме да ги помолим и за възможно, макар и нередовно, тяхно участие. Не се заехме с изготвяне на възможно по-пълна библиография, която да разпространим чрез дружествените бюра на ДКМС. Не направихме опит да се свържем с интересуващи се от тези проблеми студенти от други страни. А и на каквото и ниво да бе обсъждането, то не беше вредно в никакво отношение.

Затова мисля, че с изказаното мнение, за съжаление, съм внесъл микроскопичен принос за регреса на републиката.

М. Михайлов

Политическа свобода или избирателско робство?

В колко държави има тероризъм? По-малко държава или по-скрита роля на държавата? По какъв път или кой да избира пътя? Като избирателите не ги питат за пътя, питат ли ги кой да го избира? Като не питат кого и кои не искат да избират, защо нямат право да казват кога няма добри кандидати за избиране?

Много такива въпроси днес си задават немалко хора. А много българи традиционно се питат: как най-точно да стъпваме в дирите на настъпващите? За да няма никакво отклонение, нито у някого капка съмнение, искат да се самозадължим да избираме само най-точно стъпващите в тези дири.

Социалистите продължават да се смятат за авангард. Десните не спират да се мислят за елит. Всички предлагат на избирателите нескончаеми „проекти“ за „реформи“. Това е до гуша дошлото ни тяхно единствено средство, за да се отличават сред обезличилото се Народно събрание. За по-голяма забележимост десните не спират да говорят и за Велико народно събрание. Но социалистите, които с мнозинството си в предишното имат най-голяма заслуга за днешната безпътица, са без ентусиазъм и по тази „прогнила“ тематика.

Почти всички, преди всичко съществено друго, предпочитат да стане задължително гласуването. Сега тази „доброволна“ принуда е спасителен пояс за партийците. Вършат, не вършат работа – да ги избираме! За да не се объркваме по въпроса кой от вървящите всички други пред нас спазва най-точно посоката, трябвало да си знаем мястото и по азбучен ред пак да се побираме точно в стъпките на Белгия. И за да е всичко още по-точно, трябвало от нея и задължително гласуване да препишем. Това би било и по-лесното, защото сме с навик утвърден. Нали от Белгия законодателство почти век и половина преписваме. Така щели сме да възстановим баланса на разстроените акорди на нашето общество.

* * *

Асиметричните властови отношения превръщат мнозинството избиратели в безгласно гласуващи. Чрез съдружие на неолибералната икономика и партийната политическа система обществените имунни системи срещу социални заболявания се унищожават. Партийните взаимозависимости в различните области на обществения живот стимулират моралната деградация не по-малко от олигархичната икономика. Партийната избирателна система улеснява икономическата олигархия, заедно с партийния „елит“, да слага ръка върху държавните институции. И така няма нито хуманна демокрация, нито политическа свобода за всички.

От политическа гледна точка човекът у нас е сведен до средство за изборно легитимиране. Предчувствайки, че неговото инструментализиране в това отношение може да им се изплъзва, партийните босове надават вой за задължително гласуване.

Естествено, че и да не го превръщат в политически инструмент, човекът може да не е свободен. Но, изгубил или не намерил политическата цел в себе си, на избирателя не му остава друго, освен да е средство за постигане на политическите цели на други. Който не е разбрал зависимостта на свободата от политическата демокрация, на него не може да му се помогне, за да стане политически свободен. Човекът без политическо достойнство служи за политическа злоупотреба от страна на всички заинтересовани. Лишеният от право на собствено мнение за политическата сфера и задължен да избира само измежду чужди мнения си остава роб в политическо отношение, въпреки всичките празни приказки на много партийци и журналисти.

Добре е, че поколението в най-съзидаващата днес възраст по-пълно осъзнава опасността от екологическа катастрофа на планетата. Но е необходимо и осъзнаване от всички нас на потребността от политическо равноправие на безпартийните като главна бариера пред настъпващите и взаимно стимулиращи се морална деградация и тероризъм. Без него няма нито демокрация, нито политическа свобода.

Шарлатански упражнения върху решение на пленум от 1963 година

Става дума за шарлатанство, което в течение на четвърт век БСП не се осмели да разкритикува. Това ясно показва и тя, като другите партии, колко струва.

