Бездейни като мнозинството!

Д. Томов е прав, че с мълчание не става. Ако мълчим, не само няма да се сформира обществено мнение за необходимостта от масова политическа самоорганизация, но и за нищо важно няма да зачитат мнението на избирателите. Видяхте ли, разбрахте ли отзвука от призива на осемте избиратели към новия ни президент? Глас в пустиня. И този президент е като предишните. Искаш ли промяна – разчитай на себе си! Но млади и стари чакат друг да им сбъдва мечтите. В 2013-а всякакви реваха по улиците и накрая се задоволиха с някакви комисии за контрол. Комисии за обществен контрол при управлението на Живков имаше колкото искаш. И какво от това? Нищо. И сега стана същото. Всички бягат от неволята. Но бог помага на помагащите си сами. Другите да се надяват на телекрацията и мрежокрацията.

П. Папийски

Автоцензура – обществено мнение

Дамян Томов пледира за несъвместими неща. От една страна е против автоцензурата. И аз, и предполагам, всички сме против. Автоцензурата крепи изкривяващото образа на обществото огледало.

От друга страна, Дамян Томов пише за продукции, „в които активно се формира обществено мнение“. А плурализмът означава неограничавано множество мнения. Постижим ли е той при формирано обществено мнение? Какво трябва да е съдържанието на формираното обществено мнение? Ако мисли, че трябва да се формира евроатлантическо обществено мнение, да го каже направо. Тогава няма да съм против, защото у нас се пропагандира евроатлантическа ценностна система. А, може би, той иска да каже, че у нас има много хора без мнение и трябва да им се налива в главите мнението на притежаващите собствеността върху медиите. Тогава – да е жив и здрав – така да го казва!

Петко Тодоров

Не мълчание – внимание

Обръщам се към потребителите и сътрудниците на Ок. Написаното на 30 септември е за да внимавате, а не да млъкнете. От статията на Палихорски от 7-и май се разбира, че политическа самоорганизация не става с бързане. С мълчание хич не става. За да се върви по такъв път, трябва преди всички избори да предлагате, ако не кандидати за народни представители, кандидати за съветници. И да агитирате за тях.

Написах, за да внимавате и да се обосновавате. И, позововайки се на същия източник, имам още много да добавя. Професорът ясно е написал, че в телевизята преди всичко липсват продукции, „в които активно се формира обществено мнение“. Трябва да предизвиквате хората да мислят по вашите предложения. А вие само чакате да изразяват свои мнения!

Дамян Томов

Чуваемост при властелини на медийно съдържание

Според изследване на Асоциацията на европейските журналисти – България (АЕЖ) от 2015 година, икономически субекти и рекламодатели са властелини на над 60%, т.е. оказват натиск върху по-голямата част, от разпространяваното медийно съдържание у нас. Възразяващи им журналисти са заплашвани със „загуба на работа“, спиране на реклами, еврофондове. Тези „и други икономически санкции продължават да оказват влияние върху редакционното съдържание“. Други проучвания на медийната ситуация установяват, че при даване на реклами рекламодатели изискват „да бъдат представени в положителна светлина“. Върху печатни медии оказват натиск със заплахи за отказ „от разпространение или разпространение при неизгодни условия“.

Тези изводи трябва да имаме предвид, когато говорим за създаване на самооорганизиращи се избирателски обединения. И в полето на политиката медийното съдържание става обект на бизнес договорености. Налице е „търговия с редакционна политика“. Представители на бизнеса извършват „плащане на журналисти „под масата“ с цел медийно отразяване в позитивна светлина“. Според общоевропейския Мониторинг на медийния плурализъм (ММП) има „подчертано високо ниво на риск за медийния плурализъм в България“. В интернет „чуждестранното участие се засилва“. По-агресивен „пазарен подход е чрез закупуване на вече разработени интернет групи“. И още.

Според изводите на фондация „Медийна демокрация“, през 2011-2012 г.г. „политическите зависимости имат най-голяма тежест. Открояват се следните по-важни проблеми: нарастване на политическия натиск върху медиите; медиен конформизъм и доброволен отказ от критика на статуквото; наличие при част от редакциите на неофициални списъци с политици, партии и теми, които да бъдат отразявани само в положителна светлина; разпределяне на обществени средства и средства от европейски фондове от страна на правителството и различни общини в полза на медии с позитивно отношение към властта (чрез договори за реклама и за медийно отразяване); силна зависимост на регионалните печатни и онлайн медии от местната власт; липса на политическа воля за справяне с проблема за застрашената медийна свобода и други (ФМД, 2012).

