Начало на тъжни спомени

В казармата ми предложиха да стана член на БКП. Отначало се смутих, но после приех, защото считах, че ми се оказва голяма чест и ми се дава високо признание.

Все още не мога да разбера защо именно на мене се спряха тогава. Наистина, аз бях добър войник, отлично владеех бойната техника, активно участвах в занятията по специална и политическа подготовка, отличавах се като строевак и пр. Но като мене имаше мнозина. Отличавах се от тях, може би, с по-голямото си непокорство. Често се обаждах срещу неуставните отношения и своеволия, в резултат на което имах и много непоряди. Защо секретарят на ППО в поделението се спря именно на мене, все още не мога да си обясня. Спомням си, че го попитах дали няма да съжалява за ориентацията си. Аз не мога да мълча и ще продължават да ме наказват. Няма ли това да злепостави партийната организация!

Един от добрите ми приятели имаше едногодишен стаж на партиен член. Той познаваше моя характер и имаше представа за изискванията спрямо членовете на БКП. Написах му писмо и го помолих да ми каже честно дали ще мога да отговоря на тези изисквания.

Моят приятел ми отговори много насърчително, но изрази съжаление, че няма необходимия стаж, за да ми стане поръчител. Насърчителни бяха думите и на бившата ми учителка по химия, която помолих за препоръка, и на един по-възрастен другар, който ме познаваше от цивилния живот.

Изобщо, всички партийни другари, към които се обърнах за съвет, ми говореха, че не бива да се смущавам, защото ме познавали като добро момче и вярвали, че няма да се изложа като член на БКП.

След приемането в редиците на Партията почувствах някакво обременяване на съвестта. Струваше ми се, че се превърнах в център, че другарите ме наблюдават с интерес и очакват някаква промяна в поведението ми. Аз самият считах, че трябва да се променя в нравствено и политическо отношение, за да служа за пример и да бъда едва ли не съвестта на нашето поделение.

Под влияние на тази идеализирана представа за моята бъдеща социална роля се получи един от най-сериозните ми конфликти с ръководството на поделението.

Старшината на същото поделение беше твърде своеобразен и неетичен човек. Той си закупи крава, доведе я в поделението и караше войниците да се грижат за нея. Крадеше с каруцата цимент от съседните обекти на геоложките проучвания и го продаваше по селата, вземаше от зърното, което кооператорите оставяха на блоковете без охрана и т.н, и т.н.

За тези „подвизи“ на старшината говореха всички. Споделях с партийния секретар каквото бях чул, но почувствувах, че той не иска да стане инициатор за пресичане на своеволията. Страхуваше се от усложнения, защото считаше, че командирът на поделението ще се обяви в защита на нарушителя.

Приказките продължаваха и аз считах, че те са адресирани към мене и че от мене се очаква нещо повече от солидарност със всеобщото негодувание. Реших, че ще опозоря себе си, ако не оправдая очакванията на другите. Една вечер, след вечерна проверка, останах в столовата и написах обширно изложение до политотдела на ВМС. То беше нещо като изповед. Признах, че не разполагам с много конкретни улики, но слушам приказки, които не мога да приема равнодушно, още повече, че съм кандидат член на БКП.

След две седмици дойдоха няколко старши офицера за проверка. Разпитваха, уточняваха, но на мене не обърнаха никакво внимание. Може би не са искали да ме издадат пред командването и да ме запазят от излишни конфликти. От по-нататъшното поведение на старшината обаче разбрах, че той знае кой е причинил проверката, защото с всяко свое действие се стремеше да ме нарани. Наложи се да служа още по-безупречно, за да не бъда хванат в нарушение.

Командирът на поделението също се държеше много хладно към мене, но не смееше да прояви публична несправедливост.

Последните два месеца в казармата прослужих с голямо напрежение. Когато се уволних, бях отслабнал с няколко килограма.

Уволнение! Каква лекота от преминалия кошмар и каква тревога пред неизвестното бъдеще преживявах тогава! Бях предупредил родителите си, че ще се завърна с двама приятели, затова гостната ни стая беше старателно подредена. На масата имаше няколко дюли, които ухаеха на есен. А есента е хубав, но тъжен сезон. За мене поне винаги е било така, защото през този сезон обикновено преживявах някаква раздяла. Само когато бях студент очаквах есента с вълнение...

През есента на своето уволнение обаче бях много тъжен. Когато моите приятели се качиха на влака, душата ми сякаш опустя. Върнах се вкъщи оклюмал. Майка ми ме гледаше някак особено. Когато сложи вечеря и видя, че аз не се докосвах до нея, тя горчиво изхлипа. Прегърнах я и попитах какво е станало.

– Не виждам ли. – промълви през сълзи тя. – Какво си направил, та си така съсипан. Защо идваха от милицията? 

– Каква милиция? – още по-учудено я попитах аз.

– Не знам. Баща ти се разправя с тях. – отговори майка ми. – Бяха двама души, питаха къде служиш и кога ще си дойдеш.

Въпреки протестите на майка ми излязох навън, за да проуча какъв е този интерес към мене. За щастие тогавашният квартален отговорник от НМ беше в стаята си. Представих му се и му обясних причините за своето посещение. Той ме изслуша внимателно и ми каза, че се е получило писмо от поделението, с молба да се извърши обиск в дома ми, защото със сигурност знаели, че съм откраднал редица вещи /дрехи, одеала, чаршафи и пр./

Младежката ми душа се бунтуваше от обида. Помолих КО да тръгне с мене веднага, да вземе хора и да извърши задълбочен обиск. „Това е отвратителна подлост, заради изложението, което направих срещу един човек“ – обясних му аз и му разказвах своите преживявания. Кварталният отговорник заяви, че ми вярва и ме посъветва да не се тревожа повече.

На другия ден написах писмо на моя първи и незабравим партиен секретар. Той ми отговори много бързо и се солидаризира напълно с обидата ми. Обещаваше ми, че ще проучи въпроса и ще направи така, че от подлеца да се потърси сметка. Повече не се интересувах какво е станало. Но цял живот не мога да забравя низостта и коварството на този човек, който не можа да разбере, че не аз, а той беше виновен за станалото произшествие. Вместо да си извлече поука и да заживее честно, той предприемаше ново нечестно и мръсно дело.

Тревогата ми, че животът в „цивилизацията“ няма да бъде лесен се оправда напълно. Нещастието ми идваше донякъде от това, че бях завършил средно образование. Тогава на среднистите се гледаше като на интелигентни, непригодни за физически труд хора. Поисках да ме назначат за монтьор на МТС, но образованието ми се оказа пречка. Ходих известно време да вадя цвекло на кооперативното стопанство, но непрекъснато ме упрекваха. „Затова ли учи, за това ли яде на баща си парите!“ Мъчех се да не обръщам внимание на тези упреци, но ми беше и чудно, и неприятно да ги слушам. Затова когато се откри възможност да работя по прокарване на един напоителен канал, отидох с облекчение, тъй като компанията ми беше от момчета като мене – току що излезли от казармата. С тези момчета по-късно насаждах лозя, балирах вълна, строих шадраван, правех тухли и т.н.

През есента на следващата 1957 година ми предложиха да заема длъжността касиер-домакин на средното училище в гр. Стралджа. Чиновническата работа не ме е блазнила никога, но се съгласих, защото предложената ми работа беше значително по-изгодна и най-важното – постоянна. В душата ми настъпи сякаш успокоение. В същото време се чувствувах неловко пред своите приятели, които нямаха такъв шанс и продължаваха да го търсят.

С работата свикнах бързо. Зачислиха ме в ППО, колективът ме прие, животът ми се осмисли. Бях доволен и одухотворен. Умението ми да се шегувам направило впечатление на някои другари и те ме похвалили пред баща ми. Той, обаче посрещнал тази новина с тревога. Една сутрин седна до леглото ми и глухо заговори:

– Слушай, сине. Чувам, че си обичал да се майтапиш. Това е наследствена черта, от която много съм патил. Кажеш нещо уж за хубаво, но другият не те разбере, настръхне и ето ти неприятности. Затуй, ако питаш мене, откажи се!

Друга наследствена черта, която наследих от баща си и която ми донесе неприятности в живота, беше неумението да премълчавам. Онова, което считах за неправилно, пораждаше у мене съмнение, възприемах го за нечестно и т.н. Ако баща ми не беше такъв, нямаше да има остаряване, както се казва. Той обаче „все за правото се бореше“, преживя много неприятности, които в края на краищата сломиха желязното му здраве.

Неговата съдба не можа да ми подействува отрезвително. Не беше изминала половин година от постъпването ми на работа като касиер-домакин и в училището се разигра една драма, която не ме засягаше, но без да искам станах главния герой.

