"Празнични" въпросителни

Наложителни са въпросителни изречения. Най-нов повод е краткият спор между водещия телевизионното предаване "Панорама" и Филип Станев на 20 май 2016 година. Водещият Бойко Василев подкрепи критици на предложението за провеждане на национален референдум едновременно с предстоящите избори за президент на републиката. Откриват основание за критиката в "противоконституционност" на някои от въпросите, изискващи отговор от гражданите на референдума. Същността на тезата за "противоконституционност" е прикривано твърдение за некомпетентност на българския народ да участва в политическия процес у нас. 

Филип Станев напълно логично се позова на чл. 1 от Конституцията на Република България, алинея (3), която гласи: "Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверинетет". Какво може да се каже при наличието на толкова категорична конституционна норма? Не са ли държавни институции избираните от нас народни събрания – велико и обикновено? Ако не са, тогава в какво качество приемат закони и ни определят задълженията, а за неизпълнението им – и наказанията? Ако не са институции, не са ли поне от народа излъчвани части от народа? Ако не са части от народа, какви изчадия адски са?

Какво противопостави на мнението на Филип Станев водещият журналист? Член 9 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, алинея (2). Какво постановява тази алинея? По същество постановява лишаване на гражданите (народа, суверена) от право на участие в осъщетвяването на най-съществената роля на държавната власт. В нея са изброени по точки въпросите, които не може да решава национален референдум. Не "не е целесъобразно", не "не трябва", а "не могат да се решават"! Избрали сме обикновено Народно събрание, за да ни каже през 2009-а година, какво не можем!

Не смятам, че е целесъобразно, нито е необходимо, всички изброени в точките на тази алинея въпроси да се решават чрез национален референдум. Отделен е въпросът, че въпросите не се решават, а на въпросите се отговаря и отговорите може да водят към разрешаване на едни или други проблеми.

По-важно е, че конюнкцията на тази алинеия (2) и алинея (3) на същия член 9 от този закон, приет преди 7 години, онищостява, или, ако за някого е по-благозвучно – анеантизира, или, за друг – по-категорично – унищожава, казаното в предходната алинея (1) на този член, че национален референдум се произвежда "за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение от компетентността на народното събрание". Защото алинея (3) звучи по-тотално: "Не могат да се подлагат на референдум в тяхната цялост кодекси и закони, които уреждат изцяло материята в дадена област". Ето ви отново жив или възкръснал тоталитаризъм! Какво значи това? "Ти, народе, може и да мислиш нещо относно някой детайл, но за целостта сме компетентни само ние".

Какво значи цялост на "дадена област"? И атомът е цялост, и молекулата, и клетката. Всяка наука изследва цялости и области и от по-голям, и от по-малък мащаб. Използването на неопределени, "разтегливи" термини е предпоставка за всякакъв произвол.

Докога, български народе, ще вървиш след свои парвеню-шарлатани?! Вярно е, че не всички са еднакви. Но ето вече трето обикновено Народно събрание, след гласувалото представения правен буламач, продължава да си функционира, без да се интересува от това драстично пренебрежение към правата на суверена! Затова Слави Трифонов, Филип Станев и техните колеги имат морално основание да поставят по-цялостно въпроса за правата на суверена. Но доколкото точка 1-ва на алинея (2) от член 9-и на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, обнародван на 12-и юни 2009 г. се използва като щит срещу всякакви опити за съществено пряко участие на суверена-български народ в осъществяването на държавната власт, трябваше с този член да се започне. Естествено, при положение че предложенията са внесени и гласувани в Народното събрание, връщането назад е неуместно. Но нищо не пречи на тези инициатори, успели да съберат стотици хиляди подписи, да направят преди референдума анкета сред зрителите на тяхното предаване с въпрос: "Съответства ли разпоредбата на член 9, алинея (2), точка 1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, гласяща, че чрез национален референдум не могат да се решават въпроси от компетентността на Великото Народно събрание, на член 1, алинея (3) от Конституцията на Република България, или е противоконституционна?"

При отговор, че не съответства, и ако властващите не се съобразят с него, е необходимо всенародно излизане на площадите и улиците. Моето мнение съвпада с това на 36-те български избиратели в "Обръщение към Министерския съвет", публикувано в тази рубрика на 29 август 2013 година.

За свободата, законите и съдилищата, за престъпленията и за наказанията

Понеже сме силно заразени от чуждопоклонството ще се включим в дискусията за правата и свободата, за тишината и чуваемостта като повече използваме написаното от другите.

Стилян Палихорски: Отдавайки, напълно основателно и съвсем по човешки, почит към паметта на убитите по време на януарските атентати в Париж през 2015 г. и осъждайки атентаторите, лидери на Европейски съюз не пропуснаха демонстративно да се отъждествят с богохулници, безсрамно подиграващи се с религиозните чувства на много стотици милиони мюсюлмани и християни от цялата планета. Вместо да стигат до такава самоидентификация, много по-наложително е европейските партийни лидери да помислят по въпроса за липсата на чуваемост за мненията на мнозинството граждани, вярващи и невярващи.

За да провокирам интереса към темата за свободата и престъпността, за законите и съдилищата, за работата на законодателите и  на съдиите, първо ще предложа два кратки откъси, с надежда, че може да се досетите кои са авторите, за кои съдилища се отнася:

За свободата като право и репресия: „С отказа от свободата, дори от възможността за свобода кореспондира предоставянето на свободи там, където те засилват репресията. Заплашителна е степента, до която на населението се разрешава да нарушава мира навсякъде, където все още има мир и тишина, да бъде свадливо и да обезобразява нещата, да фамилиарничи, да нарушава добрите обноски. ... все по-голяма част от населението става огромна публика по неволя – пленена не от някакъв тоталитарен режим, а от свободите на гражданите, чиито средства за забавление и ободряване принуждават Другия да участва в техните звуци, гледки и миризми.”