През следващите години проблемите, свързани със свободата на медиите, остават без съществено изменение...“

Предлагам ви този текст, за да имате предвид с кого си имаме работа. Ще постигнем ли чуваемост при преобладаваща партократично-олигархична заглушимост?

Дамян Томов

Цитатите са от Орлин Спасов, „Трудната европеизация: българските медии в контекста на ЕС“, сп. „Социологически проблеми“, 1-2, 2017

Склонност към рудиментарно мислене за обществената организация

Пею Папийски цитира Робърт Рийч, според който „всеки нов комплект числа възбужда луди предположения: По-добре ли сме, или по-зле? Изпреварва ли ни друга нация? Дърпаме ли напред?...“ Книгата на Рийч „Трудът на нациите“ е написана когато ние сменихме посоката от една безпътица към друга. Затова никак не е лошо да се поогледаме на светлината на зората, която хвърли тя. Не е важно подзаглавието на книгата „Как да се подготвим за капитализма на XXI век“. Защото, така или иначе, ние навлязохме в новия век неподготвени: с финансова катастрофа и смесена – Виденовско-Костовска – приватизация.

Важно е, че за нас е вярно и написаното: за „икономическата и социалната организация ние сме особено разположени към рудиментарно мислене“. Ние „разчитаме на картини, рисувани в миналото“. Рийч предупреждава гражданите на Щатите, които имат по-кратка история, че свикват на това, а „демодиран образ може да заблуждава опасно“. 

Какво да кажем ние, свикналите да разчитат на демодирани образи? Може ли другояче при разчитащите само на вносни картини?

Г. Вълчанов

Национален спорт – добри в него!

Преди повече от четвърт век Робърт Б. Рийч, „действуващ политик в администрациите на Форд и Картър“, написа: „Политиците на власт сочат някои цифри с гордост, техните противници сочат други (а понякога даже същите) с тревога. Това е станало национален спорт.“ Едва ли е било пророчески написано за това, което ще говорят Б. Борисов и К. Нинова през 2017. Нали и техни партийно-политически предшественици го правиха в двете – предаващо и приемащо щафетата между двете хилядолетия – десетилетия на пост на Я-коридор на писта „Европа“. А явно този спорт е присъщ и на други нации.

Р. Рийч е бил в администрацията по време на управлението и на Републиканската, и на Демократическата партии. Познава и признава истината за съвременната „демокрация“. За съжаление, от „многобройните говорещи глави“, появяващи се по българската телевизия, не се чуват и такива признания.

Гражданите на Съединените щати дават признаци, че този „спорт“ им е омръзнал. Ние, както винаги, се утешаваме, че все пак в някакъв спорт сме добри.

П. Папийски

Небесен повелител!

В отзива си за становището на адвокатите-демократи по конституционно дело №8 от 2016 г. П. Папийски изразява удовлетворение от тяхното задълбочено вникване в повелите на Конституцията на Република България. Не предизвиква такова чувство становището на министър Екатерина Захариева по това дело.

И госпожа Захариева се позовава на чл. 153 от Конституцията, но пропуска да отбележи, че в този член се отдиференцират правомощията на Великото народно събрание от тези на Народното събрание. Тя пише за „изключителна компетентност“ на ВНС, но такива думи в глава IX на Конституцията няма. Те противоречат на чл. 1 на Конституцията. Госпожата пише, че произвеждането на национален референдум по въпроси „уредени“ в чл. 158 би обезсмислило въвеждането на „изключителна компетентност за изменения на основни въпроси от Конституцията само от ВНС“. Но „изключителна компетентност“ въвежда г-жа Захариева, а не Конституцията. В глава девета на Конституцията отсъстват думите „изключителна компетентност“ и думичката „само“.

Вярно е, че според разпоредбата на чл. 9, ал. (2) от ЗПУГДВМС национален референдум по точка първа от тази алинея не може да има, но е съвсем вярно и че тази точка противоречи на Конституцията на Република България. Затова национален референдум по въпроси, отнасящи се до написаното там, с нищо не накърнява върховенството на правото.

