Професори-катранджии

Партийната система все повече скърца и разноцветни професори се обединиха, за да могат по-успешно да помогнат за своевременното смазване на нейните дингили и главини. Катранът, който използват, е от предишните векове. Важно е, че катраниците и катранджиите са с пост-модерен произход.

Снабдили се с пера от птици с различно оперение, тези професори си намериха студенти за асистенти, за да им повдигат съответните подсистеми на партийните коли и каруци. Обзаведоха се и с партиен персонал, за да им пълни и носи катраниците. Така, с обединени усилия, се стараят да намажат триещите се части на колите от всички страни.

Едновременно - всеки хабилитиран катранджия си чете лекцията.

I. Звездносин професор:

"Знаем ли към какво се стремим или осъзнаваме към какво сме се стремили, когато стремежът ни се е реализирал или се е провалил? Ако знаем, защо толкова често си сменяме гледищата?

През миналото лято предложихме предсрочни парламентарни избори заедно с изборите за европейски парламент през месец май. Ако за повече от половин година време след това, като най-силна парламентарна партия, разяснявахме необходимостта от такова съчетаване на изборите, щяхме да сме убедили в нейната наложителност не само българския народ, а и народите на съседните държави. Но ръководството на нашата партия нееднократно променяше мнението си и правеше нереалистични предложения за незабавни предсрочни избори. Така проиграваме напълно реалната възможност за произвеждането им през месец май тази година.

Сега се утешаваме с идеята за плебисцит по въпроса за задължителното гласуване! Като че ли в по-голямата си част инициативите на нашето ръководство се направляват от желанието да се пробва, какво би могло да се получи от едно или друго предложение или действие. Изглежда, сеирджийската природа не ни е чужда!

Предложението за задължително гласуване ни помага да се включим в нещо. Предложенията на президента и в този смисъл не са лоши. Друг е въпросът, дали съответстват на актуалните проблеми на политическото развитие.

Мнозинството избиратели не следят еволюцията на поведението на кандидатите за избиране и техните решения пред урните се мотивират предимно от актуалното поведение на партийните лидери и обещанията за бъдещето. Така, все пак, надежда за успех на ГЕРБ има. Но по-фундаментално е друго.

Задължителното гласуване може да прикрива пробойните в системата. Тя може да се спасява в мимолетността на избирателско участие в политическия процес. Като не се искат от него предложения, избирателят чака да види партийните и едва тогава започва да мисли как да гласува. Така или иначе, тази изключеност на безпартийните избиратели от политиката не е вредна за нас. За да я търпят и по-нататък и да не предлагат и избират тези, които те искат, трябва да отвличаме вниманието им с всякакви процедурни въпроси и технически проблеми на гласуването. Затова, въпреки че нашият лидер е против задължителните неща, нека да въведем задължително гласуване. Сега да обсъждаме и да гласуваме за въвеждането му. После може да обсъждаме и да гласуваме за отменянето му. Нали у големите ни партньори го няма. А и както нашата партия често си променя становищата, нищо не пречи да го прави и целият народ. 

Затова нека да приемем предложенията на президента и да проведем плебисцит, допитване, по въпроса за задължителното гласуване. Така ще отдалечим възможността народът да започне да иска да го питаме и по същността на функционирането на политическата ни система. Така и ние ще дадем принос в смазването на главините на тази наша партийна система. Макар и катранът да е черен, перото ни е пауново!"

II. Червен професор:

"Подпишете се за искането да проведем плебисцит по предложенията на президента, въпреки че БСП не е съгласна с тях! Трябва да създадем предписание, за да знаят избирателите как да гласуват: задължително, мажоритарно, електронно или машинно.

БСП петдесет години обясняваше как трябва да се гласува, но много хора така и не се научиха. Всеки трябва да знае, че е задължен да гласува за нови социални придобивки. Ако 50 години не ни стигнаха да ги въведем или не можахме да ги задържим, сега трябва да наваксваме.

Ние имаме опит и знаем защо стана така. Въпреки че до 1990 година на всички избори в предшестващите 40 години гласуваха 99% от българските избиратели, повечето от тях са гласували несериозно и затова дотогавашната партийна обществена система рухна. Тогава гласуването бе доброволно. Хората гласуваха масово, но не се чувстваха задължени да мислят за какво гласуват. 

Затова гласуването трябва да стане задължително. Защото не знаете какво ще стане, ако рухне и сегашната стопартийна политическа система. Гражданите сами ще предлагат и ще избират, когото си искат! Пази, Боже!

Затова сега трябва да приемем предложенията на президента и гласуването да стане задължително. Не че към задължителните неща се отнасяме винаги сериозно. Но все си е по-друго като знаем, че това не е доброволна игра. Играта "предпочита" хитрината. Ако е задължително, ще хитруваме на по-високо ниво!"

III. Първичносин професор:

"Следва да ви покажем, как трябва да се гласува, защото сега повече гласуват неможещи да сравняват доброто и злото. Затова по-често гласуват за мафията.

Ние, като истински християни, искаме да избират можещите да го правят. Иначе, партийната система ще рухне. Ние трябва да я защитаваме на живот и смърт! Затова нашите избиратели, ако не искат да гласуват, трябва да ги задължим.

Ние сме против формалното единство и искаме всички да гласуват, за да може да се откроим и да видим колко сме и разберем кои сме. Да отграничим от нас клонингите на БКП. Така ще постигнем пълната им изолация.

Клонингите на БКП нито могат да управляват държавата, нито могат да правят интересен театър в Народното събрание. А ние можем. Не помните ли, колко хубаво представихме всичко от времето на управлението на БКП за незаконно, освен собствените ни хабилитации? Трябват ни сигурни гласове, за да ни упълномощят да отделим законното от незаконното, хубавото от лошото и в края на изтеклия век. Нас да пита Владо Пенев за "най-хубавите години в нашия живот"!

Спъва ни това, че нашите гласоподаватели веднъж са действителни, друг път - недействителни. Така и партийната система рушат, и ние оставаме без ихтибар. А най-важно е да запазим партийната система. Само да не стане така, че безпартийните сами да предлагат и избират когото си искат! Затова, като не искат да ни избират доброволно, да ги задължим да гласуват със закон! Иначе  ще продължим да буксуваме. За спасение - да подкрепим предложенията на президента и направим плебисцит за задължително гласуване."

IV. Зелени и оранжеви:

"Защо намаляването на броя на гласуващите граждани да ни притеснява като белег на израждането на демокрацията? Малко ли са другите ни дертове? Затова да подкрепим идеята на президента да се "самовъзпитаваме" като общество със задължително гласуване?

Може би, той цели безпартийните граждани като не могат да бъдат чути, поне да бъдат видяни. Но съгласува ли се добрата идея с електронното гласуване?

Все пак да въведем задължително гласуване, та и слаба да е избирателната активност, поне да е канализирана. Докато гласуването е доброволно, не знаем кога има и кога няма смисъл да номинираме свои кандидати.

Задължителността може да спаси безпартийните избиратели от пагубна борба между разум и чувства. Може да спаси и неекологично скърцащата партийна избирателна система."

V. Седефено-жълт професор:

"Приключвайки с всеобщото доброволно гласуване, няма да имаме сигурен показател за нивото на политическата активност на мнозинството. Но пък ще гласуват всички страхливи, които у нас са подавляващо мнозинство, и така няма да има опасност за любимата ни избирателна система с партийни листи.

Едва ли вие, колеги, сами вярвате на това, което говорите, че при задължително гласуване ще преодолеем опасността от продаването на гласове. Как може да преодолее угнетението си човек, който няма за кого да гласува, ако чистата му бюлетина продължава да се счита за недействителна?... Освен да си продаде гласа и да ни прати по дяволите, за да ни научат как по-добре да лъжем. За тези, които не знаят за кого да гласуват, но ще знаят, че трябва да гласуват, всички кандидати са еднакво подходящи. Така че и право на по пет гласа да имат, биха могли всичките да ги продадат. Да не говорим за онези, които въобще не знаят защо гласуват!

Затова, нека да не се утешаваме със самозаблуждение за народополезност на задължителното гласуване! Задължителното гласуване няма нито да ликвидира, нито да неутрализира продаването на гласове. Но нека да подкрепим президента и да го въведем! Само трябва да допълним президентските предложения с идеята за образователен ценз. Ако си продават гласа, поне да могат да го правят само тези, които ще знаят на кого да го продадат. А това, че ще има противоречие в основата на законодателството ни, да не ви притеснява! Няма да е първото! Важното е да смажем скърцащата партийно-политическа система."

