Значима за общото гражданско дело организация

Подкрепяйки идеята за създаване на избирателска самоорганизация, отнасям се с уважение и към мнението на автора на „„Не“ на партийната държава“ за необходимата на българските граждани организация. В следизборния си анализ от януари 2012 г. В. Брезоев пледира за „организация, която привежда убедителни аргументи защо иска властта и как точно ще защитава индивидуалните права на гражданите...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, София, 2014, стр. 117). Но в анализа авторът му не доказва наличието на реална възможност за функциониране на такава организация в съвременната ситуация.

Още по-малка е яснотата по взаимоотношенията на организацията с „бимодална симетрия“ и НИК. И откъде може да дойде вътрешната сила на организацията, за да има симетрично на нея външно влияние, след като, по мнение на политолога, у нас и националният „елит“ нехае? Вместо необходимия отговор, В. Брезоев предлага нещо като въпрос. „Какво още трябва да се случи, за да се осъзнае, че една общност (в т. ч. и гражданска организация, и държава) може да е успешна само ако се ръководи от своя автентичен елит..." (пак там). Значи, без „елита“ организацията ще сполита. Но и всякакъв „елит“ не вършел работа. Когато една общност „се води от аутсайдери или от елитни кадри, които не желаят или не могат да правят политика за гражданите, няма шанс (и обективна възможност) да дойде на власт...“ (пак там). Мисля, че у нас такива общности вече са били на власт. Затова буксуваме от десетилетия.

Но кои ли са представителите на можещия „елит“? Да не би да са от рода на политолози, които вече четвърт век съветват управляващите ни? Или тези, които се поставят над самия „елит“ и делят останалите, нас, на „елит“, „средно интелигентни“, най-неподготвени – пълнеж за ариегарда?

Пею Папийски

Активност и суверенна воля на гражданите

Изходът, посочен от В. Брезоев през 2012 година, е „в незабавния старт на широка обществена дискусия и активност за демократизиране, прецизиране и привеждане на законите за изборите и партиите в съответствие с Конституцията:
– за практическо гарантиране на конституционното право на гражданите да избират и да бъдат избирани;
– за равни права при издигането, регистрацията и участието на всички политически субекти – независими кандидати, граждански организации и партии;
– за законова (медийна, финансова и материална) равноосигуреност на всички кандидати от страна на държавата“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 116).

Волно или неволно, това сложно изречение отразява парадоксалната ситуация в нашата държава. Въпреки и основателно предложения незабавен „старт на широка обществена дискусия“, такава дискусия и до днес не е стартирала. Активността „за демократизиране...в съответствие с Конституцията“ не е най-адекватна за България и до днес, защото чл. 12 алинея (2) на Конституцията позволява политическа дейност „само на политическите партии“. И трето – равни права като „политически субекти“ трябва да имат преди всичко избирателските самоорганизации, защото „граждански организации“ има всякакви.

Изследване на разумността на участието в избори

Изследването е на доктора по философия, граждански ангажиран политолог, Владимир Брезоев, от 2012 година. То цели „да спомогне за осмисляне на ролята на гражданите за подобряване на живота“. Акцентува се на идеята за управление в полза на всеки гражданин.

Анализът на политолога за случилото се на последните президентски и предпоследните за местна власт избори започва с оценката: „Нищо ново – партиите пак (се заблуждават, че) спечелиха, гражданите пак загубихме (наистина)...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, София, 2014, стр. 114). Оценката относно мнозинството граждани е валидна и за последвалите двукратно парламентарни избори, и за произведените през изтичащата година местни избори.

Участващите в изборите подкрепят партиите. Затова много партийци искат да ни задължат всички да сме участващи. Защото смятат гласуващите за свои хора. Надяват се, че и негласуващите досега, хващайки дългата бюлетина, не биха могли да се измъкнат изпод голямата „тяга“ и също ще тръгнат по „правия“ път. Направят ли го, няма как да е другояче, защото партийците ни не признават нито чиста бюлетина, нито на кръст задраскана. Никой не може да прекърши увереността им, че са автентичният „елит“ на обществото. Така ще е, докато ние, електоратът, за управлението нямаме право на чуваема членоразделна реч, а само – на бюлетина.

* * *

В. Брезоев пише, че е необходимо избирателят да прави политика по конституиране на институциите на държавата, които да осигуряват неговите индивидуални права. Добре е казано като политическа цел. А какво е средството за постигане на реализацията на тази най-важна политическа необходимост на съвременността? За този автор, средството за постигане на целта е познаването на кандидатите. „Колкото по-добре гражданите познават кандидатите, толкова по-съзнателно ще направят своя избор. Следователно изборите ще са „политически и социален акт“ само когато избирателят знае за кого и за какво гласува. И ако той наистина има добра ориентация, ще бъде мотивиран заедно с другите да конструира институциите на държавата, да им делегира своята легитимност. За да им търси помощта и да има право да ги контролира и санкционира именно политически и граждански“ (пак там, стр. 115).

Абстрактно вярно! Конкретно – нереализуемо! Не само липсва синтезът, но не достига и анализът. Защото само с бюлетина не може нито да се конструира, нито да се контролира. Защото, при наличната избирателна система, нито е възможно гражданите добре да познават кандидатите, нито доброто познаване е достатъчно. Зачислен ли си в нямото съсловие, собствен избор нямащ. Дали ще ти предлагат неподходящите кандидати партии, или това ще прави някой НИК, собственото ти унижение все е действително. Неламтящи за власт НИК-ове може да предложат и по-добри кандидатури, но без избирателски контрол и това не е сигурно.

И инцидентни площадни събрания не могат да помогнат. Или, и да помогнат някой път, ще е случайно. Изборът ти ще е по-съзнателен, когато имаш право сам да предлагаш и да отстояваш предложенията си. Щом като делегираш „своята легитимност“, най-първото ти естествено право е най-напред сам да можеш да предлагаш „на кого“ да делегираш. Отделен е въпросът кои и колко избиратели, и откога едни или други ще започнат да го правят. Правото на всеки равен пред закона трябва да е неотнимаемо. Всичко друго по този въпрос е от Лукавия. Надеждата за граждански контрол чрез НИК-ове също е илюзорна. 