За законите и престъпленията: „Съдилищата ни са задръстени и нищо чудно, тъй като много хора чакат от тях не просто да раздават правосъдие, а да преразпределят богатство. Мисля, че не това са имали предвид творците на конституцията, когато са създали тази прекрасна съдебна система. Някои от налудничавите съдебни дела, за които четете, са просто нелепи. Като например за онзи крадец, който влязъл с взлом през таванския прозорец, а после отишъл да съди собствениците, че бил паднал и се наранил. Или пък за учениците, които завели дело срещу колежа, защото им било обещано, че обучението ще бъде лесно, а то се оказало трудно. Тези истории са истински, колкото невероятни да ви изглеждат. Но те по-скоро могат само да ви разсмеят. Нас ни задушават сериозните съдебни дела, където се присъждат милиони и дори милиарди. Те притискат приличните компании (и граждани), блокират конкуренцията и струват на данъкоплатците милиарди ..., с които се поддържат съдилищата.”

Оказва се, че данъкоплатците издържат съдилища, които вместо да раздават правосъдие, като преследват престъпниците, само отглеждат престъпността. Оказва се, че законодателите създават закони, които защитават повече интересите на престъпниците, отколкото на добросъвестните граждани.

Eдин кратък откъс от написаното около 1660 година убедително ни обяснява защо в България кражбата процъфтява на всички нива. В глава Х, За наказанията, от книгата на Уилям Пети „Трактат за данъците и таксите” пише: „Използвани наказания освен паричните глоби са: смъртно, осакатяване, затвор, публично опозоряване, силни болки и изтезания. Ние ще настояваме за паричните глоби и другите ще ги разглеждаме само като възможност да бъдат заменени с парични глоби...

Обаче възниква въпросът: с компенсация от колко пъти е необходимо да се наказва, например джебчийската кражба. Мисля, че е добре за отговора на този въпрос да се изясни от някои опитни познавачи на тази дейност, колко често средно се залавят крадците. Ако се открива само един от десет случаи, то компенсация даже в седемкратна сума би давало добра печалба, а десетократната сума за възмездяване би била само просто компенсация. Поради това възмездяване в двайсетократна сума, ще представлява възмездяване в удвоен размер, т.е. два пъти повече от това, което допуска риска, ще бъде правилно установено отношение между санкцията и щетата и правилната мярка за наказание.

И без съмнение възмездяването в удвоен, утроен, четирикратен и седемкратен размер, споменавани в Мойсеевия закон, трябва да се разбира именно по този начин, защото иначе кражбата би могло да стане много изгодна и законна професия.

Следващото, което трябва да се разреши,- това е колко части от многократното възстановяване трябва да се даде  на пострадалия. На това аз отговарям, че той никога не трябва да получи повече от една част и даже по-малко, за да го приучат да бъде по внимателен и предпазлив, три части трябва да се дават на този който е открил крадеца, а останалото трябва да отиде за задоволяване на обществени нужди.”

Това е съвет от човек, който е показал изключителни знания и умения в различни области. Уилям Пети е изучавал латински, гръцки, френски, аритметика, геометрия, астрономия. Математиката изучил до нивото в което се намирала тогава тази наука. Енциклопедист, който се занимава с картография и изучава медицина и право. В Амстердам работи като ювелир и изготвя оптически прибори. В 1650 г. получава степен доктор по физика, става професор по анатомия.

В края на същата година става много известен със случая Елен Грин. Пети взема за своите анатомически изследвания трупа на Елен Грин, която е обвинена в убийство на детето си и е обесена. Когато доктор Пети започва изследванията установява, че в тялото все още има живот и успява да я възкреси. Използва случая, за да извърши и опише наблюдения по анатомия, физиология и психология. Доказва невинността на обесената и организира събиране на средства в нейна полза.

Става много известен и е поканен за лекар при главнокомандващия на английската армия в Ирландия. Освен като лекар се проявява и като успешен предприемач. Земята на непокорните католици била конфискувана от Кромуел, за да се продаде и да се покрият разходите по войната, да се раздаде за заплати на войниците. Спешно трябвало да се изготвят карти. Доктор Пети организира картиране и земеразделяне на цяла Ирландия. Започва от нулата, за по-малко от година го завършва. Неговите карти са били основен документ за съдилищата в продължение на 200 години. За разлика от картите при българското земеразделяне, които се подготвяха много години, но в много случаи не помогнаха на собствениците да си открият нивите.

Балю Бозалъшки

Делегиране на власт и организация

На тази страница са публикувани мнения по въпроси, засегнати в книгата на доктора по философия Владимир Брезоев. В изказаните мнения преобладава стремежът да се запълват празнотите и уточняват неяснотите в изложението на автора на изключително важната тема. Целта на групата „ОАЗИС“ е напълно добронамереният диалог.

Владимир Брезоев критикува партиите и държавата, че чрез партийни правителства, парламенти и президенти в предизборните кампании „едностранчиво експонират своите и крият останалите кандидати...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 132). Възможно ли е криене от избирателите, ако те сами номинират кандидатите си? От никого не може да се крие предложеният от самия него кандидат. Не може да скрият от него и кандидата, предложението за който на събрание за номиниране на кандидатите е получило по-голяма подкрепа от неговото собствено, и който е заел в листата пожеланото за собствения му фаворит място. Това е главното, а не запознаването със спуснати от национални комитети и партийни централи кандидати. Хората трябва да избират тези, които са опознали в процеса на работата им и са заслужили доверието им преди насрочването на съответните избори. Бедата е там, че народът има право да бъде само ням слушател на чужди предложения. В това отношение електронните номинации не са решение, защото може да бъдат скривани от него по-лесно. А и да прочете в интернет непознати имена, едва ли ще е ощастливен.