  

Директорът на училището беше млад човек. Неговият стаж като директор беше с един месец по-голям от моя. Преди това е бил зам. директор. Като такъв извършил някакво провинение, мъмрили го в районния комитет, но решили да го назначат за директор. След шест месеца, обаче започнаха да ровят по старите му грехове и да го подготвят за уволнение. Истинската причина за тази кампания беше друга. А именно:

Съпругата на секретаря на РК работила няколко месеца като заместничка на един заболял учител. Въз основа на това искаше да ѝ се заплати възнаграждение по 800-то Постановление на МС /тогава на учителите се плащаше за отопление, квартира и др./ Директорът на училището твърдеше, че такова възнаграждение тя няма законно право да получи. Счетоводителят настояваше да се изплати. Бях неволен свидетел на един спор, участниците в който не можеха да подкрепят своите твърдения с някакъв документ. Те изразяваха онова, което им диктуваше съвестта, но нормативните документи не познаваха. Реших да помогна за разрешаването на спора, като напиша едно писмо до централния съвет на профсъюзите. Отговорът дойде много бързо. Той защитаваше позициите на директора, но влоши моето положение. Започнаха да ме упрекват, че се бъркам, дето не ми е мястото, какъв съм бил, та да пиша през главата на ръководството и т.н. Радостта ми, че съм намерил изход за разрешаването на спора беше помрачена.

По указание на РК беше свикано събрание на ППО. Запознаха ни с окончателното решение за смяна на директора, заради постъпката му през миналата пролет. Попитаха дали има въпроси и аз вдигнах ръка. Интересуваше ме защо постъпката се е знаела, обсъждана е и е взето решение да се издигне комуниста на отговорна работа, а след няколко месеца, малко преди края на учебната година, го уволняват. Нали това може да разстрои учебната работа, толкова ли не може да се почака до приключването на учебната година!

Даде ми се отговор мъгляв и неубедителен, от който повече личеше, че моят въпрос не се одобрява, това било обяснимо, защото съм бил още млад, липсвал ми опит и пр.

Директорът беше уволнен. След известно време дойдоха двама или трима представители на Окръжния комитет в Стара Загора, за да извършат проверка на жалбата му до ЦК. За пръв път ми се случваше да видя партийни функционери, на които беше възложена отговорна задача. Направи ми лошо впечатление тяхното незадълбочено отношение към въпроса. Някой им говореше, че жалбоподателят бил едва ли не смахнат, че след като го направили директор се възгордял и не зачитал районния комитет, че бил много неподготвен и пр. Не посмях да се обадя, но душата ми протестираше срещу това оплюване.

Един ден получих писмо. Бившият ми директор се обръщаше към мене с молба да му изпратя трудовата книжка и удостоверение за прослужено време. Изпълних молбата му незабавно. В плика, заедно с исканите документи, поставих и едно писмо. Струваше ми се, че е неприлично да не му напиша няколко реда. Той си беше намерил нова и по-хубава работа, но сигурно се интересуваше как вървят нещата при нас. Защо да не уважа тази духовна потребност на човека? Съобщих му също, че са идвали да извършат проверка по неговата жалба, но според мене той не бива да се заблуждава, че ще бъде разбран. „Останах с впечатление, че хората дойдоха, за да отбият само номера“ – заключих аз и с това заключение поставих началото на едно голямо изпитание.

Моето писмо е било изпратено в ЦК на БКП, за да послужи като доказателство, че е извършена неправда, но бюрократичният подход на някои отговорни другари, пречи да се разбере това. Същите другари дойдоха да извършват нова проверка. Затвориха ме в една стая на районния комитет и проведоха разговор, който беше наситен с обвинения, заплахи, удивления и какво ли още не. Не можах да издържа, скочих от стола и със стиснати юмруци попитах: „Какви сте Вие, бе? Партийни работници или полицаи? Защо ме питате за неща, които много добре разбирате. Нима сте доволни от изпълнението на своята задача, след като не пожелахте да видите най-очевидни неща?“

Наприказвах още много други такива приказки и хората сякаш поомекнаха. Стори ми се, че ме освобождават с не толкова враждебно настроение. И може би лошото нямаше да дойде така скоро, ако не беше една злополучна случайност.

Имах един приятел от казармата, с когото си пишехме често. Бяхме много близки и споделяхме почти всичко от своя живот. Той имаше приятелка, която отиде да продължи образованието си в София. Познавах я лично и знаех, че той е силно привързан към нея.

В едно кратко писъмце долових, че преживява разочарование и тъга. Той пишеше: „Ходих в София. Моята долцинея ми даде гръб. Крайно време е и ние с тебе да направим опит да станем хора.“

Последното изречение се отнасяше до това, че трябва да направим опит да продължим образованието си. Както в казармата, така и след това бяхме говорили по този въпрос и мечтаехме след като спестим пари да осъществим намеренията си.

Отговорът на краткото писъмце беше по-обширен. Стремях се да бъда духовит, за да му помогна да не преживява нещата. Имаше и малко оригиналничене в стила на някогашните ни казармени отношения, когато преобладаваше шегата, надсмиването над самите себе си, самобичуването и пр. Писмото беше написано на машина в два екземпляра. Вторият екземпляр попаднал в районния комитет. Извикаха ме по телефона, попитаха ме дали съм автора на попадналото при тях писмо и след получаване на утвърдителен отговор започнаха да го разглеждат тенденциозно. Секретарят четеше отделни откъси от него и задаваше въпроси след това. Ето как протече тази среща:

Първи пасаж: „Здравей, Д. Не можах да отговоря на твоето писмо, тъй като в него са застъпени такива въпроси, които се нуждаят от по-задълбочено проучване и обмисляне.“

Въпрос на първия секретар: „Какви са тези въпроси, които се нуждаят от по-задълбочено обмисляне и проучване?“

Отговор: В едно свое писмо той ми предлага да отидем да учим. За мене този въпрос е още далечен и той знае това. Затова му отговарям шеговито. Освен това писмото му е много кратко. В него почти не са поставени други въпроси. С отговора си аз фактически го иронизирам.

Първият секретар: „Не сме толкова наивни, та да се хванем на въдицата, която ни подхвърляш!“

Аз: „А какво мислите, че искам да му кажа? Да събаряме властта ли?“

Последва четенето на втори пасаж от писмото: „Разбира се, като се има предвид моето несериозно отношение към сериозните въпроси, трудно може да се очаква задълбочено обмисляне и проучване“.

Въпрос на първия секретар: „Какъв е този другар на когото пишеш – партиен или безпартиен?“

Отговор: „Този другар е безпартиен. Работи в Инфлот-Бургас и според мене мястото му е в редовете на Партията.“

Първият секретар: „Значи ние сме те оценили за положителен човек, приели сме те за член на Партията, а ти, пред безпартийния заявяваш, че си несериозен и незадълбочен!“

Попаднах в неловко положение. Направих усилия да обясня, че това е шега, с която аз иронизирам себе си, но в действителност съм много сериозен и именно затова командуването ме е обявило за отличник, възлагало ми е сериозни задачи, приели са ме за член на БКП и пр.

Последва още по-обвинителен въпрос: „Добре, но можеш ли да ни кажеш, за да разберем всички, колко лица имаш тогава и кое е истинското?“

Заявих, че моето лице е открито, че повечето от присъствуващите го познават отдавна и не бива от една невинна шега да се правят големи заключения, обаче следващият пасаж от писмото се прочете, за да опровергае моите твърдения: „Не се учудвам, брат, че твоята долцинея ти е дала гръб. Така е. Животът не е така идеално устроен, както се пише в романите на съвременните български писатели.“

Да си призная, тогава четях малко съвременна българска литература. Увличах се повече по съветската. От къде на къде съм стигнал до тази констатация и сега се чудя. Но написаното звучеше страшно. Секретарят на РК ме гледаше в упор и тълкуваше прочетеното по свой, своеобразен начин:

– Да! Значи ти не харесваш нашия живот, не харесваш нашите писатели, а чёрт знае какво харесваш тогава!

Можех ли да противопоставя нещо разумно на тези разсъждения? Да се кълна, че обичам живота и съм във възторг от нашите писатели беше неуместно. Как да оправдая онова, което съм написал и което ми четяха, за да ме обвинят в идейна незрялост.

 – Аз считам – казах аз, – че един роман никога не бива да бъде точно отражение на живота. Той трябва да идеализира своите герои, да ги насити с много положителни или отрицателни черти, за да могат хората от едните да се възхищават, а от другите – отвращават. Така романът ще действува възпитателно върху своите читатели. Мога ли, например, аз, ако започна да пиша роман и искам главният ми герой да бъде секретар на РК, да взема за образец Вас и Ви опиша такъв, какъвто сте? Аз смятам, че мога да Ви взема само като прототип, но за да бъде моят герой възпитателен, трябва да го изградя с много повече положителни черти.