Връх на шарлатанство са спекулациите с решение на пленума на ЦК на БКП през декември 1963 г., посветен на българо-съветската дружба. Късно събудили се „борци“ срещу русофилията се почувстваха историци-откриватели и повече от две десетилетия ни обясняват, че са открили най-големия в историята капан, напънат за да се хване в него България. Цитирайки и преразказвайки протокола от въпросния пленум, такива „борци“ представят гласуваното на него решение като най-голямото предателство във времето на III-та ни балканска държава. Но няма нито един факт, свидетелстващ, че след този пленум суверенитетът на НРБ е станал по-ограничен.

Такова изопачаване на историята си е безспорно престъпление спрямо младото поколение. Всъщност става дума за регулярно проявление на несекваща българска парвенющина. То може по-добре да се разбере в „светлината“ на днешната по-развита форма на това явление. Днес у нас достойните за звание „парвеню“ са и повече, и по-разнообразни.

Пленумът на ЦК на БКП през декември 1963 година решава да продължи сближаването на НРБ със Съветския сьюз, за да станат впоследствие нашите две страни като единен организъм, оросяван от единна кръвоносна система. Казва се, че в перспектива по-нататъшното сближаване трябва да доведе до обединяване на НРБ със Съветския сьюз. Нищо повече от тази идея за бъдещо обединяване на двете държави и идеята-предпоставка за единен техен хомеостазис не са могли да изровят от материалите на този пленум споменатите „откриватели“.

Може ли това решение да е тайно национално предателство, както го представиха в по-миналото десетилетие? В течение на четвърт век след този пленум едва ли би могло да бъдат открити поне 10% българи, които тогава не са ръкопляскали на посочените формулировки на идеите на пленума. Вяло или с ентусиазъм мнозинството българи десетилетия им ръкопляскаха.

* * *

Пленумът на ЦК на БКП за българо-съветската дружба през 1963 г. не допринесе за повишаване на идейно-нравственото ниво на тази дружба. Не бе изминала и година от пленума, когато подуха хладен ветрец в българо-съветските междудържавни отношения. ЦК на БКП не бе очарован от промяната във върховното ръководство на СССР. Т. Живков през следващите години писа тезиси за по-различен от съветския български комсомол, за по-различно от съветсткото образование у нас и т. н.

Промяната стана повод за кратко оглеждане. А причина за увеличаващата се хладина в българо-съветските отношения, въпреки продължаващите словоизлияния и широките икономически връзки, бе настъпилият застой в цялостното развитие на двете страни през 70-те и 80-те години. Нямаше ги вече въодушевяващите космически победи от края на 50-те и 60-те години. Луноходът бе последният по-значим опит за удържане на първенството в овладяването на близкия Космос. Сдобил се за 2-3 петилетки с повече нобелови лауреати, отколкото за цялата си останала история, Съветският съюз започна да изостава в научно-техническото си развитие.

Но изоставането се открои по-късно. През 1963 година, независимо от по-малкия обем на производството си в сравнение със Съединените щати, Съветският съюз отчиташе високи темпове на развитие. А само седмици след пленума за българо-съветската дружба американци убиха президента на САЩ. Естествено, това не можеше да е положителен пример за който и да е свестен жител на планетата. Освен това, в настъпилата 1964 г. Съединените щати започнаха война с ДРВ. В самата година на въпросния пленум стана полетът на първата жена-космонавт, съветската гражданка В. Терешкова. Признавайки дотогавашния бърз напредък на СССР, много видни западни социолози, включително световноизвестният Р. Арон, заговориха за единно индустриално общество. То трябваше да е въплъщение на положителните черти както на западното капиталистическо, така и на източноевропейското „социалистическо“ общество, осигуряващо по-голяма социална сигурност.

Решението на пленума през декември 1963 г. с нищо не противоречи на конституцията на НРБ, утвърдена на общонароден референдум през 1971 година. Според залегналата в тази конституция идеология земното общество се развива към световен съюз на съветските социалистически републики. Така че замисленото от нашите държавни големци „предателство“ през 1963 г. с нищо не е по-коварно от извършеното от българските партийци в десетилетието от 1997 до 2007 година.

Откъснатото от историческия контекст оценяване на събитията води до големи парадокси. Такъв исторически парадокс е фактът, че президентите Клинтън и Обама станаха най-големи защитници на териториалните прекроявания, утвърдени под диктата на Сталин и Тито.