Дано новата 2016 година пробуди повече последователи на идеята на В. Брезоев за истинска демокрация. Дано техните надежди станат по-реалистични!

Дискриминация и посредственост

Тревясалите през 70-те години улици в български села буренясаха под големите грижи на НАПС-а и трънясаха под още по-големите на Ликвидационните съвети. Заглъхналите полуразрушени училища са наследници на заглъхващите от 60-те и 70-те години. Къщите с избодени очи вместо прозорци също са рухващи приемници на полуопустелите, с перманентно спуснати пердета, от третата четвърт на XX век.

Дискриминацията на населени места бе прокламирана от дяда Тодора още през 60-те години. Той обяви много от тях за селища със затихващи функции. И тишината ускорено ги завладяваше. Заинтересованите от поддържане на знойните междуселски пътища постепенно оредяваха през цялата втора половина на века. Салоните на селските читалища, където в следвоенните години кипяха политически и естетически страсти, бяха отстъпвани на грапави жаби, мишки, прилепи и невестулки.

Масата дребни собственици се концентрира на места, видими за държавата-работодател. Мнозинството от тях, избягвайки в течение на десетилетие от опитите да бъде въвлечено в обобществявано производство, изведнъж пожела предпочитание на държавната „борса“. Така измина четвърт век, лишен от протести.

Затишие пред буря... Но бурята не се оказа очистителна!

* * *

Днес обикновеният човек малко разчита на взаимно доверие. Той остава забравен скитник из гражданската пирамида. Гази социалната пепел, трие прашни очи и чака да прогледне чрез телевизионния екран. Апатичен, обезверен, а все му се иска да доверява. Доверява се чрез уличната тълпа. Примирява се да е унизен, но не и осмиван. Не вярва, но и не възразява политически да го моделират. Прекланя глава пред главния и настървено спори с равния, опитващ се да е самостоен. Предпочита собствена ценностна система, но да не му се налага пред по-известни да я сам отстоява. Вън от неговото лично обкръжение миналото му е безразлично. Предпочита да го задължат да гласува, за да не носи и пред себе си отговорност защо и за кого е гласувал.

По отношение на лозунгите възрастните са скептични. А младите – в мнозинството си – по-скоро безразлични. Възпитавани са в духа на Питър Дракър, но пак от обществото чакат спасение. Търсят право на недосегаемост, но не се свенят да посягат към другостта. Колкото повече безпартийните се примиряват, че сме в състоянието с „гета“, толкова повече партийците се чувстват от европейски мащаб.

Партийци излъчват политическата посредственост. А посредственият политик е опасност за обществото. Голяма опасност е посредствеността на партийния морал. Липсва му самокритичност. За десетки години стотици премълчани далавери – оттук страх и обезверяване, растяща престъпност и безнадеждност. Жажда за прав път – преклонение пред ярка самонадеяност, страх от нестандартни идеи; недоверие към самостоятелно мислещите и презрение към дисциплинираните.

Партиецът власт бленува. Поведението на партийците спрямо овластените се налага като норма. Посредствеността количествено се умножава и качествено се обогатява. Партийци и безпартийни се ценят предимно по тяхната лоялност. Качествата на партийните кадри, които преобладават, са критикарство към опонентите и готовност за противопоставяне на тях.

Очистителната критика – в забвение! Към самокритичните – с презрение! Докога?

Прелюдия към разрухата

Повдига Чавдар Добрев стар въпрос: не трябвало ли реформирането на изпадналия в криза социализъм да започва, вместо с преустройство в политиката, със смяна на икономическия модел? Трябвало, първо, да се осъществят промени в икономическия модел, да се разширят правата на свободния пазар и конкуренцията на производителите и да се въведат нови правила за функциониране на икономиката. А малко ли промени се правиха по време на трийсет и три годишното управление начело с Т. Живков?!

Вероятно, Ч. Добрев има предвид по-дълбоки от несвършващите реформи в икономическата ни система до края на 80-те години. Но такива промени трябваше да засегнат не само работещите и често неспазващи правилата за работа, а и пресъздаващите правилата. Това означаваше къртовски труд от всички. А мераклиите за работа непрекъснато намаляваха. Умножаваха се мераклиите да разпределят и особено желаещите да преразпределят.

А не е излишен и въпросът, имало ли е у нас истинско социалистическо разпределение? Не са малко свеждащите социалистическото разпределение до преразпределението. Всичко правено в икономическата сфера у нас през тогавашните 45 години бе в името на социалистическия принцип за разпределение според труда, но и след всички живковски реформи приложението му си остана половинчато. А като оставим на страна заплащането, бяха ли в точния смисъл на думата собствеността и организацията на труда социалистически?

Виновните за, по същество безплодните, 25 години реформи до така нареченото преустройство на НРБ са много, но точно за безспирността им Т. Живков има най-голяма заслуга. И заради постоянната реформаторска, не му стигаше времето за организаторска работа. Ако при Червенков се фаворизираха контролът и проверката на изпълнението, при Т. Живков те в значителна степен останаха на самотек. Вместо да си вършат работата, много хора предпочитаха да си седят в канцелариите и да си преразказват вицовете за Живков.

* * *

Според Чавдар Добрев, „социализмът на XXI век е призван да намери хармонията“ между ценностите свобода и справедливост. Призван бил отново да осмисли „казуса, според който без свобода равенството възстановява несправедливостите и пирамидалната обществена структура. Да намери решение как да бъде отхвърлено самоволното и неограничено насилие...“ (Ч. Добрев, „Тодор Живков в профил и анфас“, сп. „Ново време“, 2015, бр. 5-6, стр. 141). Каквото и да намисли който и да е век, борбата с насилието изисква равноправие на хората.

