Глобализация – демокрация!

Глобализацията означава обективно изискване за все по-голям обхват на демократизацията. Свободният живот като пълно зачитане на равните права на другите хора е възможен само ако всички са допуснати до приемането на решения, касаещи общността. В България не е така. Демокрацията изисква с писана конституция да се изброява и ограничава властта, която народът възлага на държавните органи. В България е узаконена върховната власт на недосегаем, нефункциониращ три десетилетия, държавен орган, наречен ВНС. Вместо него, последна дума по всеки засягащ общонародните интереси въпрос има партокрацията. Така, вместо народът да ограничава делегираната на държавата власт, партократичната държава е лишила българския народ от власт, с изключение на правото периодично да преизбира партократите в органите на властта. Ако моето поколение си е заслужило това безправие, затова, че преди двадесет и девет години е избрало недокръстило работата си Велико народно събрание, защо трябва заради нас да страдат и мнозинството българи в съзидаваща възраст. Ако и младите не са съвсем невинни, то е затова, че от време на време протестират, без предварително да се разберат какво искат да се промени.

При отричащия правото ни на политическа дейност чл. 12 на конституцията всякакви искания и протести са или отричане на демокрацията изобщо, или искания на дребно при запазване на политическата ситуация на неравноправие. А без права и отговорност за обществото изгледите за мир и свобода на Земята стават все по-нереалистични.

П. Тодоров

Партийна логика и „Стани богат!“

Отразявайки различията, интелектът открива повторенията. Независимо от позицията си, партийците са щастливи когато се проектират позитивно в бъдещето. Те умеят да интегрират политическите си чувства в елитния образ, който са създали за себе си. За тях щастието на електората е функция на тяхна решаваща роля в създаването и претворяването на образа на неговото бъдеще.

Те се чувстват способни да определят пътя ни към щастието и да управляват живота ни по него. Те смятат, че ни обогатяват с идеи. Ако е така, при наличие на стотици партии, може би сме хилядократно по-богати, отколкото когато бяха две. Особено щедри на умодаряване са партийците в предизборна ситуация. Тогава, от „щедрост“ към другите, стигат дотам, че забравят за себе си. Предвиждайки за нас, шестте милиона българи, все ситуация-извор на щастие, те остават както се случи.

Щедра на такава преданост у нас се оказа предизборната кампания за Европейски парламент през 2019 година. Проглушихме света с оценката за отлично председателство през 2018 година. А вместо да се включи министърът за европейското ни председателство в първата половина на челната шестица на кандидатите на ГЕРБ за евродепутати, г-жа Павлова се оказа във втората шестица на кандидатската листа.

Може би за ГЕРБ „тук или там“ е безразлично, след като европейското развитие е украсило самото име на партията. Но такова удивително поведение показа и БСП. За много месеци народните представители от БСП напуснаха сградата на парламента, за да ги чуваме по-добре като викат колко са напреднали, колко хубава предизборна платформа са изработили, колко много бързото ѝ „претворяване“ изисква предсрочни парламентарни избори у нас. А заместник-председателя на БСП г-жа Деница Златева, за която е естествено да мислим, че след г-жа Нинова е втора по заслуги за този напредък, също се оказа на седмо място в листата на кандидатите на БСП за евродепутати през 2019.

Може би партиите не искат да пращат най-ценните си ръководители в Европарламента, за да не е по-трудно на националните им ръководства без тях. Тогава защо ги пишат в кандидатските листи?! Дали тези партии разчитат, че с поставянето на отличниците във втората шестица ще активизират агитаторите си да не допуснат тяхното отпадане от групата на класираните? Дали са толкова уверени в победата си, че са безразлични към подреждането на имената на кандидатите в листата? Дали изпитват способностите на привържениците си за преференциално гласуване? Дали в приоритетите им не влиза подготовката на техните избиратели за участие в играта „Стани богат!“?

Пею Папийски

Обществен ред, основан на индивидуални права и свобода

За да отстояваш свободата, без да се крепиш на партия, се изисква смелост. Липсата на смелост и интелектуалното предателство относно политическата свобода се взаимообуславят. Отделният човек, а не някаква обществена група, мисли политически. Само хората изразяват морално-политически чувства. Отделни хора измислят и публикуват фалшиви новини.