Г-жа Захариева е написала и нещо много важно в становището си: „В политическата област плурализмът означава множество възгледи, идеи, разбирания за осъществяването на държавната власт. Политическият плурализъм е основна категория на демократичната държава, където политическите решения се взимат според мнението на мнозинството.“ Точно така не може да се взимат политически решения, когато правата на мнозинството са присвоени от един дузиноглав „цар“, който тълкува мислите на „небесен  повелител“, чието появяване на небосклона се очаква на 33-тата година след неговото „възкресение“.

Свилен Томов

Адвокати-демократи

Становището на Фондация „Български адвокати за правата на човека“ по конституционно дело №8/2016 г. показва, че не всички български юристи са апологети на дузиноглавия цар – конституционен съд. В становището се напомнят забравящите се от мнозинството нашенци-прависти общи и фундаментални разпоредби на чл. 1, ал. (2) и ал. (3) от Конституцията на Република България, включая това, че „никоя държавна институция (в т. ч. Народното събрание и Великото народно събрание) не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. Всяка друга разпоредба на Конституцията трябва да бъде четена и тъкувана в тази светлина“.

Напук на светлината обаче дузиноглавият цар предпочита да чете и тълкува на тъмно. Напълно в духа на демокрацията становището на Фондацията напомня и отдавна забравената от правистите, чиито изказвания българските медии излъчват и преповтарят, истина, че предвиденият в Глава IX на Конституцията ред за нейното изменение „не изключва това да стане по силата на решение, взето чрез референдум“.

Става ясно, че народните представители приемат решения, противоречащи на гласуваните от тях закони, защото не знаят в коя църква да се молят: на сменящите се директиви на партийните им централи, на индулгенцията на дузиноглавия цар „за запазване на статуквото“, или на делегиращите им правата си избиратели? Както биха казали шоумените: драги избиратели, спите ли?

П. Папийски

За коментарите на Висшия съвет на защитниците ни

Ако народният суверенитет няма „примат при конституционните принципи“, той не е суверенитет. Не е обосновано твърдението на Висшия адвокатски съвет, че с приемането на примат на народния суверенитет „останалите начала и принципи ще бъдат игнорирани“. Народният суверенитет не застрашава гаранциите на „свободата, правата на личността, нейното достойнство и сигурност“, защото не касае отделни съдебни решения относно съдбата на отделна личност, а правото на човека на субектност относно обществените отношения. Защото без такава субектност той не е никаква личност.

Според Висшия адвокатски съвет, „народният суверенитет се ограничава чрез съществуващия правов ред, за да може държавата да е демократична и правова“. В решенията на Конституционния съд се приемало изискването конституционните принципи „да бъдат поставени и упражнявани балансирано...“ Съобразно това изискване за 26 години дебалансът в България се увеличи. Позитивният резултат се сведе до въведената в предаването на Слави Трифонов през тази пролет рубрика „За баланс“.

Наред с посочените неприемливи за демократично мислещите избиратели тези, в становището си по к.д. №8 от 2016 г., изпратено до Конституционния съд, Висшият адвокатски съвет излага и позитивни идеи. Най-важна за българската демократизация е мисълта, че по к.д. №8 „Конституционният съд би могъл да се произнесе по начин, който да промени казуистичното тълкуване в критикуваното често решение №3 от 2003 г.“

Но Конституционният съд се произнесе така, че отдалечи „хубавия ден“ за българската демократизация.

Григор Вълчанов

Съюзени с тези против нас!

В изпратеното до Конституционния съд на Републиката становище по конституционно дело №8 от 2016 г. Съюзът на юристите в България изразява разбирането си, че „допускането на референдум за броя на народните представители е в нарушение на чл. 4 от Конституцията.“

Какво пише в чл. 4? Пише, че Република България е правова държава и „се управлява според Конституцията и законите на страната“. С Конституцията трябва да са съобразени и законите на страната. Но ЗПУГДВМС не е съобразен. Съюзените юристи не възразяват срещу допусканото нарушаване на чл. 1 на Конституцията, с което повече от четвърт век се нарушава правото на нашия народ суверенно да одобрява или да отхвърля предложения за промени в Конституцията! Не може да се говори за суверен, който няма право на мнение за промени „във формата на държавно устройство и на държавно управление“. Точно чл. 4, ал (2) на Конституцията ни казва, че Република България гарантира „правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека“. А за свободно развитие не може да се говори, когато човек е лишен от право на субектност по най-съществените конституционни норми на държавата си. Независимо колко хора имат мнение за тях, всеки гражданин на Републиката трябва да има право на такова мнение.