От гледище на сегашните ми виждания за литературния образ моите приказки тогава не са били много издържани, но предполагам, че те засегнаха секретарят на РК заради това, че аз фактически не го признавах за съвършен. Истината е, че аз говорех каквото ми дойде на ума, защото търсех изход от задъненото положение. Не ми се искаше да ме обвиняват, че не обичам живота и да ми приписват, каквото пожелаят. Пък и беше много несправедливо да ме обвиняват в ненавист към нашия живот. Бях толкова ентусиазирано и весело момче, тогава, с голямо желание участвах в обществено-политическите мероприятия, вярвах в „щастливото бъдеще“ на страната и смятах, че като комунист ще имам по-големи възможности за участие в неговото изграждане.

Останах като гръмнат, когато секретарят предложи и всички членове на РК одобриха предложението му да бъда изключен от редовете на БКП. Никога не допусках, че може да се случи такова нещо с мене. Аз бях утвърден като сериозен младеж в селото, избран бях за секретар на комсомолско дружество, а на Околийската конференция ме включиха в състава на ревизионната комисия. Нямах никакви провинения от нравствено естество.

Дотогава мислех, че спрямо членовете на БКП се проявява строгост, но и голяма грижа. До изключване, според мене, стигаха онези, които са изгубили морално-политически и общочовешки качества, нямат никакъв авторитет сред хората и позорят званието „комунист“. Аз не можех да се причисля към тази категория хора. Затова ме болеше, че ме унищожаваха с един замах, без никакъв признак на съжаление, че Партията губи един от добрите си членове.

Само този, който е преживял такъв удар, може да разбере тогавашното ми състояние. Минаваха ми най-различни и противоречиви мисли, но изход, все едно, не можех да намеря. Вървях безцелно по улиците и почти несъзнателно се озовах на стадиона, който тогава се изграждаше с доброволен младежки труд. Качих се на един камион, от който стоварваха сгурия, взех лопатата от едно момче и буквално „като багер“ изринах сгурията от камиона. Младежите ахнаха, но това не ме поласка. Имах нужда от разтоварване и работата като че ли ми помагаше в това отношение. Камионите идваха един след друг и аз не отстъпвах лопатата на никого. Въпреки това цяла нощ не можах да заспя.

Известно облекчение почувствах, когато представител на РК дойде да снеме неговото решение пред ППО. Ние бяхме малка партийна организация и всички, кой по-малко, кой повече, ме защитиха. Само един другар намери за необходимо да съобщи, че не харесва някои мои изказвания, като например това, че съм гледал „на всеки човек като потенциален престъпник“.

Такава мисъл аз наистина бях изрекъл при следната обстановка: раздавах пари, а посоченият другар се беше надвесил над бюрото ми. Помолих го да стои малко по-настрани, защото ми пречи и може да си объркам сметките. Той се засегна и ми каза да не се боя, защото сме се познавали и мислел, че трябва да си имаме доверие.

 – Така е – съгласих се аз, – но откакто станах касиер, на всеки човек започнах да гледам като на потенциален престъпник.

Околните другари се разсмяха и приеха казаното като шега, но ето че предупреждението на баща ми се оказа мъдро. Шегата ми не можа да се разбере от един другар, и аз трябваше да понеса известни неприятности от това.

Партийната организация не можа да изрази пълно несъгласие с решението на районния комитет, а предложи да бъда наказан с привеждане в кандидат партиен член. След събранието един по-възрастен учител ме хвана под ръка и ми каза: „Ще бъде голям успех, ако се съгласят с нашето предложение. Предполагам, че секретарят на РК няма да бъде доволен от събранието и ще търси ново решение на въпроса.“ Така и стана. След няколко дни бях извикан пред щатните работници на РК, за да отговарям дали е вярно, че съм гледал на хората като на престъпници. Отново обясних при какви обстоятелства съм изрекъл това изречение, но чувствах, че моите обяснения не се възприемат. Затова реших да се защитя с позоваване на К. Маркс. „Пък ако искате да знаете, моята мисъл не е много далечна на мисълта на Маркс, който казва, че неговият любим девиз е „Подлагай всичко на съмнение!“.“

– Ще проверим ние дали Маркс е казал такова нещо – закани се секретарят на РК.

– За да Ви улесня в проверката, ще Ви препоръчам да вземете в-к „Народна младеж“ от преди три дни – проговорих аз. И трябваше да спра до тука, но продължих да разсъждавам гласно: „Вярата в човека е необходима. Аз, може би най-много от всеки, съм изпълнен с такава вяра. Но наред с това никой не може да отрече и необходимостта от предохранителни мерки и контрол. Неслучайно се казва „Доверявай, но и проверявай!“ Нали затова има контролни органи, извършват се проверки и т.н.

Обвиниха ме, че вулгаризирам Марксизма и ме освободиха по начин, който ми даде да разбера, че съм зачислен към неудобните хора.

Моят случай беше разгледан в бюрото на ОК на ДКМС, където един от членовете му гарантира, че ме познава добре и ме оставиха в ревизионната комисия.

Предстоеше да си каже думата бюрото на Околийския комитет на Партията. Разглеждането се забави. Не очаквах нищо добро, затова реших да се откъсна от заобикалящата ме среда и кандидатствах в Софийския университет, където за щастие ме приеха. Учебните занятия бяха започнали, когато ме повикаха пред бюрото на Околийския комитет. Както и очаквах, въпреки решението на партийното събрание, беше внесено предложение да бъда изключен. Секретарят на Околийския комитет обаче поклати глава и каза: „Не, другари, ще го оставим за кандидат партиен член, както са решили в партийната организация.“ Възражения нямаше.

След изтичане на една година, като студент в Софийския университет, отново станах редовен член на БКП. Голямото изпитание приключи, както се казва – успешно. Би трябвало да съм радостен, но ми беше тъжно и с горчивина се питах: „Защо беше всичко това, защо?“ Колко много разочарования и нерви ми костваше злополучното навлизане в един конфликт, в който моята прямота и невинност ме превърнаха в беззащитен герой на една жалка драма.

Откъс от труда на Георги Петков „Тъжни спомени“

Демократична организация под властта на законите

Реализацията на демократични организации изисква норми и процедури на съблюдаването им. Изискванията трябва да са усвоени от всички привлечени в избирателска организация. В организация, в която се откроява „елит“, не може да има демокрация. Още преди 15 години поетесата Миряна Башева ни подсказа при Слави Трифонов, че тези, които се наричат „политически елит“, и да ги няма, загуба народът няма да има, дори по-хубаво ще е да ги няма. След като много от българските партии  претендират да представляват народа, надеждата за истински представителен политически плурализъм остава безнадеждност. Като дете с много баби, бъдещето ни ще е хилаво.

Представляващите ни не трябва да се предлагат от партии, а всеки от тях трябва сам да е завоювал правото на такава роля. За да ги откриваме, трябва да си отваряме очите не само по време на избори. И преди всяка кампания за номиниране следва да се изслушва оценката на всеки желаещ да се изкаже избирател за всички обществено активни хора, които той достатъчно познава. Необходимо е по време на мандата им да са активни представляващите, а по време на предизборна кампания – представляваните. В противен случай политическият застой у нас ще продължава. А отричането на необходимостта от устойчива форма на избирателска самоорганизация е начин за постоянно отхвърляне на правото на избирателите за неотменно номиниране на политическите ръководители само отдолу нагоре.

Говорейки за обновление много партийци го свеждат до ограничаване на сроковете за пребиваване на ръководителите на определени постове. А привичката да се основаваме на указания отгоре остава и преобладава. Но критиката отдолу нагоре е дълг на всеки политически организиран човек. Без изслушване на мнението и предложенията на всеки организиран няма демократично единство на действията; ще пребиваваме все в тази реалност: отчуждение, социална апатия, политическо равнодушие.

Н. Димов

„Кипеж на гражданското общество...“ Организираност на гражданите!

Необходим ни е, според Р. Дарендорф, „творчески кипеж на гражданското общество“, ако не искаме да затънем в писане на конституции и издигане на институции. У нас през 2013 г. „кипнаха“ две „граждански общества“, но и сега не са малко хората, които мислят, че са родени само за да пишат конституции, да създават нови институции и да протежират катеренето на други по институционалните стълби. Политическата ни система продължава да тъне в конституциомания. Дали гражданското ни общество се оказва не съвсем гражданско?

Самият Дарендорф отбелязваше, че задачата има и своите „но“, посочвайки, че при възникващите в Източна Европа демокрации нямаше нито време, нито средства да се чака изграждането на гражданско общество от само себе си. Той препоръчваше създаване на независими организации и институти като междинно звено между правителството и индивидите; малки предприятия, на които да се осигури юридическа и финансова помощ; средства за масово информиране, защитени от ръката на западните монополисти; необвързани със структурите на властта критици. С чужда помощ такива неща бяха създадени.