От цитираната работа се разбира, че Тодор Живков е допринесъл за възхода на България, защото не е бил чужд на прилагането на определена доза насилие. Ако е така, няма ли по-оптимална от дозата на Живков?

Авторът по-нататък се самоцитира в по-друг смисъл. „Живков знаеше превъзходно традиционните слабости на българина – безропотността, нагаждането към силния, търсенето на най-близка материална изгода, лесното приспособяване. Трябва да подчертая: играеше върху народната воля като велик майстор на фолклорното изкуство! Той, който беше напорист и уж безапелационно твърд, остава в биографията на XX век като идеолог на историческия компромис“ (пак там, стр. 143).

Но от компромиса до безпринципността и безгръбначието има половин крачка. А съчетани с български мерак за величие и преклонение пред силния наставник, те „трасират“ панорамен път към падение.

Алтернативи и субекти

Според доц. Иво Христов, въпреки безспорните си достижения, българският социализъм произвел социална маса, която не е субект на собствения си живот. В съчетание „със селските атавизми“, този неин генезис произвел зависим и манипулируем социален „материал“, нямащ адекватна представа за света и себе си. Тъй като селяните оказаха много по-голяма съпротива от гражданите на превръщането им в материал, може да се спори чии атавизми са способствали повече, за да стане „материалът“ за социалните трансформации удобен.

По-важен е резултатът. „Резултатът бе и е, че този доминиращ социопсихологически профил на основни групи от „населението“ няма как да произведе критическа субектност и трайно, осмислено алтернативно политическо поведение. Всъщност социалната пасивност и лесно поддаващата се манипулируемост на големи социални групи е базисната предпоставка за липсата на реална алтернатива на номенклатурния преход у нас...“ (Доц.. д-р Иво Христо, „За характера на кризата“, 16 юли 2015). Селските „атавизми“ нямат значим принос за тази липса. Подлизурството и чуждопоклонството на българското гражданство имат много по-голяма роля в нейното увековечаване.

По мнение на доц. Христов, за недопускането на реална поява на други социални алтернативи в решителна степен са допринесли приватизациите, имитациите на народни революции и в „по-ново време“ мероприятието „протести“. Но допустима ли е „реалната поява“ от гледна точка на самия Иво Христов? Надеждата е в „критическата субектност“, но има и критична масовост. Сега, смята Иво Христов, „последното нещо, което може да мобилизира големи групи хора, е тъкмо политиката, политическото действие и различни политически проекти...“ Владимир Брезоев е на обратно становище. Може би, истината е по средата.

Но „критическа субектност“ и необходимата политическа активност на заинтересованите от същинска политическа промяна не може да се появят в развита и устойчива форма, ако в зародиш ги „повиваме“ със съвременни социологически догми. Няма да ги има, ако свеждаме функцията на „електората“ до „рекрутиране и движение в йерархията“ на „политическия слой“ и до натиск отдолу чрез уличен рев. Устойчивите „вериги за социално действие“, които, според доц. Христов, „електоратът“ днес „не може да мобилизира“, трябва не само да се мобилизират, за да налагат промяна, а да функционират постоянно, включително и за да осъществяват необходими промени. Безспорно, постигането на такова състояние изисква промяна на избирателната система – и то не техническа, а политическа. „Технически“ по своя характер са обсъжданите тази година проблеми на гласуването. Същностен политически е въпросът за правото на избирателите да номинират кандидати за избиране. Без такова право на всеки желаещ да предлага избирател няма равнопоставеност на гражданите, а „демокрацията“ е куха. А с приказки относно плебисцит за организационно-технически въпроси по гласуването се маскира отричане на основополагащото право на нашия народ сам да си утвърждава и променя конституцията.

* * *

Общественият интерес „не се привижда като личен...“ констатира доц. Христов. Така е, защото лишеният от обществено-политически права и отговорности се чувства лишен и от възможност за смислено участие в политическа дейност. Истински позитивна политическа дейност е точно защитата на обществените интереси.

А на лишения от смислена за него роля в нея честен човек предоставят да гледа евтини политпредставления. Той намира спасение на душата си от тях като не се интересува от такава „политика“. Когато искат и да го задължават да „участва“ в нея само като зяпач, не му остава друго, освен да я мрази.

На политическата сцена у нас царува странен синтез на бабаитлък и раболепие. Дори и да е смешен, той доскучава даже и на раболепните зяпльовци. Много хора му подражават, но едва ли някой може да му се радва.

Изводът, който доц. Христов прави в своята работа, е, че може да разчитаме само на „значим външен геополитически интерес, който да е заинтересуван“ нашата територия „да остане българска“. Значи да си останем чакащи външен месия. Така ще продължим да се влачим след големите. Ще останем „предано кученце“ на великата сила-покровител.

Ще продължим ли да упрекваме срещащите трудности, но съпротивяващи се на такова съществуване съседи? Завистта ли ни води или страхът да не ни сполети съдбата на опиталите по друг начин сърби? Няма ли поне идващото след нас поколение да отхвърли властващото в България безгръбначие?

Обновена идея за организация на държавата

Авторът на книгата „„Не“ на партийната държава“ и тази година отправи призив към „мислещите хора в България“ (Владимир Брезоев, „Няма за кога да се отлага!“, 27.IV.2015 г.). Без да съм сигурен, че съм от мислещите по смисъла на призива, искам да възразя на някои мисли в него, без да игнорирам факта, че той заслужава голямо внимание. Авторът сам признава, че винаги и за всеки може да „се намерят личностни недостатъци“.

Не е въпросът да ги търсим самоцелно. Въпросът е за това, че те могат да способстват за провал на една патриотична инициатива, която вече има значителен брой привърженици. Предполагайки, че Владимир Брезоев има основополагаща роля в нея, смятам, че той е длъжен да проявява внимание към критиката на нейните недостатъци.

