събота, 25 март 2017 г.

„Болест“ при действие на субективния фактор

Според Нако Стефанов, за нелечимостта на „системна болест“ като централизация и уравниловка по време на т. нар. държавен социализъм допринесло действието на субективния фактор. Безспорна е взаимозависимостта между „бюрократизацията на общественото управление“ и кадровата работа на „Партията-ръководителка“. Нали Сталин казваше, че кадрите решават всичко. А бюрократизацията на управлението, счита Стефанов, поражда „негативния подбор“ неизбежно. Ръководители на различни равнища се обграждат с „предани“ хора без принципно поведение. „Стъпка по стъпка започна да се формира обстановка на занижени изисквания към носителите на власт. Оттук появата на „властови некадърници“, което пък стартира изграждането на мрежа на безотговорност...“ („Левицата. Истории. Реалности. Перспективи.“ Издателство „Авангард Прима“, София, 2015, стр. 236). Въпреки проявите на „управленческа немощ“, партийни ръководства доказваха „принципа“ си: „Не сме рекли – не сме те издигнали!“

В крайна сметка, по мнение на Н. Стефанов, се тръгва към система на привилегии и двойни стандарти. Фактически се изграждала система на „откъсване, ако не на цялата, то поне на част от управленската върхушка – т. нар. „номенклатура“, от целите и принципите на общественото развитие“ (пак там). Така се оказва, че добри са били само част от хората в управленската върхушка. Защото всички останали, които имахме тогава поне права на избиратели, бяхме в номенклатурата. В номенклатурата бяха и счетоводителите, и готвачките в обществени заведения, и чистачките. Но бяхме в номенклатурата на партийни ръководства от различни равнища. Това много хора не искаха да разбират още в 90-те години. Така, с повтарянето на общи и безсъдържателни лозунги против номенклатурата, от никой виновен в номенклатурата на „великата партия-ръководителка“ не се потърси сметка за проявяван произвол. А днес, при сменящи се партии-ръководителки, бягството от отговорност става още по-лесно.

четвъртък, 9 март 2017 г.

Равнопоставеност

На протестите се чувстваме равни и без да сме равноправни. Равенството ни е в доброволното протестиране. Но ако изобщо сме субекти на обществените отношения, не сме равнопоставени.

Множества протестират против нежелани изменения на публичния и частен живот. Някои не желаят да участват в организирани митинги. Изстъпления на единици сред множеството ги настройват към предпазливост. Безредието ги плаши.

Очакванията от хоризонталните структури са преувеличени. За обществено-политическите организации те са съществено-необходими. В избирателските самоорганизации са напълно приложими.

Но прекаленото им фаворизиране води до пробойни в социума. За да са дееспособни местните организации, се стига и до налагане на локални феодали. Губят се безкористието и солидарността.

Отчуждението от държавата и управлението е факт. Шири се неподчинение на властта. Милиони се възмущават от безразличието на управляващите към съществуващото в страната безредие. Наболелите проблеми се умножават – разрешаването им се отлага. Много протестират, без да са последователни в изискванията към тези, срещу които са насочени протестите им.

Докога ще продължава така?

Дора Драгнева

събота, 18 февруари 2017 г.

Ретроградност или липса на смелост

Отричането на истината не е нова наша народностна черта. В България губещите състезание в настоящето прегръщат ретроградното. Събуждат се затихнали рефлекси.

През 2005 г. Р. Петков стана министър на вътрешните работи, за да държи камшика премиерската партия. Тогава главният секретар на МВР генерал Борисов подаде оставка. Не след дълго генералът заяви, че поради преградените му други пътища, няма пред него друга възможност, освен да заеме високото 5-о място в държавната ни йерархия – кмет на столицата. И стана. Тогава пропусна да каже, че до неговото избиране за кмет в София, въпреки продължителното ѝ управление от Ст. Софиянски, не било направено нищо за нейния значим напредък. Каза това едва през ноември 2016 г., когато като политически водител загуби за първи път избори. Генералът сам си знае дали го е направил поради закъсняла критичност, или според изискванията на оперативното изкуство.

По-важно е, че след неуспешната подялба на властта в МВР с Петков и наскоро след това последвалите я по детински наивни подигравки към неговата политическа инициативност от страна на тогавашния премиер Станишев, водещата в тройната коалиция БСП, вместо в естествена народополезна опора на коалицията, превърна ген. Борисов в дълговременен непримирим свой противник.

С какво засяга нас, избирателите, тази десетилетна междупартийна и лидерска крамола? Когато става дума за отношения между две управлявали България през последните 11 години партии – с всичко. Те закопаха в небитието постигнатото при управлението на НДСВ вътрешно-политическо разведряване и отново започна продължаващата и днес остра и безсмислена, пагубна за България конфронтация. Не сме забравили омаломощаващата държавата 2013 г. – 100-годишнината на първата национална катастрофа на България. Помним и как изведнъж всички попритихнаха през 2014 г., когато фалитът на КТБ им подсказа, че и Видовден не е изключен.

Защо сега припомняме полузабравената 2005 г.? Защото далите първия тласък на десетилетния конфликт двама мъже, след като загубиха изборите в началото на ноември 2016 г., в "един глас" заговориха и ни призоваха на бърз марш към избори за VIII ВНС. Още вечерта на 13. XI. 2016 г. двамата първи развяха на тъмно одрипавялото знаме на анахроничната идея за незабавно свикване на ВНС. След като при изборния им неуспех се появи опасност от стихване на славата им, веднага вдигнаха завесата пред „пътя към величието“ за сметка на суверенното право на българския народ сам да кове съдбата си. Готови са отново да ни ощастливят с многомесечен панаир на данданиите и поредно конституционно недоносче. Веднага, следващия ден, до тях се наредиха множество разнопартийни мераклии за величие. Има ли друга толкова богата на „велики“ претенденти за слава държава?!

Господата не се интересуват нито от необходимост, нито от разрешимост. Президентът Плевнелиев не одобри избора на някои депутати от предишното обикновено народно събрание за времето на свикването на VIII ВНС. А понастоящем по-подходящо ли е времето?