Кандидатурите издигани на събрания на записаните за гласуване във всяка избирателна секция граждани не може от никого да им бъдат скривани. Избраните номинирани от гражданите не биха могли и сами да се крият, за да не изпълняват ролята си на носители на „политическото и гражданското начало“. А докато кандидатурите са от чужди на избирателите номинации, низходящата тенденция на избирателската активност няма да ни липсва.

В цитирания от г-н Брезоев проект за нов закон ясно е казано, че издигането на кандидатури за народни представители ще „се прави от Национални инициативни комитети (НИК). Те са организации на граждани, партии или коалиции. Създават се, за да равнопоставят всички участници в изборите, като предоставят правата и задълженията, които имат партиите и коалициите и на всички останали граждани...“ (пак там, стр. 134). Щом ще бъдат национални, а не по избирателни райони, тяхната близост до избирателите не е сигурна. На колко и на кои граждани ще станат организации непартийните НИК не е ясно. Няма ли да се окажат истински представители само на т. нар. „автентичен елит“? Няма ли да са граждански много по-неконтролируеми, отколкото партиите и коалициите? А борещите се за власт партии едва ли доброволно ще делегират правата си на инициативни комитети, равнопоставени с тези на безпартийните. Какъв натиск би ги принудил на такава отстъпка?

* * *

Трябва да помним предупрежденията на А. И. Солженицин. Взаимното предполагане на партиите е по-дълбочинно от тяхната несъвместимост. Възможно ли е при нашата политическа система да се преодолеят привилегироването на партиите и дискриминацията на гражданите, както пише В. Брезоев? Наивно е да се надяваме създаващи се за участие в избори и саморазпускащи се Национални инициативни комитети на безпартийните да могат успешно да противостоят на партийното обединяване в защита на настоящата система и да обезпечават равнопоставеност на гражданите. За да спасяват корумпираната си система, не само помежду си, а и със сатаната са готови да се съюзяват партийните лидери. Отдавайки, напълно основателно и съвсем по човешки, почит към паметта на убитите по време на януарските атентати в Париж през 2015 г. и осъждайки атентаторите, лидери на Европейски съюз не пропуснаха демонстративно да се отъждествят с богохулници, безсрамно подиграващи се с религиозните чувства на много стотици милиони мюсюлмани и християни от цялата планета. Вместо да стигат до такава самоидентификация, много по-наложително е европейските партийни лидери да помислят по въпроса за липсата на чуваемост за мненията на мнозинството граждани, вярващи и невярващи.

* * *

Книгата на В. Брезоев има и достойноството да предизвиква още много въпроси. Някои са много важни. Защо е необходимо да се запазва пропорционална избирателна система, ако всички кандидати ще се представят от НИК и след избори НИК ще са разпуснати? Кому ще са потребни резултантните пропорции? Защо да не се въведе изцяло мажоритарна система, ако след изборите никой няма да има право да влияе на депутатите? Има държави с партии и напълно мажоритарна система. Защо ние да искаме и НИК, и пропорционална? Така гражданинът-избирател отново може да си остане с „много баби – хилаво дете“. Не е ли това в полза на т. нар. „автентичен елит“? С какво 15-те граждани, които ще имат право да учредят НИК, ще гарантират по-добро качество на кандидатурите, отколкото една партия или коалиция с 15000 регистрирани членове? Дори и да има списък на 3000 подкрепящи даден НИК избиратели, каква ще е политическата реализация на другите 6 или 7 хиляди, необходими за избирането на 1 кандидат за народен представител?

Демократизирането на подбора за издигане и избиране на кандидатите В. Брезоев свързва с електронния подход и нови критерии за номиниране и за мажоритарно подреждане на пропорционалните листи. Казва се, че главното в предлагания подход е „кандидатите да се предлагат от всички пълноправни граждани“. В подкрепа на действия за реализиране на тази идея написах тези редове. Но целта не може да се постига по предварително определените „критерии“ за подреждане на кандидатските листи. На предходни места в тази рубрика е показано, че „критериите“ са много неопределени. През втората половина на XX век разчитахме на толкова „определени“ критерии и с тях през кризата стигнахме до катастрофа. Вековната ни история доказа безплодието на такива критерии.

Критерии и номинации

Повече внимание заслужава въпросът за номинациите на кандидатите за избиране в органите на държавната власт. Трябва да стават по достъпен и лесен за желаещите начин. Кой ще уведомява обикновения избирател за най-подходящия НИК, на който да израти предложенията си? Кой и как ще гарантира, че всяко написано в интернет предложение за номинация ще бъде включено за подреждане в „кандидатските листи“? Контролът на стародавните предизборни събрания за издигане на кандидатури беше много по-надежден. Те могат и да номинират, и да подреждат. За пресяване на предложенията може събранията да избират делегати за делегатско събрание на целия избирателен район, което да подрежда неговата листа.

За участие в такава среща на делегатите може да не се плаща. Сега изборните разходи растат, за да противодействат партийците на снижаващото се участие на избирателите в гласуването. Партийните политици търсят спасение във всякакви твърдения с полезни за доказване, че причината за това е вън от партийната система, обясняния. Разходите приемат все по-ирационален характер.

Петко Тодоров

Изборно законодателство и независимост на избраните

Тезата на доктора по философия В. Брезоев е: автентичният глас на хората да въведе в органите на властта автентичния „елит“. Като нямам понятие за „автентичен елит“, искам да изразя мнение за автентичния глас. Как ще се разбере автентичният глас, когато хората са лишени от право на чуваемото и разпознаваемото му изразяване. Нямат такова право нито писмено, нито устно. Изразяване на мнение по политически проблеми те могат да осъществяват с участие в протестни демонстрации. Това е само абстрактна възможност, защото на протести обикновено може да се чуе истинското мнение само на единици и тълпата помита несъгласните с тях.