Не е убедителен призивът обществото ни да се води от културни и професионално подготвени хора. Всички, които го водиха през последния половин век, се считаха за такива! Кой е критерият за съвременна култура? От книгата и от новия призив на В. Брезоев този критерий не се прояснява. А ако под професионално подготвени хора, които да ръководят българското общество, се разбират хора с политологически дипломи – горко на България!

* * *

Прекрасно ще е да имаме „съвършена организация на държавата“, та „да защитаваме индивидуалните си права“. Но съобразявайки се със скицирания от самия Брезоев образ на днешното българско общество, в краткосрочен план не може да не преценим това като утопия. Сам Брезоев признава, че след напипването на „истински политически проблеми“ през 2013 г. партиите отново ни подвели. Тогава каква е гаранцията, че при признавана наша „дезорганизация и неориентираност“, сега няма да го направят? Няма да помогнат „премахването на изкуствената 4% изборна „бариера“, и отзоваване на народни представители“, нито, ако се касае за парламентарни избори, заимстването „от фаворизираната германска изборна практика и от други чуждестранни образци“. Наивно е и вярването в голяма формираща роля на т.н. „лидери на общественото мнение“ (ЛОМ). Днес все още главен лидер на общественото мнение е телевизията. А водещите телевизионни предавания канят в студиата предимно „ЛОМ“-ове, които се харесват на техните началници и работодатели.

Номинирането с НИК трябва да се дообмисли. Ако под „разработени научнообосновани... критерии за номиниране и система за класиране на кандидатите, които могат да се ползват от всички желаещи“ се разбират предложените в безспорно интересната книга на В. Брезоев, то нека желаещите да имат предвид, че те не са достатъчно научно обосновани, нито достатъчно демократични. Въпреки че „разумът не бива да се замъглява“, те могат да служат за замъгляването му. Почти изцяло са в дух „а ла Живков“. Ако те се прилагат, едва ли и „ЛОМ“-овете биха могли да помогнат за разсейване на мъглата.

А интересно е защо сред споменатите „заслужено популярни личности“, подходящи за „лидери на общественото мнение“, го няма името на Нешка Робева. Нали тя, може би първа в националния ефир, предложи „да опитаме без партии“. Дали господин Брезоев още не е отмилил партиите? Или го смущава фактът, че Робева има немалко критици?

Григор Вълчанов

Демокрация и алтернатива

Демокрацията остава призрак на Новото време. Необходимо ѝ е гражданско общество, което да я доказва. А него има ли го?

То е било необходимост за демокрацията в лоното на Хегеловата идея. Но в модерния свят Хегеловото гражданско общество предизвиква кризи и войни. Истинската демокрация трябва да прави равноправни, пълноправни, и богатите, и бедните.

Не представляват демократично действено гражданско общество и съвременните НПО, особено като „вносен артикул“. Вносните модели, сами по себе си, не привнасят демократична действеност. Не предлагат на народа чуваемо изразяване. Не предполагат неговото включване в обсъждането на проблемите на реализацията на неговата и на гражданина свобода.

Правото на участие в българския политически процес не включва дори правото на протестен вот. Освен мълчаливото гласуване за партийни предпочитания, то е сведено до право на протестен рев. Партийно кръстените „субекти на политическия процес“ не виждат политически самостоятелно мислещия гражданин. Те не чуват осмелилия се да ги критикува. Игнорират правещите различни от партийните им предложения.

Днешната „демокрация“ изключва интелекта на мнозинството от процеса на функционирането си. Тя свежда ролята на „народа-суверен“ до публика. Разликата между шоупубликата и „суверена-овластител“ е сведена до начина на „гласуване“: ръкопляскания – бюлетини.Така се стига до превръщането ни в зяпльовци; до „тоталното манипулиране на народите“, износа на „демокрация“, натрапването на външни и неадекватни на конкретните условия модели, „налагането на демокрация с бомби“. А истински враг на демократичния процес е безправието на народа-„овластител“ в него. Кризата е от дефицит на демокрация. В днешната криза дефицитът и празните приказки за демокрация се взаимообуславят.

* * *

Респектираща е критиката на доц. д-р Иво Христов в „За характера на „кризата““. Но той няма надежда без „елитите“. А нашите партийни „елити“ могат само да ни закопават.

Доцент Христов поставя въпросите: „Възможен ли бе друг сценарий?“ и „Съществували ли са социални групи, вън от партокрацията, способни да произведат друг, различен „преход“?“ И бърза веднага да отговори: „Не, не е било възможно.“

Едва ли несъществуването им означава, че не е било възможно да съществуват!? Ако цитатът от Улрих Бек, че само хора, които имат дом и надеждна работа, могат да са граждани, способни на демократизация, е верен тезис, то в България до започването на „прехода“ хората имаха и дом, и работа. Иво Христов сам пише, че е имало и солиден експертен потенциал, и „модерна социална инфраструктура“. Напълно неотстраним отпечатък давал „етатисткият модел на социалистическа модернизация“ на обществото. „Българската модернизация по съветски образец, въпреки своите впечатляващи резултати, имаше един негативен допълнителен резултат – производството на население, което не бе субект на собствената си съдба. Неговият социален статус бе изцяло рожба на сили, стоящи вън и над него. Това произведе социална пасивност, политическа инфантилност и липсата на критически сетива за алтернативи за социална промяна.“ (За характера на „кризата“).

Налага се да припомним пословицата за касапина и кучето. Логиката на цитираната статия ни отрежда вековечна роля на касапското куче. Но и да е имало сред нашето население хора с „критически сетива за алтернативи“, нямаше кой от имащите право на чуваем глас да предложи алтернативи. От единия до другия край на спектъра партийците повтаряха като папагали: атлантическа демокрация и приватизация! Даже и останалите по убеждение комунисти не посмяха своевременно да се отделят от преименувалата се БСП, с което сами си закопаха каузата.

Концепция за тоталитаризма

Думата е за саморазвалилия се тоталитаризъм. Може ли истински тоталитаризъм да се саморазвали? И ако е възможно, как може да си го причини? Дали с прекалена тоталитарност? Или с нечие коварство?