Заключение:

И така. Независимо от цвета на перата, професорите-катранджии са единни по отношение на целта: спасяване и обновяване на вече нетърпимо скърцащата партийна избирателна система - невъзможност за "простия" народ сам да предлага и избира за депутати хора, които той иска. За тази цел те са готови продължително да ни занимават с въпроси като: всички ли да гласуваме или половината? Да ни задължават ли да гласуваме или да се самозадължим? Дали да гласуваме посредством клавиатура или непосредствено с ръката? И тем подобни въпроси, отговорите на които могат да ни кажат децата от началните училища!

За хабилитираните господа подобни занимания са средства, с помощта на които ще ни държат в състояние да не си отваряме устата по политически теми. Ако не съумяват винаги да ни държат в такова състояние, да се освобождаваме от вътрешното напрежение с колективен магарешки рев по площадите и улиците. Оказва се важно не мнението на народа, а предразположението на партийни лидери. Същото, което е важно за всички партийци. 

Българските партии още се вдъхновяват от категорично изразената клетвена мисъл на Йосиф Сталин, че партийците са хора от специално тесто замесени. Затова, колкото и пъти да пренаписват или преписват изборния кодекс, не се отказват от привилегията си да имат 240 пъти повече права в предизборната кампания от безпартийните.

Оказва се, че и президентът няма нищо против привилегиите за партийците, въпреки че трябва да е президент колкото на партийците, толкова и на безпартийните. И той се оказва достоен подражател, ако не същински последовател на Леонид Илич. Ако Брежнев бе слуга на партийния апарат, президентът също служи на партокрацията. Какъвто президентът, такъв и премиерът, такива и професорите-катранджии, такъв и партийният персонал, такива и протестиращите!

След като вече цяла година, едни по-рано, други по-късно, протестираме и нищо свястно не намислихме, ще ни заливат със словесна помия и в предстоящите предизборни кампании.

* * *

"Стига ми дума, мале ле,

че не ми знаеш сърцето

какво е църно станало -

черен се катран наляло."

Безправие за търпеливите избиратели?!

Не от днес български професори са катраници на партийната система. Вече цял век някои от тях служат на политическите партии, в ущърб на обществото. И днес техни представители се поставят в услуга на пропагандата на предложенията на президента за промени в изборните процедури, отвличащи вниманието на хората от въпиющето неравноправие на безпартийните избиратели. Нали е много по-лесно да си говорим по процедурни въпроси, отколкото да се борим против неравноправието.

Най-много процедурни проблеми поражда неравноправието. Поражда ги, и обезсмисля обсъждането им. Връх на коварството във въпросните предложения е идеята за задължително гласуване.

Еманюел Тод пише, че на по-образованите е все по-трудно да търпят "бремето на всеобщото гласоподаване". И у нас има такива граждани с изчерпващо се търпение. Но много повече се оказват тези, които са с обратни рефлекси.

Много български "по-образовани" искат да ни наложат "бремето на всеобщото гласоподаване" като задължение - и да го понасяме, и сами да го реализираме. Според тях, с гласуването си политически неосъзнатите, нежелаещите да гласуват, ще предизвикат установяването на необходимия ред в държавата и просперитета на нацията. С такава цел те даже и подписка за плебисцит по президентските предложения организират. И така у нас пак насила хубост ще ни създават.

Същевременно, щом като за четвърт век професорите-хуманитаристи най-сетне са осъзнали важността на прякото изразяване на политически собствената воля на суверена, на въпросните "инициатори" не им ли идва на ума да поискат референдум по отдавна наболял правно-процедурен въпрос? Става дума за незачитането на гласа на политически съзнателните граждани, които редовно отиват да гласуват и пускат чиста бюлетина или празен плик. Вече от много десетилетия тези хора са лишени от политически права. Защото правото да ревеш по улиците не е реализуемо за всеки.

Неискащите да гласуват за номинации на партийната паплач нямат подкрепа от български интелектуалци-хуманитаристи. Въпросните "по-образовани" още се стремят да ни направят "по-щастливи" чрез гласуване за по-малкото зло! 

Естествено е политически грамотните да са недоволни днес. Достъп до властта в държавата на немислещите за обществените интереси най-често се обезпечава с гласовете на немислещите за качествата на избираните. На такива ли политически немислещи избиратели разчитат президентът и събиращите подписи професори? Или те се надяват, че могат да ги накарат да се замислят и искрено да пожелаят да гласуват, след като бъдат задължени?!

Безспорно, след като държавата ги задължава, тези хора все нещо ще си помислят. Но чувството за отговорност пред обществото нито се поражда, нито се усилва със задължаване и насилие. А задължаването на хората да гласуват е колкото насилие над избирателите, толкова и поощрение за безотговорността на избираните. Задължителното гласуване стимулира прогреса на тоталната безотговoрност. Приказките, че така гласуват в Белгия и че там мият тротоарите си с есенция, не са аргумент. Първо, едва ли понастоящем Белгия е най-проспериращата държава в света. Второ, пишейки досегашните си конституции, най-много сме преписвали от белгийската и виждаме докъде сме стигнали!

Със задължителното гласуване прогресира дефицитът на взаимната взискателност на гражданите. То увеличава неравноправието на политически безправните безпартийни, защото още повече онищостява гражданската им роля. Липсата на право на политическа словесност у тях се допълва с насилие над изтерзаната в пускане на безполезни бюлетини тяхна ръка.

Задължителното гласуване способства за по-лесно възпроизвеждане на статуквото чрез изборната игра и разширено възпроизвеждане на безотговорността. То може само да забави разпада на съществуващата порочна партийно-политическа система и за по-дълго да съхрани илюзиите на европейския 19-и век.

Кой на кого акъл да даде?

Ние на властващите или те на нас?

Деградацията на българския дух не може да спре с умножаване на партийните разправии. Може да спре с тяхното прекратяване и осигуряване на истинско народно представителство в органите на държавната власт. Но затова партии не са необходими.

Партийната система е механизъм за отчуждение на органите на властта от обикновените граждани. Всеки, който иска да има партии, живее с мисълта, че е поне с едно стъпало над мнозинството от населението, което трябва да бъде изключено от политическия процес. Изключение са тези, които са принудени от днешното ни законодателство да създават партии, за да противодействат на мизантропията, създавана от партийната система и на мултиплицираната от партиите завист.

Необходима е БОЗ - Борба за очистване от завистта, която, вероятно, ще продължи да съществува и през следващите векове, но трябва да намалява. Необходимо е равноправие. Завистта се проявява в отношенията със считаните за равни, а се подклажда с чувства за неравноправие.

Партиите търсят източника на успехите в труда на безпартийните, а на неуспехите - в коварството на алтернативните. Но изправени пред опасността да се лишат от свидното им политическо безправие на безпартийните, разноцветните партийци, въпреки коварството си, стават единни. Дълбоката основа на единството си те крият предимно с безсъдържателни, от гледна точка на народните интереси, ежби помежду си.

В най-нов подстрекател на такива ежби се превръща "надпартийният" ни президент. Неговите предложения, депозирани в Народното събрание, не го открояват от редиците на хората, предпочитащи, когато става дума за проблемите на политическото развитие на република България, мнозинството български граждани да е със затворена уста. През 2012-а година в достъпния за нас, простолюдието, в-к "Животът днес" журналистката Галина Спасова изрази становището, че референдум се насрочва по теми, определени от гражданите, а инициираното от властта допитване се нарича плебисцит. Тъй като през изтеклите две години никой не е оспорил нейното мнение, следва да го приемем за меродавно и да считаме, че президентът предлага не референдум, а плебисцит.

* * *

Само за сведение: известният теоретик по тези проблеми, френският автор Ален Турен пише, че "не е възможно да се говори сериозно за плебисцитна демокрация".

* * *

Ще промени ли същността на политическата ситуация реализацията на идеите на ПП "ГЕРБ" за подписка? Толкова, колкото я промени подписката на БСП за плебисцита през януари 2013-а година. А политическа партия "ГЕРБ" и този път едва ли е на собственото си мнение?! През току-що изтеклата година на въпрос за задължителното гласуване лидерът на партията отговори, че е против задължителните изяви.