На български избори „несъгласният“ автентичен глас се счита за недействителен. Значима реалност са само бюлетините на съгласните. Осигуряването на признание за политическа действителност на несъгласните считам за най-наложително. Настоявам, г-н Брезоев, призовавайки всички описани от него фактори като НСНБ, организации на гражданите, НИК-ове, ЛОМ-ове, автентичен „елит“, медии, институции и т.п., да помогне за постигането му. Защото споменатите опосредстващи автентичността звена не са малко, но остава неясно  къде може да се чува гласа на несъгласните. За да е катализатор на политическа активност и средство за изява на политическата позиция на гражданите, каквато и да е политическа гражданска организация трябва да извоюва това човешко право.

Пею Папийски

Анахронизми

Защо поставихме цитатите от автора на „Трагичното“ и „Смешното“ в рубриката „Опозиция...“?

Защото през XXI век предложение за задължително гласуване може да е продукт само на мислене, пораждащо анахронизми като „Велико народно събрание“. Въвеждането му е заченато от същия тип мислене, избрал ни за подарък Велико народно събрание, служещ за върховно оправдание на десетилетно буксуване.

И оправданията, и раждащият ги начин на мислене служат на едни и същи интереси на партокрацията. 

Защо, въпреки убедеността, че свикването на Велико народно събрание е анахронично, партокрацията не престава да настоява, то да се избере и да се свика, та макар и само за да се саморазпусне? Защо смятат, че българският народ не е достоен сам, с гласуване на референдум, да остави в историята тази, свързана с емоционалната му памет, институция? Защо, след като и сегашната конституция не му забранява да направи това, а, обратно, постановяа, че никакъв орган или институция не може да си присвоява народния суверенитет?

Дали защото партократите народни представители не могат да четат? Не е изключено да има такива.

Дали не искат, все пак, да не пропилеят вероятността да бъдат избрани за Великото народно събрание и да останат в българската история като последните „велики народни представители“? Сигурно има такива.

Дали партократите не искат да признаят, че установяването на институцията „Велико народно събрание“ в края на XX век е било недомислие? И такива няма как да липсват: едни заради себе си, други заради бащите си.

Дали партократите не се страхуват от сянката на Тодор Живков, щом като по време на неговото лидерство, по предложение на студенти, е имало у нас референдум за конституцията? И такива се намират. А и бащите на сегашната конституция по тази причина ни върнаха към времето на Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов, които бяха вдъхновители на VI-то Велико народно събрание.

А кои са най-много? 

Най-много са заинтересованите от задължителното гласуване. За да могат да ни налагат да ги избираме. Защо народните представители отхвърлиха предложението да се проведе референдум за задължителното гласуване, а сега гласуват сами да ни го наложат? Защото ако народът един път каже думата си за свое задължение, ще си иска правото да го прави и друг път. Това се отнася и до правата. Ако народът веднъж се произнесе за правата си, гласувайки за промени в конституцията, ще придобие самочувствие да го прави и друг път. Партократите точно от това се страхуват. По-сигурни са за властта си като само те определят правата ни. Баламосват ни с референдуми по частни въпроси, рещаването на които, с помощта на специалисти, са избрани сами да осъществяват. Така прехвърлят собствената си отговорност на обеднелия народ. Второ, насрочвайки референдуми за някоя електроцентрала или далекопровод, за електронен вот, се надяват българският род да не е народ.

Ако VII-то Велико народно събрание се е произнесло, че никой няма право – ни орган, ни институция – да отнема народното върховно право, по логиката на партократите то или не е институция (тогава що за партократично чудовище е?), или само не е знаело какво прави. Тогава какво му е било „великото“?

А какво ще е великото на предлаганото VIII Велико народно събрание? Сегашните 240 депутати, плюс още 160 като тях. Да ни е честито, но не дай, Боже, да стане действителност.

Партократите ни задължават да ги избираме

"Зная, справедливци, вие сте градивната сила, енергията на съзиданието, вие правите живота. Мога дори тайно да ви завиждам, но какво да правя, когато не мога да съм като вас. Затова готов съм – и без да ми мигне окото – да предоставя световната история на всеки, който я пожелае, или както е в утринната молитва на Шопенхауер: „Благодаря ти, Господи, че не си ми възложил грижата за Свещената Римска империя.“ Но, моля ви, оставете ми правото на незнание, на знание за незнанието, без което не мога да си представя нито спокойната хармония на душата, нито уюта на духа. Това съм и друго не мога да бъда. Простете ми!" (Исак Паси, „Оставете ме да не зная!“, в-к „Дума“, София, година VIII, бр. 11, 15 януари 1997)

Искат незнаещите за своето незнание задължително гласуване по волята на партийците. Знаещите гласуват, когато има за кого.

Задължават ни да ги избираме!

Думи във вестник „Дума“:
"На правото да нямаш мнение по това или онова днес гледам като на хигиена на духа, 
като на мъдра и спокойна хармония на душевните сили, от която имам нужда, а не като на незнание, което заслужава порицание..."

                                                                         Исак Паси

Кой кому е длъжен

Нямаме думи за безсрамието на българските народни представители, подкрепили въвеждането на задължително гласуване.

Да си припомним думи на класика на българската естетика:
"Сега вече ми е ясно: липсата на становище по един или друг въпрос – и не просто защото не го познаваш, а именно защото го познаваш, и то достатъчно добре, е човешко право, което никой не може да ти отнеме и на което никой няма право да се надсмива..." 