Въпросът е засегнат в "съкратен и частично-преработен вариант" на изследване на проф. Дитер Зегерт от Виена. Проф. Зегерт обосновано посочва наличието на исторически период на концептуално отчуждение от наложената по време на сталинската диктатура теза за тоталитаризма на държавния социализъм. За него допринасят критиката към култа на личността на Сталин и преобладаващата в Западната социологическа наука в края на 50-те години парадигма, че основите на политическата промяна са заложени в модернизацията. Развиваната през 60-те години теория за модернизацията е допълнена с теория за конвергенцията чрез паралелни промени на западния капитализъм и източния социализъм. На практика не бе направено необходимото, първо, по вина на източните партийци, а после по вина на западните.

Защо се стига до възраждане на концепцията за тоталитаризма? „След 1989 г. причините за възраждане на концепцията са преди всичко политически и дори биографични. Естествено, основанията на различните групи играчи са различни...“ (Дитер Зегерт, „Политологични възгледи върху държавния социализъм в Източна Европа“, сп. „Ново време“, 2015, бр. 4, стр. 45). Освен политическите дисиденти в Източна Европа и разглеждащите „демокрациите в някои западни страни“ като „неоспорим критерий за оценка на постигнатия напредък в процеса на демократизация“ (вж. пак там, стр. 46), проф. Зегерт откроява и „новопоявилите се на политическата сцена играчи“. Тези играчи възприемат понятието „тоталитаризъм“ пак по различни причини. Първо, десните пропагандатори изхождат от тезиса, че с това понятие ще постигнат „радикална разправа с отхвърлената концепция за социализма“. Други, оцветявайки в черно предходния период като тоталитарен, „искат да оправдаят изразходването на ресурси за своята провалена реформаторска политика“.

Най-много са тези, които, възпоменавайки опасност от надвиснал над главите им дамоклев меч на тоталитаризма, искат да оправдаят собственото си подлизурско поведение до 1989 година. У нас всички те се обединиха, прегръщайки арсенала на идейно слабата книга на д-р Ж. Желев за фашизма. Така, освен на действително пострадали от диктатурата на комунистическата партия, антитоталитаризмът стана знаме на всички, присламчващи се към яслата на новите повелители, партийци от целия спектър.

* * *

Модификация на оправдаването с тоталитаризма е откривателството, че днешното раболепие има предшественик. Преувеличава се раболепието на предшествениците, за да избледнява собственото. Продължава да се носи мълвата, че Т. Живков направил предложение за присъединяване на България към Съветския съюз. Но не може да се отрече факта, че при неговото лидерство, макар и относителна, самостоятелността на политиката на НРБ бе по-голяма, отколкото при всичките му предшественици. Не е ли поддържането на тази мълва средство за колективно оправдаване на стари и нови партийци за собственото им лакейско поведение? Прехвърлянето на вината върху предишния лидер е изпитан начин за бягство от отговорност на българските партии. А когато чрез него вината изцяло се прехвърля върху Русия, Съветския съюз или Руската федерация, тогава самочувствието на българските политици-партийци е непоклатимо.

Система за реализация на партийно господство

Прокламирайки временния си характер народнодемократичната форма на преход към социализма възприе идеята за постоянно нарастваща рола на партията-ръководителка. Прокламираха се и тезиси за противовеси на тази тенденция, но те потъваха в небитието. Реална стъпка в това направление бе въвеждането на шолоховския начин на приемане на кандидатите за членове на партията. Но то бе безнадеждно закъсняло и нямаше време да се утвърди.

Едностранчивостта на партийното развитие се отрази на всички добри начинания. Народнодемократичната държава въведе задължително основно образование. Акцентува и на възпитаващата функция на обучението.. Но едностранчиво.

Думите на Г. Димитров, че трябва да направим за десетилетия направеното от други страни за столетия, се смятаха за реализуема хипотеза. Основното образование наистина стана общодостъпно и масово. Засили се стремежът към модернизация на производството. В реч на пленум в Бургас през 1975 година Т. Живков очерта път към модернизацията и реконструкцията на производството. Но въпреки „проясняването“ му в още много речи и доклади, пътят си остана неизвървян. Дефицитът на демокрация спъваше инициативността на кадрите.

Безпартийните редовно се информираха за изпълнението на стопанските задачи, за предстоящото да се прави в бъдеще. Имаха думата за различни предложения, с изключение на засягащи партийното управление. Истинската демокрация оставаше за партийците, но и вътрешно-партийната демокрация имаше кризисни етапи.

„Демокрацията“ и до днес е здраво свързана с конюнктурата. И Сталин през 1945 година говори за различни форми на демокрация, но започналата студена война му помогна по-лесно да забрави своите съвети за демократизиране почти до смъртния си одър.

Международната политическа ситуация се измени след XX конгрес на КПСС. През 60-те години започнаха и икономически реформи в много източноевропейски страни. Активизираха се връзките със страни-членки на НАТО.

Но след известното подобряване на взаимоотношенията с Югославия през втората половина на 50-те години, у нас започнахме критика на югославския „десен“ ревизионизъм и подобните нему. Нов тласък на тази критика бе даден по време на кризата в Чехословакия през 1968 година. Главното в тази критика бе защитата на ръководната роля на партията-„авангард“. Това не попречи тя да рухне след 20 години. Колко ли време ще е необходимо, за да рухне партийното господство изобщо?

Димо Стойков

Национални фондове и пропилени възможности

Защо хората не се учат от историята? Защото е по-лесно да се оправдават с нея. Така ние, почти век оправдавайки се с миналото си, пропиляхме по-голямата част от това, което имахме. Естествено е това време на преобладаващо пилеене да съвпада с времето на партийно господство в България. Нали е същностна черта и на най-героичната партия да се оправдава с незавидно наследство.