Никой представител на самозваната партийно-политическа „класа“ не се и опитва да обосновава необходимостта от ВНС. Няма кой да каже, че народът е суверен и първото право да изменя конституцията е негово. Никой не се осмелява или никой не пожелава да каже, че царят е гол. И дузиноглавият цар – КС, и партокрацията използват конституцията като смокинов лист да прикриват голотата си. Защото в нея няма текст, забраняващ на народа да упражнява суверенните си права.

Григор Вълчанов

събота, 4 февруари 2017 г.

Отворено писмо до президента Стоянов

Уважаеми господин президент Стоянов!

Във връзка с ваше изказване и публикувано писмо до президента Радев от осем бургаски избиратели се обръщам към Вас. 

В изказване по време на седмичното телевизионно предаване "Панорама" на 3 февруари 2017 година Вие изказахте безспорна мисъл, че мнозинствата от хора често грешат. Във връзка с това в главата ми нахлуха куп въпроси: "Дали мнозинствата от по-големи общности от хора грешат по-често, отколкото мнозинствата в по-малки общности?", "Каква е оптималната големина на човешките общности, мнозинствата в които грешат по-малко?", "Минава ли границата между по-малката и по-голямата съгрешимост в диапазона между числата 240 и 400?", "Каква е гаранцията, че мнозинствата във Великото народно събрание и в Конституционния съд са по-безгрешни от мнозинството на избирателите на българския народ?". Мисля, че има гаранция за противоположен извод. Когато гласува на референдум, мнозинството от българския народ икономически, политически и морално е винаги заинтересовано да гласува в съответствие с установената истина за обществено-политическите отношения и процеси у нас. А освен тази заинтересованост, като части от народа, партийните мнозинства в държавните институции, включително и във Великото народно събрание, сами признават, че са заинтересовани като участници в борбата за власт. Тази тяхна допълнителна заинтересованост допълнително способства да грешат много по-често, отколкото мнозинството от народа. 

Моят въпрос към вас, като към юрист и един от българските граждани, имащи високото звание "български президент", е: "Произтича ли от факта, че конституцията изрично предвижда изборите като форма на пряко включване на суверена в механизмите на осъществяване на оригинерната учредителна власт, изводът, че тя ги предвижда "като единствена форма на пряко включване на суверена" в тези механизми?"

Григор Вълчанов, български избирател от град Бургас 

понеделник, 23 януари 2017 г.

Свръхконцентрация на власт и подтискащ комплекс

И през 1986 година българската политология още откриваше „в социалистическа България един вътрешнополитически обединен народ“ (сп. „Социологически проблеми“, 1986, кн. 2. стр. 12). Но в съзнанието на българските партийни политици доминираше провинциализъм. Таванът на това съзнание беше нисък.

Новоизказаните мнения се оценяваха като съответстващи на гледната точка на авторитета или се заклеймяваха като еретични, ако не безсмислени. Догматичното съзнание обожествява лозунги, текстове и формули, служещи му за заклинания във вярност и непоколебимост. Субординацията за него стои много по-високо над аргументацията. „Върхът“ на командно-бюрократичната система се представя за непогрешим изразител на общонародните интереси.

Под ръководството на политиците-партийци появилото се у нас възхищение от пробудилия се за своята цялостност взаимосвързан свят само за период от 3-4 години се превърна в срам и страх от едната негова част и в робско преклонение пред другата. За многократно повече години след това не можем да се почувстваме равноправни с този свят. Този подтискащ комплекс ни тласка от една крайност в друга. Светът, който представяхме за съюзник, равен на слънце и въздух, изведнъж започнахме да представяме като създаден, за да ни ограбва.

Властта отново остана съсредоточена в ръцете на една върхушка, както беше в НРБ. От една страна – власт при разпореждане със стопанските ресурси, от друга – власт при разпореждане с духовни ценности. Анонимност и обезличаване при взимането на конкретни решения – санкциониране на решенията като единствено правилни чрез авторитета на облечени с обществено доверие институции. Безнаказаност за неблагоприятни обществени резултати от различни действия – липса на демокрация и обществена критичност. Свеждане на търсенето на отговорност до бъдещо неизбиране – стремеж на понастоящем избрани към по-голямо облагодетелстване.

До кога ще се самоунижаваме?!

понеделник, 16 януари 2017 г.

Вехнещи права

При незадоволителни икономическа самостоятелност и стопанисване в НРБ, правото на човека да получава според труда си се реализираше половинчато. Недостатъците на разпределението започнаха да предизвикват агресивност. В съчетание с неудовлетворена потребност от самоутвърждаване агресивността нараства.

Възникващи неформални групи водят и до колективно отклоняващо се поведение. За това способстваше и недоволството от възрастовите привилегии. Висотата на общественото поведение на човека слабо зависеше от личните му постижения. Законът за разпределението според труда се прилагаше все по-формално. Млади хора се оплитаха във фактическата мрежа от връзки и ходатайства. Липсата на защитни психологически бариери, при неотчитането на разнообразието на интересите, се изразява чрез своеобразно бягство в света на музиката.

При влошена икономическа ситуация започна да оскъднява приложението и на другите права. Още в началото си Народната република, освен с правото на труд, превъзхождаше сегашната република с правото на безплатно здравеопазване. Здравеопазването, въпреки ниските заплати на медицинския персонал, не беше толкова зле, колкото днешното. С правото на безплатно образование и тогавашното обучение не отстъпваше на настоящото.

* * *

При власт, действаща в „името на народа“, нямаше достатъчно реални права за самоуправление. Правото на личността да избира беше ограничено, защото предложенията на кандидати за най-важните изборни длъжности се правеха от партийните органи. Досущ като в наши дни. За такива длъжности нямаше кой да предложи безпартийна кандидатура. Изборите с един кандидат бяха по-малката беда.

При ниско ниво на институционализация на политическите права на суверена, правото на мнозинството хора да бъдат избирани фактически беше суспендирано. Такова остава и в сегашната република. Правото ни да участваме във функционирането на политическата система бе ограничено, а днес приложнието му клони към нула. Изразяването на лична политическа позиция на обикновения гражданин в НРБ не всякога се приемаше безобидно. Днес, като изключим интернет-дебрите, по нормален членоразделен начин е невъзможно.