Множества от хора се ценят като средства за постигане целите на партии, които рядко ги ценят като носители на способности, изискващи реализация. Колкото се отнася до политическите способности на избирателите, за тях партийците, монополизирайки политическата реализация, почти не се сещат. А не може да се говори за политическа свобода на тези, които искат, но не може да реализират индивидуално политическите си способности. Затова, при наличието на чл. 12, ал. (2) в нашата Конституция, да се говори за политическа свобода на мнозинството българи е конституционен абсурд.

Така в България е узаконено неравенството пред закона. За да станеш равен с „равноправните“, трябва да приемеш статут на марионетка на партокрацията. Политическата свобода за всички означава повече чувства за отговорност пред обществото и повече сигурност за всички. Означава по-многостранна грижа за обкръжаващата ни среда. Означава повече солидарност между хората.

Сигурният живот не се постига нито с постоянно растящи бюджети за армия и полиция, нито с умножаващи се застрахователи, частни охранители и защитни системи. В най-голяма степен може да способства за него масовата политическа активност. Достъпността до информацията прави реална възможността за съзнателно проявление и общополезна реализация на такава активност. За тази цел е необходима и свобода на ума, която всеки трябва да постига сам.

Това важи и за избираните, и за избирателите. От тази гледна точка приоритет имат независимите кандидати. Гласувайте с бюлетина номер 25 за независимия кандидат Христо Симеонов.

Път на коприната и европейско течение на конституционализма

Предвижда се съвременният път на коприната да има различни направления и Европа не се пренебрегва с тях. Но дали тя ще е важен транспортен възел или само крайна точка на пътя – зависи от нас, европейците. Не можем да сме първи нито по територия, нито по население, нито по брутен вътрешен продукт.

Европа е родина на демокрацията и може да има водеща роля в належащата съвременна демократизация на обществото на Земята. Как? Нe като става съучастник в насилственото налагане на евроатлантическата многопартийна политическа система на народи от други континенти. Опитът показа, че съучастието на европейски държави в опитите за налагане на ограничаване на държавността и усилване на многопартийността в страни като Афганистан, Ирак, Либия, Сирия доведе не до демокрация, а до хаос и много хиляди жертви.

Не се постига масов разцвет на индивидуалности, а страдания за мнозинството хора в такива страни. Не се постига плурализъм и търпимост, а разнопартиен екстремизъм. Права на човека се изместват от права на партиеца. Властта на закона се замества от власт на партокрацията. Говори се за гражданско общество, а партиите ограбват правно гражданите. Говори се за свобода при почти лишени от политически права граждани. И да има някаква свобода, тя не е равноправна.

В България има конституционно управление без право на народа да прави необходими изменения в конституцията. И претендиращият за демократичност Европейски съюз не обръща внимание за такава недемократичност. Информационните възможности за съдържателно участие на гражданите в процеса на овластяването не се използват. А без това не може да се постигне нито траен мир, нито обществена хармония на Земята.

Днешните представляващи не са заинтересовани от използването на тези възможности. Но и представляваните не правят необходимото за тази цел. Призовавам всички постоянно да се информират за работата на представляващите и да гласуват за независими кандидати за евродепутати на изборите на 26-и май.

Григор Вълчанов

Съвременни избори – скромност и справедливост!

Сегашното поколение земни жители търси факторите и условията за устойчивото развитие. Устойчивото развитие предполага пестеливо изразходване на природните ресурси на планетата. Необходимо е известно ограничаване на материалните блага за сегашното поколение жители на Земята с оглед на интересите на бъдещите поколения. А за да се самоограничават в стремежа си към богатството сегашните и бъдещите поколения, е необходимо възпитаване на децата и самовъзпитание на всички ни в този дух.