През последните десетилетия българските партии се оправдават и с наследена празна хазна. Няма ги желаните „национални суверенни фондове“. Някои ги наричат „нова форма на капитализма“, отнасяйки към нея и „дългосрочни инвестиции“. Нека ги наричат както си искат!

Важното е действително да са фондове на истинския суверен. Където ги има, управляват ги правителства. Вече се оказва, че на Земята са трилиони долари. Теоретици на икономиката очакват те да изиграят конструктивна роля в световното развитие след неотминалата криза. Надяват се огромните ресурси, управлявани от държави, да служат за планиране на дългосрочни инвестиции за десетилетия и да противостоят на бъдещи кризи. Предполагат, че оставяйки печалбата на втори план, управляващите тези фондове ще насочват социално-отговорно инвестиционната дейност. Смятат, че суверенните национални фондове ще се превърнат в локомотив на глобалното развитие към благосъстояние.

Взаимодействието и конкуренцията на компаниите на националните суверенни фондове и частните транснационални компании бе естественият път на развитие към постигане на по-високо ниво на производителните сили в източноевропейските страни с рухнали диктатури на комунистическите партии. Под ръководството на бързо нароилата се у нас партокрация, тази естествено очертала се възможност бе пропиляна от България. Защото нашата партокрация бяга от отговорност за икономическото развитие като дявол от тамян. Тази работа не е толкова лесна като пилеенето на държавните средства.

Пълното дистанциране от миналото послужи за общонационално оправдание. На някои и за лесно забогатяване. Не само в България. Така дадохме своя принос за засилване на имуществената поляризация в света. Но едва ли някой в България принадлежи към 222-та най-богати на планетата, притежаващи трилиондоларово богатство, равняващо се на общия годишен доход на 2,5 милиарда от по-бедните на Земята. Има още да наваксваме. И да обедняваме.

България за половин век

През първата четвърт на последния половин век хората още строяха заводи. Три бяха най-големите строежи на 60-те години. Кремиковци, Марица-изток и НХК-Бургас. Не ги строяха само партийци. Но някои казваха, че и най-лошият партиец е по-добър от най-добрия безпартиен. Избираха се за ръководители и безпартийни, но за разлика от партийните, те не бяха последна инстанция в ръководените от тях органи, организации, предприятия.

Предложенията за кандидати за избиране в органите на властта и управлението се правеха от партийците. Не е ли и сега така? Проформа и тогава имаше конкурси. Разликата е, че мнозинството от наследниците на тогавашните партийци сега са се разпределили в различни партии. Тогава, преди да гласуваме, ни питаха имаме ли и други предложения, макар че мнозинството от безпартийните, както сега, рядко подкрепяше предложение на безпартиен. Но сега изобщо не ни питат за нищо.

По-лошо тогава бе, че съмнението в правилната политика на партията можеше да ти струва работата. Нали всички работи бяха държавни! А твърдението ти за вреда от политиката на партията можеше да ти струва и свободата. Имаше деклариран морален кодекс, който се нарушаваше най-много от партийни велможи. Те изпадаха в ярост от критика на безпартийни спрямо партийни повели.

На редовно провежданите събрания питаха за мнението на безпартийните относно отделни недостатъци. Вземаха си бележка ръководителите и оправяха това-онова. Но само по частни въпроси.

Така, и преди, и сега, суверенът само потвърждаваше и потвърждава утвърденото от партийците. Тогава в края на всяко събрание по важни въпроси се приемаше телеграма до ЦК на БКП, в която се изразяваше безрезервна и ентусиазирана подкрепа на неговата политика. Гласовете не се брояха. Решаваше се с ръкопляскания.

Най-голямата разлика. Тогава казваха, че партийната народна демокрация е временно и ще настъпи безкласово и безпартийно общество с пълно социално равенство между хората. Сегашните партийци казват, че винаги трябва да е като сега. На прага на продължаващия преход избирахме между празни надежди и пълна безнадеждност.

Димо Стойков

Социална болест на НРБ през втората половина на века

Може би става дума за много заболявания. Тогава се предлагаха терапии, без да се уточняват диагнози. Заболяванията се омаловажаваха. Наричаха се болести на растежа. Депресията не се забелязваше. Диагнозата не се уточни и след смъртта на пациента. Много от симптомите продължиха да се проявяват и у наследницата, която обяви майка си за незаконна. Така и за днешните ни социални болести липсва диагностика.

И тогава бе масово заболяването, водещо ни до търсенето на вината вън от себе си. Началници лъжеха подчинените си, че се грижат за тях. Подчинени ги лъжеха, че работят. Злото се омаловажаваше. Приписваха го на ограничен контингент носители на отрицателни явления. Едни от тях били черногледи кариеристи. Други били под влияние на идеологическата диверсия на империализма. Поощряваше се сляпото подражание и подчинение. Така конформизмът процъфтяваше. На партийните конгреси се вихреше самохвалство. Прикриването на застоя със словоблудство се превърна в най-високооценявано качество. Работата остана на втори план. Затова Игнат Раденков, герой на социалистическия труд, веднага след 10 ноември 1989 година постави на първо място сред последиците от лидерството на Т. Живков това, че сме се отучили да работим.

Димо Стойков

Омаломощаване в уж демокрация

Става дума за омаломощаване на безпомощния суверен! Уж има международни стандарти за демократично управление. Но избирателната ни система допуска мнозинството от избирателите само до ръчна манипулация с бюлетина. В процеса на изборната кампания гаранциите за честни избори се свеждат до лозунга: „Купуването и продаването на гласове е престъпление.“

Избирателните институции се формират под диктата на властващите партии. Изборният процес протича при инициираща роля на тези партии, с партийно номиниране, при постановяваща роля на партийно номиниран президент. А уж всякаква политическа намеса била „недопустима“. Има граждански образователни кампании, различаващи се от тези в тоталитарно време, че с днешните по-могъщи медии са по-тоталитаризирани. Другото са възрастови прагове, прагове за влизане в парламента, парични депозити, изисквания за събрани подписи и т.п.

