Пазители на властта – „затихващи“ държави

По-малко държава в държавите – разнообразие от цели за удари на свръхдържавите! „Затихващи“ държави сипят бомби по много континенти. Държавата „нощен пазач“ става денонощен континентален пазач.

„Кучето пазач“ – гражданско общество лае. Денонощни пазачи давят. Олигархията кожи продава!

На адептите да е вечно честита „демокрацията“!

П. Тодоров

Демократизация и гражданско общество

Хегел се счита за създател на теорията за гражданското общество. В двата века след неговата „Философия на правото“ тази категория приема различни превъплъщения. Плагиатска България не се разминава с тях и до днес. 

Гражданското общество е прокламирано като защитник на естествените права на гражданите. – Българското „гражданско“ общество защитава предимно партиите.

Поначало гражданското общество се изявява като връзка, общуване на индивидите чрез системата на потребностите и разделението на труда. – Българското „гражданско“ общество по-малко свързва, отколкото разединява индивидите.

Хегел включва в гражданското общество връзката на индивидите чрез правосъдието. – Българското „гражданско“ общество се стреми към диктат над правосъдието.

Създателят на теорята за гражданското общество определя индивидите в него като равни субекти на правото. – Българските партийци приеха в парламента закон, който забранява на мнозинството българи да гласуват за основополагащите правни норми на държавата си: за държавното устройство; за правосъдието. Българското „гражданско“ общество е глухо и сляпо за това неравноправие.

Според теорията, централно място в структурата на гражданското общество имат икономическите групировки и банките. – В България „гражданското“ общество протестира срещу тях. Не стоят ли зад протестиращите групировки и банки?

Отъждествяват гражданското общество с неполитическата сфера на обществения живот. – А доколкото го има в България, то често се проявява като оръдие на едни политически сили срещу други.

Съвременни теоретици определят гражданското общество като зряло общество, функциониращо по собствени закони и разполагащо с механизми да подчини политическата власт на своите интереси и воля. – Днес то прави това. Подчинява политическата власт като се съюзява с нея, изключвайки мнозинството граждани от себе си.

Интерпретацията на гражданското общество като съвкупност от неправителствени организации също не го характеризира като демократично общество. Много от НПО са „неполитически“ организации, осъществяващи партийна политика. Има партийна политика, финансирана от икономическа олигархия чрез неправителствени организации. НПО не са еманципирани от партийното политическо съзнание.

Партийни НПО, партийни журналисти, партийни юристи и какви ли не адепти на партокрацията  се представят за „гражданско“ общество. Проф. Добрин Спасов навреме ни предупреди, че това общество е мъглявина. Но ние слушаме само задгранични европейци!

Политически пазар и компрадорска „демокрация“

Политиката, истинската политика, не може да е пазарлък като днешната. Като отношение към обществената необходимост, към бъдещето на обществото и хората, истинската политика не може да не е и стремеж към човешко единение. Затова политиката трябва да е равностоен противовес, а не подражателка на пазара.

В България, както винаги, политиката е купешка, подражателска, плагиатска. Затова много хора не искат да гласуват. За много, нямайки убеденост, че има кого да избират, продажбата е единствено различна от пълното безсмислие на участието в гласуване. Не липсват и търсещите възможност да гласуват за пореден месия.

На пазара се предлагат стоки, на изборите – харизми. Има избиратели, капризни като много купувачи. Осъзнават безполезността на партиите, но не и на „спасителя“-популист. В съюз с медиите „спасителят“ е своеобразен магнит.

Към съюза си с медиите партиите прибавят и този с парите. Всички очакват печалба, но на изборен пазар не може без губещи. Политолози не спират да ни съветват да избираме „автентичния“ елит. Партийният персонал безапелационно отстоява елиминирането ни от процеса на излъчването на кандидатите за избиране в органите на държавната власт.

Гласът на противниците на тази система партокрацията узакони за четвърт век като „недействителен“. Сега ни обещава да го удостои с атестат „полудействителен“. За носещия белезници и букаи, свалянето на белезниците вече е напредък. Ръцете му ще са свободни и ще може да пуска бюлетината на благодарността за извеждането му от състоянието на абсолютна политическа недействителност и за подарената му възможност, макар и принадлежащ към нямо съсловие, да изразява непозволеното му с артикулация чрез ръчна манипулация.

Криза и спекулации

Държавата ни е в криза. Държавата е без суверенитет. Суверенът е безправен.

Суверенитетът предполага политическа култура. Тя все повече не ни достига. Политическата култура се придобива в политическа дейност. Политическата дейност за „суверена“-български народ е табу, наложено му от избираните от него властващи партийци.