Разбира се, по-важно е как ще се чувстват избирателите при узаконяване на тези предложения. Едни като Вуте: след като искам да гласувам, аз няма да се чувствам по-щастлив, ако гласуването стане задължително, но поне Нане, който не иска да гласува, ще се чувства нещастен!

Гласуването било задължително и в Белгия, казва журналистката Жотева. Но нали поради вековното безразсъдно прилагане на чуждия опит сме на тоя хал. В Белгия хората може да имат въможност чуваемо да изразяват мнението си. А колко безпартийни българи, освен тези, на които им плащат, за да говорят и пишат, могат да изкажат чуваемо мнението си по политическите проблеми? Ще се наброят ли 1000 души в седеммилионна България?

В предложението си президентът не отграничава от Вуте различните от него. А те искат отговори.

Докога ще ни карат да гласуваме за по-малкото зло? Къде и как може чуваемо да изразим мнението си, че злото е станало голямо? Ще продължат ли да броят гласовете на пускащите чиста бюлетина за недействителни? Какво да правят безпартийните избиратели, неоткриващи в бюлетините желани от тях кандидатури? Докога ще се поощряват политолозите да наричат тези хора "по-глупави от негласуващите"?

Докога гражданското ни право на мнение ще се свежда до право на откъслечни фрази чрез викове по улиците? А за по-трудно подвижните от нас какво остава? Иска ли президентът 2014-а година да надмине 2013-а по брой на самоубийствата?

Колкото до мажоритарните избори - досега те не дават добри резултати, защото кандидатите за тях се предлагат от партиите. Киселото вино не може да се подслади от каквато и да е бутилка.

Електронно или машинно, задължително или не - когато човек няма за кого да гласува, отчаянието му ще нараства.

Предложенията на президента се отнасят само до процедурни, технически проблеми. Той заобикаля главният въпрос - за политическото безправие на мнозинството от българския народ, за стотици пъти по-ограничените права на безпартийните от тези на партийците в предизборната кампания.

По същия начин постъпва и Министерският съвет. Независимо от това, колко и какви са другите му грешки, само за пренебрежителното му отношение към предложенията за преодоляване на неравноправието в нашата държава, този Министерски съвет трябва да бъде сменен. Но за да се избере по-добър, трябва да се избере Народно събрание, зачитащо правата на всички българи. Досега такова от почти век не е избирано. И няма да се избере по досегашните правила, включително и по кодекса "Манолова".

А къде сме ние, та допускаме безправието си? Тук сме и чакаме да разпознаем новия "спасител". Още невнесъл предложенията си президентът и милите ми приятели, много активни избиратели, се "счепкаха" да спорят. Едни са за образователен ценз, други - за задължително гласуване. Всеки с мисълта за това кое мнение би харесал неговият "началник". И много от досега негласуващите са за задължително гласуване! Защото с въвеждането му ще се смятат за победители. Защото ще са доказали, че не можем да ги предизвикаме да гласуват доброволно. Нане се оказва достоен опонент на Вуте.

Издигнали сме българската "хармония" на по-високо ниво! Както в отношението властващи-избиратели, така и в отношението гласуващи-негласуващи.

* * *

Да се върнем към надеждата или отчаянието на лишения от правото на политическа артикулация на интересите си безпартиен избирател, който не одобрява никоя от предложените му партийни кандидатури.

В резюме: първо - никой не го пита за номинацията на кандидатите; второ - изразявайки протест към тази политическа действителност с пускане на празен плик или чиста бюлетина, считат гласа му за недействителен. И като връх на това издевателство над съвестта му го задължават да гласува. Тогава на основание на какво човешко право ще можем да считаме този различен от Вуте и Нане избирател за извършител на "престъпление", ако се поддаде на изкушението да приеме предложение от някого да гласува по поръчка и получи пет или десет лева, за да си купи няколко кофички мляко?

Купуването и продаването на гласове се разпространява, защото е голямо отчуждението между избирателите и избираните. Човек, който е учавствал в обсъждането на кандидатурите за представящ го депутат, не си продава гласа. Това участие може да е възможно само с изравняването на правата на политическите партии и избирателските организации. Но, верен на партийните интереси, президентът не иска да направи предложение за това. Не иска да го прави нито той, нито председателят на Народното събрание, нито министър-председателят. Не настояват за това и многомесечните протестиращи. Затова са им благодарни техните любими партии. "Хармонията" е ненарушима!

Кой на кого акъл да даде?

Две хубави дами в "Панорама" като повод за предложение на част от проектопрограма

Не са много случаите на изява на етични взаимоотношения на членовете на управляващи и на опозиционни партии в България. Затова участието на госпожа Илиана Йотова и госпожа Мария Габриел в предаването "Панорама" на БНТ на 24 януари 2014 година заслужава да бъде отбелязано.

В съответствие с партийните традиции двете представителки на България в Европейския парламент изложиха различни гледища за необходимите акценти в политиката на Европейския съюз. Представителката на ЕНП отдели по-голямо внимание на необходимостта от икономически растеж. Представителката на ПЕС подчерта важността на борбата с бедността и безработицата.

Това не са нововъзникнали проблеми. Важно за изказванията на двете български евродепутатки беше, че взаимно се допълваха. Така очертаваха сравнително цялостно наложителната проблематика на Европарламента. Така те изявиха смисъла на собственото си участие в този парламент.

В работата на Европейския парламент са еднакво важни проблемите и на растежа, и на борбата с безработицата. Въпреки че взаимно се пораждат, едното не може да се осъществява само чрез другото. Но ръководните органи на ЕС не обръщат достатъчно внимание на въпроса за последиците от икономическия прогрес. Особено важни са тези последици за морално-политическото състояние на съюза. Без промяна на това състояние не е възможен значимият напредък в борбата с тероризма и ксенофобията.

Ако създателите на ЕС дадоха най-значителния пример за съобразяване с уроците на миналото, то неговите ръководители през последните две десетилетия трупат все повече аргументи за доказване на хегелианската теза, че не се учим от историята. Такава е ролята на яростното отстояване, пропагандиране и налагане на тезата за необходимостта от партийна демокрация. 

А истинската демокрация не може да е партийна. Докато не признаем, че и безпартийните могат сами да артикулират интересите си, няма да има истинска демокрация. Отношението към правата на безпартийните трябва да е първостепенен критерий при номинирането и избирането на нашите нови депутати в Европейския парламент. Ако нашите евродепутати поставят пред парламента на ЕС проблемите на необходимостта от преодоляване на неравноправието на безпартийните с партийците, ще спечелим всички. Това, че не във всички европейски страни по време на предизборните кампании за депутати в националния парламент безпартийните имат 240 пъти по-малко права от партийците, както е в България, не намалява важността на въпроса.

Има и друг важен въпрос, обсъждането на който може да допринесе за подобряване на духовната ситуация в ЕС и неговата човешка среда. Настоявам нашите бъдещи евродепутати да си изработят единно становище и да предложат в Европейския парламент общоевропейско честване на хиляда и триста годишнината от героичната защита на Цариград-Константинопол от българите и византийците през 717-718 г.г. Политически, морално и тактически е добре да се предложи едновременно отбелязване на предстоящата петстотингодишнина от три големи събития в историята на две световни религии: публикуването на 95-те тезиси на Лутер във Витенберг, провъзгласяването на султан Селим I за халиф и признаването на Василий III за наследник на византийските императори от папата. Отбелязването на тези кръгли годишнини от събития със световноисторическо значение може да се допълни и с отбелязване на стогодишнината от превръщането на Евразийската война в Световна с влизането на двете най-големи американски държави в нея и от революциите в Русия. Така 2017-а година може да бъде обявена за година на поуките от историята. Независимо от мащабите или от минимална разлика в годините, и от нивото на закръглянето им през 2017-а година или около нея, могат да се обсъждат и други годишнини от събития, като например осемстотингодишнината от началото на Петия кръстоносен поход, четиристотингодишнината от началото на Тридесетгодишната война през 2018-а година или стогодишнината от обявяването на мексиканската конституция, или къде каквото предпочитат.

Активното участие на България в дискусиите през годината на историческите поуки може да е принос за превръщането на български град в културна столица на Европа след още година.