Несправедливост в „свободата“ на словото

Дискурсивната дискриминация в скрита форма е и политическа. Политическата дискриминация лишава от равноправие огромно мнозинство от хора, третирани като неспособни да артикулират интересите си. Така изключването на мнозинството хора от политическия процес се представя за нормално явление. Мнозинството хора са лишени от социалното право да говорят при обсъждането на важни обшествени проблеми в публичното пространство. Лишени от правото да „вижда-и-казват“ по такива проблеми, те се лишават от реалната за човека възможност и да „пред-вижда“ и „предс-казва“ бъдещето на своята общност. Така животът им „се оголва“ от същностни за човека характеристики.

Тази духовна „оголеност“ на човека го отчуждава от собствените му връзки с обществото. Политическите партии преднамерено замъгляват това същностно отчуждение. Самите партийци не искат да знаят за него.

Сократ постига знание за незнанието. То се оказа безкрайно полезно за природознанието. Съответства на природата на неговия безкраен обект, а и предмет на изследване. Има заинтересовани от незнание на другите при социалните избори. Валидно е и за избора на институции, и за избора на политики. В разрива между знание и реалност продължава да вирее цялата ни паразитна партийна система.

Тази партийна политическа система, в процеса на социалния избор има доминираща визия, без тя да има когнитивно и морално превъзходство. При взимането на решения силата на знанието и моралните ценности се заменя със сила на груповия интерес. Коригиращата роля на опозицията в парламента става привидна и демокрацията се фалшифицира. Действителният синтез на разностранни мнения се анулира. Демокрацията като „власт на демоса“ губи своята същност.

Вместо демократични методи се прилага комбинация от измами, незнание и тайни. Дистанцираните от центровете на властта, в най-добрия случай, остават в полуневедение и, дори да протестират, в крайна сметка, стигат до примирение с измами, незнание, престъпления и тайни. Изкуствените социални системи, пренебрегващи съвременната необходимост от значимо личностно противостоене на социалната инерция, стават форми на обществен регрес. За да го спрем, трябва да се самоорганизираме.

Ренесансов идеал в българското училище

– Цървули няма, гайда иска! – казваха мнозина за естетическата програма на комитета за култура в България през 70-те години. И програмата не издържа проверката на времето. Тя не попречи на рухването на обществената система, утвърдена в страната в средата на XX век. Различни хора се смяха на опитите за нейното изпълнение.

В случая е напълно валидна тезата на Хегел за смеещите се на вглъбения в мислите си мъдрец, който попаднал в локва. Големият мислител казва, че те не могат да попаднат в гьола, защото поначало си лежат в него.

Опитите за възпитаване на уважение към ценността на човешката личност заслужават подкрепа. Човекът е проявление на неизчерпаемия природен източник на красота и от него се очакват високи граждански добродетели. Джото, Донатело, Ботичели, Леонардо да Винчи, Рафаело Санцио, Микеланджело и Тициан налагат образа на деятелна, енергична, героична личност, която блести и със земната си красота. Градоустройството, в което площадите са главните градски места, подчертава стремежа към синтез на монументалните изкуства, обхващащ живота в неговата пълнота. Живеещите години в атмосфера на майсторство ученици привикват на системен труд и постигат тайни на необикновено хармонични и уравновесени композиции.

Изумително трудолюбив, Леонардо създава съвършени образи на хора. С неугасим стремеж към съвършенство, той е убеден, че „знанието е истина, сила и красота“. Непрекъснато си е задавал незадавани преди него въпроси и иска да открие човека като венец на живата природа в работите на учениците си.

Самото включване в училищните програми на НРБ на задачата за по-цялостно запознаване с живота и делото на универсалния гений Леонардо да Винчи, казващ „тъжно е, когато ученикът не е надминал учителя си“, означава много. Програмата Леонардо да Винчи бе неотъпкан път към най-целесъобразна реализация на учениците в техния бъдещ живот. Но докато тя бе почин за всенародно естетическо възпитание, в условията на застой в общественото развитие, тя се оказа по замисъл неосъществима.

Проекти и ценности

Човек може сам, но да действа човешки се научава в обществото. Човек дължи на обществото своето ставане, както и обществото дължи ставането си на човеци.

Доброто начало се предполага и у обществото, и у човека. Обществото и човекът си дължат взаимно и спасението си. Спасението им предполага и взаимност на проектирането.