Субективно – отношението на мнозинството избиратели към политическата дейност е негативно. Обективно – това отношение е опора на партийния субективизъм и произвол. Така партийци властват „в името на народа“ и берат плодовете на произвола. Сърцевина на политическата дейност е станало споразумяването в името на самооцеляването на партийния персонал, а не удовлетворяването на обществената потребност от съдържателна обществена дейност за постоянно обезпечаване на условия за развитие и реализация на българската електорална „популация“.

Светът продължава да се глобализира. Партокрацията настоятелно се саморекламира, електоралните нагласи бавно ерозират. Има още хора, които съвестно си вършат работата, но това кара останалите все повече да ги подозират. Така тези останали заобикалят всеки закон, който им пречи да спекулират.

Индивидуализация и социализация

Демокрация само с индивидуализъм не става. Съвременната „демокрация“ се ръководи от идеята за значимостта на индивида в политиката. Но едни се смятат за значими за нея, считайки другите за хора без съществено значение, аполитични, искащи при всяко гласуване всичко да им се обяснява като за първи път, незнаещи защо и за кого да гласуват.

Обществените интереси са загърбени от партийците, но на думи едни от тях ги отминават, а други ги споменават. А тезата за спасение без обществото не издържа проверката на времето и две десетилетия. Тя се опира на идеята за правата на човека, но игнорира политическите права на мнозинството от хората. Разчита на износ на „демокрация“ с поставяне на опонентите в изолация. Резултатът е не демократизация, а деградация на „ощастливените“ с такъв внос общества.

Без задължения и отговорност, без принадлежност на индивида към общността, правата губят действителното си значение. С аполитичност не се постига демокрация. В Атинската морска държава гражданите, „въпреки че всеки е зает със собствения си занаят, също добре разбират от политика“ (Перикъл).

Индивидуализацията има значение за демократизацията само в единство със социализацията. Истинската индивидуализация поражда необходимост от социална реализация.

Пею Папийски

Култура и неолиберална демокрация

Партийната политическа система функционира под патронажа на олигархията. За да лобират за олигархията, способни щедро се награждават. Тази система формира органи на държавна власт с подкупвани избиратели. Опира се на корумпирани чиновници. Финансира се чрез субсидии от бедните и подаръци от богатите.

Докога ще бъдем с нея? Солженицин казваше, че ако не можеш да противостоиш на злото, би могъл поне да се разграничиш от неговите съучастници. Докога ще разчитаме на ежедневна опека и дребнаво ръководство? За нас всяка промяна в съотношението на великите сили е „освобождение“.

Отстояваме правата на близките, но не и на ближните. Злоба и подлизурство ни обладават. Нагласите на компрадорите ни заслепяват. Плановете ни лесно се прекрояват. Инициативите при височайш знак се преустановяват. Съперниците ни, особено близките, неумолимо заклеймяваме. Към благодетелска ръка бързо се устремяваме.

Петко Тодоров

"Празнични" въпросителни

Наложителни са въпросителни изречения. Най-нов повод е краткият спор между водещия телевизионното предаване "Панорама" и Филип Станев на 20 май 2016 година. Водещият Бойко Василев подкрепи критици на предложението за провеждане на национален референдум едновременно с предстоящите избори за президент на републиката. Откриват основание за критиката в "противоконституционност" на някои от въпросите, изискващи отговор от гражданите на референдума. Същността на тезата за "противоконституционност" е прикривано твърдение за некомпетентност на българския народ да участва в политическия процес у нас. 

Филип Станев напълно логично се позова на чл. 1 от Конституцията на Република България, алинея (3), която гласи: "Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверинетет". Какво може да се каже при наличието на толкова категорична конституционна норма? Не са ли държавни институции избираните от нас народни събрания – велико и обикновено? Ако не са, тогава в какво качество приемат закони и ни определят задълженията, а за неизпълнението им – и наказанията? Ако не са институции, не са ли поне от народа излъчвани части от народа? Ако не са части от народа, какви изчадия адски са?

Какво противопостави на мнението на Филип Станев водещият журналист? Член 9 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, алинея (2). Какво постановява тази алинея? По същество постановява лишаване на гражданите (народа, суверена) от право на участие в осъщетвяването на най-съществената роля на държавната власт. В нея са изброени по точки въпросите, които не може да решава национален референдум. Не "не е целесъобразно", не "не трябва", а "не могат да се решават"! Избрали сме обикновено Народно събрание, за да ни каже през 2009-а година, какво не можем!