Политическото влияние върху съдебни дела продължава чрез партии и публични личности. Корупцията процъфтява. С банални карикатури тероризмът се поощрява.

* * *

Съществуващите днес институции се появиха без никой суверена да попита. „На практика „вътрешните хора“ на властта чрез съответния институционален механизъм дават на суверена избора или да играе по наложените му от тях правила, или да бъде санкциониран от правоохранителните органи, ако не ги спазва“ (Славчо Кънчев, председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България).

Няма алтернативни на предлаганите от партокрацията решения. У нас безпартийните граждани нямат право на чуваеми предложения. Нормосъздаването за тях е табу. За четвърт век, освен с доскучали им бюлетини, за нищо не са попитани. Така „тези, които създават правилата, често живеят според изключенията“. Подкрепят ги чиновниците. Те все биват съкращавани и не намаляват. В НРБ държавата ръководеше икономиката, сега няма такава задача. Но чиновническият апарат не намалява.

Почти за всичко, което се прави, днес допринасят и някои НПО. Издържаните от нас власти да грешат, а издържани отвън НПО – да ги учат как да си поправят грешките. Вместо една ръководна партия като при „народната демокрация“, днес има стотици суетящи се партии и десетки съветващи ги НПО. Нали учениците все намаляват. Участниците в тази двойка типове организации може да манифестират на 24 май и вместо учениците, и вместо учителите.

Кандидатски листи и „многопартиен тоталитаризъм“

Излагайки критерии за номиниране на кандидати за народни представители, В. Брезоев посочва и някои предимства, считани за важни при определяне на номинираните. Предимство бил политическият и управленски опит. Но истинският опит на човека е невидимо качество. На еднакво значими постове различните хора обогатяват опита си в различна степен. Важно е при номинацията на човека да се отчита мнението на хората, които той е управлявал.

Още по-относително е другото посочено предимство – „организационни умения и способности“. Показател за уменията и способностите са резултатите от работата на човека. Резултатите от работата на овластените подвластните „усещат на гърба си“. Затова те са тези, които трябва да правят номинациите. Аналогична е ролята и на третото посочено предимство – „по-високото образование“. Защото в България и то често не проличава в ръководната работа.

Всички изброени в книгата на В. Брезоев критерии и предимства трябва да се сведат до един критерий-предимство – свършената работа до насрочването на изборите. И то – работа, почувствана от избирателите. Мажоритарното избиране, освен други предимства, посочени от Карл Попър, има и предимството, че хората могат да предлагат и гласуват за този, чиято работа познават.

Демократично номиниране е само това, в което има реална възможност да участват всички желаещи избиратели. Следилите с интерес и внимание обществения живот по време на даден изтичащ мандат най-често съвпадат с желаещите. И те са тези, които трябва да подреждат листите по многомандатните избирателни райони, докато все още се произвеждат пропорционални избори. Защото самоподреждането на номинираните няма да предотврати груповщината, субективизма и пазарлъците зад гърба на избирателите.

* * *

„Политическа класа“, управляваща „класа“ – всякакви претенденти да лежат на гърба на блудна маса. Да не се оспорва правото им на блага  и власт – неизменна цел на самообявилите се за класирани. Ротацията на овластяваните оставя стремежа на участниците неизменен. Актьорският стремеж е синхронизиран с настроението в стана на режисурата.

Избирателите или протестират, или ръкопляскат, и няма кой да им разчисти достъпа до политическата сцена. А стремят ли се те към нея? На сцената има напрежение. Нали да си автор на съдбата си е отговорност. Да реализираш съдбата си, понасяйки отговорността за правещото я човешка общество, в диапазона на всички свои възможности, е трудно. Да изпълняваш обществения си дълг значи и да носиш своя дял от бремето на овластяването. Такъв товар издържат отстояващите справедливостта.

Избирателят трябва да чувства, че суверенът е у него. Тогава политическата сцена може да е негова и той да контролира достъпа до режисурата. Така реда там ще създават умеещите да разпознават и ценят таланта. Досегашните резултати от работата ни показват, че там делят властта, за да осуетяват контрола на суверена.

Според Владимир Брезоев, у нас под „демократична маска се проявява многопартиен тоталитаризъм“ („Не“ на партийната държава, стр. 103). Като негов признак се посочва неограничената власт на управляващата партия, т.е. липсата на фактическо разделение на властите. Второ, у нас няма ефективна защита на човешките права. При такива условия особено опасно се счита поробването на хората в незначителните подробности на живота им (вж. пак там, стр. 104). Така „катранджиите“ и партокрацията може да постигнат у избирателите амнезия за политическите им права. А без политическите, хората не могат да защитават и другите си права. На партократите трябват легитимиращи ги гласоподаватели, а не политически съзнателни личности.

Григор Вълчанов

Фаворизация и номинации

Как да отграничим пристрастия към истината от пристрастия към властта? Как да отграничим и илюзията за властване, оставаща у много хора? Ако народът практически не може да властва, защо да не е истински овластител? Демократично ли е овластяването. когато „овластяващият“ народ месеци наред е предварително обучаван от чакащите овластяване как да го направи?

Такова овластяване практически възпроизвежда невъзможността народът сам да предлага своите представители в органите на властта. Така се предлагат хора, които искат пари от държавата, за да се доказват като достойни. А трябва да се предлагат вече доказали се достойни. Достойнствата им проличават от вече извършените техни дела. Без такова правило „информираният избор“ вече става вековна демагогия. Извършеното за хората най-добре знаят самите избиратели. Не е необходимо да им го казват избираемите, партиите, нито дори национални инициативни комитети. Инициативи за прелъстяване на избиратели никога не са липсвали.

Партийна инициатива за по-дълбоко окопаване във властта е задължителното гласуване. И много медии са в услужливата манипулативна мрежа от проводници на тази катранджийска идея. В наше време те са истинската цензура в България. Определяща днес е ролята не на цензурата, която решава кой може да се изказва, а на цензурата, която решава кой може да бъде слушан.