Самоограничаването в името на другите, в съответствие с интересите на другите, се нарича скромност. За съжаление, днес от всички морални черти у хората на най-малка почит е скромността. Тон за нейното пренебрегване дават не само притежатели на голямо богатство, но и съюзилите се с тях партийни политици. Стимул за него е партийната политическа система – избирателните закони, предизборните кампании, партийните устави и т.н. Ако богатите знаят, че предложенията за кандидатите, избирани в органите на законодателната власт, идват от обикновените хора, няма да се държат толкова надменно с тях. Ако политическите дейци знаят, че кандидатите за избиране в органите на държавната власт трябва да бъдат номинирани от обикновените хора, ще бъдат по-загрижени за техните интереси. Ако привикнат с мисълта, че дните за размисъл за избраниците са не ден-два, а всичките дни на мандата им, обикновените хора ще бъдат достатъчно подготвени, за да устояват на конкуренцията на богатите като участници в политическия процес.

Очевидно е, че за да повишим нивото на политическата си активност, трябва да се съобразяваме и с материалното, и с духовното състояние на нашето общество. За нас опитът на Япония и Китай, въпреки разликата в държавните мащаби, е не по-малко ценен, отколкото опитът на Запада. Опитът на Китай показва колко много от това, което сме могли да направим, преди да стигнем до сегашното си положение, не сме направили. Опитът на Япония и сега ни учи как да действаме, ако се стремим към просперитета на нашата Родина. Но стремим ли се фактически или само се оплакваме? Колко от нас действат в името на националния просперитет? Не се ли наситихме на примери, показващи стремеж към самостоятелно приватизиране на държавния сектор?

А не способстваше ли и самата политика за развихряне на алчността и корупцията? Не допринесоха ли за това и много от призивите на различни партийни ръководители за подкрепа на прибързани, недомислени, ликвидаторски спрямо обществената собственост инициативи? Увеличаването на запустелите ниви, затлачените напоителни канали и безстопанствени язовири не са ли очевидно доказателство за многобройните подобни недомислия? Да не говорим за огромните материални загуби и многобройните счупени крака на хора в резултат на бързата приватизация на пунктовете за изкупуване на вторични суровини. Всичко това отново поставя пред нас въпроса за качествата на тези, които избираме. Неспособни ли сме за каквато и да е промяна?

Св. Томов

Кому са потрябвали съвременните предизборни кампании?

Кому са потрябвали тези предизборни кампании? На партийците, за да ни убеждават, че черното е бяло? На партийните журналисти, за да си оправдават заплатите? На шоумените, за да си запълват с коментари за тях програмите?

Защо да не можем да се откажем от сегашните предизборни кампании? Докога ще бъдем третирани като умствено изостанали, та десетки пъти „да ни набиват в главите“ едни и същи политологически „приказки“? Не е ли достатъчно всеки кандидат да си напише платформата-обещание в Интернет и който иска да си я чете? Който сам не иска да направи това, и сто пъти да му се казва едно и също по телевизията, пак няма да се замисли над него.

Когато животът на планетата е ежедневно на екрана, защо трябва, заради изборите, лицата на тези, които са ни омръзнали, да ни се натрапват още много пъти? Или просто за да не ни остане време сами да помислим кой от тези познати би могъл да е по-добър от другите?

Щом като богатството означава да имаш всичко, необходими са противовеси точно на него. Политическата власт, като най-възможен и сравнително най-стабилен негов противовес, може истински да изпълни такава функция при безпартийна избирателна система. Необходим съюзник на такава система са не богатството и парите, а само моралът, скромността.

Недялко Димов

Възпроизводство на субекта и на социалната действителност

„Животът“ на социалната действителност възпроизвежда социалния субект с малко или много изменено качество. Разложението на обществената система и моралния упадък раждат възпроизвеждащи се корупция и битова престъпност. А успешната борба с корупцията изисква възпроизвеждане на обществено-политическата система в ново, оздравено качество. Оздравяването включва и оздравяване на езика. Езикът на агресивността увеличава престъпността и мизантропията. Не може съществуващата агресивност и разпасаността да възпитават у новите поколения в обществото емпатия и самодисциплина. Ходът на общественото развитие налага същностен отпечатък върху съдбата на човека.

Формирането на хора – личности и политически субекти – е и процес на социално-политическо възпроизводство на обществото, и някакво изменение на обществената система. Качеството и значимостта на това изменение зависят предимно от степента на политическа съзнателност на формиращия се човек. Приносът на отделния човек в умножаването на възпроизвежданите материални блага може и да не остави забележима следа в развитието на социалната структура. А личностното противостоене на водещата до застой социална инерция може да предизвиква и други да преоценяват мястото си в обществената система или подсистема, на която принадлежат.

