Недоволни в безпътна сянка

Велика сянка за съвременниците на започналите да се самозапалват българи е Съединението през 1885 година.

Телевизионните предавания на 6 септември 2018 година, освен тържествената заря-проверка с реч на президента, откроиха и съобщение за демонстрация на противници на самообявилата се за политическа класа партокрация в града на Съединението. Може да се каже, че по-хубава от тази политическа новина не би могло да има.

Но защо тези носители на идеята за непартийна демокрация включват в основните си искания свикване на ново Велико народно събрание? Не вярват ли във валидността на член 1-ви от Конституцията? Надяват ли се тези защитници на демокрацията, че в настоящи избори за ВНС непартийната кауза ще спечели мнозинство народни представители? Вярват ли, че смяната на политическата система може да стане отгоре надолу? Защо не казват, коя е първата необходима промяна в действащата Конституция? Възможно е да искат напълно нова конституция. Тогава е необходимо продължително и масово обсъждане на проекта за тази конституция.

* * *

Може би липсата на добър проект за нова конституция поражда и у президента мисълта, че сме в състояние на безпътица. Дали липсата на изработена у нас необходима политика на държавата е основание да се говори за безпътното ни настояще? А кой може и кой трябва да дава идеи за такава политика? Конституцията не изключва президента от тази работа. Прави ли той необходимото за включване на колективния ум на нацията в нея? И той ли очаква ВНС да я свърши?

Кой да влезе в можещо да свърши тази работа ВНС? Тези, които най-много подкрепят президента, утвърдиха днешната Конституция. Кой ще ги направи способни за създаване на по-хубава? Сигурно е, че това не може да са избори за VIII-о ВНС.

Калин Диханов

Взискателност – черни лебеди

Непрекъснатостта на развитието се взаимоопределя с непрекъснатост на неравенството. В условия на неравенство има необходим скептицизъм. Оптимизмът днес е присъщ на участници в несистемни образувания. Оптимистите си признават, когато не знаят. Те знаят, че черните лебеди със стандарти не се съобразяват. Те се откриват предимно в движението отдолу нагоре. С теоретичните предвиждания не съвпадат. В интуитивното им откриване преобладава ролята на многостранна палпация. Откриват се и в процес на търсене на равенство, възпроизвеждащ неравенството.

Всеки, който е мъничко по-добър, може да получава всичко. Така завършват множество състезания. Често така става след пореден цикъл на партийно- политическата борба за власт. Изравняването в определено отношение може да поражда, възпроизвежда или увеличава неравенство в друго. Съществувалата над четири десетилетия у нас „народна демокрация“ намали икономическите различия, но не елиминира системата на „суперзвездите“ в политическия живот.

Общественото положение се оказва влияещо върху висотата на живота не винаги положително. Успехът чрез партийна пробивност предизвиква деморализация.

Избирателска система на номинации на кандидатите за избиране в органите на властта е необходима дори само заради потребността от противостоене на предизвикваната от борбата за власт деморализация. В края на краищата, пише Н. Талеб, „освободените от всякакви теории емпирици, които действат отдолу нагоре би трябвало да вземат надмощие“¹. Но те не могат да вземат политическо надмощие при системата на партийни номинации. Друг е въпросът дали всякакви теории биха им пречили да го сторят.

Безпартийните политически изяви отдолу нагоре всяват страх сред партийно овластяващите се. Срещу тях се мобилизират и обединяват политици-партийци, партийни прависти и журналисти. Безпартийните инициатори и последователи на движението отдолу нагоре трябва да са приспособени към условията на тази съпротива.

Необходими са взаимовзискателност и самовзискателност в отстояването на избирателската кауза. Човек може да избира допустими за него места, където да работи и да противостои на деморализацията. Така той избира и процеса на собствената си нравствена реализация. Днес това е особено важно за работещите в планиращи и прогнозиращи обществени подсистеми. Насим Талеб пише за хванатите в капан да прогнозират на работните си места. Хората, „които прогнозират просто защото „това им е работата“, като в същото време много добре знаят, че прогнозите им са неефикасни и със слаби резултати, не са хора, които бих нарекъл „етични“. Това, което вършат, не е по-различно от това да повтаряш откровени лъжи, защото „това ти е работата“.