П. Тодоров

Колективни действия и социална мобилизация

Участници в разговора ни на тази интернет страница поставят въпроса докога ще чакаме създаването на нова избирателска самоорганизация. Отговорът е лесен: докато на достатъчно места бъдат създадени нейни първични звена. Участници в групата ОАЗИС помнят, че на малки групи от хора Софийският градски съд отказва регистрация и без да има необходимите основания.

Създаването на непартийна политическа организация на избирателите може да бъде отстоявано с достатъчен брой ангажирани в колективни действия участници. Ясно е, че нейни опоненти са и ще бъдат не една управляща или опозиционна партия, а всички стотици регистрирани политически партии в Република България. Срещу нея те ще тласнат и още по-многобройни формални и неформални мрежи и споделящи отчетлива колективна идентичност НПО-та. Има голям брой институционализирани групи от индивиди у нас, стремящи се към постигане на общи цели чрез верноподаническа дейност като сателити на политически партии. За да се противостои на тези обединени при необходимост за самите тях, делящи се на правителствени и опозиционни, сили не е достатъчно да хукнем след харизматичен лидер, пореден месия, и да останем поредна група за натиск като многобройни сдружения, асоциации, НПО, фондации и т. п., преговаряйки и лобирайки за временни или групови интереси. И досегашните движения и протести са се борили в името на морални съображения или на „благото на нашия народ“. И са стихвали след получени оставки и овластяване на „достойни“ продължители на делото на свалените. Някои са създавали страница или чат в социалните мрежи, установявайки деление на включени и изключени, на наши – с достъп, и на други – без достъп. Масовата мобилизация секва.

* * *

Отстояването на суверенното право на българския народ на непартийна избирателска самоорганизация изисква по-устойчива от „протестърската“ мобилизация. Такава социална самомобилизация за колективни действия предполага предварителни подготвителни органи и организация. Осмислянето на целите и начините на действие на подготвителните групи изисква от участниците диалогичност. За достигането на необходимата нейна ефективност интернет общуването е полезно, но недостатъчно. Стихийните политически действия може да са колкото възможни, толкова и безполезни.

Необходимо е публично изразяване на мнението на много повече хора по този въпрос, защото е ясно, че полезните политически инициативи се отклоняват и от съдебните органи. Мотивираните от частни случаи на незачитане на суверенните ни права колективни действия бързо затихват. Трябва да е ясно, че доминиращите политически норми и ценности, наследени от XVIII век, не отговарят на съвременните изострящи се политически противоречия и поражданите от тях проблеми.

Социалното отчуждение днес е присъщо на мнозинството. Не бива вълнението сред такова мнозинство да ни превръща в тълпа и да поражда насилие, да пробужда асоциални, аморални инстинкти. Добри или лоши, действията на тълпите стават неконтролируеми. Тогава много участници губят смисъла на собственото участие в социалното движение. Проявява се опасна за обществения ред ирационалност. Социалната криза става трудно преодолима. Политическите възможности за мирна социална промяна се ограничават. Така може да има колкото успешни, толкова и неуместни промени. Тогава и разчитащите, че и без да участват в процесите на промяна, ако има полза от тях, тя няма да ги отмине, излизат на повърхността  и се активизират. Затова политическата съзнателност на участниците в колективни действия е необходима и чрез диалог трябва да я постигаме.

Десетилетно разединение

В края на XX век, след десетилетия афиширано 99% формално единство на българския народ, ни тласнаха към разединение кръглата маса и състоялото се след нея VII Велико народно събрание. Разединението доведе нашата държава до финансовата катастрофа през зимата на 1997 г., когато Държавната спестовна каса ни изплати влоговете от по 5 хиляди лева в нея с по една хартийка, означаваща стойност 5 лв. Така изпратихме Второто хилядолетие с незапомнено мирновременно разорение и продължаващо безнадеждно разединение.

След едва позатихнало при управлението на правителството на негово превъзходителство Симеон Сакскобургготски междупартийно напрежение, дойде 2005 година и нов тласък на повишаването на напрежението. По инерция се устремихме към нов връх в междупартийното напрежение и народното разединение по времето на 100-годишнината на Първата ни национална катастрофа през 2013 г. Финансовото изражение на този безумен устрем още се изяснява. А престижът на самозваната партийно-политическа класа дотолкова се стопява, че някои от по-трезвите партийци започнаха да се помиряват и обединяват. Но от мерака за ВНС не се отказват.