Човешка функция е оценяването на социално-жизненото значение на потребностите и интересите и придаването на собствен смисъл на предполагаемите във връзка с тях действия. Смислообразуването е механизъм на осъзнаване на интересите, присъщи на човека-субект, процес на формиране и функциониране на самосъзнанието. Обществото не трябва да налага, но трябва да подпомага формирането на политическо самосъзнание у човека. Във връзка с това е очевидна вредата от наложената деполитизация, т.е. отказ от работа в помощ на формиране на гражданите като политически субекти в учебните заведения у нас през 90-те години.

Димо Стоянов

Истински индивидуализирано представителство

Политическото представителство трябва да бъде индивидуализирано. Избирателите трябва да бъдат представлявани от депутат с независима индивидуалност. Това показа резултатът от последния референдум по въпроса за въвеждането на мажоритарна система, който партийните депутати в Народното събрание отказаха да приемат. Отказаха, защото им се позволява. Защото техните работодатели-избиратели не умеят да изискват от тях.

Това означава, че като избиратели не сме политически субекти. Показваме някакво желание да станем. Затова искаме референдуми. Защото на референдума сам избираш политическо решение, а не делегираш правото си на друг, за да го прави от твое име. Искаме, но не се стараем да станем политически субекти. Затова се задоволяваме само с искане за референдуми. Защото е по-лесно да избираш само от „да“ или „не“. Но без взискателни граждани-субекти и референдумът ще се изроди до плебисцит. Така и политическото ни представителство се изражда до мнозинство от партийни послушници. Това е естествен резултат от неспособността ни да изискваме. Неспособни като политически субекти избиратели – липса на политически субекти-депутати. Така избрани народни представители остават като 90-а дупка на един или друг партиен субект в Народното събрание.

Вярно е, че трябва да се научим да избираме. А като избиратели-субекти трябва да се научим и да номинираме.

„Папанчо си знае гроша!“

У нас често повтаряха тази фраза за хора, които, независимо от това какво им се казва, предлага, доказва, и какво как се променя, продължават да настояват за това, за което са си наумили.

Преди десетина години имаше ДПГУ – Движение за пряко гражданско управление. Хората предложиха, обсъждаха, но разбраха, че няма смисъл да продължаваме да говорим за това, за което става ясно, че не може да стане.

През 2013 година, годината на стогодишнината от Първата национална катастрофа, отново различни хора правеха подобни предложения. Прибавиха предложение за граждански контрол в органи за управление – стара идея, „осъществявана“ в най-различни форми по време на Живковото управление. Поговориха – замлъкнаха.

Така „потръгнаха“ нещата – през всяка нова петилетка да говорим за пряко управление и референдуми. Ето че и от септември 2018 година досега неколкократно протестиращи ни предлагат управление, без представителство, с референдуми. Безполезното произвеждане на два „референдума“ през последните пет години не можа да убеди протестиращите, че стоят зад кауза пердута.

Не съм против референдумите. Но само с референдуми и в Швейцария не може. А наши протестиращи „си знаят гроша“. Те са заменили думата „грош“, който си искал Папанчо, с думата „референдуми“. Обаче протести само с искане за референдуми са безсмислени.

Политическите протести изискват и политически субекти, а не само рев срещу управляващи политици. Щом искат обновление, протестиращите трябва да знаят как ще взаимодействат с това, което искат да обновяват. Като не се интересуват от взаимодействие със съществуващите институции, те трябва да си отговорят на въпроса: как ще се утвърждават въпросите за референдумите? А ако 100 протестиращи предложат за референдум 100 различни въпроси, пак ще трябва да се установи ред за гласуване по тях. Ако трябва да се правят комбинации за обединяване на въпроси и ускоряване на гласуването по тях, пак трябва да се упълномощават хора, които да извършват това. Ако протестиращите започнат сами двама по двама да съгласуват въпросите си, а после продължат една двойка с друга, отново възниква необходимост от утвърждаване на някаква йерархизация на въпросите по важност и срочност. За самото произвеждане на гласуването на референдумите също възниква необходимост от една или друга степен на самоорганизация. Предпоставка на социалното обновление е и съответно уточняване, ако не уеднаквяване, на езика на приеманите решения. И затова трябва да се избират изпълнители.