Всеки, който причинява вреди с прогнозите си, трябва да бъде смятан или за лъжец, или за глупак. Предвижданията на някои хора причиняват на обществото повече вреди от престъпниците. Моля Ви, не карайте училищен автобус с превръзка на очите“ ².

Възникват много въпроси. В това число свързани с овластяването. Етични ли са тези, които на базата на такива прогнози обещават на избирателите едно или друго бъдеще? А етични ли са избиращите подобни приносители на картини от „бъдещето“ на децата им за свои представители в органите на държавната власт? Няма ли да е по-различно и етично, ако вместо на обещания, разчитаме на собствената си преценка за резултатите от работата на кандидатите до изборите. За да сме по уверени, че и след изборите кандидатираните ще останат предани на обществената работа, трябва да избираме от собствени номинации хора, които сами добре познаваме, а не тези от партийни списъци. За тази цел трябва непрекъснато да следим работата на всички наши избраници във всички по-долустоящи и по-горестоящи органи на властта. Не можем да сме взискателни към тях, ако не сме взискателни към нас. Трябва да знаем и помним, как избираните са действали според необходимостта и как са посрещали случайностите.

Абсолютизирането на случайността е едностранчиво и опасно като абсолютизирането на необходимостта. Случайността намира проявление в процеса на разрешаване на противоречия, т.е. на реализацията на необходимостта. Необходимостта в обществото често се реализира при контрола на случайни представляващи ни, които абсолютизират нейни случайни провления. Това дава възможност на недобросъвестни, в това число и овластени, да представят частно групови интереси за интереси на цялото общество. „Шарлатаните са продукт на контрола в по-голяма степен, отколкото са резултат на свободата и липсата на структура“ ³.

Липсата на свобода пречи на борбата с шарлатанството. Структурата може да ограничава и шарлатанството, и борбата с него. Повече от вековен български политически опит показва, че партийно-политическата структура пречи на борбата с корупцията и шарлатанството. Днес тази пречка е конституционно закрепена. Това до голяма степен е резултат на слабата ни избирателска взискателност към представляващите. А тя е свързана с ниската ни самовзискателност. Непрекъснат засега характер придоби оплакването от корупцията и несправедливостта и очакването на месия, който да ни спасява от всяка тяхна поява и периодично възпроизвеждане.

* * *

Винаги гласуваме с вик за справедливост, а несправедливостта няма край. Не създаваме самокритични ръководни структури за парламентарно и национално действие в това направление. Има ли надежда за появата им? Искрата надежда е вечна колкото нас. Надяващите се не се допускат до решаването за промени в държавното устройство и вечно чакат идването на спасители. Спори се, дали у нас доброто не остава ненаказано. Милостивото мнозинство и без това продължава да търпи злото.

Сама по себе си, добро е човешката самостоятелност. Но политическа самостоятелност не ни достига. А ни е необходима, за да не ни е виновен винаги другият. Наличната глобална ситуация показва, че това е валидно и далеч от нас.

Терористи още просперират в развалините от войната срещу Ирак през 2003 година. Терористи провокират овластените да прилагат закона на джунглата. „Ако законът на джунглата отново влезе в сила, това няма да е по вина на терористите“ ⁴.

Природата и Социумът не търпят вакуум. Борбата с несправедливостта също. Неудовлетвореността и от тази борба се възпроизвежда. Възпроизвеждат се и пораждащи несправедливост фактори. „Обикновено човешкият ум реагира на постигнатото не с удовлетворение, а с копнеж за повече...“⁵. Кое е повечето, към което днес насочват вниманието ни? Търси се по-голямото и по-примамливото, недостъпното за всички. Авангардизмът търси устойчиво-ускореното си възпроизвеждане. „Изводът е ясен: равенството вече не се търси, идва ред на безсмъртието“⁶.