„Загрижени“ за лишения от право на чуваеми предложения народ, създалите тази фаворизираща ги система партийци му предлагат „компенсация“ – задължително гласуване! Така гражданите - безпартийни избиратели ще се самоопределят като граждани от второ качество. Те и по-нататък ще могат да гласуват само за предопределеното от партийците. Право на политическа субектност пак ще се признава само на партиите, за да го ползват партийците. Потвърдим ли го на плебисцит, ще си останем обект на манипулации.

* * * 

Предлага се регистрация на национални инициативни комитети (НИК) на гражданите, чрез които последните да могат пряко да участват в изборите на цялата територия на България. Предлагащите, според книгата на В. Брезоев, се надяват, че узаконяването им ще обезсили парламентарно представените партии. Но тези „новаторски граждански виждания“ по същество изключват от процеса на номиниране гражданите, нямащи интернет. Това, само по себе си, означава неравноправие на голяма част от българските граждани.

Не е ясно как ще се утвърждава представителността на НИК? Как ще се регулират взаимоотношенията между самите национални инициативни комитети? Без такава регулация те не биха гарантирали и независимостта си от партии и коалиции. Предложения по интернет сайтове могат да събират и партиите.

Не са безспорни и произтеклите, според В. Брезоев, от граждански дискусии критерии за номиниране на кандидатите за народни представители. Какво значи „физически пригодни“? Кой е показателят за „физическа пригодност“ на народния представител? Тя с медицинско свидетелство ли ще се удостоверява? Защо се предявява такъв дискриминационен критерий? Къде е тук идеята за политическо равноправие на българските граждани?

Какво значи „авторитетни в населените места, районите и професионалните си среди“? Самите избирателски предложения ще откроят авторитетните. Но не ако се правят в нечуваема кореспонденция между интернет-потребителя и НИК. А когато се правят, аргументират и отстояват на общи събрания пред лицето на всички, желаещи да участват в тях избиратели. По-важен критерий за авторитет от такива предложения и гласуването няма.

Какво значи „обществено ангажирани и активни“? Кое показва ангажираността и активността? Ангажираността много зависи от „връзките“ с овластените. А активността всеки я оценява по своему и пак смислен показател е избирателското мнение.

А какво значи „високоморални и човечни“? Не е ли значимият показател за тези качества на потенциалните кандидати удовлетворението или огорчението от тяхната дейност у избирателите? Аналогична е значимостта и на критерия „отговорни и организирани“.

Такива неопределими критерии лежаха в основата на кадровата политика на властващите в българската държава през последния половин век. България се утвърди на края на опашката. И без политическо равноправие на българските граждани няма да напреднем повече.

Григор Вълчанов

Йерархия и избори

Поредни избори предстоят. Много са заинтересованите да ги представлява някой интелигентен, да ги управлява някой безконфликтен. За такъв избор призовават и апологетичните медии. И журналисти харесват проявяващите търпимост към банални въпроси. А всичко с помощта на медии става. Показвайки протестите, те помогнаха на кредитните милионери да се издължат със стотинки. Тогава спестяванията на разчитащите на труда си се стопиха и анихилираха. И показването на протестите през последните две години не помогна да се разбере къде отидоха милиардите от КТБ. „Четвъртата власт“ показва и преразказва главно виждащото се с „просто“ око. Акцентува върху имиджа на политици-партийци.

Казват, че власт възпира власт, но изчадието адско – „политическа класа“ – остава невредимо. Опозорените властови фактори са ненакърними. Такива остават и доскучалите партийни лидери. Към протестите властите стават приспособими.

Изпълнителната власт наставлява законодателната. Законодателната се мъчи да е нескончаема атракция. Електоралната власт е лишена от право на всякакви акции. Нали други ѝ редят правилата. Така към „другите“ не принадлежи Суверенът.

Законите са изгубили всякакъв морален блясък. Природните – поради ирадииращо незнание. Юридическите – с инфлация на предписания. Малко ли бяха овластените партийци, които трябваше да доказват значимостта си на политическата сцена?!

* * *

Предприемчивите българи очакват от вложените пари възвръщаемост. Богат или беден, партиецът иска привилегированост. Той иска да е различен от „простолюдието“ с правата. Като минимум – да се отделя от другите като приоритетно запознат с това, което са правили, правят и ще правят овластените.

Партиецът цени не раздвоението в себе си – като източник на самоотрицателност и напредък, а разделението на обществото – на чертаещи пътя и носещи товара по пътя. Запазване на това деление целят партийци с призиви за задължително гласуване. Така маневрите за запазване на властта се представят като грижа за по-голяма близост на раята до господарите. Подобна „грижа за хората“ отбелязва и Владимир Брезоев в книгата си „„Не“ на партийната държава“.

Тъй като и по-нататък ще се налага да засягаме въпроси, поставени в тази книга, трябва преди всичко да отдадем заслужено признание на автора ѝ. Той е работил като експерт в Народното събрание и, за разлика от нас, пишещи на тази страница, е видял вредната за обществото роля ма партийно-политическата система отвътре. Книгата е искрена, страстно написана, критикуваща партийната избирателна система. С безупречната си откровеност книгата може да се разглежа и като автобиографична за малка част от българите, сближаваща се с мъдростта през последния четвърт век.

Не споделям част от преценките на автора за политическото ни развитие до 2008 година. Спорни са и предложенията му за бъдещето. Но книгата е истински феномен на фона на господстващата у нас четвъртвековна политическа апологетика. Едва ли много хора са прочели Брезоевото „Сантиментално откровено, като писмо до много близък приятел“ от 25. IV. 2008 година – т.е. преди издаването на книгата – независимо от намерението на автора да го изпрати „до всички информационни агенции, вестници и телевизии“. При липсата на чуваемост, у нас и гласността е мизерна.

Григор Вълчанов