Изводът е неопровержим: трябва да се научим да избираме!

Политическа позиция и отчитане!

Изборът на политическа позиция предполага знание за обществената необходимост. Изборът зависи от йерархизацията на ценностите. Доколкото свободата е съвършена спонтанност (Лайбниц), тя е невъзможна нито за съвършените анархисти, нито за подобни партийци.

Партиите се сменят в управлението, за да е по-сигурно опазването му от достъп на безпартийните в него. Вече десетилетия разногласията между тях са далеч от същността на политиката. В съгласие партийците-народни представители определят първо заплатите си и после мислят от какви спорове ще печелят повече гласове на избиратели. Заплатите си не ги обосновават в предизборните платформи. Устремени към по-многобройно представителство, те не държат сметка за отстраняването на по-кадърни съперници.

* * *

Понякога управляващите отчитат изпълнението на обещаното. Направените необещани уволнения не ги отчитат. Информационната политическа култура за нас все още е далечно бъдеще.

Номинирането по заслуги също не гарантира такава култура. Но избирателските номинации ще правят по-възможен контрола над избраните, на които едни избиратели знаят доброто, други – лошото. За предложените от партиите се казва само хубавото.

Информационните процеси се развиват стихийно и мнозинството избиратели често са неинформирани за липсата или нивото на демократизация в различните държавни органи. Липсва рационално използване на информационния потенциал на България. Много бъркотии остават секретни и под предлога „квалифицирана информация“.

Стоян Съботинов

Безпартийна система – политическа активност на гражданите

Ще последвам примера на Н. Димов да припомня това, което сме говорили:

„Време е за безпартийна политическа система. Ние не може да съдим доколко тя ще е желана от други народи. За нашия народ тя е най-подходяща. Народът ни е доказвал това многократно.

Какво е необходимо за безпартийна политическа система? Необходима е политическа активност на избирателите. У нас тя не всякога се проявява, но това не означава, че не съществува. Дори и когато на повърхността не се наблюдава никаква активност, у нашите съграждани бушуват политически страсти. Често те са най-силни у тези от нас, които заявяват, че не се интересуват от политика.

Политическата ни страст е неделима от несекващото ни внимание към качеството на управлението. Българският интерес към управлението поддържа у българите постоянна и дълбока страст към политиката. Когато няма оправия, човек търси юздите на самоуправлението. Самоуправлението в многолюдните български семейства и фамилии по села и общини в предишните векове има своите традиции, предавани от поколение на поколение. Българското самоуправление има традиции и в кооперативното движение. Както общинското и кооперативното самоуправление, така и самоуправляващите се училищни настоятелства и читалища са се осъществявали в условия на постоянна взаимоотрицателност с бързо изменящата се българска държавна политика. Интересът на будните българи към политиката не е секвал през десетилетията. Не са малко и тези, които се стремят към професионализъм в политиката. Не ми е известна статистика за това колко хора официално и неофициално се занимават с политика у нас. Колко са тези, които искат да разберат занимаващите се с политика, също не е ясно, но е безспорно, че те са много повече.

Колкото да са и едните, и другите, разумно е всички ние като народ да се възползваме от тяхното „изобилие“. В това е нашият шанс. След като не може всички да станем народни представители, кметове или общински съветници, добре ще е политическата ни страст да се използва за пълноценно участие в процеса на избирането им. От тази по-скромна роля повечето от нас не биха се отказали. Какво може да ни попречи? Само въпросът, който винаги е на езика на мнозина от нас: къде го има това по света? Този въпрос е лишил България от авторство на много иновации. Този въпрос поставя пред нас най-трудната за решаване задача. Неведнъж и не два пъти сме изоставяли насред пътя започнатото и дори сме разрушавали онова, което за нас е било най-перспективно и понякога наша национална гордост, само и само за да правим това, което го има по Европа и в по-големия свят, за да бъдем „като другите“, да не изоставаме от политическата мода на деня, въпреки че тази мода може да е много пъти по-стара от столетниците ни. Страхът от това да не изостанем от другите, да не се окажем „не в крак“ с тяхната мода, е най-големият ни страх.