Не смятам, че е целесъобразно, нито е необходимо, всички изброени в точките на тази алинея въпроси да се решават чрез национален референдум. Отделен е въпросът, че въпросите не се решават, а на въпросите се отговаря и отговорите може да водят към разрешаване на едни или други проблеми.

По-важно е, че конюнкцията на тази алинеия (2) и алинея (3) на същия член 9 от този закон, приет преди 7 години, онищостява, или, ако за някого е по-благозвучно – анеантизира, или, за друг – по-категорично – унищожава, казаното в предходната алинея (1) на този член, че национален референдум се произвежда "за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение от компетентността на народното събрание". Защото алинея (3) звучи по-тотално: "Не могат да се подлагат на референдум в тяхната цялост кодекси и закони, които уреждат изцяло материята в дадена област". Ето ви отново жив или възкръснал тоталитаризъм! Какво значи това? "Ти, народе, може и да мислиш нещо относно някой детайл, но за целостта сме компетентни само ние".

Какво значи цялост на "дадена област"? И атомът е цялост, и молекулата, и клетката. Всяка наука изследва цялости и области и от по-голям, и от по-малък мащаб. Използването на неопределени, "разтегливи" термини е предпоставка за всякакъв произвол.

Докога, български народе, ще вървиш след свои парвеню-шарлатани?! Вярно е, че не всички са еднакви. Но ето вече трето обикновено Народно събрание, след гласувалото представения правен буламач, продължава да си функционира, без да се интересува от това драстично пренебрежение към правата на суверена! Затова Слави Трифонов, Филип Станев и техните колеги имат морално основание да поставят по-цялостно въпроса за правата на суверена. Но доколкото точка 1-ва на алинея (2) от член 9-и на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, обнародван на 12-и юни 2009 г. се използва като щит срещу всякакви опити за съществено пряко участие на суверена-български народ в осъществяването на държавната власт, трябваше с този член да се започне. Естествено, при положение че предложенията са внесени и гласувани в Народното събрание, връщането назад е неуместно. Но нищо не пречи на тези инициатори, успели да съберат стотици хиляди подписи, да направят преди референдума анкета сред зрителите на тяхното предаване с въпрос: "Съответства ли разпоредбата на член 9, алинея (2), точка 1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, гласяща, че чрез национален референдум не могат да се решават въпроси от компетентността на Великото Народно събрание, на член 1, алинея (3) от Конституцията на Република България, или е противоконституционна?"

При отговор, че не съответства, и ако властващите не се съобразят с него, е необходимо всенародно излизане на площадите и улиците. Моето мнение съвпада с това на 36-те български избиратели в "Обръщение към Министерския съвет", публикувано в тази рубрика на 29 август 2013 година.

За свободата, законите и съдилищата, за престъпленията и за наказанията

Понеже сме силно заразени от чуждопоклонството ще се включим в дискусията за правата и свободата, за тишината и чуваемостта като повече използваме написаното от другите.

Стилян Палихорски: Отдавайки, напълно основателно и съвсем по човешки, почит към паметта на убитите по време на януарските атентати в Париж през 2015 г. и осъждайки атентаторите, лидери на Европейски съюз не пропуснаха демонстративно да се отъждествят с богохулници, безсрамно подиграващи се с религиозните чувства на много стотици милиони мюсюлмани и християни от цялата планета. Вместо да стигат до такава самоидентификация, много по-наложително е европейските партийни лидери да помислят по въпроса за липсата на чуваемост за мненията на мнозинството граждани, вярващи и невярващи.

За да провокирам интереса към темата за свободата и престъпността, за законите и съдилищата, за работата на законодателите и  на съдиите, първо ще предложа два кратки откъси, с надежда, че може да се досетите кои са авторите, за кои съдилища се отнася:

За свободата като право и репресия: „С отказа от свободата, дори от възможността за свобода кореспондира предоставянето на свободи там, където те засилват репресията. Заплашителна е степента, до която на населението се разрешава да нарушава мира навсякъде, където все още има мир и тишина, да бъде свадливо и да обезобразява нещата, да фамилиарничи, да нарушава добрите обноски. ... все по-голяма част от населението става огромна публика по неволя – пленена не от някакъв тоталитарен режим, а от свободите на гражданите, чиито средства за забавление и ободряване принуждават Другия да участва в техните звуци, гледки и миризми.”