                                                     Исак Паси

Възможности на гражданите да избират и за политическата им изява!?

В. Брезоев е за „принципно различна, автентична гражданска организация“. Тя трябвало да организира участието на гражданите в изборите и да създава възможности за политическата им изява. А след още едно изречение разбираме, че тя могла също да изиграе и значима друга роля. Това е ролята на „организация, за научно-методическо и организационно-политическо подпомагане на широкото гражданство и на организации на гражданите, които обаче за разлика от монополните партии целят да бъдат избрани елитните представители на цялото общество. Иначе казано, необходим е граждански флагман за правене на политика и организиране на инициативи и политически проекти на гражданите.“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 118).

Веднъж – организация, организираща участието на гражданите в изборите, после – организация за подпомагане на организации на гражданите, накрая – флагман! Всеки флагман предполага други, нему подобни и равняващи се по него. Значи и той трябва да участва в организирането на избиращите граждани, и пример на другите да дава, и от многостранна помощ да не ги лишава. Остава неясно, колко вида политически организации следва да имат гражданите! Колко баби ще акушират при излъчването на „автентичния елит“? Бог знае къде ще отиде самостойността на политическата изява на гражданите!

Вече 70 години широкото гражданство е почти перманенто включено в курс за „научно-методическо и организационно-политическо“ обучение, водено 45 години от партията-ръководителка и 25 години от нейните дъщери-партии, политолози, журналисти и шоумени. В резултат на това многогодишно обучение, подпомагано и от училището с преподаване на обществознание, общество и личност, етика, основи на правото, гражданско учение, свят и личност, философия и т. п., на произведените през октомври 2015 г. избори 90% от протоколите на комисиите в София – сбъркани! Съответно – протоколът на една, може би „флагманска“ комисия – върнат 40 пъти за дооправяне. Не е ли това заслуга и „подвиг“ на „автентичния елит“? Тия, които са били върнати за един протокол 40 пъти, да не би да не са учили в български вузове и училища? Къде ли другаде би могъл да търси „автентичния“ ни „елит“ Националният съюз за Нова България?

Става дума за резултатите при подчинените на Общинската избирателна комисия секционни комисии. А едва ли е на по-високо ниво компетентността у стоящите над общинските избирателни комисии в Пловдив и София! Европейският съюз ли им забранява като законодатели да предвидят създаване на районни избирателни комисии в най-големите общини на България? Взаимните обвинения на представители на БСП и ГЕРБ за многодневното предаване на секционните протоколи са еднакво неоснователни. Защото нито в кодекса „Фидосова“, нито в кодекса „Манолова“ е намерено правилното решаване на задачата. Дори и след много късно изразеното мнение на г-н Ч. Казак, че това трябва да се направи, представители на другите партии продължават да не признават грешката си. Достатъчно било да увеличат броя на членовете на общинските избирателни комисии. Драго им е където отидат – калабалък да ги посреща! А въпреки многократното правене на калабалък по улиците и площадите на големите градове, не помръдваме от края на евроатлантическата опашка!

Надежда „Нехаещ „елит““!

Примирявам се с не един парадоксален термин на г-н В. Брезоев, защото идеята и надеждата му за истинска демокрация са благородни. Но ми се струва, че той прекалява с термина „елит“. Ако под думата „елит“ г-н Брезоев разбира най-достойните българи, способни да ни водят към истински висоти, то тези най-достойни не може да са нехаещи.

Разбираемо е, че под думите „национален елит“ политологът Брезоев не може да има предвид легитимираните да ръководят нашия народ, защото в противен случай много написано от него се обезсмисля. Ако под „елит“ се разбират българи, смятани от техни близки или приятели за велики, то почти половината от гражданите у нас говорят, че децата им или приятелите им са гениални. Тогава идеята, че „съвременният елит.... трябва да предпазва гражданите и да създава условия за тяхната икономическа и житейска инициатива и реализация...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, стр. 118), следва да е перфектно реализирана! Защото повечето българи точно към това се стремят: да създават най-добрите условия за приятелите и роднините си. Ако и г-н Брезоев счита, че „съвременният елит... имплицитно е интелектуален...“ (пак там), то в какъвто и ред да съставим конюнкцията на това атомарно съждение с твърденията в предходните три изречения, изводът за истинност на осигуреността на условията за действителна реализация на нас, негениалната половина от българското население, ще е предпоставен. Но поне за политическата ни реализация такова заключение действително ще е абсурдно.

Ако под „елит“ се разбират така наречените от г-н Брезоев „ЛОМ-ове – лидери на общественото мнение“, то те могат само необратимо да ни скарат. Щом като легитимно избраните по конституция и изборни кодекси, институционализираните, не могат да ни сплотяват, може ли да разчитаме, че ще правят това неизбраните по реда на правото? Нали никой измежду примерно изброените от г-н Брезоев в статията му „Няма за кога да се отлага!“ ЛОМ-ове не влиза в първите три десетки на оповестените от БНТ, избрани в многостепенна анкета от гражданите за велики българи. След Стоичков във втората, там в третата десетка са имената на Азис, Иван Костов, Слави Трифонов, Волен Сидеров... Тези живи българи телевизионните зрители считат за най-велики. Може, несъзнателно, и да пропускам някой, но е факт, че никой от тях не е посочен в споменатата статия от г-н Брезоев като ЛОМ. Тогава на кого да вярваме?

Щом като не се доверяваме на легитимно избрания и няма общопризнат „елит“, приемем ли тезата на г-н Брезоев за мисията на „елита“, остава да разчитаме на самоизбрал се „елит“, пораждан от протести и всякакви публични демонстрации. Едва ли ще берем повече плодове тогава. Казват, че на народ, който не иска да следва Левски и да се самоорганизира, а чака да го влече след себе си „елит“ от самозванци, му прилягал хомот на шията!