Асиметрични отношения и недостиг на чуваемост

Липсата на иновативност в протестите е следствие на човешки взаимодействия при десетилетна манипулация. Манипулацията създава потребност да се поддържа отношение на власт и доминация, при което манипулираният не желае да оспорва асиметричните отношения с манипулаторите. Манипулираните се страхуват от собствения стремеж към освобождаване от манипулацията поради заплахата от неидентифицирани рискове. Повърхостно осмисляйки това състояние като предпочитание на сигурността вместо свободата, някои учени, според професор Д. Минев, услужливо приписват на манипулираните отговорност за някакъв "свободен избор", прехвърляйки върху тях отговорността на манипулатора. Така хората остават далеч от познанието на механизмите на собствената им зависимост.

Социалната манипулация внушава чувства на безалтернативност на политическото статукво. Те се утвърждават от неправителствени организации, чрез неформални мрежи, включая неформални мрежи на научни работници от областта на социалните науки. Разговорите за демокрацията стават все по-безсъдържателни. Човечеството е насочено към "тотален упадък на рационалността на обществата".

При наличната бъркотия у нас естествено е този упадък да се проявява по-силно. Протестиращите усетиха дефицита на морал, но за съжаление не почувстваха дефицита на знание. И не само нашите протестиращи. Изследвания на университети в Амстердам, Брюксел и др. са потвърдили, че индивидуалната интелигентност в западната цивилизация "устойчиво е намалявала" през последния век.

Ако тази тенденция е резултат на научно-техническия прогрес, водещ до отслабване на необходимостта от самостоятелност на мисленето в процеса на обезпечаването на материалното възпроизводство на човешкия живот, то тя следва да се компенсира с по-интензивно и иновативно участие на хората в обществено-политическия живот. Но днешната българска обществена действителност не предлага никакви възможности за това на хората, дистанциращи се от междупартийната борба за власт.

Няма го превърналият се в сателитна организация Отечествен фронт. Но колкото и лош като организация да бе станал, той не бе по-лош от сегашното нищо. Защото, макар и не често, тогава се намираха смели избиратели, които от време на време принуждаваха БКП да си оттегля едни или други кандидати за съветници. Сега и това не може да става по нормален начин, без уличен рев.

Кризата на българското общество през втората половина на XX век започна през 70-те години. След кратко и повърхностно въодушевление, свързано с честването на 1300 годишнината на българската балканска държава в началото на 80-те години, социално-политическата криза се разрази с по-голяма сила. Опитът за идейно овладяване на цялото българско население от ЕНОПО-ОФ се провали. Мнозинството от хората все повече се дистанцираше от политическата дейност.

"Определено обаче в резултат на съществуването и дейността на ОФ през всичките години на социализма българските граждани като цяло са активни, с будно съзнание, с натрупан социален и политически опит..." ("Големият исторически разказ" и разпокъсаната българска памет днес, сп. "Ново време", 2013, бр. 1, стр. 90). Това твърди Наталия Христова. Пресилено - и за активността, и за будното съзнание, и за натрупания опит. Но на някакво ниво съществуваха. Сега у мнозинството избиратели не се проявява нито едното, нито другото, нито третото.

Оцеляването на ОФ под името "Отечествен съюз" се свързва с факта, че е част от "лявоцентристки коалиционен политически проект". Това далеч не съответства на исторически значителните възможности за народно единство, които имаше. Вина за тяхното неизползване има БКП-БСП. Тя предпочете да запази влиянието си сред половината от населението, вместо да се влее в обединена политическа организация на българските избиратели.

Партиите пречат както на обединението, така и на политическата индивидуализация на хората. Необходими са както базисни гаранции на съществуването, така и гаранции за възможността на практическото упражняване на всички човешки права. Когато има партийна избирателна система, правото на безпартийния да избира е сведено до ръчно право да отбира бюлетина, за да гласува, а правото му да бъде избиран практически е анулирано.

А тези права стават все по-важни. Все още и във времето на "течната модерност" на Бауман, на световното рисково общество по У. Бек, парламентът е териториално-представителна институция. Правата на всеки гражданин в процеса на нейното формиране трябва да компенсират невъзможността на пряката демокрация в съвременната цивилизация. В условията на екзистенциална заплаха възниква реална принуда към сътрудничество и нови форми на признание. Номинирането на кандидатите за избиране в органите на държавната власт трябва да е колкото надежда, толкова и признание за тяхна действителна роля в реализацията на сътрудничеството между хората.

Все по-трудно е и често става невъзможно да бъдат идентифицирани виновниците за увеличаването на кризите и умножаването на световните рискове. Субектите на властта може да остават невидими. Достига се до тезата, че обществената действителност става непрозрачна. Според Д. Инерарити, понятието "глобализация" означава, че комплексното разделение на труда в глобалния свят води до генерализирана безотговорност. Трудността в индивидуализирането на отговорността се умножава с партийната безотговорност.

Поставя се въпросът за образа на обществото, ако се опитваме да разберем обществените отношения като обмяна на внимание. Тогава при сегашната държавна уредба, наред с всички положителни страни, ще бъде по-лесно за нахалните да стават център на внимание. А протестиращите по-често ще бъдат лишавани от внимание, защото протестът, като нещо показващо се, става подозрителен. Лишавайки се от погледа на другите, той губи своята реалност.

Крайният извод е, че без избирателска самоорганизация обикновените граждани не може да постигнат необходимото внимание, необходимата чуваемост на техния глас.

Гражданственост или шаблонност

Ценностите се използват както за развитие, така и за манипулиране на обществената психика. Напоследък второто е особено характерно за отношението към държавните институции.

Колкото повече Конституционният съд решава персонални въпроси, толкова повече намалява многообразието на демократичния процес. Колкото по-големи права се дават на журналистите, толкова повече някои от тях потъпкват правото за изразяване на мнение на гражданите. Колкото повече се рекламира идеята за гражданско общество, толкова по-трудно става изразяването на гражданското мнение чрез медиите.

За свобода ни липсва действителност на правата. Липсва ни правото на чуваемо изразяване на мнение относно развитието на обществената ни система.

Доколкото съществува плурализъм, той е в пределите на съвкупния партиен персонал. При всичките крамоли сред този персонал, той все повече се разкрива като антагонист на мнозинството граждани. Идеи за начина на разрешаване на това характеризиращо се с все по-голям антагонизъм противоречие липсват.

С развитието на протестите през втората половина на 2013-а година се стесняваше диапазонът на техните лозунги. От призивите за търсене на отговорност от ръководителите на парламентарните партии акцентът постепенно се измести към личността на министър-председателя и работата се сведе до един безсмислен въпрос: „Кой предложи...?“ Като че ли в България е трудно да се намери някакъв полуидиот, който да може да предложи всякакъв идиот! За съжаление, този безсмислен въпрос, туширащ дебата за грешките в кадровата политика на партиите от парламентарното мнозинство, бе най-продължително експлоатиран от папагалите журналисти и политолози. Няколкото смислени въпроси по случая, които от екрана на БНТ постави председателят на ДСБ Радан Кънев, не бяха подети нито от едните, нито от другите. Папагалите си остават папагали.

От екраните важните въпроси все по-малко се поставят. Граждански и социални, политически и икономически права се анулират. Оставайки като думи, те практически се нарушават.

Гражданското действие не създава истински заплахи за тиранията на партокрацията. „Особено важен е сблъсъкът с едно от средствата на социалната манипулация – незнанието. Поради този сблъсък гражданският дебат не може да постигне съществен напредък...“ (Духомир Минев, Тошко Кръстев: „Обществата на социалната манипулация“, сп. „Философски алтернативи“, 2013, бр. 5, стр. 18). Дебатира се на основата на архаични възгледи по проблемите на отношенията държавна и частна собственост, дясно и ляво, малко и много държавност, големи и малки неравенства и т. п. Липсва истински обществен дебат за причината на упадъка на демокрацията, морала и социалното знание.

Незнанието обуславя липсата на ефикасни форми на колективно гражданско действие. „Затова колективното действие обикновено използва стари, изпитани, а всъщност архаични и неефективни форми...“ (пак там). Това българската 2013-а година потвърждава с пълна сила. Продължителните протести се оказаха колкото идейно безпомощни, толкова и неефективни. Неефективността на „гражданските протести предлага доста удобства за онези, към които са отправени протестите...“ (пак там, стр. 19). Протестиращите скандират едни и същи думи, изразяващи загубили връзка с действителността понятия. Дипломирани и барикадирани политолози денонощно ги изразяват по електронните медии като папагали. За да поддържат вниманието към тях, журналисти от националните медии услужливо „грешат“ като наричат „искания за промяна на статуквото“ изказвания, в които не става дума за никаква съществена промяна, а само за разместване на службогонците.