За законите и престъпленията: „Съдилищата ни са задръстени и нищо чудно, тъй като много хора чакат от тях не просто да раздават правосъдие, а да преразпределят богатство. Мисля, че не това са имали предвид творците на конституцията, когато са създали тази прекрасна съдебна система. Някои от налудничавите съдебни дела, за които четете, са просто нелепи. Като например за онзи крадец, който влязъл с взлом през таванския прозорец, а после отишъл да съди собствениците, че бил паднал и се наранил. Или пък за учениците, които завели дело срещу колежа, защото им било обещано, че обучението ще бъде лесно, а то се оказало трудно. Тези истории са истински, колкото невероятни да ви изглеждат. Но те по-скоро могат само да ви разсмеят. Нас ни задушават сериозните съдебни дела, където се присъждат милиони и дори милиарди. Те притискат приличните компании (и граждани), блокират конкуренцията и струват на данъкоплатците милиарди ..., с които се поддържат съдилищата.”

Оказва се, че данъкоплатците издържат съдилища, които вместо да раздават правосъдие, като преследват престъпниците, само отглеждат престъпността. Оказва се, че законодателите създават закони, които защитават повече интересите на престъпниците, отколкото на добросъвестните граждани.

Eдин кратък откъс от написаното около 1660 година убедително ни обяснява защо в България кражбата процъфтява на всички нива. В глава Х, За наказанията, от книгата на Уилям Пети „Трактат за данъците и таксите” пише: „Използвани наказания освен паричните глоби са: смъртно, осакатяване, затвор, публично опозоряване, силни болки и изтезания. Ние ще настояваме за паричните глоби и другите ще ги разглеждаме само като възможност да бъдат заменени с парични глоби...

Обаче възниква въпросът: с компенсация от колко пъти е необходимо да се наказва, например джебчийската кражба. Мисля, че е добре за отговора на този въпрос да се изясни от някои опитни познавачи на тази дейност, колко често средно се залавят крадците. Ако се открива само един от десет случаи, то компенсация даже в седемкратна сума би давало добра печалба, а десетократната сума за възмездяване би била само просто компенсация. Поради това възмездяване в двайсетократна сума, ще представлява възмездяване в удвоен размер, т.е. два пъти повече от това, което допуска риска, ще бъде правилно установено отношение между санкцията и щетата и правилната мярка за наказание.

И без съмнение възмездяването в удвоен, утроен, четирикратен и седемкратен размер, споменавани в Мойсеевия закон, трябва да се разбира именно по този начин, защото иначе кражбата би могло да стане много изгодна и законна професия.

Следващото, което трябва да се разреши,- това е колко части от многократното възстановяване трябва да се даде  на пострадалия. На това аз отговарям, че той никога не трябва да получи повече от една част и даже по-малко, за да го приучат да бъде по внимателен и предпазлив, три части трябва да се дават на този който е открил крадеца, а останалото трябва да отиде за задоволяване на обществени нужди.”

Това е съвет от човек, който е показал изключителни знания и умения в различни области. Уилям Пети е изучавал латински, гръцки, френски, аритметика, геометрия, астрономия. Математиката изучил до нивото в което се намирала тогава тази наука. Енциклопедист, който се занимава с картография и изучава медицина и право. В Амстердам работи като ювелир и изготвя оптически прибори. В 1650 г. получава степен доктор по физика, става професор по анатомия.

В края на същата година става много известен със случая Елен Грин. Пети взема за своите анатомически изследвания трупа на Елен Грин, която е обвинена в убийство на детето си и е обесена. Когато доктор Пети започва изследванията установява, че в тялото все още има живот и успява да я възкреси. Използва случая, за да извърши и опише наблюдения по анатомия, физиология и психология. Доказва невинността на обесената и организира събиране на средства в нейна полза.

Става много известен и е поканен за лекар при главнокомандващия на английската армия в Ирландия. Освен като лекар се проявява и като успешен предприемач. Земята на непокорните католици била конфискувана от Кромуел, за да се продаде и да се покрият разходите по войната, да се раздаде за заплати на войниците. Спешно трябвало да се изготвят карти. Доктор Пети организира картиране и земеразделяне на цяла Ирландия. Започва от нулата, за по-малко от година го завършва. Неговите карти са били основен документ за съдилищата в продължение на 200 години. За разлика от картите при българското земеразделяне, които се подготвяха много години, но в много случаи не помогнаха на собствениците да си открият нивите.

Балю Бозалъшки

Делегиране на власт и организация

На тази страница са публикувани мнения по въпроси, засегнати в книгата на доктора по философия Владимир Брезоев. В изказаните мнения преобладава стремежът да се запълват празнотите и уточняват неяснотите в изложението на автора на изключително важната тема. Целта на групата „ОАЗИС“ е напълно добронамереният диалог.