При такава духовна ситуация, столетниците няма да бързат да се пенсионират. А, по М. Планк, победата на новите идеи се постига, когато поколението на старите си отиде. Няма ли опасност от духовен застой тогава?

Страшно непреодолим е духът на старото в политическата област. Старите политически идеи шествуват с разнообразни нови премени. Духът на старото се възвръща в какви ли не форми. От предходник се превръща в следовник на каква ли не наукообразна мода. „Ако и когато науката постигне значителен напредък във войната срещу смъртта, истинската битка ще се пренесе от лабораториите в парламентите, съдилищата и по улиците. Когато се увенчаят с успех, научните постижения ще разпалят ожесточени политически конфликти...“⁷. Те вече ги разпалват и глобализират.

Партийните политици мечтаят за многообхватно безсмъртие. Може да гаси предизвикваните от тях конфликти политическият процес на номиниране на кандидатите за избиране в органите на властта отдолу нагоре. А такова номиниране се оказва несъвместимо с интересите на съвременни партийци и партийните идеолози отричат необходимостта му извън партиите. Политическата теория остава длъжник на тази необходимост.

На вкоренената несправедливост може да се противодейства с по-дълбока политическа проникновеност и по-масова политическа активност. Новите научни знания изискват все по-задълбочено осмисляне на последиците от тяхното приложение. То става колкото все по-актуално, толкова и все по-трудно.

Новите знания ни водят до промени в обществената практика. Предизвикват ускоряване и усложняване на обществения процес. „Новопридобитите знания ни водят към по-бързи икономически, социални и политически промени; опитвайки се да разберем какво се случва, ние ускоряваме процеса на натрупване на знания, а това от своя страна води до още по-бързи и по-големи сътресения. В резултат ние сме все по-неспособни да осмислим настоящето и да предвидим бъдещето...“⁸. Но с по-масово участие в изучаването на нововъзникващи и новооткривани обществени връзки и процеси можем да откриваме и все повече изискващи разрешаване противоречия. Съзнателното разрешаване на обективно съществуващи, възникващи и проявяващи се противоречия е начин за по-нататъшно развитие на обществото. Своевременното осъществяване на такова разрешаване може да замества невъзможното предвиждане. Няма друг изход, освен масово повишаване на степента на съзнателност и на чувството на индивидуална отговорност за обществото.

Разкривайки противоречията, обществознанието трябва да открива нови възможности за опазване на хомеостазиса на обществената система и развитие на зачатъците на реалния хуманизъм. Хората чувстват, че правото на гласуване далеч не е достатъчно за политическата свобода на човека. Те чувстват необходимост да имат не само усвоявано обществено, но и развиващо се свое собствено, лично, правосъзнание.

Без право на номинации от всеки отговорността за избора е половинчата. Всеки трябва да има реално право на публично изразяване на мнение по много въпроси: кои грешки на обществото в миналото са предотвратими в бъдещето? Кои от ставащите събития да се считат за по-нататък недопустими? Кои от съгражданите му са способни да насочват обществените органи към избягване на грешни решения? И т.н, и т.н.

Щом единствената „голяма константа на историята... е че всичко се променя“⁹, докога ще търпим неискаща да се променя политическа система? През последните векове тази система има значителен брой привърженици на планетата. Много хора свързват своята неудовлетвореност с персоналните качества на овластените. За едни са виновни всички представляващи ни. За други – виновни са само управляващите. Много считат, че коренът на злото е в корупцията. Но колко виждат опора на корупцията в нашето политическо бездействие? Неудовлетворени от себе си рядко се изявяват.

* * *

Трудно се вземат решения удовлетворяващи всички. Може ли някой да формулира точни решения, удовлетворяващи всеки гражданин? Може ли това да направи компютър? Изследвания показват, че компютрите са много силни когато отговарят на точно поставени въпроси, но не могат сами да избират най-уместни въпроси. Това едва ли е зло. Ако всички задачи, даже и изискващите квалификация на хората, се поемат от роботи, ролята на квалифициращото ни с оглед растеж на производителността на труда обучение изчезва. На преден план изпъква въпросът: как поновому да се организира обществото за пълноценна реализация на способностите на хората?