сряда, 28 декември 2016 г.

Призив към новоизбрания президент на република България Румен Радев

Уважаеми господин Радев!

Тъй като вече не едно десетилетие обикновените избиратели в република България фактически сме лишени от право чуваемо да изразяваме мнението си за обществените процеси у нас, налага се да се обърнем към Вас. Въпреки нестихващите словоизлияния за народа-„суверен“, нито един от вашите предшественици не защити суверенните права на нашия народ, които дълго време се нарушават. Българският народ е лишен от суверенно право да определя и променя държавното устройство на република България. Последен пример за това е решението на Конституционния съд по одобреното от Народното събрание предложение на национален референдум да се гласува за намаляване на броя на народните представители от 240 на 120.

Ние сме против намаляването на броя на народните представители и в Обръщение към Министерския съвет от 29 август 2013 година, копие от което тогава изпратихме и на президента на Републиката, заедно с още 28 български граждани сме обяснили защо. Обръщаме се към Вас по повод обявяването в Решение на Конституционния съд № 9/2016 г. за противоконституционно Решението за произвеждане на национален референдум, прието от 43-то Народно събрание на 12 май 2016 г. в частта по точка 2: „Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?“. Конституционният съд заключава, че предложението „предмет на референдума по т. 2 на Решението“ на Народното събрание „поставя въпрос, чието решаване е от компетентността на ВНС, съгласно чл. 158, т. 3 от Конституцията. Следователно, Решението в тази си част е противоконституционно.“

Господин Радев, едва ли има български гражданин, завършил какъвто и да е профил на Българското училище и прочел Конституцията на Република България, за който да не е ясно, че това заключение на Конституционния съд е противоконституционно. Хегел е казал, че всяка наука е приложна логика. Не знаем дали голямата част български юристи искат да опровергават Хегел, или искат да докажат, че българското право не е наука. Но на такъв фон, ние, търпящите това положение, като народ стоим съвсем неприлично.

Заключението и решението на Конституционния съд противоречат изцяло на чл. 1 на Конституцията на Република България. Изводът на Конституционния съд би могъл да има основание само ако в чл. 1. ал. (2) от конституцията имаше твърдение, че цялата държавна власт се осъществява от народа или непосредствено, или чрез органите, предвидени в Конституцията. Но изключваща дизюнкция (алтернатива) в тази алинея няма. Ако се приеме решението на Конституционния съд, конюнкциите на чл. 158, т. 3 както с чл. 1, ал. (2), така и с чл. 1, ал. (3) ще бъдат неистинни. А само една неистинна конюнкция на които и да са две твърдения от конституционния текст прави Конституцията противоречива и негодна за основа на българското законодателство. Каквито и функтори от логиката на сложните съждения да прилагаме, тълкуванията на Конституционния съд относно правата на суверена за промени в държавното устройство се оказват в противоречие с чл. 1 на Конституцията.

Логическата и изобщо теоретическа несъстоятелност на установената от Конституционния съд „противоконституционност“ по т. 2 от решението на 43-то Народно събрание за произвеждане на национален референдум относно броя на народните представители е вън от всяко съмнение. А дали Конституционният съд не се ръководи от „благородни“ мотиви да защитава „демокрацията“ от „тиранията на мнозинството“?!

* * *

На думи Конституционният съд признава, че „народът осъществява пряко и представително произтичащата от него държавна власт“ и че „конституционният законодател установява като равнопоставени основните способи, чрез които суверенът властва“. В действителност, народът-суверен се лишава от суверенно право да участва в гласуване по най-важните проблеми на държавната власт и управление.

Разграничаването „на учредителна и учредена власт, намерило израз в Глава девета от Конституцията“, касае взаимоотношенията и съотношението на овластеност на ВНС и Народното събрание, но с нищо не предопределя безправие на суверена по въпросите от компетентност на Великото народно събрание. На думи Конституционният съд правилно иска установяване на взаимодействие на народния суверенитет, разделението на властите и правовата държава, а в действителност разглежда народния суверенитет като звено в системата на разделението на властите, което е тъждествено на лишаване на суверена от суверенни права.

На думи Конституционният съд казва, че народът „винаги запазва върховната власт за себе си и се включва пряко в нейната реализация, в съответствие с правилата установени от самия него в Конституцията“.  В действителност, „учредителната власт е възложена на специално избирана институция, натоварена изключително с упражняването на оригинерната учредителна власт – Велико народно събрание (ВНС), докато производната учредителна власт е възложена на Народното събрание“. На думи Конституционният съд признава, че ВНС е институция, но фактически и дума не обелва защо за тази държавна институция да не е валидна разпоредбата на чл. 1, ал. (3) от Конституцията. Конституционният съд казва, че „властта на суверена се осъществява от ВНС, но ВНС получава мандат да извърши конституционни промени от суверена с акта на избора“. От чии пръсти в деня на избора лишеният от суверенно право да извършва конституционни промени суверен ще изсмуче това суверенно право, за да го делегира на „Великото“ събрание, та да може то да се нарече „народно“, остава неясно.

Конституционните съдии твърдят: „Конституцията изрично предвижда изборите като единствена форма на пряко включване на суверена в механизмите на осъществяване на оригинерната учредителна власт“. Обаче в коя глава и кой член на конституцията е това „изрично“ предвиждане – за това конституционните съдии не обелват и дума. Не биха могли да посочат, защото такава норма, такова твърдение в Конституцията няма.