Владимир Брезоев критикува партиите и държавата, че чрез партийни правителства, парламенти и президенти в предизборните кампании „едностранчиво експонират своите и крият останалите кандидати...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 132). Възможно ли е криене от избирателите, ако те сами номинират кандидатите си? От никого не може да се крие предложеният от самия него кандидат. Не може да скрият от него и кандидата, предложението за който на събрание за номиниране на кандидатите е получило по-голяма подкрепа от неговото собствено, и който е заел в листата пожеланото за собствения му фаворит място. Това е главното, а не запознаването със спуснати от национални комитети и партийни централи кандидати. Хората трябва да избират тези, които са опознали в процеса на работата им и са заслужили доверието им преди насрочването на съответните избори. Бедата е там, че народът има право да бъде само ням слушател на чужди предложения. В това отношение електронните номинации не са решение, защото може да бъдат скривани от него по-лесно. А и да прочете в интернет непознати имена, едва ли ще е ощастливен.

Кандидатурите издигани на събрания на записаните за гласуване във всяка избирателна секция граждани не може от никого да им бъдат скривани. Избраните номинирани от гражданите не биха могли и сами да се крият, за да не изпълняват ролята си на носители на „политическото и гражданското начало“. А докато кандидатурите са от чужди на избирателите номинации, низходящата тенденция на избирателската активност няма да ни липсва.

В цитирания от г-н Брезоев проект за нов закон ясно е казано, че издигането на кандидатури за народни представители ще „се прави от Национални инициативни комитети (НИК). Те са организации на граждани, партии или коалиции. Създават се, за да равнопоставят всички участници в изборите, като предоставят правата и задълженията, които имат партиите и коалициите и на всички останали граждани...“ (пак там, стр. 134). Щом ще бъдат национални, а не по избирателни райони, тяхната близост до избирателите не е сигурна. На колко и на кои граждани ще станат организации непартийните НИК не е ясно. Няма ли да се окажат истински представители само на т. нар. „автентичен елит“? Няма ли да са граждански много по-неконтролируеми, отколкото партиите и коалициите? А борещите се за власт партии едва ли доброволно ще делегират правата си на инициативни комитети, равнопоставени с тези на безпартийните. Какъв натиск би ги принудил на такава отстъпка?

* * *

Трябва да помним предупрежденията на А. И. Солженицин. Взаимното предполагане на партиите е по-дълбочинно от тяхната несъвместимост. Възможно ли е при нашата политическа система да се преодолеят привилегироването на партиите и дискриминацията на гражданите, както пише В. Брезоев? Наивно е да се надяваме създаващи се за участие в избори и саморазпускащи се Национални инициативни комитети на безпартийните да могат успешно да противостоят на партийното обединяване в защита на настоящата система и да обезпечават равнопоставеност на гражданите. За да спасяват корумпираната си система, не само помежду си, а и със сатаната са готови да се съюзяват партийните лидери. Отдавайки, напълно основателно и съвсем по човешки, почит към паметта на убитите по време на януарските атентати в Париж през 2015 г. и осъждайки атентаторите, лидери на Европейски съюз не пропуснаха демонстративно да се отъждествят с богохулници, безсрамно подиграващи се с религиозните чувства на много стотици милиони мюсюлмани и християни от цялата планета. Вместо да стигат до такава самоидентификация, много по-наложително е европейските партийни лидери да помислят по въпроса за липсата на чуваемост за мненията на мнозинството граждани, вярващи и невярващи.

* * *

Книгата на В. Брезоев има и достойноството да предизвиква още много въпроси. Някои са много важни. Защо е необходимо да се запазва пропорционална избирателна система, ако всички кандидати ще се представят от НИК и след избори НИК ще са разпуснати? Кому ще са потребни резултантните пропорции? Защо да не се въведе изцяло мажоритарна система, ако след изборите никой няма да има право да влияе на депутатите? Има държави с партии и напълно мажоритарна система. Защо ние да искаме и НИК, и пропорционална? Така гражданинът-избирател отново може да си остане с „много баби – хилаво дете“. Не е ли това в полза на т. нар. „автентичен елит“? С какво 15-те граждани, които ще имат право да учредят НИК, ще гарантират по-добро качество на кандидатурите, отколкото една партия или коалиция с 15000 регистрирани членове? Дори и да има списък на 3000 подкрепящи даден НИК избиратели, каква ще е политическата реализация на другите 6 или 7 хиляди, необходими за избирането на 1 кандидат за народен представител?