Единият от цитираните тук автори, професор Д. Минев, вече години наред изяснява идейния дефицит в тая ситуация. Тъй „като основната бариера пред ефективното колективно действие на гражданите е манипулацията и в частност незнанието, то основната защита би трябвало да се състои в създаването на адекватно знание – двигател на гражданското действие...“ (пак там). Безалтернативността на ситуацията стопява активността и политическата иновативност у гражданите. Безсмислието на повторението на едно и също политическо безхаберие става все по-очевидно. „Все повече хора отказват да участват в играта, наречена с красивото име „демокрация“. Хората не просто се оттеглят от участие в политическия живот, но и губят всякакъв интерес към него...“ (пак там). Стига се до най-лесното: „политиката не ме интересува“. Всичко това е заложено в сегашната ни конституция. Но и малките възможности за участие, които тя предоставя, са обезсилени със закони, приети от предпоследните две обикновени народни събрания.

Ще се примиряваме ли още с такива народни събрания?

Недоволство и страх от чуваемост

Пространството на несъгласието се свежда до виртуалния свят, улицата и окупираната аудитория. Места за резултатни дискусии няма. Политическите опоненти се задоволяват с наличния сеирджилък. Протестите закърняват поради идейна беднотия. Психическото насилие над избирателите – медийно, управленско, улично – се ожесточава.

Отново забръмчаха с искания за Велико народно събрание. За да не може българският народ да изкаже мнението си по фундаменталните въпроси за направлението на нашето обществено развитие. Надяват се самото наименование „Велико народно събрание“ да го респектира и принуди да замълчи. Предварително обричат България на опашкарство с утехата, че върви по евроатлантически път. За да могат за всичко да се позовават на евроатлантическите партньори и да си я карат по своему. Защото сами не си вярват, че са „политически елит“, за какъвто се представят. Защото знаят, че личностите извън този „елит“ могат да правят по-разумни предложения от тях. Затова се надяват изборите за ВНС да изолират недостатъчно партийно мислещите от действителното обсъждане на идеите за конституционни промени. Защото знаят, че партийците от противоположния лагер им са много по-близки от непартийно мислещите. Защото знаят, че участието на безпартийни в дискусиите поставя под съмнение „елитността“ на партокрацията.

Разумно протестиращите не могат да искат друго освен истинско всенародно обсъждане и референдум за конституционните промени. Но ако имаме „яртък пари“ и биволско търпение, може да се съгласим и на излишното ново ВНС. А дори и в такъв случай много преди него трябва да бъде стъпката: обсъждане на правилата, които трябва да се утвърдят за осигуряване всенародно право за участие с мнения и предложения за конституционни изменения. И изобщо по фундаменталния въпрос на нашето съвремие – как да осъществяваме завета на популярния президент на САЩ: „Всеки да бъде чут!“

Предлагащите свикване на ВНС далеч не са единни по въпроса какво то трябва да промени или да прави изобщо. Диапазонът на становищата е от А до Я. Едни смятат, че то трябва да изработи изцяло нова конституция. Други предлагат то да приеме само решение за самопремахването си като институция. За първия вариант президентът Плевнелиев допуска вероятността то да продължи до 10 години. За безсмислието на втория вече писахме. То е валидно и за първия, както и за всякакви междинни варианти.

Прозрачност и последователност

Вече цяла година ОК-ът отстоява идеята за необходимостта от преодоляване на изолацията на нашия народ от политическия процес в България. Започналите през февруари протести бяха искра-надежда, че затъналата в дълбок коловоз обществена система ще потегли напред и нагоре. Опорна точка за упражняващите натиска не се намери. Не беше открита башчивията като възел на единството на задната част, предницата и теглителната сила в системата. От дълбок коловоз не се излиза, когато натискът е разнопосочен.

Направлението на действията зависи от инициаторите на дейността. Целенасоченост не им достигна. Не се разбра доколко инициативността е основана на самостоятелност. А в системата на днешната ни държава господарите не всякога са едни, единни, единствени.

Блогърът, граждански журналист, Иво Божков счита, че голямата ни кауза е прозрачността. Но прозрачността не се свежда до откриване на очевидни истини като тази „Кой предложи Пеевски?“. Не и изобщо само в информираността, кой какво казал и къде го казал.

Иво Божков разглежда като реална възможността за прозрачност на харченето на парите. Достатъчна ли ще е тя за яснота по въпроса кой дърпа конците? Много хора са за нови избори, за избиране на хора досега „неучаствали в политиката“. Но как изведнъж хора, които са били вън от политиката, ще се окажат способни да противостоят на срасналите се с управлението властолюбци? Неинтересуващите се от политика не са за такава работа, а тези, които се интересуват, се оказват „част от цялата схема“ (Божков). Възможността за избиране на политически активни и честни ръководители и представители в органите на държавна власт предполага отнемане „монопола за реденето на листи от партийните централи“. Но случайността при съставянето на граждански листи на централните площади или в големите зали не дава възможност за отнемане на монопола от централите. Възможностите на хората се проверяват в работата. Конкуренцията на номинациите за кандидати за избиране в органите на властта трябва да започва от кварталите и махалите, от жилищните блокове и входове. Само преминалите такива многостепенни сита кандидати могат да издържат на конкуренцията на партийните листи. Но за такива номинации е необходима оптимална избирателска самоорганизация. Само с протести работите не се самооправят. Разбира се, организираността не трябва да се свежда до крепене на едно или друго лидерство.

Надежда или българска бездуховност

Научно-техническият прогрес не води автоматично до анализ на основанията на властовия механизъм. Партокрацията има монопол на приемането на решения и конструирането на морални цели, а търсещите знания са сведени до информационни работници.

Има признаци за криза на властта като механизъм за регулиране на информационната комплексност. Знанието се използва за пренасочване към едностранчива обществена ангажираност. Избирателите се изключват от процеса на приемането на всякакви решения, освен в гласуване на избори за органи на държавна власт.

От гледна точка на властовата рационалност по места и в центъра е необходимо включване на избирателско знание в този процес, но това не става. Необходимо е изместване на точката на неравновесие във властовото отношение в полза на гражданите. То може да изключи прилагането на „свиреп“  и безрезултатен натиск върху властовите субекти.

Най-важно е ограничаването на манипулацията с масовото неведение, която придобива все по-застрашаващи измерения. Но то не може да е успешно без равнопоставеност на участниците.

Настоящият изборен кодекс у нас таксува избирателите като външни на изборната система. А изборният процес е демократичен, ако е релационно единство. Негова фундаментална основа е отношението личност–общество. Но по логиката на нашата избирателна система безпартийните човешки индивиди не са личности.

Има ли изгледи за промяна?

2013 година е към края си и шансовете тя да донесе промяна се изчерпват.

* * *

В началото на 1913 година бе победата в битката за Одрин. Преди нейния край бе първата ни национална катастрофа. Да се надяваме ли, че ходът на 2013-а все още може да е обратен?

В началото на 2013 година бяха "Живите факли". Половингодишните непрекъснати протести не родиха никаква съществена нова идея. Нищо по-важно не намислиха и късно събудилите се студенти.

Не сме ли за истинско съжаление?

На помощ се притече блок на партии, заявяващи, че са реформаторски. Предложиха шест стъпки. Шест предложения за излизане от кризата. В тях – нито дума по най-важния въпрос! Управляващи или опозиционни, парламентарни или извънпарламентарни, българските политически партии, ръководителите на българските партии като правило заобикалят въпроса за необходимостта на преодоляването на изолацията на българския народ от политическия процес. Това ли не е аргумент, че всичките са „от един дол раци“?

Свиреп контрол и безпомощни ръце

Партиите били най-ефективният механизъм за защита на гражданските интереси. Според Румен Данов, предоверявайки се на това теоретично положение, в България сме допуснали аджамийско пренебрежение на учебникарското му продължение. Продължението, по Данов, „че политическата култура за постоянен и свиреп граждански контрол върху партийните работи“ била „задължителна обратна връзка“ за действително ефективен и пълноценен демократичен процес.