* * *

Това, че Конституцията не е предвидила други форми на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт, не е тъждествено на забрана на други форми на пряко включване. Пишат конституционните съдии за правова държава, но забравят, че незабраненото от закона и не вредящо на другия е разрешено. Пита се, на кого ще навредят другите форми на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт. На мераците за депутатско величие? На опитите да се пречи на по-голямо включване на суверена? Защо Конституционният съд смята за конституционно допустима една-единствена форма на безгласно гласоподаване? Депутатът в 43-то Народно събрание М. Андреев в интервю, предавано по телевизия Евроком, казва, че ¾ от членовете на Конституционния съд са комунисти. Не знаем дали конституционните съдии от четвъртата четвърт на днешния състав са фашисти или някакви други тоталитаристи, но е сигурно, че в Конституционния съд няма нито един член, мислещ в духа на демокрацията. Да свеждаш политическите права на народа – мнозинството от българските избиратели – до право на ръчна манипулация с бюлетина – какво по-недемократично от това? Конституционният съд обвързва това безправие с правомощието на Народното събрание, съгласно чл. 84, т. 5 от Конституцията – „Народното събрание приема решение за национален референдум“; разпоредбите на чл. 10 – „Изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване“; чл. 42, ал. (2) – „Организацията и редът за произвеждане на избори и референдуми се определят със закон“; както и разпоредбите в глава девета на Конституцията. Те формирали „единен комплекс от норми“, пораждащи „правни последици във взаимовръзка една с друга“. От тяхното действие следвало, че „Народното събрание може да взема решение за произвеждане на национален референдум единствено по въпроси от своята компетентност, включително и за промяна на Конституцията“. Република „с парламентарно управление“ (чл. 1, ал. (1) от Конституцията) – парламентът без право да взема решение за произвеждане на референдум, иницииран и предложен в съответствие с всички изисквания на Конституцията!

* * *

Нелогичен е изводът за поражданите правни последици от единния комплекс от норми. От това, че Народното събрание приема решение за произвеждане на национален референдум, по никаква логика не следва, че то има право или задължение да принизи правата на суверена до собствените си права. То веднъж вече го е направило с недокръстения закон – ЗПУГДВМС. Опитът му за реванш с одобрените през 2016 г. предложения за гласуване на референдум среща отпор.

Кой властва в България през тези десетилетия, когато суверенът е обезправен, а представляващото го Народно събрание – наполовина? Олигархията и партокрацията. Партокрацията пази за себе си разрешаването на проблемите за промени в държавното устройство и нейните отряди, заплашвани от помръкване на славата им, постоянно повдигат конституционни въпроси. Според тях, това съответства на техния ранг. За тях е валидно изказаното на 9 декември по БНТ мнение на вицепремиера госпожа Кунева за български партийни политици – не им е интересно нищо по-малко от Конституция.

Господин Радев, докога ще търпим тази мегаломания? Г-н Плевнелиев предложи на Народното събрание три въпроса, за да се гласуват отговорите им на референдум. Въпросът за въвеждането на мажоритарен елемент в гласуването и досега е сред най-вълнуващите партокрацията, партийните журналисти, партийните политолози, партийните прависти.

Партокрацията оспорва гласуваното на референдум предложение за мажоритарно гласуване. Но мълчи за получилото по-малко гласове предложение, съответстващо на въведеното от нея задължително гласуване. На референдума са гласували 3,5 милиона български граждани, представляващи около 50% от избирателите. По-малко от 62% от тях са подкрепили предложението за задължително гласуване. На какво основание одобреното от по-малко от 1/3 от избирателите задължително гласуване ще остава сред узаконените изборни норми, правила и процедури?

Господин Радев, мислим, че е достатъчно Вие да предложите на Народното събрание произвеждане на референдум само по един въпрос: „Съгласни ли сте на основание на чл. 1 от Конституцията да защитим суверенното си право да правим необходимите промени в нея?“ Вие по-добре ще прецените каква да е точната формулировка. Но, според нас, такъв най-важен въпрос има смисъл, за да се отървем от прикрито налагания диктат на дузиноглавия духовен тиранин.

Господин Радев! Ние Ви призоваваме само чуваемо да кажете истината. Като по-възрастни от Вас, си позволяваме да Ви дадем и препоръка. Поставяйки въпроса в Народното събрание, не се конфронтирайте с останалите институции. Гневът на много хора в тях ще е неописуем. Но не си струва да се жертвате за суверенните права на народа-суверен. Саможертвата Ви ще е безсмислена. Като народ ние сме доказали, че не ценим подарени ни свобода и суверенитет.

С най-добри пожелания за здраве и щастие през новата година и за успехи в много отговорната Ви работа.

8  български избиратели от гр. Бургас

понеделник, 19 декември 2016 г.

Права и политически диктат

Ако само хвалим едно и принизяваме друго, няма да постигнем значителен успех. Обществото е стигнало на пътя на членоразделното отражение, обобщавайки в процеса на сравненията.

Въпреки заклинанията, НРБ и Република България имат много общи черти. Но има и безспорни различия.

Днешната ни държава не може да обезпечи правото на труд на много хора. Търсейки ни компенсация, се заеха да ни осигуряват задължително гласуване. В държава, в която политическите права на мнозинството избиратели са почти нищожни, задължителното гласуване е по-нататъшно ограничаване на човешките права, чрез противопоставяне на правата на интересите. Това е пълно признание за политическото безсилие на република България. Народната република бе далеч от необходимостта на такова признание.

Ограничено до пускане на бюлетина в урната, правото на глас се реализира с намаляване на интереса към изборния процес. Без право на собствена артикулация на политическите интереси личната активност на мнозинството се минимизира.

Истинската демокрация е невъзможна без организации, интересуващи се от способностите на избирателя. Интересът на синдикалните организации в това отношение е ограничен. Интерес от други организации сега липсва. Изключение правят купувачите на гласове. Въпреки извращенията, свързани със системата на резервните кадри, в НРБ работата не бе толкова зле.

* * *

В политическата област монополът води до по-голямо неравноправие, отколкото в икономиката. В НРБ той обуславяше много отрицателни явления, особено връзкарството. Днес той прави мнозинството хора неми и безсилни пред институциите. Балансът личност – институция е влошен във вреда на хората. Няма равнопоставеност на партийците и безпартийните в използването на правата. Контролът срещу опасности от злоупотреба с правата остава формален.

Възможностите за задължаване и санкциониране на институция от страна на личността са още по-нищожни, отколкото в НРБ. От институция тогава можеше да се оплачеш в партия. Резултатът зависеше от съотношението на ролите на приелия оплакването и предизвикалия го. Сега можеш да се оплачеш само в съда, без да знаеш кога на коя партия служи или е безпартиен.