Но обществото остана неорганизирано. Истинската организираност има перспективи при определена степен на себеотрицание и организационна култура. За да характеризират те достатъчно мнозинство от хората, е необходимо равноправие. Дарендорф посочваше необходимостта от обсъждането на понятието за гражданство. „Без истинско гражданско равенство съвременните демокрации няма да заработят. Това не е просто равенство пред закона. Гражданските и политически права трябва да се поддържат от определени социални права например като равни за всички стартови възможности. Гражданството означава отмяна на привилегиите, а също така създаване и поддържане на норми общи за всички.

Гражданското общество в никакъв случай не е съвършено и то не винаги е безопасно...“ (Сп. „Съвременен показател“, 13-XII-1990 г.). Законовият ред е заплашен както от злоупотребата с властта на закона за користни цели, така и от хаоса на „гражданското“ общество. Но тиранията на мнозинството днес е възможна, не само че при партийна система не всички имат равни стартови възможности, а и защото не всички имат равни политически права. Затова, преди да предлагаме нови проекти за Конституция, трябва истинска борба за премахване на дискриминационния текст в сегашната.

Необходима е идейна борба, събуждаща инициативност, изискваща организираност. Липсва ни критичност, изискваща организираност. Полезен за организираността може да е който работи за нея, без да се пита няма ли друг да стори това. Примерът на добре организираната работа мобилизира силите за преодоляване на привичките към неорганизираност. Организираността преодолява смесването на свободата и хаоса.

Личностна реализация – солидарност

Каквато и да е обществената организация, тя трябва да цели социално признание за усилията на членовете си и личностната им реализация. Тя трябва да прави това едновременно с целенасоченото разрешаване на обществени проблеми, за което е създадена. Технологията увеличава производителността, но не и възможностите за масова реализация на човешките способности. Обществените самоорганизации трябва да работят за развитие и реализация на тези способности. Удовлетворяване на морално-политически интереси и реализация на личностни способности трябва да цели и политическата самоорганизация. Такава организация ще номинира като кандидати за избиране в органите на властта хора, които да представят не само материалните интереси, а и духовните способности на избирателите си.

Трябва да мислим и за още немислимото. Самоорганизацията на избирателите трябва да изпреварва органите на държавната власт с идеите си. Реализацията на такава перспектива изисква преди всичко нравствена висота. Защото обществото се усъвършенства не толкова с технология, колкото с хуманизъм.

До ден днешен систематизираното знание не привлича всички хора. А хоризонталната организация означава по-еднакво споделяне на отговорности. Затова организацията трябва да предлага нови начини за използване на извънработното време.

* * *

Отговорността и солидарността изискват: разбиране на значението на работата; разбиране на собствената си роля в нея; разбиране на готовността на другите да признават ролята ти. Засега на тази страница не преобладава проявлението на такова разностранно разбиране.

Днешният свят изисква силата на въображението не само на овластените, но и на самоорганизиращите се личности. Трябва да се измени мисленето ни за организираността. Изменението на отношението ни към организираността трябва да съпровожда демократизацията.

Св. Томов

Сеирджийска неподготвеност

Сеирджията е близнак на хамавия. Сухомлински свързва равнодушието с понятието „хамство“ и го определя като душевна слепота. Хамът е способен „високо да тропа с мръсни ботуши там, където е необходимо да затаи дъх; да се блъска във вратата, когато трябва тихичко и незабелязано да отстъпи на пръсти от тази врата; да се смее, когато на всички е тъжно.“ С това се родее и равнодушието на сеирджиите.

Бяхме хоробии, но сега сме повече сеирджии. И не от сега. Затова атрофията на демократичните елементи в уж парламентарната ни република не е от днес или от вчера. Парламентът сам наруши забраната си на наше гласуване за съществени конституционни промени като насрочи референдум за намаляване на броя на народните представители, предложено от шоумените. Но може би, при такива равнодушни към правата на суверена народни представители, броят им няма никакво значение.

По отношение на законите народните ни представители се смятат за творци, но следват само другостранни образци. Надяват се така по-лесно да си обезпечават нашето политическо безмълвие. Познавайки себе си, трябваше да използваме българското европредседателство, за да чуем и европейски мнения за узаконеното ни безмълвие.

Докато сме изключени от чуваемо обсъждане на обществено-политически проблеми, не може да станем граждани, гласуващи на избори по собствено мнение. За политическата демокрация гласуващите с готово чуждо мнение за непознати хора са пълна безнадеждност. Не могат да изразяват собствено отношение към общественото добро и зло хора, загубили или ненамерили политическата си личност. Оказва се, че мнозинството български граждани не са си направили труда да се запознаят с релационната теория за личността на президента Желев. При презрели обективни условия за участие на всички в номинацията на кандидатите за техни представители в органите на властта, те остават отчуждени от държавата и управлението ѝ.

* * *

Неподготвеността ни за необходимата регулация и трансформация на нашата политическа система в демокрация е трудно описуема. Надежда за промяна не се очертава. Игнорирайки политическите ни права, партийно-журналистическата пропаганда само способства за запазване на тази безнадеждност. Поредно доказателство беше и предаването по БТВ на 27 януари за референдумите. Хората проявяват активност с протести, доколкото се страхуват, че от лошото може да има и по-лошо.

Българското европредседателство функционира при недостатъчно внимание към балканската държавна традиция и историческа култура. Не се разкриват източниците на духовната и морална криза на днешното общество. Загубата на културно-историческа мотивация в условията на бежанска криза е наклон към деградация на личността и обществото. Морално-ценностната криза набира инерция. Уповаването на вътрешния за човека морал е съмнителна достатъчност. Днешните средства за комуникация не спъват човешката деградация. Спорно е доколко преобладаването на общуването в развлечение укрепва волята или развращава.

Мнозинството хора не искат да са обект на разпоредби, но и не се държат като субекти на обществените процеси. Неуважението към миналото ни дезориентира. Хуманността се утвърждава колкото с трезва оценка на настоящето, толкова и с осмисляне на миналото. Усъвършенстването на настоящето изисква неспирно възпроизвеждащ се синтез на елементи от духа на миналото.

Разпадащите се стандарти на досегашния живот правят все по-необходима политическата саморегулация на индивидуалността. Въпреки тъжната картина на атрофиращата ни демократизация, предлагам да продължим да правим каквото зависи от нас, пък да става каквото ще.

Обществени интереси – човещина

Не е хармонична връзката обществено развитие – човешки интереси. Въпросът за общественото значение на индивидуалния интерес у нас се усложнява от голямата роля на завистта. Преобладава влечение към чуждестранното. Ако нямат достатъчно сили и власт, за да придобиват чрез тях чуждестранна продукция, много хора разчитат на чуждопоклонничеството си. И не само на своето, а и на това на другите. Много хора у нас се тревожат да бе би изоставането от чуждестранното да ги изхвърли зад борда на живота. Имат „вродена“ склонност да идеализират другостранни достижения.

Страхът от изпадане „от строя“ води до отчуждаване на човека от инициативността, т.е. от човешката му същност. Личностната същност на човека и социалната му същност може да са не само съвпадащи, а и несъвместими. Така индивидуалността може да е и „чиста“ противоположност на обществената същност на човека.

В истинската личност духовната идентичност и обособеност от другите характеризира способността за противостоене на състоянията на духовен застой и разложителна инерция. С противодействието си на инерцията на обществената среда, с която взаимодейства, истинската личност цели да допринася за усъвършенстване на обществото. Оцеляването на личностната идентичност се взаимообуславя с устойчиво участие в реализацията на определен обществен процес. Защото ролята на човека в социалното оцеляване и развитие е необходимо присъщ му признак като личност.

* * *

Именно откъм личностно съдържание беше изпразнена у нас държавната собственост. Тя загуби нравствената си същност като обществена форма на реализацията на личностни роли. Затова не беше виновен само един човек на върха или – носители на външен натиск. Бедата беше у собствената ни съвест, която само сигнализираше за неблагополучията, несъумявайки да предизвиква несъвместимостта ни с наличното тогава състояние и усилие за излизане от ситуацията на „храброто мълчание“ на примиренчески сделки с лицемерието. В борба със съвестта побеждаваше лицемерието. Възхищаваме се от напусналия света ни през изтеклата година голям поет Е. Евтушенко, но не се съобразявахме с думите му: „когато истината се замени с мълчание, мълчанието е лъжа“.

Такова състояние бе доминантно в обществено-политическите организации. Да не създадем и такава избирателска самоорганизация! За да допринесем за демократизация на политическата, включая избирателната, система, трябва да изменим себе си.

Ако човекът е „жив венец“ на природата, той следва да може да противостои на инерцията, дори на тази на същината на обществото. В такъв смисъл, определението на човека като съвкупност на обществените отношения е недостатъчно. Човекът трябва да е не само действена съвкупност на тези отношения. Като действено проявление на същността им, той трябва да е и самоотрицателност на обществените отношения.