Какви ли не категории и теории са способни да измислят депутатите от ВНС през 1990-1991 година, за да оправдаят сегашната ни Конституция, с която стигнахме до етапа „живите факли“?! Колко по-„свиреп“ от сегашния контрол? Известен ли е друг по-свиреп от хитлеристкия? И какво бихме могли да очакваме от партии, които вършат работа само под „свиреп граждански контрол“? Има ли някой право по конституция да се меси „отвън“ в „партийните работи“? Ако това е партийната демокрация, не е ли самото това доказателство, че тя отдавна е за историческото бунище? Отделен е въпросът до колко изобщо са съвместими политическата култура и свирепостта.

Прав е Румен Данов, че резултатите са очевидни. „Днес отново търсим причините навсякъде другаде, само не и в нас самите...“ (Румен Данов, „Поредният конституционен дебат“, сп. „Ново време“, бр. 7-8, 2013, стр. 134). Чиста и неподправена истина! Но не ни ли утвърждава като такива и сегашният „модел“? При заблуда, „че партиите са най-ефективният механизъм за артикулиране и защита на граждански интереси“, резултатите няма да бъдат други. Докога гражданите ще се считат неспособни да си артикулират интересите? Поради неспособност да правят това ли трябва да им е присъщ „свиреп“ контрол?

Колкото и всяко прекъсване да е „нежелателно и вредно“, нещо трябва да бъде прекъснато. Това е необходимо, за да прекъснем „прекъсването на исторически режими“ като наш „национален спорт“.

Вярно е, че губим „историческа памет и поуки за сметка на поредния безсмислен ентусиазъм. Лекомислено обезценяваме гигантски национални усилия и жертви...“ (пак там). Затова, преди всичко, трябва да прекъснем неравноправието на безпартийните с партийците. Това неравноправие произтича от неверие в способностите на Суверена „при взимане на политическите решения“.

Ако „трупаме собствена историческа памет, а това вече означава опит и знание“, защо да не можем да се научим да си артикулираме гражданските интереси? Не е ли придобиването на умения за това главно предизвикателство пред нас? За какво „обществено израстване“ може да говорим, ако безпартийните продължат да изразяват политическата си позиция само с ръцете си, а не членоразделно? Не ги ли тласка самата ни партийно-политическа система в „лапите“ на престъпността и тероризма?

Анализи и лозунги!

През 2013 година България е на кръстопът. За първи път ли е? Не. Многократно се е изпречвала пред кръстопътища. Но за първи път, след 150 години, заставайки пред кръстовището, тя като че ли се замисля за едно от най-сладките неща на света. Казват, че това „едно от трите“ е „на кръстопътя тревата“. Че е така, знае всеки, който е впрягал или пасъл добитък. Отговорът на въпроса защо е така предполага не само по-задълбочен анализ, но и по-дълбок синтез. Не е възможно да го правим тук, а и не се налага.

Но проблемите, свързани с единството на анализа и синтеза, са изключително актуални за България. Защото десетки пъти сме правили анализи на резултатите от даден предшестващ етап на развитието на Третата българска държава. Три пъти след такива анализи сме приемали и нова конституция. Много пъти сме променяли членове и алинеи на функциониращия на съответния етап основен закон на държавата. Но, като правило, и новите ни конституции и извършваните в тях промени не произтичат от синтезирани в резултат на анализите изводи. Анализираме, анализираме... разкрием си кирливите ризи и бързаме да се поклоним на някой посланик: „Ваше превъзходителство! Много Ви молим! Дайте ни рецепти за пране!“

Какво е новото през 2013 година? Новото, след февруаро-мартенските протести, е лозунгът на един от септемврийските протестиращи: „Искаме иновации, а не партокрации!“

Въпросът за иновациите има универсално за обществото значение. Тяхната интегрална реализация, вероятно, изисква глобални усилия.

Но, доколкото се отнася до политическата област, съществен е въпросът: „Каква политическа сила може да противостои на партокрацията?“

Не само двайсетилетният, но и столетният опит на българското обществено развитие доказва, че партии и партийци не са способни на това. Остават безпартийните избиратели. Но за да си свършат работата избирателите, не са достатъчни лозунгите: нито тези по улиците, нито в мрежите онлайн.

Необходима е организация. В това е тоталното ни разминаване с идеите на Левски: искаме много неща, но ни тежи организационната дисциплина. Другата страна на това разминаване е насрещният въпрос към всяко българско предложение: „Къде го има това по света?“

Ако не го преодолеем, ще теглим.

Привилегии и загадки

„И преди, и сега“ – мафията е една!

Едноглава или многоглава – змията си е змия. И днес нейните слуги са ѝ толкова верни, колкото и преди. И журналистите, които често се оплакват, не са толкова безупречни, колкото се представят. От десетилетия помним най-различни неприлични проявления на тяхната свобода, от която ние сме лишени. Много добре помним как водещите радиопредавания по програма „Хоризонт“ грубо прекъсваха изказващите се слушатели, с чиито мнения не бяха съгласни. Много добре помним как с ироничния израз „Още една авангардна идея!“ водещата на предаването на БНТ „Въпроси и отговори“ захлупи завинаги в някаква телевизионна „тенджера“ много интересното и важно предложение на господин Балкански от Пловдив, думата за номинации на кандидатите за избиране в органите на държавната власт да се дава първо на безпартийните, без да се пречи след тях да правят предложенията си и партиите. Съобщаването от страна на говорители на БиТиВи, че протестиращите, искащи незабавни избори, искат промяна на политическото статукво, е дезинформация на зрителите. Не е ли искането за избори без промяна на изборните правила по същество искане за възпроизвеждане на статуквото? И т.н., и т.н. И днес едни и същи политолози, верни адепти на многоглавата змия, са постоянни събеседници на водещите дискусиите в националния ефир. И възможностите за предложения на зрителите не стават по-големи.

В миналото акад. Поликаров критикуваше Тодор Павлов, че след всяка научна дискусия слага върху казаното един капак и така сам определя кои от направените предложения „да видят бял свят“. Оказва се, че сега, за да се прави това, не е необходима академическата титла на Павлов. Може да го прави всяка водеща предаване журналистка. В областта на надстроечните отношения съществената разлика между преди и сега накратко може да се резюмира така: свобода за журналистите и повече работа за правистите.

Фундаментална разлика между преди и сега е Интернет. Но демокрацията в Интернет още е на равнището на демокрацията в обществото по времето на цар Мидас. Следователно, правото на членоразделно изразявани предложения и днес е привилегия на някои.

С какво са я заслужили? Занимаващи се с историческа наука хора твърдят, че до края на първото десетилетие на XX век III-тата българска държава е просперирала с изключително високи темпове. През 1909-а година били дадени привилегии на партиите – те да номинират кандидатите за народни представители. Колко национални, финансови и какви ли не катастрофи сполетяха България през последвалия това привилегироване век знае всеки грамотен българин.

Последствията не приличат на основания за привилегии. Но, може би, партийците са, както казваше Сталин, от особено тесто замесени и днес вече са интелектуално и морално извисени над другите. Има ли съвременни факти в подкрепа на такава теза?

Достатъчен е и един само черно на бяло факт, който има заряд, ако го четеш, да ехти до безкрая на Вселената.

Парламентарната група на ПП „ГЕРБ“ изработи и 41-то българско народно събрание прие толкова „високоморален“ изборен кодекс, че постига „изравняване“ на  задълженията на безпартийните и партийците. За да участват в предизборна кампания и едните, и другите трябва да внасят безлихвен депозит от 10000 лева по сметка в Българска народна банка. Допусната е само малка разлика в задълженията. Партийците могат да внесат депозита и от отпусканата от държавата субсидия, а безпартийните – само от джобовете си.

Но в наше време са на мода не задълженията, а правата. Затова нашите законодатели са акцентували на изравняването на правата. Как са го постигнали? При покриването (независимо от начина) на задължението, безпартийните имат право да номинират кандидат за народен представител в един избирателен район, а партийците в 240 избирателни района. 240 пъти по-малко права! За това летните протестиращи не протестират! Нали сътворилите този изборен кодекс са споменали в него 1123 пъти думите „партия“ и „партии“. Оказва се, че това е важното!

* * *

Вече имаше повод да споменем за идейна безпомощност на ръководството на най-силно представената в парламента днес партия, надявайки се, че с по-нататъшната си дейност то ще ни опровергае.За съжаление, нищо подобно не става. По признака „непостоянство“ за ръководството на ПП „ГЕРБ“ септември си остана май. От май до септември: искане за касиране на изборите и насрочване на нови; предложение за свикване на Велико народно събрание; настояване за оставка на 42-то обикновено народно събрание и избори на ново; предложение за парламентарни избори през май 2014-а година; предложение за избори до Нова година............................!