Според проф. Добрин Тодоров по-дълбинното разбиране на проектирането като изконна човешка задача днес е поставено на изпитание, „особено откъм смисловия си хоризонт“. Той счита, че в обществото доминира прозаичната практика на краткосрочния проект. „Вкореняването“ на краткосрочното проектиране професорът свързва преди всичко с тоталитарния период (вж. „Философски алтернативи“, 2011, Но 6). Но примерът, характерен за това време, който авторът привежда, „план работа не върши, но план работа отчита“, все пак се отнася за друг термин. У нас под „проект“ традиционно се разбираше първообраз на нещо, което остава да съществува след възможно реализиране на проекта.

А много планове по време на диктатурата на Комунистическата партия наистина служеха не за свършване на работа, а за алиби, че не се лентяйства. В работата си сам имах контрагенти, които казваха: „По-сигурно е като дойде началникът и види, че има планче.“ Естествено, „сигурността“ зависеше от висотата на началника. Обаче предназначението на смислените планове и програми е да обезпечават съ-действие, синергийност, на индивидуалната и общностната практика. А събитието съ-битие става все по-дефицитно в република България.

Направих малко уточнение към статия на Д. Тодоров, защото точно след падането на предишната диктатура терминът „проект“ придоби безсмислено широко разпространение. И много партийци наричат партиите и коалициите си „проекти“. Може би защото мнозинството от партиите у нас не са направили нищо по-значимо от написването на проекта за създаването си.

Нас това ни засяга предимно с факта, че и за партиите-проекти ние сме предвижданият „материал“, от „омесването“ на който зависи реализацията на техните платформи. И в частичното изпълнение на програми, платформи на реализирани партии-проекти ние бяхме „тестото“, което месиха по техните рецепти.

„Месят“ ни не само партийците, които по сталински са от „особено“ тесто замесени. В това им помагат и нароили се неправителствени организации, тъй като и те трябва да отчитат някаква дейност за оправдаване на направените от тях разходи. Ще ни „месят“, докато не си „опичаме акъла“, за да създадем своя избирателска организация. Единствено самоорганизацията може да отстоява неповторимостта на всяка личност.

Да бъдеш „себе си“ още не означава уникалност. И папагалът е „себе си“, но за човека папагалското не е уникално. Дори „себе си“ съм още не значи личност. Личност значи собствен стил на взаимодействие, на съ-действие, синергия с обществената среда. Идентичността означава собствена съпричастност с другите хора. Не означава забравяне на истината, че личностната основа на човека е заложена от обществената му среда. Разбира се и „вътъкът“, който зависи от него, не е по-маловажен от основата. Нещо повече, от човека зависи извисяването както на личностната, така и на обществената същност.

Възпроизвеждането на личностната същност следва да е процес на извисяване. Заобикалянето на тази необходимост става с формулата „така правят всички“ и с мотото „аз съм себе си“.

Истинската личност противостои и на собствената си инертност, и на ретроградната социална инерция. Не и като мнозинството партийци – да противостоят на потребителската инерция само у другите.

Партиите форматират индивидуалността според политическите си калъпи. А личностната идентичност на избирателя е в собствената ценностна ориентация и способността за самоорганизация. Избирателят-личност сам артикулира интересите си, а не чака партийната им интерпретация.

Движение за комунистически труд в НРБ

През 1958 година ДСНМ се преименува на ДКМС и още в началото на 1959 година най-добрите младежки бригади в Габрово създават движение за ударен комсомолски труд. През септември 1959 г. участници в това движение се събират на Първа национална конференция. Едновременно, под ръководството на професионалните съюзи, възрастни работници се включват в бригади за образцов социалистически труд. Две години по-късно, в средата на 1961 година, бригадите за ударен комсомолски труд наброяваха 4170, с около 80 000 участници, а бригадите за образцов социалистически труд – 7443, с над 110 000 участници.

След съвместно решение на ЦС на професионалните съюзи и ЦК на ДКМС, публикувано на 2 юли 1961 година, движението на младите работници за ударен комсомолски труд и на възрастните работници за образцов социалистически труд се обединяват в „Движение за комунистически труд“. Мисля, че това обединение и последвалото го разширяване на движението са прибързани, както много други инициативи в НРБ. След два месеца в движението за комунистически труд са включени над 12 000 бригади, 532 смени и цехове и 34 предприятия. Разширяването му продължава.