Още през миналия век знаехме и знаем, че без самоотрицание на собствените състояния няма съзидание. Но се задоволявахме само с отрицанието на природни предмети от нас и с отрицание на състояния на обществени структури от първия секретар. Сега също знаем, че без приемственост и самоинициативност няма истинска самоорганизация. Но пак се задоволяваме или примиряваме с движението по инерция към компилация на вносни ценности. Държавата не поема отговорност за устойчиво развитие на икономиката, но не се отказва от раздутите щатове. Сега всичко се свежда до претенции за обществен контрол, но и той само следва конюнктурата. Ако започнем да издигаме кандидати на избирателски комитети, трябва да намираме хора самостойни, а не като досегашните партийни депутати.

Езикови извращения и престъпления

През изтеклата година се зарадвахме, че премиерът Борисов за първи път състави кабинет, в който няма министър, казвал, че е бесен. Защото в природната среда понякога се проявява такава болест, но никаква популация или част от нея не може да продължи нормалното си функциониране при появата на такъв екземпляр. Защото бог сам се е „разпоредил“, болен от нея индивид да не живее нито месеци, нито седмици, да не говорим за години. Липсата на такава болест е критерий не само за оптималност, а изобщо за жизненост на природните популации. Тогава какво да говорим за обществото?

Критерият за оптималния вариант на общественото развитие следва да субординира и критерия „взаимно проникване на обществото и природната среда“. Отношението на човека към природната среда „е непосредствено негово отношение към човека, а неговото отношение към човека е непосредствено негово отношение към природата, негово собствено природно предназначение. По такъв начин, в това отношение се проявява в сетивна форма, под формата на нагледен факт това, доколко е станала за човека природа човешката същност, или доколко природата е станала човешка същност на човека. На основата на това отношение може, следователно, да се съди за равнището на общата култура на човека“ (Маркс).

Да приписваш на собствената си същност признаци на най-ужасната болест, разрушителна за всяка общност - природна или човешка, не може да означава нищо друго, освен човеконенавист или липса на култура. Истинската народна културна традиция в отношението към болестта бяс намира израз само в едно изречение: „Да се не види, ни чуе!“. Защото, ако много болести са разрушителни за човешката телесност, тази болест е преди всичко стопроцентово разрушител на човешката душевност, на нравствеността. Оправданието, че това може да са само думи, е признак само на слабоволие или на слабоумие. Засилената употреба на такива думи през последните десетилетия върви заедно със засилването на човешката агресивност, особено детската. Оправданието, че така е и във водещи страни на НАТО, също не струва пукната пара. Всички виждаме по телевизията ужасяващи картини и в училища на Съединените щати.

Ако ни управляват хора, които сами се изразяват, че побесняват, не сме достойни и за маймунско съжаление. Но като нямам вече думи за подходяща артикулация на трудно изразимата ситуация, сам ще кажа: за съжаление и премиерът Борисов през изтеклата седмица не намери други думи освен „вбесява ме“, за да изрази справедливото си възмущение от тези, които не казват какво да се прави, а само какво не трябва да се прави.

Не остава друго, освен и ние да си повторим въпроса: „Кой на кого акъл да даде?!“

П. Папийски

Падение на нравите – значимост на културата

Много хора се интересуват от правните норми не толкова за да ги спазват, колкото да ги заобикалят. Непрекъснатата диференциация на човешките способности засилва необходимостта от съблюдаване на логиката на икономическия живот. Тази необходимост изисква от обществото своевременно да се разделя с илюзиите си.

Това, че ние недостатъчно търсехме рационалното, доведе до нашето изоставане. Стигнахме неведнъж до крушение на системата ни. Нищо не излезе за мнозинството от изкуствено създаваната българска акционерна собственост. Не се преодоля отчуждението на много хора от труда. Новопоявилите се малко български мениджъри се оказаха извън обществен контрол. Да не говорим за съдбата на българските кооперации. Това са резултатите от нашето отношение към българската ни държава.

Акционерната, както и кооперативната собственост, е свързана с риск. Същото важи и за политическата самоорганизация на избирателите. А нашата способност за риск през последния половин век е обхваната от перманентна атрофия.

Човешките способности се реализират в процеса на взаимодействието с другите. Необходима е и политическа амбициозност. Амбицията да се реализираш, без да накърняваш човешкото си достойнство, в България е убивана с какви ли не средства в продължение на много десетилетия.

Интересът към реализация на индивидуалните способности е личен интерес, но той е личният интерес с най-голямо обществено значение. За да се съобразяваме с тези неща като политически активни избиратели, трябва и да се познаваме по-добре.

П. Папийски

Свобода без хаос!

Процесът на разбирането на свободата е неделим от нейното постигане. Особено валидно е за политическата свобода. Който никога не е бил свободен, едва ли някога ще може да разбере що е свобода. Затова и несвободата обикновено се разбира само като външно обусловена.

Хората, които не са опознали най-важните страни на обществената необходимост, не са способни да ценят борците за обществена свобода. Затова трудно се признават за герои изменящите обществени отношения и лесно – демонстриращите неподчинение. Затова и в обществото, както и в училището, „героизмът“ обикновено води до задънена улица. Субектът на активното социално действие може да бъде признат за герой само от общество с формирана хуманистическа съвест.

Хуманизмът като критерий за самооценка, като съзнание за отговорност не може да се възпитава само с проявлението на личния пример на първите. Неговото формиране като действено съзнание на хората може да стане чрез въвличането им в действителния процес на самоорганизация и самоуправление на обществото. Но у нас не се популяризират действията на тези, които обединяват усилията на повече хора за приближаване към истинска демокрация, а постоянно се тръби за тези, които вдигат шум, възпроизвеждайки съществуващите „нови“ стари форми на гласността и себеустройството. Стимулира се не задълбочаването на процесите на въвличане на хората в управлението, а увличането на мнозинството в авантюрите на самоизявата на смятащите се за политици.

Ирационализмът в нашето общество се засилва. У нас той не е проявление на антитехницизма, а по-скоро – антисоциологизъм. Деградацията у отделни хора е свързана не с изпълняваната от тях работа, а по-скоро с неизвършването на никаква обществено-полезна работа. Мнозинството от хората не използват правата си главно поради убеждението, че използването на тези права е губене на време. Чувствайки се неуверени в разсъжденията си за обществото, те не вярват на тези, които се опитват да правят някакви общественозначими изводи. Затова да правим каквото можем за промяна на тази ситуация, а не да бързаме да отидем в Софийския градски съд и за втори път да постигнем, въпреки и незаконен, отказ за вписване в регистъра.

Систематизирано знание и всекидневно съзнание

Препоръката на Григор за системен подход към проблемите на организираността е хубава, но е трудно да се ориентираш в днешната масова психика. Неразбираем е колкото действителният, толкова и виртуалният свят. Равнището на технологията е критерий за степента на проникването на съзнанието в материалното битие, но за проникване в съзнанието и то много не помага. То само подсказва за някакво възпроизвеждане на съответствието на структурите. В този смисъл е важна мисълта на Гълбрайт, че императивите на технологията и организацията, а не образите на идеологията детерминират формата на икономическото общество. Противоречието човек – автомат, практиката и системата на обществения живот все повече се изместват по посока на виртуалния свят.

Едновременно с проникването на науката в материалната практика химическите продукти все повече изпъстрят земната повърхност. Системата на технологическия процес все повече се преплита с взаимодействието между хората. Всичко се изменя, но политическите обичаи в България си остават на нивото от времето на Алеко Константинов. Държавата и хората в нея, на които се слуша думата, три десетилетия се занимават с преразпределение на преработваната природна среда и на преработеното. Този сеир е по-интересен за публиката от форумите на организациите.

Защо не може да се постигне по-високо ниво на всекидневното съзнание? Защо продължава да е валиден изводът на Хегел, че хората не се учат от историята? Нали все повече професии зависят от индивидуалността на упражняващите ги. Дали загубата на социална тежест и влияние на хората, чиито потребности, привички, съдби бяха свързани със старите форми на труда, води до формиране на озлобено съзнание и некритическо възприемане на формите на общуване?

Загубата на общественото признание на техния труд е тежко изпитание за много хора. Тяхното отношение към обществената организация зависи повече от техните интереси, отколкото от техните възгледи за обществото. Заинтересоваността на много хора от усъвършенстването на обществената организация секва, щом като новата организация води до намаляване на относителната им тежест в обществото. Когато новата организация не довежда човека до желаната от него собствена реализация, той лесно губи вяра в реализацията на обществената свобода като осъзната необходимост.

Калоян Добрев

Пренебрегнато навременно предложение

През януари 2014-а година направихме предложение за общоевропейско честване на 1300-годишнината от защитата на Цариград-Константинопол през 717-718 г.г. Българското европредседателство отминава и българското Народно събрание не възнамерява да отбележи тази 1300-годишнина по какъвто и да е начин. А едва ли понастоящем нещо друго би могло да въздейства на балканските народи по-сплотяващо от такова честване.

