Не класовата борба, а постоянно възникваща несъвместимост на едното и многото „размива“ контурите на съвременното общество едновременно с разлагането на ценностни системи. Ценностна система се разлага едновременно със засилването на терористичната нагласа на религиозния фанатизъм. Тероризмът се подклажда от колизии относно гласност и чуваемост. Неравенството на правата на чуваема гласност имплицитно поражда кризи в развитието на всички страни на отношението необходимост–свобода. Съвместимостта на планетата и обществото постоянно се подрива от експлоатацията на природни ресурси и замърсяването, разкъсващи естествени взаимовръзки и спъващи възпроизводството на природната среда. Разнообразните интерпретации на взаимоотношенията със средата често преминават в различни противоречия на правоприлагането. Индивидуализираното неравноправие се оказва по-сложно от класовото неравенство.
Актуалните обществени процеси зависят от отношенията между размиващите се макрогрупи, а все повече и от отслабващата ковариация на субективните интереси. Съществуващите обществени „институции – семейството и социалното право, а също профсъюзите и политическите партии – са лишени от структурите на социалния ред, върху които се основават...“ (Улрих Бек, „Откриване на истинската политика“, стр. 96). Масмедийната публичност подклажда отклоняващи вниманието от възлови проблеми на общественото развитие конфликти. Субординацията на проблемите и подходите за съзнателно разрешаване на обществени противоречия става и все по-необходима, и по-сложна. Сами хоризонталните сдружения на гражданите едва ли ще се справят с нейните изисквания за балансиране на едностранчивостта на пряката демокрация. Вместо да се разчита на сегашната тройно разделена власт, следва да има и вертикално опосредстващи избирателски структури. Необходими са политически действени избирателски структури, а не като сегашните НПО.
Политическата действеност може да се прощава с остарели обществени структури и да създава нови. За потискането на тази действеност допринесе деполитизацията на училищата. Тази деполитизация откри простор за партиите да се роят без идейно обновление. „Рояците“ са несвършващ предмет на договаряне и употреба. А с употребата на партийни структури едни хора употребяват други. Защото, без политически дискусии в учебните заведения, от тях по-често излизат не избиратели с политическа позиция, а манипулируеми гласоподаватели. Затова липсва субектът „български народ“ като носител на суверенитет. Затова народът ни се примири да носи дадената му от П. Р. Славейков временна характеристика като постоянен „документ“ за идентичност.
В изборите партиите използват за целите си и безпартийни. Едни взимат решения и употребяват други като одобряващи решенията. Едни решават, други поемат отговорността за решенията и най-често върху тях се прехвърлят неприятните им последици. Решаващите отстраняват конфликтите си, изнасяйки ги сред одобряващите.
Свеждането на политиката до професия предопределя избирателите като безгласни съгласяващи се. Но истинската политика не е нито професия, нито пазарлък. Определението на политиката само като споразумяване не е вярно.
Истинската политика е действено отношение към обществената необходимост. Политическата съзнателност е осъзнатост на изискванията на актуалната обществено-историческа необходимост. Политиката е споразумяване, доколкото споразумяването може да е средство за постигане на единодействие в съответствие със съзнанието за изискванията на обществената необходимост. А освен осъзнатост, политиката изисква и решителност.
* * *
Става все по-ясно несъответствието между икономическото и политическото равнища на обществото. От изследвания на икономисти, историци и социолози в края на XX век е направен извод, че, при очерталата се разлика на нивата на развитие, „икономика и политика никога повече не могат да вървят в крак“. За развитието на икономиката допринасят всички трудещи се, а понякога и умни мързеливи, докато политическото развитие е предоставено на малка част от обществото, самонаричаща се „елит“, и присвояваща си правото на разпореждане със силите на обществото.
Неравноправието има разностранни последици. Днес човечеството е изправено пред големи терористични заплахи. Партийни политици се мъчат да предотвратят тези заплахи с война – продължение на политиката с други средства. Според А. Лилов, тероризмът е обърната форма на войната – война на по-слабия срещу по-силния, на угнетения срещу угнетителя. „И потисничеството и неговият дериват тероризмът са атрибути на един изчерпан етап в световната история, но за нещастие все още реално съществуващ...“ Да се запитаме: само за нещастие или и за акъл? Корените на тероризма са и икономически, и, в немалка степен, социално-политически. Много думи за равенство – липса на равноправие.
„Може би е прав Гълбрайт, че в наше време личностите се заменят от организациите...“ Но може ли да се създават обществено-необходимите организации без личности? По-лесно е да се разчита на „личности-месии“, отколкото на самоорганизации. Защото организацията изисква от организиращите се поемане на задължения. Това е особено важно за политическата самоорганизация. На въпроса, защо за 5 години още не сме създали тази самоорганизация, отговорът е кратък: защото не сме подготвени да я отстояваме. Защото алинея (2) на чл. 12 от днешната българска конституция отрича правото ни на политическа дейност, щом като не сме партийци. Оправдаваме казаното преди повече от век, че не сме народ, с това търпение да отричат и правото ни да си променяме Конституцията, въпреки изричните разпоредби на алинеи (2) и (3) на нейния чл. 1 за народния суверенитет. Следователно, борбата за промени в Конституцията е и борба за спазване на Конституцията. За успех в тази работа са необходими организатори, а те израстват в организационна дейност. Значи всеки трябва и сам да организира, а не да чака да го организират.
В организацията е ключът на съвремието. Съдбата на съвременното човечество зависи от политическата му самоорганизация. На тероризма не може да се противостои с безвъпросност и с нерешителност. Партийно-политическият „елит“ се осланя на нашата нерешителност и иска да има на властта си „някогашното божие подобие“. Но исторически партиите са изчерпан етап и задмината спирка на пътя към демокрацията. Те се утвърждават заедно с вестниците, но са по-изчерпан етап от тях. А още искат непокътнат политически монопол.
Съвременните партии са стимулатор на антагонизъм, а не на хуманизъм. Тласкат към антагонизъм и с подклаждане на битови конфликти. Кой хвърля повече отпадъци и кой пази по-добре природната среда от замърсяване с тях? Кой създава и кой унищожава екологични лигатури? Чие екологическо мнение е чуваемо и чие – глас в пустиня?
Чрез механизмите на избирателната система и медийни манипулации на преобладаващата част от нашето общество е отредена значително по-безгласна роля, отколкото на значително по-малката му част. Партийните зависимости в обществения живот обръщат мнозинството избиратели в безгласни гласуващи и стимулират моралната деградация. Мнението на мнозинството от населението по проблемите на държавната власт и овластяването е изключено от дебатите по тези проблеми.
Добре е, че днес поколението в най-съзидаваща възраст, достигащо зрелост в най-първото начало на третото хилядолетие осъзнава опасността от екологическа катастрофа на планетата. То е „на път“ да осъзнае и необходимостта от „базов“ доход. Необходимо е да се сроди и с идеята за политическо равноправие на безпартийните като преграда пред взаимно стимулиращите се морална деградация и тероризъм. Разпространението на тая идея е най-актуална задача на групата ОАЗИС и през новата 2018 г.
Трябва да искаме и справедливост от съдебната система, основаваща се на силата на слабата ни държава и на капризите на властовото триединство. Това триединство е далеч не само от Светата Троица, но и от духа на времето, все по-властно изискващо народите да поемат делото за постигане на истинска демокрация в свои ръце. Опитът с делото КТБ показва, че и президентските представители в надзорния съвет на БНБ са били на незавидното ниво на другите. Остава ни да разчитаме на себе си. Приятни празници!