Кому е необходимо „Велико народно“ събрание? На мераклиите, на олигархията, на партокрацията и на техните марионетки – партийни журналисти, партийни политолози, партийни прависти. То никак не е необходимо на нашия народ. Дори и готов, утвърден от обикновено народно събрание, проект за нова Конституция да има, никой не може да гарантира, че VIII „Велико народно“ събрание ще завърши за по-малко от година.

Вярно е, че със скърцане на зъби в началото на 90-те години доизтърпяхме Седмото. Но тогава бе време колкото на тревоги, толкова и на надежди. Днес на планетата ни преобладават тревогите.

И пак – същият този тревожен въпрос: кому е необходимо VIII ВНС? Някои предлагат то да се свика само за да се саморазпусне като държавна институция. Това значи, след разпускането му, народът-суверен, самите ние, да си оправяме Конституцията. Тогава, защо да не започнем да правим това отсега, без да чакаме излишна церемония на неговото свикване и разпускане? Излиза, че то трябва да се свика само заради мерака на множество нашенци за величие и за хатъра на голия дузиноглав цар – Конституционен съд. Заради тях, в съвременната огнеопасна обстановка, трябва да изтърпим излишно VIII ВНС!

Спокойно можеше да минем и без VII-то. Достатъчно бе приетото преди неговото свикване премахване на чл. 1 от тогавашната конституция за ръководната роля на „великата партия“. Можеше още тогава с референдуми да си променяме и усъвършенстваме приетата с референдум Конституция. И бихме го правили по-успешно като истински се приближаваме към нивото на развитие на Швейцария. Защото дотогава срещу нас бе една партия и тя сама се предаде, за да бъде „модерна“.

Сега задачата е по-трудна. Защото срещу член 1-ви на днешната конституция стои обединен фронт на стотици партии. Послушен на партиите е дузиноглав тиранин, с чиито тълкувания, заклинания и решения в прикрита форма се забранява на народа-суверен да упражнява суверенитета си.

Ще го правят, докато суверенът, преди да променя конституцията, не защити чл. 1 в нея. За да го защити, трябва да се обедини срещу партийното своеволие. Ако не иска да се обедини и предпочита да слугува на партиите, ще тегли.

Лицемерие или незнание?

Дами и господа български избиратели! Не във всички години на последния изтекъл век и не във всички профили на българското училище се е изучавала логика. Много добре помня, че в началото на 60-те години логиката бе изключена от учебния план. Може пък властващите от началото на XXI век в България прависти точно тогава да са били в горния курс на средното политехническо училище. Не знам дали това е оправдание, или за конституционните съдии е валидно изречението идващо от римско време: „Никому не е позволено да не познава закона“. Нали Конституцията е основен закон. А да познаваш Конституцията, сигурно означава да вникваш в логиката на нейното съдържание.

Забраната на правото на народа-суверен да осъществява своя суверенитет, налагана от малка част от народа, може да цели нашето превъзпитание. Веднъж и два пъти ли, след като попитат някой от нас за кого е гласувал, няма отговор. Може би затова конституционните съдии смятат, че това, което може да се прави по чл. 158 на Конституцията, не е лъжица за всяка уста.

Противоконституционносттта на предложенията за референдум относно промени в Конституцията е самотворчество на дузиноглавия ни цар-тиранин. Съдиите от конституционния съд с решението си способстват разделението на народа-суверен да продължи. Никъде в Конституцията не е казано, че народът няма право да прави каквото и да е.

Ако чл. 158 разпорежда това, което му приписва съдът-цар, значи разпоредбите на този член противоречат на чл. 1, ал. (3) от Конституцията. Противопоставя се 140-годишен ветеран ВНС на избиращия го народ-суверен. Всички сме убедени, че ВНС е анахронизъм, но партокрацията и пригласящите ѝ политолози и прависти са загрижени да му осигурят право на предсмъртна дума под форма на VIII ВНС. Резултатът от VIII ВНС може да е предсмъртна агония на чезнещото българско единство. Сигурен резултат е удължаване на безправието на народа-„суверен“.