„........................................................

.........га ще се, Мандо, оглавиш?

         – Подзима по Димитровден.........

.........................................................!“

Българската социална психология дължи някакъв отговор на въпроса: как може мнението на половин дузина българи, които не са на собственото си мнение, да има подкрепата на цял милион българи?!

Заслужава си да помисли по темата „Българска народопсихология“ и господин Станишев, редовно търпящ изборни поражения от ПП „ГЕРБ“. Не е лошо да се замислят по подобни теми и проблеми и „автентичните десни“, които след втората победа на парламентарни избори, постигната от ПП „ГЕРБ“, достигнаха стадия „на пух и прах!“

Не тъжим за изборните поражения нито на „десните“, нито на „левите“. Искаме да сме честни в отношението си към идейните противници, за да останем честни и спрямо евентуалния читател.

Интересува ни въпроса: Не е ли време да преустановим делението на политически привилегировани и политически безправни?

Обръщение към Министерски съвет

До Министерския съвет на Република България

Копия:

До Президента на Република България Росен Плевнелиев

До Председателя на Народното събрание на Република България Михаил Миков

До Омбудсмана на Република България Константин Пенчев

Уважаеми Министерски съвет,

Един недемократичен закон, обнародван в Държавен вестник, бр. 44 от 12 юни 2009 г., изменян 5 пъти и не станал демократичен, ни лишава от възможността да се обърнем пряко към Народното събрание с предложение за работа по разрешаване на вълнуващите ни проблеми. Затова се обръщаме с молба към Вас, като колективен орган, правителство на Република България, използвайки правомощията си по чл. 10, ал. 1, т. 3 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, да отправите до Народното събрание на Република България от Ваше име предложение за решения във връзка със следното:

Вече години наред някои публично изявяващи се личности, включително и народни представители, занимават нашия народ с въпроса за свикване на ново Велико народно събрание.

Има общественици, които са искрено загрижени за приемане на необходими, според тях, промени в статута на съдебната система, за които Конституционният съд е постановил, че могат да се извършват само от ВНС. Но има и хора, които с предложенията си само се рекламират като загрижени.

Ние считаме, че постоянното публично поставяне на този въпрос е фактор за отвличане на вниманието на българските граждани от изключително належащата необходимост за решаване на някои много актуални икономически и социално-политически проблеми, свързани с: безработицата, масовото обедняване, отчаянието от нарастващата несправедливост; умножаването на престъпленията сред непълнолетните; злоупотребите с възможностите на средствата за масова информация – рекламират се безнаказаност и самоуправство, модата да се анатемосва социалното управление се превръща в традиция, неравнопоставеността на гражданите относно възможността да изказват мнение за протичащите в обществото процеси се увековечава; вместо дух на състезателност, в обществото се стимулират сблъсъци на тенденция към обедняване и отчаяние с тягата към агресивност и разкош. Насажда се отношение към законността като към продукт на субективизъм и произвол.

Измислят се предложения за конституционни изменения, които не произтичат от логиката на нашето обществено развитие.

Депутатите в Народното събрание не са нито малко, нито много. Въпросът е дали те са най-добрите сред нас, дали те са българските граждани с най-високоразвито чувство за политическа отговорност. Като ни занимават с въпроса за техния брой, просто отклоняват вниманието ни от проблемите за необходимостта на постоянното повишаване на качеството на тяхното общуване с избирателите, на тяхната правно-политическа подготвеност и техните организаторски способности. Искаме депутати, които, повишавайки и доказвайки в работата организационната и правната си култура, да утвърждават уважение към държавните ни институции. Искаме избирателна система, даваща ни възможност да избираме депутатите си не по думите им в предизборната кампания, а по делата им до тяхното номиниране. Така ще се повиши степента на реализация на политическите ни права.

Антични мъдреци са писали за човека като политическо животно. Време е да се разбере, че ако ние в епохата на Интернет, на качествено новото единство на виртуалния и реалния свят, не сме се издигнали поотделно до нивото на политически същества, то в морално-политическо отношение сами сме се лишили от прилагателното в категорията „политическо животно“.

Безсмислено ни занимават с въпроса за броя на мандатите на народния представител. Защо трябва някакъв регламент да ни определя колко време може да ни представлява избираният от нас народен представител? Искането на такъв регламент е типичен израз на неверието в суверена. Напълно е възможно един народен представител достойно да ни представлява и при пет негови последователни мандата, а друг да не успее да прави това и само един мандат. Регламентираната мандатност не е взискателност към избираните депутати. Тя може да има някакви основания относно избираните в органите на изпълнителната власт, но не и за законодателната. Неограничаването на броя на мандатите може да е стимул за депутатите в осъществяването на значими социални проекти от началото до края на тяхната представителна дейност в един или друг орган на държавната власт. Предложението за регламентиран брой на мандатите е насочено против участието на избирателите в процеса на номинирането на кандидатите за депутати.

Броят на мандатите на избирания за депутат може да зависи от: неговата възраст, здравословно състояние; неговия опит в социалната област, за която проявява законодателна инициативност; актуалността на усъвършенстването на законодателството в областта на неговата доказана компетентност; от оценката на избирателите за висотата на неговия начин на приложение на конституционните норми в процеса на общуваването с тях; от степента на доказаност на проявлението на неговото чувство за отговорност за личностната реализация на избирателите и т.н. Избирателите са суверенният оценител на степента на съблюдаването на положената клетва от народния представител.

Много излишен шум се вдига около предложението за узаконяване на отзоваването на народни представители. А никой не е обосновал наложителността на това узаконяване. Преди всичко, трябва повече да мислим, когато избираме, за да се налага отзоваване само в изключителни случаи.

Отзоваването е практика, препоръчвана у нас още от времето на съветския строй. Тогава тя не се оказа стимулираща обществената активност и нравствения прогрес, защото както избирането, така и отзоваването на депутата ставаше под партийно ръководство.

Сега исканията за отзоваване най-често се пораждат от това, че по различно време на мандатите си някои народни представители напускат парламентарните групи, с изборните платформи на които са избрани. Но много от тях се оправдават с мотива, че самата им парламентарна група не изпълнява предизборната си платформа. Избирателите трудно могат да установят истинността на обвиненията и оправданията, защото народни представители гласуват и без да се изказват. На екрана, при предаваните по телевизията заседания, се показва само броят на гласувалите по групи, но не и поименно гласуване. Така, при пропорционална избирателна система и многомандатни избирателни райони предлаганото отзоваване няма да доведе до значимо повишаване на качеството на депутатската дейност.

Ако, все пак, в някои случаи е напълно ясно кой е виновник, нарушител на положената клетва и в несъвместимост с пълномощията си, то прави ли неговото отзоваване наложително свикването на ново Велико народно събрание, което да изработи нормативна система за това? Не. Засега, както за други неща многократно издигаме лозунги на улицата, избирателите, без съмнение, биха могли да наложат по такъв начин на подобен народен представител сам да подаде оставка. Но за почти четвърт век от влизането в сила на днешната българска конституция не сме били свидетели на огласяването на такива призиви. И за това ли ни е виновна конституцията? Необходимо е само да преодолеем принизяването на собствената ни взискателност към нашите избраници.

Посочените до тук най-често огласявани аргументи за необходимостта от свикване на ново Велико народно събрание и приемане на нова конституция на Република България са неоснователни. Те не са продиктувани от грижа за усъвършенстване на законността в републиката.

* * *

Необходима е пълноценна реализация на правата на суверена. В чл. 117, алинея (1) на Конституцията се казва, че съдебната власт „защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата“, а в преамбюла на Конституцията на Република България е записано, че тя се приема, за да бъде изразена „волята на българския народ“. Това са две неделими страни на възможността и реализацията на волеизявлението на българските граждани в единството на техните права и задължения. Българските граждани, в своето единство като народ, обединени по законите на държавата, имат право да изразяват единна воля чрез гласуване на референдуми.

Член 118, в шеста глава на Конституцията, гласи: „Правосъдието се осъществява в името на народа“. Ако чл. 117, алинея (1) и чл. 118 се тълкуват без отчитане на необходимата им връзка с изразяването на народната воля и с характера на „цялата държавна власт“ като произтичаща от народа, се създава илюзия, че по днешния ни обществен договор отношението на държавата към българския народ е само отношение като към „милата царска дъщеря“. У няколко поколения българи се парализираше чувството на отговорност за държавата. Близо половин век на хората от „родината на Димитров“ се внушаваше, че за тях се грижи „великата партия“. С изключването на мнозинството българи от политическия процес ВНС от 1990-1991 година само утвърди подобно чувство у много хора. Тогава на кого да се сърдим за широко разпространеното у нас мнение, че за всичките ни беди все някой друг ни е виновен?