Григор Вълчанов

Значима за общото гражданско дело организация

Подкрепяйки идеята за създаване на избирателска самоорганизация, отнасям се с уважение и към мнението на автора на „„Не“ на партийната държава“ за необходимата на българските граждани организация. В следизборния си анализ от януари 2012 г. В. Брезоев пледира за „организация, която привежда убедителни аргументи защо иска властта и как точно ще защитава индивидуалните права на гражданите...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, София, 2014, стр. 117). Но в анализа авторът му не доказва наличието на реална възможност за функциониране на такава организация в съвременната ситуация.

Още по-малка е яснотата по взаимоотношенията на организацията с „бимодална симетрия“ и НИК. И откъде може да дойде вътрешната сила на организацията, за да има симетрично на нея външно влияние, след като, по мнение на политолога, у нас и националният „елит“ нехае? Вместо необходимия отговор, В. Брезоев предлага нещо като въпрос. „Какво още трябва да се случи, за да се осъзнае, че една общност (в т. ч. и гражданска организация, и държава) може да е успешна само ако се ръководи от своя автентичен елит..." (пак там). Значи, без „елита“ организацията ще сполита. Но и всякакъв „елит“ не вършел работа. Когато една общност „се води от аутсайдери или от елитни кадри, които не желаят или не могат да правят политика за гражданите, няма шанс (и обективна възможност) да дойде на власт...“ (пак там). Мисля, че у нас такива общности вече са били на власт. Затова буксуваме от десетилетия.

Но кои ли са представителите на можещия „елит“? Да не би да са от рода на политолози, които вече четвърт век съветват управляващите ни? Или тези, които се поставят над самия „елит“ и делят останалите, нас, на „елит“, „средно интелигентни“, най-неподготвени – пълнеж за ариегарда?

Пею Папийски

Активност и суверенна воля на гражданите

Изходът, посочен от В. Брезоев през 2012 година, е „в незабавния старт на широка обществена дискусия и активност за демократизиране, прецизиране и привеждане на законите за изборите и партиите в съответствие с Конституцията:
– за практическо гарантиране на конституционното право на гражданите да избират и да бъдат избирани;
– за равни права при издигането, регистрацията и участието на всички политически субекти – независими кандидати, граждански организации и партии;
– за законова (медийна, финансова и материална) равноосигуреност на всички кандидати от страна на държавата“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 116).

Волно или неволно, това сложно изречение отразява парадоксалната ситуация в нашата държава. Въпреки и основателно предложения незабавен „старт на широка обществена дискусия“, такава дискусия и до днес не е стартирала. Активността „за демократизиране...в съответствие с Конституцията“ не е най-адекватна за България и до днес, защото чл. 12 алинея (2) на Конституцията позволява политическа дейност „само на политическите партии“. И трето – равни права като „политически субекти“ трябва да имат преди всичко избирателските самоорганизации, защото „граждански организации“ има всякакви.

Изследване на разумността на участието в избори

Изследването е на доктора по философия, граждански ангажиран политолог, Владимир Брезоев, от 2012 година. То цели „да спомогне за осмисляне на ролята на гражданите за подобряване на живота“. Акцентува се на идеята за управление в полза на всеки гражданин.

Анализът на политолога за случилото се на последните президентски и предпоследните за местна власт избори започва с оценката: „Нищо ново – партиите пак (се заблуждават, че) спечелиха, гражданите пак загубихме (наистина)...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, София, 2014, стр. 114). Оценката относно мнозинството граждани е валидна и за последвалите двукратно парламентарни избори, и за произведените през изтичащата година местни избори.

Участващите в изборите подкрепят партиите. Затова много партийци искат да ни задължат всички да сме участващи. Защото смятат гласуващите за свои хора. Надяват се, че и негласуващите досега, хващайки дългата бюлетина, не биха могли да се измъкнат изпод голямата „тяга“ и също ще тръгнат по „правия“ път. Направят ли го, няма как да е другояче, защото партийците ни не признават нито чиста бюлетина, нито на кръст задраскана. Никой не може да прекърши увереността им, че са автентичният „елит“ на обществото. Така ще е, докато ние, електоратът, за управлението нямаме право на чуваема членоразделна реч, а само – на бюлетина.

* * *

В. Брезоев пише, че е необходимо избирателят да прави политика по конституиране на институциите на държавата, които да осигуряват неговите индивидуални права. Добре е казано като политическа цел. А какво е средството за постигане на реализацията на тази най-важна политическа необходимост на съвременността? За този автор, средството за постигане на целта е познаването на кандидатите. „Колкото по-добре гражданите познават кандидатите, толкова по-съзнателно ще направят своя избор. Следователно изборите ще са „политически и социален акт“ само когато избирателят знае за кого и за какво гласува. И ако той наистина има добра ориентация, ще бъде мотивиран заедно с другите да конструира институциите на държавата, да им делегира своята легитимност. За да им търси помощта и да има право да ги контролира и санкционира именно политически и граждански“ (пак там, стр. 115).

Абстрактно вярно! Конкретно – нереализуемо! Не само липсва синтезът, но не достига и анализът. Защото само с бюлетина не може нито да се конструира, нито да се контролира. Защото, при наличната избирателна система, нито е възможно гражданите добре да познават кандидатите, нито доброто познаване е достатъчно. Зачислен ли си в нямото съсловие, собствен избор нямащ. Дали ще ти предлагат неподходящите кандидати партии, или това ще прави някой НИК, собственото ти унижение все е действително. Неламтящи за власт НИК-ове може да предложат и по-добри кандидатури, но без избирателски контрол и това не е сигурно.