Ако написаното в чл. 158 на Конституцията като антецедент имплицира като следовник: „Народът няма право да решава по изброените в този член на Конституцията точки“, то консеквентът (следовникът) е верен. Защото повече от четвърт век народът в действителност е лишен от това право. При верен следовник импликацията е винаги истинна. Но истинността на тази импликация прави конюнкцията на чл. 1, ал. (2) с текста на чл. 158, както и конюнкцията на чл. 1, ал. (3) с този текст, неистинни. Крайният извод е, че конституцията се оказва противоречива и не може да бъде съблюдавана. За какво ни е тогава дузиноглавият цар?!

„Болест“ при действие на субективния фактор

Според Нако Стефанов, за нелечимостта на „системна болест“ като централизация и уравниловка по време на т. нар. държавен социализъм допринесло действието на субективния фактор. Безспорна е взаимозависимостта между „бюрократизацията на общественото управление“ и кадровата работа на „Партията-ръководителка“. Нали Сталин казваше, че кадрите решават всичко. А бюрократизацията на управлението, счита Стефанов, поражда „негативния подбор“ неизбежно. Ръководители на различни равнища се обграждат с „предани“ хора без принципно поведение. „Стъпка по стъпка започна да се формира обстановка на занижени изисквания към носителите на власт. Оттук появата на „властови некадърници“, което пък стартира изграждането на мрежа на безотговорност...“ („Левицата. Истории. Реалности. Перспективи.“ Издателство „Авангард Прима“, София, 2015, стр. 236). Въпреки проявите на „управленческа немощ“, партийни ръководства доказваха „принципа“ си: „Не сме рекли – не сме те издигнали!“

В крайна сметка, по мнение на Н. Стефанов, се тръгва към система на привилегии и двойни стандарти. Фактически се изграждала система на „откъсване, ако не на цялата, то поне на част от управленската върхушка – т. нар. „номенклатура“, от целите и принципите на общественото развитие“ (пак там). Така се оказва, че добри са били само част от хората в управленската върхушка. Защото всички останали, които имахме тогава поне права на избиратели, бяхме в номенклатурата. В номенклатурата бяха и счетоводителите, и готвачките в обществени заведения, и чистачките. Но бяхме в номенклатурата на партийни ръководства от различни равнища. Това много хора не искаха да разбират още в 90-те години. Така, с повтарянето на общи и безсъдържателни лозунги против номенклатурата, от никой виновен в номенклатурата на „великата партия-ръководителка“ не се потърси сметка за проявяван произвол. А днес, при сменящи се партии-ръководителки, бягството от отговорност става още по-лесно.

Равнопоставеност

На протестите се чувстваме равни и без да сме равноправни. Равенството ни е в доброволното протестиране. Но ако изобщо сме субекти на обществените отношения, не сме равнопоставени.

Множества протестират против нежелани изменения на публичния и частен живот. Някои не желаят да участват в организирани митинги. Изстъпления на единици сред множеството ги настройват към предпазливост. Безредието ги плаши.

Очакванията от хоризонталните структури са преувеличени. За обществено-политическите организации те са съществено-необходими. В избирателските самоорганизации са напълно приложими.

Но прекаленото им фаворизиране води до пробойни в социума. За да са дееспособни местните организации, се стига и до налагане на локални феодали. Губят се безкористието и солидарността.

Отчуждението от държавата и управлението е факт. Шири се неподчинение на властта. Милиони се възмущават от безразличието на управляващите към съществуващото в страната безредие. Наболелите проблеми се умножават – разрешаването им се отлага. Много протестират, без да са последователни в изискванията към тези, срещу които са насочени протестите им.

Докога ще продължава така?

Дора Драгнева

Ретроградност или липса на смелост

Отричането на истината не е нова наша народностна черта. В България губещите състезание в настоящето прегръщат ретроградното. Събуждат се затихнали рефлекси.

През 2005 г. Р. Петков стана министър на вътрешните работи, за да държи камшика премиерската партия. Тогава главният секретар на МВР генерал Борисов подаде оставка. Не след дълго генералът заяви, че поради преградените му други пътища, няма пред него друга възможност, освен да заеме високото 5-о място в държавната ни йерархия – кмет на столицата. И стана. Тогава пропусна да каже, че до неговото избиране за кмет в София, въпреки продължителното ѝ управление от Ст. Софиянски, не било направено нищо за нейния значим напредък. Каза това едва през ноември 2016 г., когато като политически водител загуби за първи път избори. Генералът сам си знае дали го е направил поради закъсняла критичност, или според изискванията на оперативното изкуство.