Знаем, че Гърция изживява труден етап и българската инициативност трябваше да компенсира нейната ангажираност с преодоляването на финансовата криза. Такава инициативност би била важен принос и в двустранните българо-гръцки отношения, и в ускоряването на преговорите на няколко западнобалкански страни с ЕС, и в бъдещо единство на балканските народи.

* * *

Оказва се, че българският партиен политически персонал не прояви нито наличието на много акъл, нито навременното му идване. Спорно е и дали на българските историци не е дошло на ум чуваемо да предложат от екрана на БНТ честване на 1300-та годишнина от отблъскването на най-страшното настъпление срещу Константинопол преди завладяването му от Мехмед II. Може би някои от тях са се въздържали поради съвпадението на възможното честване със 100-тодишнината на Октомврийската революция. Други – поради съвпадението с петстотингодишнината от превръщането на турския султан в халиф. Трети – поради такова съвпадение с признаването на Василий III за наследник на Константинопол от папата. Четвърти не са имали време да предлагат такова честване поради обсебеност на мисълта им от идеята за създаване на професорска партия. Може да е имало идейни въздържатели и поради съвпадение с други важни кръгли годишнини на каквито е пребогата 2017 година, или поради съвпадението на годишнината от победната 718 година със 140-годишнината от освобождението на България като резултат на Руско-Турска война. Може да е имало и колебания на коя годишнина да се отдаде предпочитание. Факт е, че никой от историците ни не използва предоставена му трибуна да направи по-авторитетно предложение, нито да подкрепи нашето с общество „Зелен туризъм“, което поддържахме 4 години. Нека професорите да правят още партии, за да ни обясняват, че партиите са най-важен източник на корупция!

Може би австрийското европредседателство ще компенсира българската немарливост като още през настоящата година инициира подготовка за общоевропейско честване на победата при Поатие след 14 години.

Население – морал на управление

Населението възпроизвежда морала на управлението. То чака да му посочат добрия, за да отхвърли лошия. Историята не може да ни учи, докато сме неспособни да се учим.

Но ние сме хора хоробии. Като не стигат добрите гайдарджии, избиратели играят и по свирнята на каквито имат. Като няма кой да предлага свестни въпроси за референдуми, с които постепенно да си оправим човешките права, БСП ще ни занимава с проблеми, които те, представляващите, са длъжни да разрешават. Референдумът за ядрената енергетика не свърши никаква държавна работа, но помогна за посъживяване на партийните редици. Голяма работа, че се е похарчил някой и друг лев на данъкоплатците! Защо да не послужи за същото и Истанбулската конвенция? С един удар ще паднат няколко зайци. Партийното ръководство ще избегне мъките на самостоятелното решаване за определяне на необходимото партийно поведение. Ще се демонстрира привързаност към демокрацията, макар и плебисцитната. Някой и друг неинформиран ще разбере, че партията още е жива, функционира и току-виж, че допринесъл за някакво увеличаване на електората. Малко ли е всичко това?

Нека са живи и здрави със забравените си идеали, пък ако имат късмет, да го постигнат!

Пею Папийски

Омагьосани кръгове

Омагьосани кръгове на българската „демокрация“ посочи Тодор Живков. Но той не направи необходимото за разваляне на магиите, в които се бе оплела „народната демокрация“. Нищо по-значимо против магиите не направиха и анатемосалите го негови наследници-вносители на атлантическа „демокрация“ у нас. Оплетоха в магиите си и сегашния ни президент, който не се отзова на призива на бургаски избиратели да постави чуваемо въпроса за необходимостта от разсичане на новите омагьосани кръгове. С това можеше да направи истински български принос за обсъждане на необходимостта от демократизация на Европейския съюз по време на българското председателство. За тази безспорна необходимост може да се направи извод и от казаното в предаването „Панорама“ на 26 януари 2018 година от млада британска гражданка-летец. Но магиите ще си останат, ако само се заменят старите партийни политици с нови.

Похвална е инициативността на премиера Борисов в дейността за ускоряване на присъединяването на западните ни съседи към Евросъюза. Само че народите на тези съседни страни едва ли ще ни благодарят, ако трябва да следват примера на намиращата се в състояние на атрофия наша парламентарна „демокрация“.

Безспорно е, че демокрацията ни никога не е била истинска. Но атрофията на отделните демократични елементи в парламентарната ни република не започна при председателството нито на г-жа Караянчева, нито на г-н Главчев. Тази атрофия започна с приемането на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, приет от 40-тото Народно събрание на 29 май 2009 година. С неговия чл. 9 народните представители, следвайки текстуално тълкувателно решение на Конституционния съд от 2003 година, в което е пропуснато да се подчертае, че „Народът винаги запазва върховната власт за себе си...“, забраниха на народа да упражнява върховната си власт. На свой ред, Конституционният съд в решение номер 9 от 28 юли 2016 година, позовавайки се на цитираните в предходното изречение думи дума по дума, констатира, че следвайки „логиката за съчетаване на прякото и представителното осъществяване на суверенитета, Конституцията и ЗПУГДВМС определят като посредник в този процес Народното събрание, именно поради високата степен на неговата демократична легитимност, но и защото изразява и представлява най-непосредствено интересите на целия народ“. И този високодемократично легитимен и най-непосредствен изразител и представител на „интересите на целия народ“ няма право да зададе на този цял народ какъвто и да е въпрос за промяна в държавното устройство на България!

Ето какво означава български парламент в парламентарната ни република!!!

Не си ли омагьосан или очарован ти, уважаеми избирателю, който продължаваш да вървиш по гайдата им?

Не – на идейното съучастие в междупартийната конкуренция

Мнозинството граждани са изключени от идейно съучастие във функционирането на същественото съдържание на атлантическата политическа система. „Легитимираните представители на системата я канонизират като незаменяема.

Гражданите имат право на обединяване и защита на своите интереси. Но ако в името на тези интереси си поставят за цел политическа промяна по мирен път, послушният на партокрацията и прилагащ гласуваните от нея закони български съд не регистрира сдружението им. Българските граждани не могат да си поставят цели за усъвършенстване на обществените отношения, защото и да опитват да се сдружават за постигането им, Конституцията политически ги обезправява, медиите гласовете им заглушават, а и правораздавателни и правоприлагащи органи срещу тях се обединяват. С това омбудсманите се примиряват. Противовесите на слепената правнополитическа система се онищостяват.

Политическата състезателност е сведена до групово-партийна. Човекът-личност вече не се признава за политическо същество. Защото Платон и Аристотел вече били остарели! Главната цел на групите-партии е да формират конюнктурни партийно-политически предпочитания, защото по природа, такива липсвали у хората.

Днешният човек от мнозинството граждани не се признава за пълноценен. Човек, който не се признава за правоспособен да отстоява мнение за една или друга страна на обществено-политическата необходимост, не е равноправен.“ Политическите конкуренти разчитат на подкрепата му заради икономически ползи. Разчитат, че икономически заинтересованите от изпълнението на предизборните им програми по-лесно приемат и техните политически замисли. Но не разчитат на привлекателност чрез справедливост. Доказани предимства на идеи за справедливост у нас не гарантират политическа подкрепа. Необходим е признат за авторитет ръководител на организацията. У нас външните черти и доказаната пробивност на ръководителя имат особено важна роля. Моралните предимства винаги се поставят под съмнение. А манифестиращите преданост често спират да я потвърждават, ако се наложи задачи да изпълняват. Така създаването на непартийна политическа организация заради едната справедливост е задача с много неизвестни. Желанието на някои хора за изява не е достатъчен ресурс. Ще трябват способности за общуване, завоювано доверие, готовност за продължителна конкуренция с противници.

* * *

Противниците на безпартийността може да намират начини за предизвикване на безпокойство у привържениците ѝ, за заплахи за сигурността на близките им. Може да предизвикват чувства на мъка и немощ, на съмнения за преследване. Може да им предсказват неуспех, физическа агресия, лични конфликти. Може да им демонстрират несъвместимост и невъзможност за общуване с други хора, да настройват против тях свои привърженици. Така намиращият се сред подстрекатели лесно може да почувства липса на приятели. Тогава много от начините за отстояване позиции стават несигурни. Трябва да се отчитат и заплахите за социалната сигурност.

Мисля, че хората се интересуват не само от политическата демокрация. В морално-политическото съзнание има колебания. Трябва повече да се опираме на необратимостта на развитието на научно-техническото познание. Само с тезата, че политиката е концентриран израз на икономиката може да стигнем до едностранчивост. Колкото и концентриран израз да е политическата идеология, сама не може да изрази цялото богатство на съдържанието на съвременната икономика и на средствата за нейното управление. Преди 55 години президентът Джон Кенеди казва: „ Ние се нуждаем не от идеологически етикети и клишета, а от по-фундаментални дискусии по по-общи, тънки и технически въпроси, разрешаването на които е необходимо за успешното развитие на огромния икономически механизъм...“ („Ню Йорк Таймс“, 12 юни 1962, с. 20). Президентът Кенеди не е разглеждал тези въпроси като частни. Той не ги нарича идеологически, считайки ги по-фундаментални, по-общи и по-тънки от идеологическите оправдания на партийните деяния. Вероятно, той поставя на преден план въпросите, които днес се включват в глобалната проблематика.