Демократизирането на подбора за издигане и избиране на кандидатите В. Брезоев свързва с електронния подход и нови критерии за номиниране и за мажоритарно подреждане на пропорционалните листи. Казва се, че главното в предлагания подход е „кандидатите да се предлагат от всички пълноправни граждани“. В подкрепа на действия за реализиране на тази идея написах тези редове. Но целта не може да се постига по предварително определените „критерии“ за подреждане на кандидатските листи. На предходни места в тази рубрика е показано, че „критериите“ са много неопределени. През втората половина на XX век разчитахме на толкова „определени“ критерии и с тях през кризата стигнахме до катастрофа. Вековната ни история доказа безплодието на такива критерии.

Критерии и номинации

Повече внимание заслужава въпросът за номинациите на кандидатите за избиране в органите на държавната власт. Трябва да стават по достъпен и лесен за желаещите начин. Кой ще уведомява обикновения избирател за най-подходящия НИК, на който да израти предложенията си? Кой и как ще гарантира, че всяко написано в интернет предложение за номинация ще бъде включено за подреждане в „кандидатските листи“? Контролът на стародавните предизборни събрания за издигане на кандидатури беше много по-надежден. Те могат и да номинират, и да подреждат. За пресяване на предложенията може събранията да избират делегати за делегатско събрание на целия избирателен район, което да подрежда неговата листа.

За участие в такава среща на делегатите може да не се плаща. Сега изборните разходи растат, за да противодействат партийците на снижаващото се участие на избирателите в гласуването. Партийните политици търсят спасение във всякакви твърдения с полезни за доказване, че причината за това е вън от партийната система, обясняния. Разходите приемат все по-ирационален характер.

Петко Тодоров

Изборно законодателство и независимост на избраните

Тезата на доктора по философия В. Брезоев е: автентичният глас на хората да въведе в органите на властта автентичния „елит“. Като нямам понятие за „автентичен елит“, искам да изразя мнение за автентичния глас. Как ще се разбере автентичният глас, когато хората са лишени от право на чуваемото и разпознаваемото му изразяване. Нямат такова право нито писмено, нито устно. Изразяване на мнение по политически проблеми те могат да осъществяват с участие в протестни демонстрации. Това е само абстрактна възможност, защото на протести обикновено може да се чуе истинското мнение само на единици и тълпата помита несъгласните с тях.

На български избори „несъгласният“ автентичен глас се счита за недействителен. Значима реалност са само бюлетините на съгласните. Осигуряването на признание за политическа действителност на несъгласните считам за най-наложително. Настоявам, г-н Брезоев, призовавайки всички описани от него фактори като НСНБ, организации на гражданите, НИК-ове, ЛОМ-ове, автентичен „елит“, медии, институции и т.п., да помогне за постигането му. Защото споменатите опосредстващи автентичността звена не са малко, но остава неясно  къде може да се чува гласа на несъгласните. За да е катализатор на политическа активност и средство за изява на политическата позиция на гражданите, каквато и да е политическа гражданска организация трябва да извоюва това човешко право.

Пею Папийски

Анахронизми

Защо поставихме цитатите от автора на „Трагичното“ и „Смешното“ в рубриката „Опозиция...“?

Защото през XXI век предложение за задължително гласуване може да е продукт само на мислене, пораждащо анахронизми като „Велико народно събрание“. Въвеждането му е заченато от същия тип мислене, избрал ни за подарък Велико народно събрание, служещ за върховно оправдание на десетилетно буксуване.

И оправданията, и раждащият ги начин на мислене служат на едни и същи интереси на партокрацията. 

Защо, въпреки убедеността, че свикването на Велико народно събрание е анахронично, партокрацията не престава да настоява, то да се избере и да се свика, та макар и само за да се саморазпусне? Защо смятат, че българският народ не е достоен сам, с гласуване на референдум, да остави в историята тази, свързана с емоционалната му памет, институция? Защо, след като и сегашната конституция не му забранява да направи това, а, обратно, постановяа, че никакъв орган или институция не може да си присвоява народния суверенитет?

Дали защото партократите народни представители не могат да четат? Не е изключено да има такива.

Дали не искат, все пак, да не пропилеят вероятността да бъдат избрани за Великото народно събрание и да останат в българската история като последните „велики народни представители“? Сигурно има такива.

Дали партократите не искат да признаят, че установяването на институцията „Велико народно събрание“ в края на XX век е било недомислие? И такива няма как да липсват: едни заради себе си, други заради бащите си.