И инцидентни площадни събрания не могат да помогнат. Или, и да помогнат някой път, ще е случайно. Изборът ти ще е по-съзнателен, когато имаш право сам да предлагаш и да отстояваш предложенията си. Щом като делегираш „своята легитимност“, най-първото ти естествено право е най-напред сам да можеш да предлагаш „на кого“ да делегираш. Отделен е въпросът кои и колко избиратели, и откога едни или други ще започнат да го правят. Правото на всеки равен пред закона трябва да е неотнимаемо. Всичко друго по този въпрос е от Лукавия. Надеждата за граждански контрол чрез НИК-ове също е илюзорна. 

Дано новата 2016 година пробуди повече последователи на идеята на В. Брезоев за истинска демокрация. Дано техните надежди станат по-реалистични!

Дискриминация и посредственост

Тревясалите през 70-те години улици в български села буренясаха под големите грижи на НАПС-а и трънясаха под още по-големите на Ликвидационните съвети. Заглъхналите полуразрушени училища са наследници на заглъхващите от 60-те и 70-те години. Къщите с избодени очи вместо прозорци също са рухващи приемници на полуопустелите, с перманентно спуснати пердета, от третата четвърт на XX век.

Дискриминацията на населени места бе прокламирана от дяда Тодора още през 60-те години. Той обяви много от тях за селища със затихващи функции. И тишината ускорено ги завладяваше. Заинтересованите от поддържане на знойните междуселски пътища постепенно оредяваха през цялата втора половина на века. Салоните на селските читалища, където в следвоенните години кипяха политически и естетически страсти, бяха отстъпвани на грапави жаби, мишки, прилепи и невестулки.

Масата дребни собственици се концентрира на места, видими за държавата-работодател. Мнозинството от тях, избягвайки в течение на десетилетие от опитите да бъде въвлечено в обобществявано производство, изведнъж пожела предпочитание на държавната „борса“. Така измина четвърт век, лишен от протести.

Затишие пред буря... Но бурята не се оказа очистителна!

* * *

Днес обикновеният човек малко разчита на взаимно доверие. Той остава забравен скитник из гражданската пирамида. Гази социалната пепел, трие прашни очи и чака да прогледне чрез телевизионния екран. Апатичен, обезверен, а все му се иска да доверява. Доверява се чрез уличната тълпа. Примирява се да е унизен, но не и осмиван. Не вярва, но и не възразява политически да го моделират. Прекланя глава пред главния и настървено спори с равния, опитващ се да е самостоен. Предпочита собствена ценностна система, но да не му се налага пред по-известни да я сам отстоява. Вън от неговото лично обкръжение миналото му е безразлично. Предпочита да го задължат да гласува, за да не носи и пред себе си отговорност защо и за кого е гласувал.

По отношение на лозунгите възрастните са скептични. А младите – в мнозинството си – по-скоро безразлични. Възпитавани са в духа на Питър Дракър, но пак от обществото чакат спасение. Търсят право на недосегаемост, но не се свенят да посягат към другостта. Колкото повече безпартийните се примиряват, че сме в състоянието с „гета“, толкова повече партийците се чувстват от европейски мащаб.

Партийци излъчват политическата посредственост. А посредственият политик е опасност за обществото. Голяма опасност е посредствеността на партийния морал. Липсва му самокритичност. За десетки години стотици премълчани далавери – оттук страх и обезверяване, растяща престъпност и безнадеждност. Жажда за прав път – преклонение пред ярка самонадеяност, страх от нестандартни идеи; недоверие към самостоятелно мислещите и презрение към дисциплинираните.

Партиецът власт бленува. Поведението на партийците спрямо овластените се налага като норма. Посредствеността количествено се умножава и качествено се обогатява. Партийци и безпартийни се ценят предимно по тяхната лоялност. Качествата на партийните кадри, които преобладават, са критикарство към опонентите и готовност за противопоставяне на тях.

Очистителната критика – в забвение! Към самокритичните – с презрение! Докога?

Прелюдия към разрухата

Повдига Чавдар Добрев стар въпрос: не трябвало ли реформирането на изпадналия в криза социализъм да започва, вместо с преустройство в политиката, със смяна на икономическия модел? Трябвало, първо, да се осъществят промени в икономическия модел, да се разширят правата на свободния пазар и конкуренцията на производителите и да се въведат нови правила за функциониране на икономиката. А малко ли промени се правиха по време на трийсет и три годишното управление начело с Т. Живков?!

Вероятно, Ч. Добрев има предвид по-дълбоки от несвършващите реформи в икономическата ни система до края на 80-те години. Но такива промени трябваше да засегнат не само работещите и често неспазващи правилата за работа, а и пресъздаващите правилата. Това означаваше къртовски труд от всички. А мераклиите за работа непрекъснато намаляваха. Умножаваха се мераклиите да разпределят и особено желаещите да преразпределят.

А не е излишен и въпросът, имало ли е у нас истинско социалистическо разпределение? Не са малко свеждащите социалистическото разпределение до преразпределението. Всичко правено в икономическата сфера у нас през тогавашните 45 години бе в името на социалистическия принцип за разпределение според труда, но и след всички живковски реформи приложението му си остана половинчато. А като оставим на страна заплащането, бяха ли в точния смисъл на думата собствеността и организацията на труда социалистически?

Виновните за, по същество безплодните, 25 години реформи до така нареченото преустройство на НРБ са много, но точно за безспирността им Т. Живков има най-голяма заслуга. И заради постоянната реформаторска, не му стигаше времето за организаторска работа. Ако при Червенков се фаворизираха контролът и проверката на изпълнението, при Т. Живков те в значителна степен останаха на самотек. Вместо да си вършат работата, много хора предпочитаха да си седят в канцелариите и да си преразказват вицовете за Живков.