И тогава, и сега партийните органи се намесват с указания в работата на институциите, без да носят отговорност за грешките и провалите. Сега обикновеният човек може да опонира на една или друга институция само в Интернет. Обоснованата критика на отечественофронтовски събрания тогава бе по-ефикасна. И тогава, и сега: санкционирано политическо неравенство в правата на отделните личности – привилегии в осигуряването на възможности за социално-политическо развитие и реализация на способностите на едни и пренебрежение към други. И тогава, и сега икономическият диктат се допълва с политически.

В НРБ партийни органи взимаха решения по всякакви въпроси. Даваха директиви и указания на всички изпълнители и ръководители. Искаше се съгласуване и уточняване на решаването на текущите и оперативни задачи – според важността им – с партийните секретари, бюра или комитети. Те свикваха оперативки за определяне на технологии и срокове или направо предписваха как да се излиза от конкретни производствени ситуации.

Плурализмът на мненията и подходите към решаването на проблемите в обществото не бе постигнат. Партийни органи се нагърбваха с арбитърски и съдийски функции. Нямаше правна регулация относно претенциите и изискванията на обществото към партията и нейните органи. Противоправни последствия от указания на партийни дейци не водеха до търсене на отговорност пред съдебни органи. Така у българите се усилваха чувства на неувереност, безпомощност, малоценност. Зейна пропаст между партапарата и мнозинството.

понеделник, 5 декември 2016 г.

Политическа криза и прагматизъм

Много са признаците на кризата. Многостранна неадекватност на ситуацията. Умножаване на пробойните в социалния механизъм – тлеещо самолюбие на партийни лидери; тщеславие и високомерие на държавни дейци. Самозвани „елити“, кретащи след конюнктурата. Самозабрава по всички нива на властта – опиянение от популярността. Недоверие към демокрацията – маски от словоизлияния за нея. „Демокрация“ – алиби на корупция!

Партийно ангажиране на фирми – политизация на икономиката! Узаконено лобиране – икономизация на политиката. Прагматизъм до идиотизъм!

Растеж на неравенствата – имитация на борба за ограничаването им. Периодично създаване на кумири – „спасители от приближаващ национален и планетарен колапс“. Формалната демокрация процъфтява, разпространявайки се и с бомбардировачи. НПО и фондации дирижират публични нагласи, за да сме съгласни. Само министър-председателят напомня, че с война мир не се постига.

„Десницата“ и „левиците“ сеят омраза сред избирателите. Много партийни образования – безпрецедентна безидейност! Идеен радикализъм – нищо приложимо. „Десните“ са си вече достатъчно стари. Няма изгледи и „новите леви“ скоро да направят нещо национално значимо. Вечен български въпрос: „Кой на кого акъл да даде?“

Григор Вълчанов

петък, 25 ноември 2016 г.

Криза на „социалистическата собственост“

Възпроизвеждането на функциите на обществената собственост в НРБ тогава „заскърца“. Превишаването на търсенето над предлагането при дефицитната икономика в НРБ водеше до формиране на цените на стоките в съответствие с разходите на труд в лоши производствени условия и спъване на техническия прогрес. При цени, съобразени с най-лошите условия на производство, продължително съществуваха предприятия, невъзстановяващи разходите си чрез реализация на своята продукция и получаващи дотации, за да покриват загубите си за сметка на обществото. Но и възстановяващите разходите по производството чрез високи цени на стоките предприятия не бяха заинтересовани от внедряване на постиженията на техническия прогрес. Продължилите повече от 20 години реформи в системата на планиране и ръководство на народното стопанство не даваха необходимите резултати.

Постановката на XII конгрес на БКП и следконгресни съчинения на Т. Живков за трудовия колектив като стопанин на социалистическата собственост са свързани с промени в разбирането на самата собственост. Десетилетия се утвърждаваше тезата за две форми на обществена собственост у нас – държавна и кооперативна. В началото на осемдесетте години се заговори, че по пълномощие на народа в НРБ действителен собственик и на държавната, и на кооперативната собственост е социалистическата държава. Така се придаваше легитимност на тоталното одържавяване на собствеността върху средствата за производство, плътно приближаване към което бе създаването на НАПС. Такова приближаване бе крачка към и предпоставка на по-нататъшно отчуждаване на производителите от собствеността върху тези средства. Узаконяването на стопанина може да се тълкува и като известна компенсация за дотогавашните „съсобственици“ на кооперативната собственост. Но главното в споменатите разработки и цялата пропагандна дейност на БКП и нейните трансмисии бе изискването за промени в системата на разпореждане със собствеността. Целта бе: по-действена роля на хората, които я стопанисват.

Действеността предполага активност и инициативност, а те, на свой ред, дълбока убеденост в идеята за необходимостта от пропагандираната роля на колективите. Убедеността пък предполага знание. Данни за нивото на запознатост с тезата на собственика и стопанина в годината на XIII конгрес на БКП, т.е. цяла петилетка след началото на пропагандната кампания, дава социологическо изследване по поръчка на профсъвета на ДСО „ИЗОТ“. Изчерпателно са анкетирани работници и началници на смени и цехове в предприятия на тази Държавна стопанска организация. Едва ли средните резултати за другите ДСО биха могли да бъдат по-добри и дори равни на тези от даденото изследване.

46,39% от работниците в изследваните колективи са запознати напълно с постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост, 40,14% познават постановката отчасти, 10,22% въобще не са слушали за нея. При преките ръководители преките резултати са съответно 77,38%, 3,15% и 2,38%. Тези резултати са постигнати, при положение че за тях, освен информациите от медиите, е способствала през 1984 г. политическата учебна година в БКП, профсъюзите и ДКМС, която е имала за изучаване лекциите на Т. Живков в АОНСУ, обстойно излагащи тази проблематика. Да не говорим за многобройните събрания, посветени на нейното изясняване. И след многогодишната агитация само 47,76% от работниците мислят, че в техните бригади са създадени условия, за да участват в решаването на производствените проблеми. Според 45,35% от работниците, ръководителят на тяхната бригада е назначен от по-горестоящото ръководство, а 43,37% не са участвали и при обсъждане на кандидатурата му. Само 38,48% от работниците са заинтересовани от участие в разработването на насрещния план, главното средство за реализиране на функциите (вж. Вяра Стоилова, сп. „Социологически проблеми“, 1986, Номер 4). Според резултатите съди за перспективите!