Още този начален стремеж към увеличаване на количеството на участниците доведе до снижаване на тавана на идеалите на движението. Към предишните стандартни производствени задачи на участниците в социалистическото съревнование – преизпълнение на плана, икономия на материали и т. п.– се прибавят две много общи, неопределени, изисквания: борба за по-висока обща и техническа култура и за примерно социалистическо поведение. За сърцевина на движението за комунистически труд се смятаха усилията за непрекъснато повишаване на производителността на труда. Необходимостта от тези усилия се свързваше с недостига на работна сила в пределите на цялата страна.

Български социолог писа, че за увеличаване на производителността на труда трябва да се води борба и с надписванията, нарушенията на трудовата дисциплина, текучеството и егоизма, защото „от тях кокичетата на комунизма изсъхват“. Като изисквания към участниците в движението за комунистически труд се посочваха: системно четене на художествена литература; по-често ходене на театър, опера, концерти, изложби; участие в обсъждания и загриженост за цялата бригада; интерес към новото в живота. Бригадите за комунистически труд трябваше да създават възможности да се изявяват разнообразните способности на хората и в процеса на колективния живот – нови умения и способности. Това означава развитие на движението в дълбочина. Очакваше се в колективите за комунистически труд да съзряват предпоставките за всестранно развитие на личността. При слабия интерес към самовъзпитанието, при липса на психолози и недостиг на добри организатори, в тогавашните условия това бе архинаивно очакване.

Бригадите за комунистически труд оказваха помощ на членовете си при строеж на жилище, болест, стремеж към по-пълно задоволяване на личните културни потребности. Но за да бъде истинско, движението за комунистически труд трябваше да способства за превръщане на труда в първа жизнена потребност на гражданите на НРБ. А трудът става първа жизнена потребност, когато човек е убеден, че в него проявява и развива своите същностни сили. За да става това, съдържанието на труда трябва да се обогатява непрекъснато.

Но движението не се развиваше в дълбочина. Съчетаването на личните и обществените интереси постепенно се влошаваше. Нивото на положителния пример на партийните и комсомолски активисти се понижаваше. При такива тенденции, в много колективи за комунистически труд, след като участниците даваха обещания и се включваха в движението, напрежението спадаше и те бързо се смъкваха на предходното равнище. В началото преобладаваше щурмоващина и се тръгваше по отъпкани пътеки. Нови и разнообразни традиции не се създаваха. Защото в повечето колективи за комунистически труд липсваха самоусъвършенстване, постоянство, ритмичност.

Така, с често възвръщане към изходното ниво, колективите изпадаха в „омагьосаните кръгове“ (по Т. Живков). За това допринасяха и шаблонни обещания, често подготвяни само от ръководствата. В крайна сметка, с такъв примитивизъм, се компрометираше не само движението за комунистически труд, а и самият комунистически идеал.

Демокрация и универсалност на човешките права

Демокрацията по определение предполага право на участие на човека в социалното управление. Но в „демокрацията“ на Новото време и постмодерността това право за мнозинството избиратели на представителите, избиращи органите на управление, изключва възможността за словесно участие в процеса на избирането и контрола над управляващите. Управляващите не се интересуват от неповторимото мнение на политически активния избирател. А точно такива избиратели най-добре чувстват пулса на обществените потребности и чуват стенанието на страдащите граждани. Заглушаването на техния интеграторски глас отслабва правата на мнозинството. В публичната сфера на днешното общество не се чува „глас на мнозинството без афера, тласкаща го да се самобичува“. И така, част от правата са за част от хората.

Партикуларността на човешките права характеризира: правото на самоопределение и отделяне; правото на собствена артикулация на личната потребност от общество и други политически потребности; правото на непартийна политическа самоорганизация. Прокламираната универсалност на правата не е принцип, гарантиращ нормативна всеобщност спрямо нормативен социален контекст. Няма отговор на въпроса защо атлантическите държави допускат в приложението на правата тази партикуларност. И конфликти възникват, щом човешки същества не получават основателно обяснение за това. За тези хора локално-кодифицираните норми се лишават от предимството на тяхната отнесеност към автентичния контекст.

Съотнасянето на правата с действителната човешка среда е първостепенно право на всеки човек. И „моралните личности имат задължението да не лишават никого от правото на обосноваване“. Но безпартийните избиратели фактически са лишени от това право. Без тяхна самоорганизация безправието им ще продължава.