Сполучливият избор на тези, които трябва да ни управляват, може да бъде постигнат. Може да не е на първите избори, може даже да не е и на вторите, но постепенно ще се научим да го постигаме. В противен случай, продължавайки да се осланяме на партиите, и векове няма да ни стигнат, за да се отървем от ръководството на неуспелите и недоказалите се в другите области на живота и затова решили „в политиката да заместят или да скрият собственото си неплодородие“.

При безпартийни избори това не е възможно. Но сега човекът, който е загубил срама от неможенето си, не се срамува и от другите, защото зад гърба му е неговата партия. И затова е съвсем немислимо да се очаква, че ако бъде избран, ще се срамува от това по партизански да действа в интерес на партията си и когато нейният интерес е в разрез с интересите на обществото.“

Кирил Кирязов

Свободен избор за овластяване

Чакаме свободния избор като собствен избор от неограничавани възможности. Как да го постигнем? Чакаме да ни се проясни всеизвестното, а това не става от само себе си. И известното изисква усвояване. Не му пречи и повторението на обсъждането в кръга ОАЗИС. Сам ще дам пример за така целенасочено автоплагиатство:

„Ако перифразираме Хегел, демокрацията трябва да е способна да издържи противоречието между защитата на личните права и високата степен на организираност и справедливост на обществото. Без такава способност тя не може да отговори на високите изисквания към нея. Демокрацията изисква както спазване на правата, така и защита от произволни обвинения в тяхното нарушаване. Отстъплението пред хулителите и клеветниците води до отстъпление на демократичното общество пред несправедливостта. Справедливостта не може ефикасно да се защитава без участието на мнозинството. Мнозинството, колкото и да е талантливо, не може само да обезпечи съблюдаването на изискванията за справедливост сред цялото общество. Борбата за справедливост може да е успешна, ако регулирането на взаимоотношенията на хората е процес на саморегулиране. А Новото време показа и доказа, че без съзнателно участие на гражданите в социално-политическия процес напредъкът на обществено-политическата организация е илюзия.

Според А. Турен, анализът на проблемите на демокрацията не трябва никога да напуска границите на дефиницията ѝ „като свободен, на равни интервали от време, избор на управляващи от управляваните“ (Ален Турен, „Що е демокрация?, ИК „Колинс-5“, София, 1994, стр. 33“). Въпросът е в това какво означава тук терминът „свободен“. Въпросът е особено важен и защото ограничаване или унищожаване на демокрацията има, „когато свободният избор на избирателите е ограничен от съществуването на партии, мобилизиращи политическите ресурси и налагащи на избирателите избор между два или повече екипа, стремящи се към властта, при което обаче не е ясно дали тяхното противопоставяне съответства на възможностите за избор, смятани от избирателите за най-важни“ (пак там). Затова и броят на негласуващите избиратели е огромен. Така е и в България. Това в немалка степен се дължи на факта, че за избирателя не е установено правото на човешки глас за управлението, а само правото на „ръка“, пускаща бюлетина.

След като не урпавлява народът, а „само онези, които говорят от негово име“ (пак там), народът поне би трябвало да може да говори за това кои да бъдат тези, които да „говорят от негово име“. Но трябва да има възможност да го казва и с устата, а не само с ръката. Във втория случай не надминаваме значително равнището на общуването с жестове.

Ален Турен посочва, че демокрацията се конституира от взаимната зависимост на зачитането на основните права, гражданствеността и представителността на управляващите като нейни измерения (вж. пак там, стр. 34). Неучастието на избирателите в процеса на номинирането на кандидатите за избиране в органите на властта компрометира и трите тези измерения. Те, мнозинството от тях са неравноправни с партийците относно даването на предложения. Като не участват с предложения се понижава равнището на тяхното чувство за отговорност като граждани. Тяхното желание да гласуват намакява и така се снижава степента на легитимност на властващите.