сряда, 9 ноември 2016 г.

Политика и демокрация

Според М. Мизов, политиката е намерила пробойни в държавата и демокрацията и е подчинила и държавата, и демокрацията, поставяйки ги на свое разположение. Мисля, че за да се подчини нещо, то трябва да съществува. Разбира се, щом като г-н Мизов критикува демокрацията, за него тя съществува.

Политиката, подчинила държавата и "демокрацията", "вместо да бъде съзнателен и активен фактор за радикално изменение и отстраняване на "лошите неща" и в двете. Така, вместо Политиката вярно да служи на Държавата и Обществото, се е оказало, че последните са заставени да прислужват на Политиката. По-точно, на отделни елити в нея" (Максим Мизов, "Историческа амортизация на левицата: защо?", сб. "Левицата. Истории. Реалности. Перспективи.", изд. "Авангард Прима", София, 2015, стр. 112). Въпреки че на други места в работите си не крие това, тук М. Мизов е пропуснал да отбележи, че критикува партийната политика. Така се пренебрегва широко рекламираната заблуда, че исторически сложилото се разбиране на политиката е остаряло.

Нека на всички, които са за политиката като споразумяване, да е честита политиката като пазарлък! Само че с такава политика демокрацията никога не е възможна. Доказват го и сегашните избори, и референдумът.

петък, 4 ноември 2016 г.

Внедряване на икономически подход и партийно-организаторска дейност

Просъществувалата 45 години Народна република България 33 години бе олицетворявана от Тодор Живков. Написвайки в средата на 60-те години тезиси за усъвършенстване на планирането и ръководството на народното стопанство, той около четвърт век, освен с всичко друго, се занимаваше с проблемите на функционирането и развитието на планирането и управлението на българската икономика. Като водач на БКП той постоянно зовеше ръководните и изпълнителски кадри да повишават икономическата си квалификация.

Живков развиваше идеите си за развитието на икономиката в своите доклади на партийните конгреси, на състоялите се между конгресите национални партийни конференции, на пленумите на ЦК на БКП; в речи на пленуми на окръжни партийни комитети, на национални и регионални съвещания. На повишаването на обществената производителност на труда бе посветен докладът му пред Националната партийна конференция през 1974 година. Но и след тази конференция, и след последвалите я партийни форуми производителността на труда у нас изоставаше. Незадоволително се повишаваха ефективността на производството и качеството на продукцията.

Отчетено бе, че не ни достига икономически подход.


I. Съдържание и направления на внедряването на икономическия подход

В доклада си пред Януарското съвещание на националния актив през 1980 г. Т. Живков изяснява съдържанието на икономическия подход. Според него, този подход е цялостна система от икономически средства, методи на въздействие и регулиране и форми на организация, които обхващат веригата планиране – организация – управление – научно-технически прогрес – производство – потребление. Този подход, подчертава Живков, трябва „да завладее мисълта, да стане цел и дело на милионите, да се превърне в техен начин на труд и живот, да осигури навсякъде такава система на работа и ръководство, която да изхожда от изискванията на новия икономически подход, на новия икономически механизъм...“ Такава, казва на съвещанието Живков, „е сега главната политическа, икономическа, идеологическа задача“.

Новият икономически подход трябвало да се прилага „последователно и повсеместно“ във „всички сфери на материалния и духовния живот“. А, преди всичко, трябваше да се избавим от многословието. През споменатия четвърт век едни и същи процеси и свързаните с тях задачи многократно се описваха с обновяван речников състав. Многословието ни души и днес. От това, че го практикуват повече хора, то не е по-малко поносимо.

На Януарското съвещание през 1980 г. Т. Живков обосновава няколко направления на внедряването на икономическия подход и новия икономически механизъм.

1. Прилагане на нова технология при съставяне на насрещните планове за развитие на производствените и териториалните единици.

Целта бе новата технология да изведе на преден план разкриването и използването на всички вътрешни резерви. Но такава бе целта и на въвеждането на насрещните планове поначало. Автоплагиатството в целеполагането само по себе си е признак за някаква порочност. Искаха от хората да разкриват възможности за интензификация на собствената им дейност, но не и на инициативността им в усъвършенстване на управленския процес.

Мобилизацията на трудовите колективи трябваше да помогне за изграждане на съвременна нормативна база за разход на жив и овеществен труд. Но изграждането на ефективно функционираща нормативна база предполагаше конкретен подход в изучаването и управлението на трудовата дейност на всички нива и от гледна точка на всички нива. А такъв подход беше много дефицитен. Изобщо, недостатъчната конкретност в дейността на БКП е характерна за целия период на съществуването на НРБ.

Говореше се за нормиране и организация на отчитането и заплащането на труда на съвременно равнище. Но неотчитайки особеностите на труда на всяко работно място, ръководителите на производството и счетоводствата не постигнаха такова научнообосновано равнище. Изобщо, истински социалистически принцип на заплащане според количеството и качеството на труда не бе приложен у нас и до края на съществуването на НРБ.

Изискваше се най-пълно използване на върховите научно-технически постижения. Но само на думи. В условията на ширещо се ходатайство и корупция това не може да стане.

В тези условия не може да се постига нито достатъчно навременно договорно осигуряване на необходимите ресурси, нито стимулираща реализация на продукцията. Спъва се инициативността за разкриване на резервите при съставянето и изпълнението на насрещния план.

2. Последователно прилагане на стопанската сметка, осигуряване на пълна самоиздръжка на всяка социална дейност, на всяко работно място. Разбира се, че се отнася и за партийната дейност, но като интегрираща социална дейност, тя се оказва лош пример. 

Аналогично стоят нещата и с останалите 2-3 живковски направления.