Въпросът за отношението към науката и техниката е неделим от проблематиката за универсалната връзка. Трябва по-задълбочено да си изясняваме светогледните проблеми. Тогава още по-убедително ще доказваме вредата от съвременните политически партии.

Григор Вълчанов

Власт и сън под протекъл покрив

Честита нова година!

Властта „обител“ за поклонение ли е? В мнозинството ни за нас такава обител са институциите на властта на грубата сила. Покланяхме се и още се кланяме на нейните носители – прикрити другостранни завоеватели и наши парвеню-деспоти. Докога ще продължаваме така?

Време е да „пълним“ нашето съзнание с нравствено съдържание. Време е да сменим култа на силата с уважение към човека. Време е героят „материална сила“ да отстъпи преднината на обществения деец.

Социална възвишеност общественият деец постига с поставянето на обществените интереси над собствените. Колкото по-голям обхват на обществени интереси има в работата на индивида, толкова по-голям е просторът за индивидуалното му възвишаване. Не трябва да пестим и емоционалния израз на отношението си към възвишеността в миналото, идейното наследство на което трябва да преосмисляме и преоценяваме, а отказът от което води до политическо вдетиняване. Обществото не може да се върне в детството, но политически може фарсово да се вдетенява. Така необходимостта от самовзискателност подценява и с йерархията на властта се подиграва. А с подигравки проблеми не се решават.

Днес не липсва натиск за децентрализация и по-широко участие на гражданите в приемането на засягащите ги решения. Осъществява се често от малцинства, когато решаването на общозначими задачи засяга интересите на населението от отделни райони. Това допринася и от местна гледна точка да се дооглеждат цялостните последствия от централизирано решаване. Задачата е установяване на хармонично управление като на различните нива на проблематизиране и предлагане на решения се привличат да участват всички желаещи. Естествено, участващите в решаване на регионални и глобални задачи местни дейци трябва да са истински избраници и представящи, освен своето, и общественото мнение сред делегиращите ги.

Интересът към тези изисквания трябва да измести интереса към досегашните парламентарни „дясно-леви представления“. Римският клуб още през миналия век предупреждаваше, че „изкуствено стимулираните партийни вражди, целящи печеленето на повече гласове на изборите и доста често небазирани върху някакви забележими идеологически разлики, могат да се окажат трагични...“ Доминирането на изкуствената раздвоеност управляващи – опозиция спъва изразяването на многообразие от съображения и плурализма на мненията. Консенсусът и общоприетите правила обезпечават възможно най-голяма свобода и разнообразие на мненията. Разнообразието не води до хаос, а се взаимообуславя с реда. Дясно-лявото доминиране води до изолиране на избирателите от властта.

* * *

Сериозните промени на Конституцията, от които зависи политическата свобода на мнозинството българи, вече четвърт век чакат демократично мислещ състав на Конституционния съд, който да направи нормално тълкуване на конституционните текстове, позволяващо политическа демократизация в България. Не знам дали ще дочакам подходящ за такава работа състав на Конституционния съд. Може и да не доживея до него, щом като чакаме някой да ни подарява добър състав от законодатели и такъв от тъклуватели.

Решенията на Конституционния съд обслужват интересите на партокрацията и тя определя състава на този съд чрез партийно излъчвани народни представители и президент. Въпреки многото словоизлияния за народния контрол и през 2013 г., механизми за контрол върху властническите актове няма. Възможността практиката да се променя от следващи състави на Конституционния съд не помага, защото и следващите служат на същата партокрация. Право на последна дума за орган, неизбиран от суверена, означава лъжедемокрация. В САЩ поне съдебната власт е изключена от собственото ѝ върховно овластяване в Конституционния съд. Малкото будни умове в България отдавна са забелязали и този минус на нашата Конституция. Истината по въпроса е изразена с думи на Николай Вълчев в областен всекидневник от 2003 г.: авторите на Конституцията ни „като че ли са приели априори обективността на съдиите и са изпитвали заешки страх да ги признаят за живи, нормални хора със свои страсти, страхове и убеждения, в това число политически.

Митът за т.нар. деполитизация изпълва отношенията по обществения договор за властта с лицемерие и некоректност. Обществото има сетива за това и реагира негативно. Доверието отдавна е опорочено и порокът очевидно не е въведен от управляваните. Тези проблеми, за съжаление, никога не са били в дневния ред на политическите партии в България. Дали защото нямат сетива, или защото се чувстват удобно в лицемерната среда?

Едва ли са много хората, които не виждат, че покривът на българската демокрация е протекъл...“ Годините доказват, че не са малко. Едва ли сами ще се сепнем, докато не ни отнесе селят. След като периодично се измокряме, свикнали сме да стоим на пек и вятър, за да се сушим. Но щом като надеждата умира последна, да се надяваме, че по време на Европредседателството у нас, контролиращият от 10 години съдебната ни система Евросъюз най-сетне може „да си отвори очите“ за основната несправедливост. 

Според изследователи, преобладаващото мнозинство от хората и в съня не търсят причината на злото у себе си. Преобладаващото мнозинство и на сън страдат заради собственото си състояние, а не заради страдания на другите. Как да се надяваме на българска политическа демократизация, ако хората и в процеса на несъзнателно, стихийно, възпроизвеждане на психическите си процеси слабо отразяват интересите на другите? И как би могло съзнателно да се противостои на тази психично-отразителна едностранчивост при избирателна система с прикрито самопредлагане на избираните? При такава избирателна система не създаваме ли предпоставки за кошмари и в будното ни състояние? Не можем ли да накараме и нашите избраници да помислят по тези въпроси?

Политика - решителност!

Не класовата борба, а постоянно възникваща несъвместимост на едното и многото „размива“ контурите на съвременното общество едновременно с разлагането на ценностни системи. Ценностна система се разлага едновременно със засилването на терористичната нагласа на религиозния фанатизъм. Тероризмът се подклажда от колизии относно гласност и чуваемост. Неравенството на правата на чуваема гласност имплицитно поражда кризи в развитието на всички страни на отношението необходимост–свобода. Съвместимостта на планетата и обществото постоянно се подрива от експлоатацията на природни ресурси и замърсяването, разкъсващи естествени взаимовръзки и спъващи възпроизводството на природната среда. Разнообразните интерпретации на взаимоотношенията със средата често преминават в различни противоречия на правоприлагането. Индивидуализираното неравноправие се оказва по-сложно от класовото неравенство.

Актуалните обществени процеси зависят от отношенията между размиващите се макрогрупи, а все повече и от отслабващата ковариация на субективните интереси. Съществуващите обществени „институции – семейството и социалното право, а също профсъюзите и политическите партии – са лишени от структурите на социалния ред, върху които се основават...“ (Улрих Бек, „Откриване на истинската политика“, стр. 96). Масмедийната публичност подклажда отклоняващи вниманието от възлови проблеми на общественото развитие конфликти. Субординацията на проблемите и подходите за съзнателно разрешаване на обществени противоречия става и все по-необходима, и по-сложна. Сами хоризонталните сдружения на гражданите едва ли ще се справят с нейните изисквания за балансиране на едностранчивостта на пряката демокрация. Вместо да се разчита на сегашната тройно разделена власт, следва да има и вертикално опосредстващи избирателски структури. Необходими са политически действени избирателски структури, а не като сегашните НПО.

Политическата действеност може да се прощава с остарели обществени структури и да създава нови. За потискането на тази действеност допринесе деполитизацията на училищата. Тази деполитизация откри простор за партиите да се роят без идейно обновление. „Рояците“ са несвършващ предмет на договаряне и употреба. А с употребата на партийни структури едни хора употребяват други. Защото, без политически дискусии в учебните заведения, от тях по-често излизат не избиратели с политическа позиция, а манипулируеми гласоподаватели. Затова липсва субектът „български народ“ като носител на суверенитет. Затова народът ни се примири да носи дадената му от П. Р. Славейков временна характеристика като постоянен „документ“ за идентичност.

В изборите партиите използват за целите си и безпартийни. Едни взимат решения и употребяват други като одобряващи решенията. Едни решават, други поемат отговорността за решенията и най-често върху тях се прехвърлят неприятните им последици. Решаващите отстраняват конфликтите си, изнасяйки ги сред одобряващите.

Свеждането на политиката до професия предопределя избирателите като безгласни съгласяващи се. Но истинската политика не е нито професия, нито пазарлък. Определението на политиката само като споразумяване не е вярно.