Ясна е заблудата ни, ако разчитаме, че представителността на управляващите се гарантира от многопартийността. На какво основание в Европейския съюз се толерират правата на всякакви малцинства, а правата на тези, които не желаят да членуват в наличните партии се пренебрегват? Ясно е и това, че антипатията към разюзданата партийност пречи на проявлението и развитието на гражданствеността на мнозинството избиратели. Също така е ясно, че колкото и да е ограничена тенденцията към срастване на управляващите партии с държавния апарат, при действителна неравнопоставеност на партийците и безпартийните, тя има по-добри условия за проявление.

Отделянето на волята на партиите от държавната воля не се затвърждава с еднократен акт. Доколкото партии формират волята на властолюбивите избиратели, те влияят и върху функционирането на държавните органи. Това е неминуемо.“

Недялко Димов

Какво чакаме?

С този въпрос завършва четвъртата глава на есето си „Срещу изборите“ Давид ван Рейбрук. Авторът пита какво чакаме, та не се заемаме наново да въведем исторически много по-демократичната от изборите жребий-процедура при излъчването на представителството ни в публичната власт. При ограничаване само с избори, според него, сегашната политическа система не е вече за дълго време. В състоянието на сегашната система, счита Д. ван Рейбрук, се разкриват: растеж на въздържателството от гласуване; отстъпничество на партийните дейци и сполетяващо ги презрение; чудата обремененост на правителствата, липса на ползотворност у тях и безчувствеността им към наказателния вот на избирателите на края на техния мандат; бърз успех на популизма, на технокрацията и на антипарламентаризма; растящ брой на гражданите, стремящи се към повече участие и смяна на този стремеж с фрустрация. Извод: „Нашето време е броено.

Това е много просто: или политиката отваря всички големи порти, или пък те не ще закъснеят да бъдат продънени в гняв от гражданите, които, всеки скандирайки лозунги като: „Никаква таксация извън участие!“, ще превърнат в трошици мебелировката на демокрацията, ще откачат полилея на властта и ще го отнесат на улицата“ (David Van Reybrouck, "Contre les élections", Babel, p. 189).

В целокупния свят политическите партии са наредени сред най-корумпираните институции на планетата. В много страни от Европейския съюз те са номер едно в списъка на корупцията. По мнение на ван Рейбрук, тази ситуация е неудържима. Това било бомба със закъснител. Царуващото в момента спокойствие било затишие пред буря – огънят още не е запалил барута. „Това е спокойствието, което предшества дълъг период на силна нестабилност...“ (ibid., p. 190). Големият въпрос днес е въпросът за правото на изразяване. В действителност „това е борба за да излезем от политическото настойничество, за демократично участие. Ние трябва да деколонизираме демокрацията. Ние трябва да демократизираме демокрацията.

Още веднъж: какво чакаме?“ (ibidem).

Допълвам въпроса на Давид ван Рейбрук:

Какво чакаме, та сами не поемаме отговорността си и за изборите? Да заменим нямото гласуване с истински демократични избори! В процеса на организирането и произвеждането на изборите първо да предлагаме, взаимно да оценяваме предложенията си и самостоятелно да ги отстояваме, а после да гласуваме. Без реално всеобщо право на чуваема политическа артикулация няма демокрация.

С. Чатой

Честита Нова Година!

ОАЗИС честити новата 2019-а година на всички с пожелание за действеност на мислите и ефикасност на действията!

Смяна на системата – самоизменение на избирателите

Безспорно е, че смяната на политическата система е наложителна. Но ако започнем да я сменяме както през 1990 г. на кръглата маса, ще постигнем същите резултати като досегашните. Оттогава досега все протестираме и искаме някои хора да правят нещо. Те правят по нещо и по политическата си същност то все се оказва едно и също. Те все ни предлагат да избираме от техните предложения. Ние избираме някои от тях и в същността на политическата система нищо не се променя.