II. Партийно-организаторска дейност при внедряването на икономическия подход

Повсеместното прилагане на новия икономически подход, пише доцент Добри Чобанов, изисква „закономерно да нараства ролята на партийните органи и организации“. Пред тях се поставя политическата задача: да се превърне новият икономически подход „във вътрешно убеждение на масите, на всички ръководни и изпълнителски кадри“ (Доц. Добри Чобанов, „Ролята на партийните органи и организации за прилагане на икономическия подход“, Сп. „Ново време“, 1980, брой 5, стр. 59). И още: да съдействат за повсеместно повишаване на „деловата и икономическата квалификация на ръководните и изпълнителските кадри до степен всеки да бъде икономист на своето работно място“ (пак там, стр. 63).

Маси и кадри, партийци и безпартийни – всички едновременно. Правата различни, в задълженията – равни. Досущ като в България през 2016 година.

А тогава нашият доцент продължава изпреварващо: „За да се осъществят тези изменения, ...трябва да настъпят качествени подобрения в дейността на самите партийни комитети и организации: ... всяка партийна организация да стане на дело политически стопанин в съответния завод, комбинат, стопанско предприятие, научен институт, учреждение...“ (пак там, стр. 59). Качествените подобрения, на свой ред, предполагат поставяне на нови ударения и т. н. (вж. пак там, стр. 60).

Но идеята „Първичната партийна организация – първообраз на трудовия колектив“ се провали.

За необходимостта от нарастване на отговорността на партийните организации във всички сфери на обществения живот се говореше и в предходните тридесет години, но тя се реализираше спорадично. Основната тенденция, характеризираща периода на 80-те години в това отношение, остана нарастването на формализма в партията.

* * *

И в „Лекция втора от цикъла лекции, изнесени пред слушателите и преподавателите в АОНСУ при ЦК на БКП“ през 1983 г. дядо Тодор казва: „Що се отнася до поставянето на проблемите, никой не може да ни упрекне, не може да каже, че досега не сме им отделяли достатъчно внимание. Лошото е, че и до ден днешен все още не са изживени и ликвидирани редица от пороците и отрицателните явления, които отдавна сме видели и неведнъж сме анатемосвали“ (Т. Живков, „Развитието на социално-икономическите отношения и на управлението на народното стопанство“, Партиздат, София, 1983, стр. 53.

Казано е за инвестиционния процес, но важи и за другите области.

* * *

В споменатата лекция Т. Живков формулира задачата така: „да превърнем стоково-паричните отношения и закона за стойността в мощен стимул за развитието на социалистическата собственост, за нарастването на общественото богатство, за издигането на жизненото равнище на народа“ (пак там, стр. 22).

Седем години по-късно, при залеза на Народната република, Иван Костов пише: „Фундаментален източник на инфлация и дефицит е противоречието между законите на монетарното стопанство и наложената със сила неадекватна система от икономически отношения“ (Иван Й. Костов, „Икономическа система и инфлационни процеси“, сп. „Икономика, приложение“, Издание на министерството на икономиката и планирането, София, юни 1990, стр. 9). Стана ли по-адекватна системата след 26 години? Следва всеки да си отговори сам.

събота, 29 октомври 2016 г.

Права без самоуправление

Правото на самоуправление е особено важно за активността в политическия процес. Но участието в политиката може да е от отговорност за другите, а може да е и от стремеж към превръщането му в поминък.

Като не се използваха за самоуправление чрез приложение на насрещните планове, възможностите за нарастващ контрол на работника върху условията на неговия труд бяха използвани за натиск срещу Народната република.

Самоуправлението бе свързано с най-важното право – правото на труд. Правото на труд бе незаменима основа на човешкото достойнство. Правото на пособие за безработица не е равностойно на правото на труд. С правото на труд са свързани: правото на свободен избор на професия, правото на безопасни и здравословни условия на труд, правото на почивка; правото на осигуряване, пенсиониране и подпомагане при нетрудоспособност поради майчинство, болест, злополука, инвалидност и т. п. Тези права се допълваха с право на безплатно образование и право на безплатна медицинска помощ.

Но необходимата висота на обществената организация, недопускаща злоупотреба с правата, не бе достигната.

П. Тодоров

четвъртък, 20 октомври 2016 г.

Съвременна политическа организация?

За предпочитане е хоризонталната структура. Но не е ли в такива предпочитания причината още да не сме създали избирателската организация? Реализацията на всяка политическа инициатива не води ли до действително оформяне на център около инициаторите? Само критиката на партийната система може ли да ни накара действително да противодействаме на нейните пороци?

Съдейки по себе си, допускам, че може да има хора самостоятелно създаващи териториални избирателски подразделения, но ще са изключения. Ако цялото не се създава едновременно с частите, едва ли части, т.е. групи, от български граждани ще могат впоследствие да се обединят. Има хора да обещават по интернет и да не се присъединяват.

Не всички желаят да обсъждат всяко предложение, особено политически мнения. По-интересни са екологическите съображения. Референдуми по всяка точка от проектите за програмни документи ще отнемат години.

Необходимо е по-голямо внимание към днешните проблеми. Мисля, че премиерът Борисов е добър пример за това. По въпроса за бежанците е отговорно активен. Въпреки институциите, човек може да управлява за хората.

Т. Николов

неделя, 9 октомври 2016 г.

Завист или/и безгръбначие

Мнозина изразяваха убеденост, че над безгръбначието, подлизурството и нископоклоничеството на българските политици-партийци пред актуално най-голямата световна сила успешно не може да се изяви никаква черта на човешката душевност, дори и българската завист. Но се оказва, че не само партиите могат да се коалират, а и чертите на партийната безсъвестност може да се интегрират. Интеграционно функциониране на такива черти може да елиминира от голямата сцена и неизкоренимото партийно раболепие.

У нас завист и злонамереност никога не са липсвали. Но в съчетание с глупостта, те успяха да учудят света. Още по-смайващо е, че учудиха и поколенията българи, които от основното училище знаят: даже всичко в света му да е изпепелено, Синап продължава да отстоява честта.

Да опитаме да забравим резултата от опита на нашето правителство през изтичащ дванадесети кобен час да обърне хода на процесите в Съвета за сигурност на ООН! Голямата беда не е, че сме "загубили" това, което не сме имали. Тя е отказът да извличаме поука от провал при хитруване дори в световните институции.