Истинската политика е действено отношение към обществената необходимост. Политическата съзнателност е осъзнатост на изискванията на актуалната обществено-историческа необходимост. Политиката е споразумяване, доколкото споразумяването може да е средство за постигане на единодействие в съответствие със съзнанието за изискванията на обществената необходимост. А освен осъзнатост, политиката изисква и решителност.

* * *

Става все по-ясно несъответствието между икономическото и политическото равнища на обществото. От изследвания на икономисти, историци и социолози в края на XX век е направен извод, че, при очерталата се разлика на нивата на развитие, „икономика и политика никога повече не могат да вървят в крак“. За развитието на икономиката допринасят всички трудещи се, а понякога и умни мързеливи, докато политическото развитие е предоставено на малка част от обществото, самонаричаща се „елит“, и присвояваща си правото на разпореждане със силите на обществото.

Неравноправието има разностранни последици. Днес човечеството е изправено пред големи терористични заплахи. Партийни политици се мъчат да предотвратят тези заплахи с война – продължение на политиката с други средства. Според А. Лилов, тероризмът е обърната форма на войната – война на по-слабия срещу по-силния, на угнетения срещу угнетителя. „И потисничеството и неговият дериват тероризмът са атрибути на един изчерпан етап в световната история, но за нещастие все още реално съществуващ...“ Да се запитаме: само за нещастие или и за акъл? Корените на тероризма са и икономически, и, в немалка степен, социално-политически. Много думи за равенство – липса на равноправие.

„Може би е прав Гълбрайт, че в наше време личностите се заменят от организациите...“ Но може ли да се създават обществено-необходимите организации без личности? По-лесно е да се разчита на „личности-месии“, отколкото на самоорганизации. Защото организацията изисква от организиращите се поемане на задължения. Това е особено важно за политическата самоорганизация. На въпроса, защо за 5 години още не сме създали тази самоорганизация, отговорът е кратък: защото не сме подготвени да я отстояваме. Защото алинея (2) на чл. 12 от днешната българска конституция отрича правото ни на политическа дейност, щом като не сме партийци. Оправдаваме казаното преди повече от век, че не сме народ, с това търпение да отричат и правото ни да си променяме Конституцията, въпреки изричните разпоредби на алинеи (2) и (3) на нейния чл. 1 за народния суверенитет. Следователно, борбата за промени в Конституцията е и борба за спазване на Конституцията. За успех в тази работа са необходими организатори, а те израстват в организационна дейност. Значи всеки трябва и сам да организира, а не да чака да го организират.

В организацията е ключът на съвремието. Съдбата на съвременното човечество зависи от политическата му самоорганизация. На тероризма не може да се противостои с безвъпросност и с нерешителност. Партийно-политическият „елит“ се осланя на нашата нерешителност и иска да има на властта си „някогашното божие подобие“. Но исторически партиите са изчерпан етап и задмината спирка на пътя към демокрацията. Те се утвърждават заедно с вестниците, но са по-изчерпан етап от тях. А още искат непокътнат политически монопол.

Съвременните партии са стимулатор на антагонизъм, а не на хуманизъм. Тласкат към антагонизъм и с подклаждане на битови конфликти. Кой хвърля повече отпадъци и кой пази по-добре природната среда от замърсяване с тях? Кой създава и кой унищожава екологични лигатури? Чие екологическо мнение е чуваемо и чие – глас в пустиня?

Чрез механизмите на избирателната система и медийни манипулации на преобладаващата част от нашето общество е отредена значително по-безгласна роля, отколкото на значително по-малката му част. Партийните зависимости в обществения живот обръщат мнозинството избиратели в безгласни гласуващи и стимулират моралната деградация. Мнението на мнозинството от населението по проблемите на държавната власт и овластяването е изключено от дебатите по тези проблеми.

Добре е, че днес поколението в най-съзидаваща възраст, достигащо зрелост в най-първото начало на третото хилядолетие осъзнава опасността от екологическа катастрофа на планетата. То е „на път“ да осъзнае и необходимостта от „базов“ доход. Необходимо е да се сроди и с идеята за политическо равноправие на безпартийните като преграда пред взаимно стимулиращите се морална деградация и тероризъм. Разпространението на тая идея е най-актуална задача на групата ОАЗИС и през новата 2018 г.

Трябва да искаме и справедливост от съдебната система, основаваща се на силата на слабата ни държава и на капризите на властовото триединство. Това триединство е далеч не само от Светата Троица, но и от духа на времето, все по-властно изискващо народите да поемат делото за постигане на истинска демокрация в свои ръце. Опитът с делото КТБ показва, че и президентските представители в надзорния съвет на БНБ са били на незавидното ниво на другите. Остава ни да разчитаме на себе си. Приятни празници!

Конюнктура или политика като фундаментално универсално условие на човешкото съществуване

Реформите в българския обществен живот се определят предимно от конюнктурата. Въпросите, поставени от Д. Стойков, П. Тодоров и др., са свързани и с отлагани, и с недомислени реформи. При гласуването на сегашната ни конституция имаше и хора, прозрели истини в труда и страданията си, но преобладаваха привилегированите. За последните са валидни думи на Джон Кенет Гълбрайт: „Липсата на разум е непреодолима пречка. Такива са и гордостта, справедливото възмущения и нараненото достойнство.“ Може да се каже, че всички тези непреодолими пречки вкупом взаимно се стимулираха в VII-то Велико народно събрание. В умопомрачението „на куп“ взе връх плагиатството. Така беше приет чл. 1 от Конституцията, неспиращото до днес нарушаване на който нито един от тези „велики“ депутати не се е сетил поне да разкритикува. Така са приели и чл. 12, ал. (2), обричаща нас, безпартийните, само на безмълвие или на нечленоразделно блеене. Така ни даряват с често сменящи се правителства, за да не успяваме да им се „нарадваме“ и постоянно да искаме да се връщат на сцената: ту като редовни, ту като служебни.

Така служителите често трябва да сменят уменията си и, за да не грешат, изключват от приложимия си потенциал качеството самоактивност. Докато служебните министри се ориентират в състоянието на работите, мандатът им изтича. Но докато изтече, нищо не им пречи да предприемат едни или други интересни за тях размествания или смени на служители.

Служебните правителства у нас допринасят прекъсванията на функционирането на управлението почти да се удвояват. Вместо всички тези дандании, една относително самостоятелна електорална власт би могла да обезпечава почти ненарушавана приемственост в управлението. Чрез нея избирателите може да самоопределят – самоструктурират и саморегулират – ролята си в изборния процес и да са необходими и достатъчни противовеси на управляващите.

* * *

Време е за самостоятелно самоизграждане на политиката като система на човешките взаимоотношения с обществено-историческата необходимост. За да се изгради политиката като истински човечна система, ние, хората, трябва да се съобразяваме с нейната фундаментална и универсална роля в социално-всеобхватното развитие на единството на необходимостта и свободата. Улрих Бек основателно пише за отварянето, разширяването, преосмислянето и прекомпозирането на политическия „хоризонт на простата модернизация“ като за доближаване „до изнамирането на политическото.“ Безспорна е неговата мисъл за „изнамирането на политическото като фундаментално универсално условие на човешкото съществуване.“

При липса на такова разбиране овластените чиновници у нас следят посоката на вятъра и предпочитат послушанието или „нищоправенето“. Институциите са зависими от партиите и коалициите им. Споровете сред тях, в които „трябва да е великото единство“, достигат само до ниво да ни разделят.

Размиват се и малкото провъзгласени гаранции за справедливост. Разпадането на социалните класи е съпроводено с прекрояване на социалните неравенства. Според У. Бек, „с рефлексивната модернизация общественото устройство преминава в безформеното и в непонятното. Във и чрез модернизацията на индустриалната модерност зад фасадата на социалните редове и компетентностите се разстила джунглата...“ (Откриване на истинската политика, стр. 81). Джунглата се разстила не само поради неукротимо модерно индустриално ускоряване, а и заради политическо изоставане. За дейността в сферата на властта и управлението често не се избират хора, способни да решават. Много от избираните не могат и да убеждават: чрез разясняване; с личен пример; чрез въвличане на гражданите в дискусии за приеманите решения и тяхната приложимост. За да прилагат в единство и убедително начините на убеждаване, ръководителите сами трябва да са  ръководени от урока на Цицерон, според който природата е дарила хората с чувство за доблест и желание за защита на общото благо, побеждаващи прелестта на наслаждението. Тези „побеждаващи прелестта на наслаждението“ чувство и желание не се доказват в множество партийни „мероприятия“.

Преди 1990 година партийци налагаха на ръководни длъжности техни парвенюта по правилото: „каквито и магарии да правиш, щом искаме, ще те издигаме“. Негласно правило на сегашните партийци е: „Каквито и предложения за промени в държавното устройство да подкрепяш, български народе, ние, чрез Конституционния съд, щом като искаме, ще ги отхвърлим.“