За да се промени политическата система, трябва да сменим собствената си роля в нея. От протестиращи трябва да се превърнем в предлагащи. Но не е необходимо да бързаме с предлагането и приемането на изцяло нова конституция. Видяхме докъде доведе бързането с приемането и приложението на конституцията от 1991 г. Наистина, много от нас не се задоволяват, както се изрази г-жа Меглена Кунева, с нищо по-малко от конституция. Но е важно да бъдем търпеливи. Нека всеки, който желае, да си разработва свой проект за българска конституция, а с приемането ѝ да не бързаме. Нека на определен интернет сайт всеки да представи своя проект, след това всенародно избрана комисия да синтезира ценното от всички проекти и, след всенародно обсъждане и утвърждаването на окончателния проект от комисията и от Народното събрание, новата конституция да бъде гласувана на референдум.

За да се осъществи такава работа, трябва първо да защитим правото си на народ-суверен, което Конституционния съд ни отказва. С това трябва да се започне. Извоюването на отмяна на решението на Конституционния съд, забраняващо ни да си променяме конституцията, е първата и най-належаща задача. Промяната на чл. 12 от Конституцията на Република България, забраняващ на безпартийните граждани „да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност“ е втората особено належаща политическа задача. След преодоляването на това политическо неравноправие на българския народ има смисъл да се говори за по-нататъшно усъвършенстване на политическата ни система.

Безотговорност – чакане

Да знаеш, че нещо трябва да се прави и да чакаш друг да го направи, означава безотговорност. За бездействието може да наказва съвестта, но със закъснение. Да разчиташ другите да направят това, което може да правиш сам, е липса или дефицит на достойнство.

Там е работата – можеш ли? Веднъж опитахме. Не ни подкрепиха. Аз и други участници в ОАЗИС вече сме стари. Младите нямат организационен опит. Партийците неслучайно, вместо да освободят ученическите организации от партийното ръководство, в края на миналия век ги разтуриха. Защото те не се страхуват от протестиращи, а от организиращи се.

Така младите не се интересуват от устойчива политическа организация, а ние слабо се интересуваме от Интернет и пътищата ни се разминават. Говорят за граждански контрол, но граждански контрол без организация няма. Политическите протести се свеждат до шум. Гражданите са лишени от властта в тяхната държава. Гражданската солидарност политически ерозира. Политическото представителство агонизира. Протестните множества лесно се разпиляват и чувството за безпомощност надделява. На по-масовите протести е трудно да изразят какво искат. Протестната енергия на хоризонталната организация се характеризира с епизодичност на проявленията си.

Това продължава много години. Не водим диалог със собственото си минало и не извличаме необходимите поуки. Вече два века догонваме историческото време на други народи. Време е да направим и самоактивността на нашето общество разбираема и самонасочена. Затова трябва да заживеем с отговорността си за бъдещето.

Георги Тодоров

Политическа необходимост и политическа неорганизираност

Несъответствието между политическата необходимост и неорганизираността съществува у нас от десетилетия. Но през последната петилетка то е очебийно. Безпомощността ни е хроническа. Слугинската роля на много журналисти и политолози е в хармония с нея. Бягството от групова дисциплина е благодат за тях. Безгрижието към обществените интереси в големи мащаби – също.

Без масовизация на избирателската политическа активност, разноезичието на протестиращите процъфтява. Масов е морално-политическият песимизъм. Съответства на представянето на лични и партийни интереси за държавни. Разцветът на преструването в партийната политика се взаимообуславя с умножаване на политиците, които работят за кариерата си.

В партийната система мотивирането на избирателите става с обещания на по-добри резултати от тези, които обещават от лагера на противника. Цената на непостигането на обещаните резултати плащат самите избиратели. Партийците спорят за допустимата степен на регулиране на икономиката, но никой не знае кога коя е допустимата степен. Те оцеляват защото ги слушаме. Според Н. Талеб, „всеки, който слуша новини (с изключение на случаите, когато се случва нещо много, много важно), е едно стъпало под глупак.

Да вземем ятрогенията на вестниците. На тях им е необходимо всеки ден да запълват страниците си с новини – най-вече с тези новини, които се публикуват и в другите вестници. За да вършат нещата правилно обаче, те трябва да се научат да мълчат при липсата на важни новини...“ (Насим Н. Талеб, „Антикрехкост: как да извлечем ползи от хаоса“, Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2013, стр. 174). В такава ситуация хвърлянето на жребий е не по-маловажно от изборите.

Кирил Кирязов