* * *

Според Чавдар Добрев, „социализмът на XXI век е призван да намери хармонията“ между ценностите свобода и справедливост. Призван бил отново да осмисли „казуса, според който без свобода равенството възстановява несправедливостите и пирамидалната обществена структура. Да намери решение как да бъде отхвърлено самоволното и неограничено насилие...“ (Ч. Добрев, „Тодор Живков в профил и анфас“, сп. „Ново време“, 2015, бр. 5-6, стр. 141). Каквото и да намисли който и да е век, борбата с насилието изисква равноправие на хората.

От цитираната работа се разбира, че Тодор Живков е допринесъл за възхода на България, защото не е бил чужд на прилагането на определена доза насилие. Ако е така, няма ли по-оптимална от дозата на Живков?

Авторът по-нататък се самоцитира в по-друг смисъл. „Живков знаеше превъзходно традиционните слабости на българина – безропотността, нагаждането към силния, търсенето на най-близка материална изгода, лесното приспособяване. Трябва да подчертая: играеше върху народната воля като велик майстор на фолклорното изкуство! Той, който беше напорист и уж безапелационно твърд, остава в биографията на XX век като идеолог на историческия компромис“ (пак там, стр. 143).

Но от компромиса до безпринципността и безгръбначието има половин крачка. А съчетани с български мерак за величие и преклонение пред силния наставник, те „трасират“ панорамен път към падение.

Алтернативи и субекти

Според доц. Иво Христов, въпреки безспорните си достижения, българският социализъм произвел социална маса, която не е субект на собствения си живот. В съчетание „със селските атавизми“, този неин генезис произвел зависим и манипулируем социален „материал“, нямащ адекватна представа за света и себе си. Тъй като селяните оказаха много по-голяма съпротива от гражданите на превръщането им в материал, може да се спори чии атавизми са способствали повече, за да стане „материалът“ за социалните трансформации удобен.

По-важен е резултатът. „Резултатът бе и е, че този доминиращ социопсихологически профил на основни групи от „населението“ няма как да произведе критическа субектност и трайно, осмислено алтернативно политическо поведение. Всъщност социалната пасивност и лесно поддаващата се манипулируемост на големи социални групи е базисната предпоставка за липсата на реална алтернатива на номенклатурния преход у нас...“ (Доц.. д-р Иво Христо, „За характера на кризата“, 16 юли 2015). Селските „атавизми“ нямат значим принос за тази липса. Подлизурството и чуждопоклонството на българското гражданство имат много по-голяма роля в нейното увековечаване.

По мнение на доц. Христов, за недопускането на реална поява на други социални алтернативи в решителна степен са допринесли приватизациите, имитациите на народни революции и в „по-ново време“ мероприятието „протести“. Но допустима ли е „реалната поява“ от гледна точка на самия Иво Христов? Надеждата е в „критическата субектност“, но има и критична масовост. Сега, смята Иво Христов, „последното нещо, което може да мобилизира големи групи хора, е тъкмо политиката, политическото действие и различни политически проекти...“ Владимир Брезоев е на обратно становище. Може би, истината е по средата.

Но „критическа субектност“ и необходимата политическа активност на заинтересованите от същинска политическа промяна не може да се появят в развита и устойчива форма, ако в зародиш ги „повиваме“ със съвременни социологически догми. Няма да ги има, ако свеждаме функцията на „електората“ до „рекрутиране и движение в йерархията“ на „политическия слой“ и до натиск отдолу чрез уличен рев. Устойчивите „вериги за социално действие“, които, според доц. Христов, „електоратът“ днес „не може да мобилизира“, трябва не само да се мобилизират, за да налагат промяна, а да функционират постоянно, включително и за да осъществяват необходими промени. Безспорно, постигането на такова състояние изисква промяна на избирателната система – и то не техническа, а политическа. „Технически“ по своя характер са обсъжданите тази година проблеми на гласуването. Същностен политически е въпросът за правото на избирателите да номинират кандидати за избиране. Без такова право на всеки желаещ да предлага избирател няма равнопоставеност на гражданите, а „демокрацията“ е куха. А с приказки относно плебисцит за организационно-технически въпроси по гласуването се маскира отричане на основополагащото право на нашия народ сам да си утвърждава и променя конституцията.

* * *

Общественият интерес „не се привижда като личен...“ констатира доц. Христов. Така е, защото лишеният от обществено-политически права и отговорности се чувства лишен и от възможност за смислено участие в политическа дейност. Истински позитивна политическа дейност е точно защитата на обществените интереси.

А на лишения от смислена за него роля в нея честен човек предоставят да гледа евтини политпредставления. Той намира спасение на душата си от тях като не се интересува от такава „политика“. Когато искат и да го задължават да „участва“ в нея само като зяпач, не му остава друго, освен да я мрази.

На политическата сцена у нас царува странен синтез на бабаитлък и раболепие. Дори и да е смешен, той доскучава даже и на раболепните зяпльовци. Много хора му подражават, но едва ли някой може да му се радва.

Изводът, който доц. Христов прави в своята работа, е, че може да разчитаме само на „значим външен геополитически интерес, който да е заинтересуван“ нашата територия „да остане българска“. Значи да си останем чакащи външен месия. Така ще продължим да се влачим след големите. Ще останем „предано кученце“ на великата сила-покровител.

Ще продължим ли да упрекваме срещащите трудности, но съпротивяващи се на такова съществуване съседи? Завистта ли ни води или страхът да не ни сполети съдбата на опиталите по друг начин сърби? Няма ли поне идващото след нас поколение да отхвърли властващото в България безгръбначие?