Налага се пак да припомняме за българските народни приказки, многократно ярко обясняващи ни, че глупостта е безкрайна, и шеговитото доразвитие на тази максима от Айнщайн с изказването му, че тя е безпорната безкрайност. Опасността от съюзяването ѝ със завистта, злобата и злонамереността ни дебне винаги и навсякъде, особено в условията на партийна политическа система. Особено у нас, където се опитват да доказват истинността на думите на Айнщайн и в обществения живот.

Опитвайки се да ни докажат, че са преодолели комплекса си за малоценност, българските партийци, при промените на изборните правила, следват примера не на великите сили, а на почти колкото България малката Белгия. Не се знае дали демонстрират скромност или открита завист и илюзия, че ако тресящата се от терористични заплахи Белгия се окаже неудобна за сигурността на евроатлантическата столица, като "най-сигурна" може да се предпочете София. Нали в София "творят и създават сигурност" хиляди мераклии за "велики" народни представители. Комунисти до 1990 година кадруваха под девиза: "не сме рекли, не сме те направили какъвто поискаме!". Сегашните партийци сами се правят каквито искат, като щом видят "жълт картон" – от единия до другия край на спектъра се сдушават.

Да не се връщаме към 2014 година!

Сега с белгийски аргументи и с партийно единодушие (изключая някои въздържатели от Реформаторски блок) ни налагат задължително гласуване. При това им "благодеяние" намират силна опора в съюза на глупостта, завистта, злобата и злонамереността, при слаба съпротива от ДПС. Няма у други по-здрав съюз на тези черти, отколкото у неходещите да гласуват привърженици на задължителното гласуване! Те са несменяем катраник на самозванския партиен "елит".

Не е завидна ролята и на шоумените. От приятелски чувства, за политизираните естети от Шоуто на Слави да припомним отново думи на класика на българската естетика (и още тук, и тук).

събота, 8 октомври 2016 г.

При изгрева на Народната република

На 14.X.1947 г. има разширен пленум на ЦК на БРП(к). По доклад на В. Червенков за вътрешната и международна обстановка в светлината на учредителното съвещание на Коминформбюро в Полша пленумът възприема курс на форсирано изграждане на социализма. Той препоръчва решително настъпление срещу икономическите позиции на буржоазията.

В духа на тази нова политическа стратегия се приема конституция на Народната република, изграждаща социализъм. Национализират се промишлеността и банките. С новата си програма Отечественият фронт се преустройва в Единна обществено-политическа организация.

В доклада си на XVI пленум на ЦК на БРП(к) през юли 1948 година Г. Димитров посочва, че поради липса на задълбочен анализ на извършения на 9 сепетември 1944 г. революционен прелом, партията е допуснала сериозни политически грешки, „подценявала е неизбежността от изострянето на класовата борба при прехода от капитализма към социализма, вследствие на което е било забавено разгромяването на контрареволюционната опозиция...“ (Йордан Зарчев, „40 години от Петия конгрес на БКП“, сп. „Ново време“, 1988, кн. 12. стр. 47). Г. Димитров прави тези изводи под влияние на Сталин. Тази партийно-политическа стратегия се отразява в работата на Петия конгрес на БКП.

В течение на десетки години след конгреса се поддържа схващането, че на конгреса Г. Димитров излага основите на учението за народната демокрация като форма на диктатурата на пролетариата. Днес може да се дискутира доколко Г. Димитров излага собствени възгледи по тези проблеми и доколко това са възгледи на Й. В. Сталин.

Въпросът, доколко Петият конгрес е разрешил сериозни теоретически проблеми, още в 1988 година поставя проф. Йордан Зарчев. Наред с други, той поставя и въпроса „откога в България започна налагането на административно-бюрократичния модел на Съветския съюз“ (пак там, стр. 44). Едва ли това е по-късно от началото на съдебното преследване срещу Н. Петков.

събота, 1 октомври 2016 г.

Шоумени! На неразбиращи ли се правят?

В предаване по БТВ на 28 септември 2016 г. Слави Трифонов и двама негови колеги от Инициативния комитет за референдума изразиха възмущението си от факта, че са регистрирани десетки инициативни комитети, на които се предоставя право да харчат „народни пари“, за да ни убеждават да гласуваме с „да“ или „не“ в отговор на един или друг от поставените въпроси. Споделям тяхното възмущение от безполезното харчене на „народни пари“. Мисля, че то е не само безполезно, но и вредно. Целта на тези комитети е не да разберем истинското мнение на българските граждани, а да премоделират това мнение в угодна за партокрацията насока.

Искам да добавя, че и възмутените господа „сипват масло в огъня“, изгарящ „безмилостно“ и на вятъра народни пари. Защото един и същ вятър раздухва страстите по посока на задължителното гласуване и на създаването на комитети, които да ни пълнят главите със знание за кого и как трябва да гласуваме. Партийците не ни признават правото да не гласуваме, когато няма за кого да гласуваме. Нали член 12 от Конституцията е циментирал монополното им право – само те да правят предложенията. Те считат, че всичките им кандидати са благоуханни цветя и нашата задача е просто да избираме от прекрасните най-прекрасните.

Видяхме и как въведоха задължително гласуване. Гласът на този, който не ги харесва, ще се брои и няма да се брои, или ще се брои така, че да не им навреди. Важно за тях е да има задължително гласуване. Първо, – защото при задължително гласуване по-трудно ще проличава, че не искаме да се наслаждаваме на „благоуханните“ им цветя. Второ, – защото задължавайки „неосъзналите се“ да гласуват, ще имат много повече и всякакви поводи да ни доказват, че щом трябва да гласуват и „неосъзнатите“, ще има и по-убедителна причина да се харчат „народни пари“ и за тяхното осъзнаване – за да се научат как да гласуват.

Попарата със задължителното гласуване тепърва може да става все по-голям буламач. Утеха може да ни е само това, че шоумените ще ни веселят, докато го сърбат заедно с нас.

Нека да им е сладко!


Дора Драгнева