Дали партократите не се страхуват от сянката на Тодор Живков, щом като по време на неговото лидерство, по предложение на студенти, е имало у нас референдум за конституцията? И такива се намират. А и бащите на сегашната конституция по тази причина ни върнаха към времето на Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов, които бяха вдъхновители на VI-то Велико народно събрание.

А кои са най-много? 

Най-много са заинтересованите от задължителното гласуване. За да могат да ни налагат да ги избираме. Защо народните представители отхвърлиха предложението да се проведе референдум за задължителното гласуване, а сега гласуват сами да ни го наложат? Защото ако народът един път каже думата си за свое задължение, ще си иска правото да го прави и друг път. Това се отнася и до правата. Ако народът веднъж се произнесе за правата си, гласувайки за промени в конституцията, ще придобие самочувствие да го прави и друг път. Партократите точно от това се страхуват. По-сигурни са за властта си като само те определят правата ни. Баламосват ни с референдуми по частни въпроси, рещаването на които, с помощта на специалисти, са избрани сами да осъществяват. Така прехвърлят собствената си отговорност на обеднелия народ. Второ, насрочвайки референдуми за някоя електроцентрала или далекопровод, за електронен вот, се надяват българският род да не е народ.

Ако VII-то Велико народно събрание се е произнесло, че никой няма право – ни орган, ни институция – да отнема народното върховно право, по логиката на партократите то или не е институция (тогава що за партократично чудовище е?), или само не е знаело какво прави. Тогава какво му е било „великото“?

А какво ще е великото на предлаганото VIII Велико народно събрание? Сегашните 240 депутати, плюс още 160 като тях. Да ни е честито, но не дай, Боже, да стане действителност.

Партократите ни задължават да ги избираме

"Зная, справедливци, вие сте градивната сила, енергията на съзиданието, вие правите живота. Мога дори тайно да ви завиждам, но какво да правя, когато не мога да съм като вас. Затова готов съм – и без да ми мигне окото – да предоставя световната история на всеки, който я пожелае, или както е в утринната молитва на Шопенхауер: „Благодаря ти, Господи, че не си ми възложил грижата за Свещената Римска империя.“ Но, моля ви, оставете ми правото на незнание, на знание за незнанието, без което не мога да си представя нито спокойната хармония на душата, нито уюта на духа. Това съм и друго не мога да бъда. Простете ми!" (Исак Паси, „Оставете ме да не зная!“, в-к „Дума“, София, година VIII, бр. 11, 15 януари 1997)

Искат незнаещите за своето незнание задължително гласуване по волята на партийците. Знаещите гласуват, когато има за кого.

Задължават ни да ги избираме!

Думи във вестник „Дума“:
"На правото да нямаш мнение по това или онова днес гледам като на хигиена на духа, 
като на мъдра и спокойна хармония на душевните сили, от която имам нужда, а не като на незнание, което заслужава порицание..."

                                                                         Исак Паси

Кой кому е длъжен

Нямаме думи за безсрамието на българските народни представители, подкрепили въвеждането на задължително гласуване.

Да си припомним думи на класика на българската естетика:
"Сега вече ми е ясно: липсата на становище по един или друг въпрос – и не просто защото не го познаваш, а именно защото го познаваш, и то достатъчно добре, е човешко право, което никой не може да ти отнеме и на което никой няма право да се надсмива..." 

                                                     Исак Паси

Възможности на гражданите да избират и за политическата им изява!?

В. Брезоев е за „принципно различна, автентична гражданска организация“. Тя трябвало да организира участието на гражданите в изборите и да създава възможности за политическата им изява. А след още едно изречение разбираме, че тя могла също да изиграе и значима друга роля. Това е ролята на „организация, за научно-методическо и организационно-политическо подпомагане на широкото гражданство и на организации на гражданите, които обаче за разлика от монополните партии целят да бъдат избрани елитните представители на цялото общество. Иначе казано, необходим е граждански флагман за правене на политика и организиране на инициативи и политически проекти на гражданите.“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 118).

Веднъж – организация, организираща участието на гражданите в изборите, после – организация за подпомагане на организации на гражданите, накрая – флагман! Всеки флагман предполага други, нему подобни и равняващи се по него. Значи и той трябва да участва в организирането на избиращите граждани, и пример на другите да дава, и от многостранна помощ да не ги лишава. Остава неясно, колко вида политически организации следва да имат гражданите! Колко баби ще акушират при излъчването на „автентичния елит“? Бог знае къде ще отиде самостойността на политическата изява на гражданите!