Позовават се на тълкувателно решение на Конституционния съд от 2002 година, според което промени в глава шеста на Конституцията на Република България може да прави само ВНС. Важно е, обаче, в контекста на отговора на какъв въпрос е дадено тълкуването.

Тълкувателното решение е по въпроса: с премахването или преместването на установен държавен орган в друга институция променя ли се формата на държавно устройство и управление? Конституционният съд е отговорил, че в обема на понятието „форма на държавно устройство и управление“ се включват и възложените на определени институции, в случая съд, прокуратура и следствие, правомощия и се разбира, че преместването на органи от едната институция към друга нарушава баланса помежду им. Направен е общ извод, че такива промени трябва да се извършват от Велико народно събрание. От контекста на формулирания извод е пределно ясно, че Конституционният съд заключава, съпоставяйки правомощията за извършване на промени в Конституцията от ВНС с правомощията за конституционни промени на Обикновено народно събрание. Правомощията на суверена с нищо не се оспорват и за тях не става дума.

В глава осма, чл. 149, алинея (1), т. 3 на Конституцията е посочено, че Конституционният съд „решава спорове за компетентност между Народното събрание, президента и Министерския съвет, както и между органите на местно самоуправление и централните изпълнителни органи.“ Но никъде не е и не би могло да бъде посочено правомощие на Конституционния съд да се произнася относно компетенции на суверена.

По чл. 147, алинея (1) самият състав на Конституционния съд е функция на три аргумента. Освен по една трета представящи парламента и президента, една трета от неговите членове се избира на „общо събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд“. Тези съдии се назначават от Висшия съдебен съвет, почти половината членове на който, на свой ред, се избират от назначавани от него в органи на съдебната власт съдии, прокурори и следователи. Възможно е тази сложно преплетена взаимозависимост с нещо да способства за взаимно възпиране на овластените институции. Но тя с нищо не гарантира необходимите противовеси на възможната т. нар. „подмяна на народния вот“. Абсурдно е за някое от нейните звена или за възпроизвеждания чрез нея състав на Конституционния съд да не важи чл. 1, алинея (3)  в глава първа на Конституцията на Република България!

* * *

Българският политически опит от XX и началото на XXI век недвусмислено доказва, че никакво избрано събрание, велико или обикновено, не може да изрази волята на българския народ по-добре, отколкото може да го направи самият народ. В още по-малка степен пък подобен орган може да бъде признат за такъв изразител. Не са забравени и протестите на част от самите народни представители във Великото народно събрание, приело сегашната ни Конституция, в края на неговата работа през 1991 година.

При пресъздаване или същностно обновление на Обществения договор всякакъв опит да бъде изразявана волята на народа-суверен по друг начин, освен непосредствено, е опит за ограничаване на демокрацията. Исторически анализ може да разкрива дали такива ограничения са били оправдани през XVIII век. Но в началото на XXI век каквито и да са опити за тяхното налагане са признак на безспорна ретроградност. Такива опити са насочени към фактическо лишаване на българските избиратели от първоосновното им политическо право.

Да се прави от  четенето на Конституцията извод, че промени във формата на държавно устройство и на държавно управление може да прави само ВНС, означава разбиране на конституционните разпоредби не като социални норми, а като рецепти. С такова разбиране се предполага, че Конституцията очертава не стратегията на развитието на правно-политическата ни система, а само временна тактика на органите на държавна власт и управление. Такава конституция би била безсмислена. Тя не може да има стойността на основополагащ Обществен договор. Тя не би могла да служи на Самоуправлението на обществото, а само биха я използвали за управлението му отчуждени от него институции. Нейните глави, членове и алинеи, касаещи държавното устройство, се оказват сведени до положения на закон за определен аспект на функционирането на властта. Може би поради такова разбиране и член 42, алинея (1) на Конституцията остана формалност за повече от две десетилетия. А конституцията ни и без това е бедна в аспект на формулирани политически права на гражданите.

В течение на почти четвърт век алинея (2) на чл. 1 на Конституцията се спазва половинчато, т.е. държавната власт се осъществяваше само чрез конституционно предвидени органи, въпреки че разпоредбата на тази алинея е да се осъществява „непосредствено и чрез органите“. Неотменна проблематика на референдумите следва да е усъвършенстването на приложението на нормите, свързани с обезпечаването на естествените права на хората, в това число и залегналите като конституционни разпоредби.

Може да се каже, че сме в края на втора дузина години на, по същество, постоянно нарушаване на алинея (3) от чл. 1 на Конституцията, която гласи: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.“ Вече стана дума и за алинея (1) на чл. 42 от Конституцията. Проявленията на недемократичност, свързани с нея, са разнопосочни: а) тя се нарушава, защото мнозинството съвременни български избиратели не са участвали никога в допитване до народа; б) тя е ограничена, защото понятията „допитване“ и „референдум“ не са тъждествени; в) тя се нарушава и защото понятията „гласуване“ и „избор“ нито са тъждествени по съдържание, нито са равни по обем.

Имайки предвид изложеното дотук и съвременната патова партийна политическа ситуация, когато избрани законодателни органи не са в състояние да разрешат най-належащи и много по-частни проблеми, предлагаме:

I. Да снемем от дневния ред на Република България дебатите за свикване на ВНС и да оставим подобни анахронизми на вниманието на интересуващите се от историческата наука.

II. Министерският съвет на Република България да предложи на законодателния орган на Републиката:

1. Народното събрание да отмени точка 1 в алинея (2) на чл. 9 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление като противоречаща на чл. 1 от Конституцията на Република България.

2. На основание на чл. 1, алинеи (2) и (3) от Конституцията на Република България на предстоящите през следващите две години редовни избори, едновременно с избирането на съответните депутати, Народното събрание да поставя на гласуване и най-належащи изменения в Конституцията на Република България, извършването на които не е в правомощията на Обикновено Народно събрание. Ако се прецени, че наложителните изменения са достатъчно много, на отделен референдум да се гласува за цялостно изменение на отделни глави или за нова редакция на Конституцията на Република България.

3. Независимо от времето и мащабите на останалите изменения, ние считаме, че не търпи отлагане прекратяването на досегашната политическа неравнопоставеност на безпартийните избиратели с членовете на партиите, изразяваща се в привилегированото положение на партийните членове в процеса на номинирането на кандидатите за народни представители и съветници. Във връзка с това предлагаме на Вашето и на вниманието на Народното събрание три възможни, според нас, варианта на това прекратяване, надявайки се, че Вие и народните представители сами ще прецените кой от тях е най-подходящ от гледна точка на съгласуването му с останалата част от законодателството на Републиката:

а) Да отпаднат от текста на Конституцията на Република България:

първо, алинея (3) от чл. 11;

второ, алинея (2) от чл. 12.

По такъв начин Конституцията на Република България в идейно отношение ще се приближи до конституциите на класическите републики на Новото време – Съединените щати и Франция, в които привилегии за партиите липсват.

б) Изразът „политически партии“ в тези алинеи да се замени с „политически организации“.

в) Към израза „политически партии“ в тези алинеи да се добави „и избирателски самоорганизации“.

Докато политическите партии се борят за участие в държавната власт, то избирателските самоорганизации целят участие в изборния процес, за да се избират най-достойните български граждани в органите на властта, без да претендират за по-нататъшно налагане на волята си на избраните. Няма основание правата на организациите на избирателите в изборния процес да са по-малко от тези на политическите партии.

Настояваме, след като Народното събрание уточни и приеме най-подходящата за това изменение формулировка, да я предложи на всенародно гласуване при провеждането на най-близките избори, с участието на всички български избиратели.

Надяваме се, че народните представители сами ще проявят инициатива, ако са необходими уточнения в чл. 1, ал. (3); чл. 11, ал. (2) и ал. (4); чл. 95, ал. (2); чл. 116, ал. (2); чл. 147, ал. (5) и чл. 149, ал. (1), т. 5. Ние не предлагаме изменения в тях, защото те не накърняват политическите права на гражданите.

С уважение, 36 български граждани с избирателни права.