По-важно е, че след неуспешната подялба на властта в МВР с Петков и наскоро след това последвалите я по детински наивни подигравки към неговата политическа инициативност от страна на тогавашния премиер Станишев, водещата в тройната коалиция БСП, вместо в естествена народополезна опора на коалицията, превърна ген. Борисов в дълговременен непримирим свой противник.

С какво засяга нас, избирателите, тази десетилетна междупартийна и лидерска крамола? Когато става дума за отношения между две управлявали България през последните 11 години партии – с всичко. Те закопаха в небитието постигнатото при управлението на НДСВ вътрешно-политическо разведряване и отново започна продължаващата и днес остра и безсмислена, пагубна за България конфронтация. Не сме забравили омаломощаващата държавата 2013 г. – 100-годишнината на първата национална катастрофа на България. Помним и как изведнъж всички попритихнаха през 2014 г., когато фалитът на КТБ им подсказа, че и Видовден не е изключен.

Защо сега припомняме полузабравената 2005 г.? Защото далите първия тласък на десетилетния конфликт двама мъже, след като загубиха изборите в началото на ноември 2016 г., в "един глас" заговориха и ни призоваха на бърз марш към избори за VIII ВНС. Още вечерта на 13. XI. 2016 г. двамата първи развяха на тъмно одрипавялото знаме на анахроничната идея за незабавно свикване на ВНС. След като при изборния им неуспех се появи опасност от стихване на славата им, веднага вдигнаха завесата пред „пътя към величието“ за сметка на суверенното право на българския народ сам да кове съдбата си. Готови са отново да ни ощастливят с многомесечен панаир на данданиите и поредно конституционно недоносче. Веднага, следващия ден, до тях се наредиха множество разнопартийни мераклии за величие. Има ли друга толкова богата на „велики“ претенденти за слава държава?!

Господата не се интересуват нито от необходимост, нито от разрешимост. Президентът Плевнелиев не одобри избора на някои депутати от предишното обикновено народно събрание за времето на свикването на VIII ВНС. А понастоящем по-подходящо ли е времето?

Никой представител на самозваната партийно-политическа „класа“ не се и опитва да обосновава необходимостта от ВНС. Няма кой да каже, че народът е суверен и първото право да изменя конституцията е негово. Никой не се осмелява или никой не пожелава да каже, че царят е гол. И дузиноглавият цар – КС, и партокрацията използват конституцията като смокинов лист да прикриват голотата си. Защото в нея няма текст, забраняващ на народа да упражнява суверенните си права.

Григор Вълчанов

Отворено писмо до президента Стоянов

Уважаеми господин президент Стоянов!

Във връзка с ваше изказване и публикувано писмо до президента Радев от осем бургаски избиратели се обръщам към Вас. 

В изказване по време на седмичното телевизионно предаване "Панорама" на 3 февруари 2017 година Вие изказахте безспорна мисъл, че мнозинствата от хора често грешат. Във връзка с това в главата ми нахлуха куп въпроси: "Дали мнозинствата от по-големи общности от хора грешат по-често, отколкото мнозинствата в по-малки общности?", "Каква е оптималната големина на човешките общности, мнозинствата в които грешат по-малко?", "Минава ли границата между по-малката и по-голямата съгрешимост в диапазона между числата 240 и 400?", "Каква е гаранцията, че мнозинствата във Великото народно събрание и в Конституционния съд са по-безгрешни от мнозинството на избирателите на българския народ?". Мисля, че има гаранция за противоположен извод. Когато гласува на референдум, мнозинството от българския народ икономически, политически и морално е винаги заинтересовано да гласува в съответствие с установената истина за обществено-политическите отношения и процеси у нас. А освен тази заинтересованост, като части от народа, партийните мнозинства в държавните институции, включително и във Великото народно събрание, сами признават, че са заинтересовани като участници в борбата за власт. Тази тяхна допълнителна заинтересованост допълнително способства да грешат много по-често, отколкото мнозинството от народа. 

Моят въпрос към вас, като към юрист и един от българските граждани, имащи високото звание "български президент", е: "Произтича ли от факта, че конституцията изрично предвижда изборите като форма на пряко включване на суверена в механизмите на осъществяване на оригинерната учредителна власт, изводът, че тя ги предвижда "като единствена форма на пряко включване на суверена" в тези механизми?"

Григор Вълчанов, български избирател от град Бургас