Вече 70 години широкото гражданство е почти перманенто включено в курс за „научно-методическо и организационно-политическо“ обучение, водено 45 години от партията-ръководителка и 25 години от нейните дъщери-партии, политолози, журналисти и шоумени. В резултат на това многогодишно обучение, подпомагано и от училището с преподаване на обществознание, общество и личност, етика, основи на правото, гражданско учение, свят и личност, философия и т. п., на произведените през октомври 2015 г. избори 90% от протоколите на комисиите в София – сбъркани! Съответно – протоколът на една, може би „флагманска“ комисия – върнат 40 пъти за дооправяне. Не е ли това заслуга и „подвиг“ на „автентичния елит“? Тия, които са били върнати за един протокол 40 пъти, да не би да не са учили в български вузове и училища? Къде ли другаде би могъл да търси „автентичния“ ни „елит“ Националният съюз за Нова България?

Става дума за резултатите при подчинените на Общинската избирателна комисия секционни комисии. А едва ли е на по-високо ниво компетентността у стоящите над общинските избирателни комисии в Пловдив и София! Европейският съюз ли им забранява като законодатели да предвидят създаване на районни избирателни комисии в най-големите общини на България? Взаимните обвинения на представители на БСП и ГЕРБ за многодневното предаване на секционните протоколи са еднакво неоснователни. Защото нито в кодекса „Фидосова“, нито в кодекса „Манолова“ е намерено правилното решаване на задачата. Дори и след много късно изразеното мнение на г-н Ч. Казак, че това трябва да се направи, представители на другите партии продължават да не признават грешката си. Достатъчно било да увеличат броя на членовете на общинските избирателни комисии. Драго им е където отидат – калабалък да ги посреща! А въпреки многократното правене на калабалък по улиците и площадите на големите градове, не помръдваме от края на евроатлантическата опашка!

Надежда „Нехаещ „елит““!

Примирявам се с не един парадоксален термин на г-н В. Брезоев, защото идеята и надеждата му за истинска демокрация са благородни. Но ми се струва, че той прекалява с термина „елит“. Ако под думата „елит“ г-н Брезоев разбира най-достойните българи, способни да ни водят към истински висоти, то тези най-достойни не може да са нехаещи.

Разбираемо е, че под думите „национален елит“ политологът Брезоев не може да има предвид легитимираните да ръководят нашия народ, защото в противен случай много написано от него се обезсмисля. Ако под „елит“ се разбират българи, смятани от техни близки или приятели за велики, то почти половината от гражданите у нас говорят, че децата им или приятелите им са гениални. Тогава идеята, че „съвременният елит.... трябва да предпазва гражданите и да създава условия за тяхната икономическа и житейска инициатива и реализация...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, стр. 118), следва да е перфектно реализирана! Защото повечето българи точно към това се стремят: да създават най-добрите условия за приятелите и роднините си. Ако и г-н Брезоев счита, че „съвременният елит... имплицитно е интелектуален...“ (пак там), то в какъвто и ред да съставим конюнкцията на това атомарно съждение с твърденията в предходните три изречения, изводът за истинност на осигуреността на условията за действителна реализация на нас, негениалната половина от българското население, ще е предпоставен. Но поне за политическата ни реализация такова заключение действително ще е абсурдно.

Ако под „елит“ се разбират така наречените от г-н Брезоев „ЛОМ-ове – лидери на общественото мнение“, то те могат само необратимо да ни скарат. Щом като легитимно избраните по конституция и изборни кодекси, институционализираните, не могат да ни сплотяват, може ли да разчитаме, че ще правят това неизбраните по реда на правото? Нали никой измежду примерно изброените от г-н Брезоев в статията му „Няма за кога да се отлага!“ ЛОМ-ове не влиза в първите три десетки на оповестените от БНТ, избрани в многостепенна анкета от гражданите за велики българи. След Стоичков във втората, там в третата десетка са имената на Азис, Иван Костов, Слави Трифонов, Волен Сидеров... Тези живи българи телевизионните зрители считат за най-велики. Може, несъзнателно, и да пропускам някой, но е факт, че никой от тях не е посочен в споменатата статия от г-н Брезоев като ЛОМ. Тогава на кого да вярваме?

Щом като не се доверяваме на легитимно избрания и няма общопризнат „елит“, приемем ли тезата на г-н Брезоев за мисията на „елита“, остава да разчитаме на самоизбрал се „елит“, пораждан от протести и всякакви публични демонстрации. Едва ли ще берем повече плодове тогава. Казват, че на народ, който не иска да следва Левски и да се самоорганизира, а чака да го влече след себе си „елит“ от самозванци, му прилягал хомот на шията!

Григор Вълчанов