Ролята на хората в развитието на обществото се измества към неговата все по-трудна регулация. Днес ролята на само гласуващите в политиката се ограничава до избор от чужди предложения за участващи в регулиращите обществото органи. Предлаганите и избирани от част от обществото участници в органите на обществена саморегулация често са духовно далеч от вълнуващите избирателя проблеми. Много се говори за ускоряването на ставащите в общественото битие изменения и малко за необходимата сигурност на опазването на хората и човечността. Човечността регресира при липса на чуваемост. Младите разчитат на взаимната си защита, отчитайки вехнещата им защита от страна на държавата. В такава атмосфера беззащитните деца демонстрират агресивност.

Разделените, партийно генерирани, власти поотделно акцентуват на собственото си опазване. По-пълното разделение на властта в САЩ помага и за опазващо равновесието на обществото интегриране на новото. Но и там днес са далеч от всеобща политическа удовлетвореност. Появяват се пробойни в сигурността на избирателите. Противостоенето на агресивността в обществото периодически се пропуква.

Политическото безсилие на избирателите у нас не трогва никоя власт. Доколкото го има равенството се опира на задълженията. Не стига убеденост в необходимостта от общественоотговорно поведение. Обикновеният човек остава един на един с вечността. Не успяващият да прекрачи в безкрайността остава изоставен и самотен.

Без критика отдолу, представляващият много хиляди или милиони избиратели лесно се поддава на мисловна инерция. Пред него започва да се мержелее мираж на безбройно верноподаничество. Може да настъпи деспотизъм и гнет над невярващите.

Днес демокрацията изисква масова политическа компетентност. Изисква растящо множество от питащи и изявяващо се неизчерпаемо богатство от въпроси. Изисква разнообразно проблематизиране на отговорите. Оцеляването на обществото предполага масово участие в социалното проблематизиране. Изисква, макар и непълно, възпроизвеждащо се опровергаване на тезата, че не се учим от историята.

Необходима е наша решителност за защита на обществото. Разбирането на историята предполага надникване и над предисторията. За да не останем на праисторическо ниво трябва да схванем и различното в тях.

До масова решимост по демократичен начин стигат и стадни животни. Такива видове имат техни си начини на гласуване. Показват ни възможни първообрази на сегашното ни поведение.

Гласувайки, гражданите изпълняват електорално задължение. Човешката демокрация предполага собствено изведено мнение, а не подражателно поведение при гласуването. Демократичният избор при нея изисква да се държи сметка за и се отделя внимание на всяко изразено мнение. Всяко обосновано мнение е своеобразен израз на историческия опит.

А демократичното гласуване е естествено-историческа тенденция. „Ако Солон и Клистен, считани за бащи на демокрацията – я установиха в човешките общества, за специалистите по поведение на животните е ясно, че подобни процеси съществуват много преди появата на Homo sapiens. Тъкмо за да поставят основите на едно ново изследователско поле: политическата етология.

Трябва да кажем, че за социалните животни, да остават на групи е въпрос на оцеляване...“¹⁰. Многобройността намалява риска на животното да стане жертва на грабители. Това компенсира неудобствата ѝ като състезаване за ресурси, предаване на болести и т.п. Важни са бързината и силата. За да се отговори на собствените потребности на индивида от успех в състезаването, в групата се проявяват и хитрости. Присъствието на другите е и от полза за индивида, и противостои на индивидуалното развитие. Човешкото общество наследява това противоречие и умножава разновидностите му.

Хората трябва да разрешават противоречията като свободни същества. Изисква се поведение, съобразно с необходимостта от удовлетворяване на мнозинството. Удовлетворяването на мнозинството е принцип на демокрацията.

Мнозинството се изявява лесно с гласуване. Но целесъобразното гласуване предполага развити когнитивни способности. Недостатъчното им развитие води до подражателство. То има положителна роля само за оцеляването на някои животни. У „рибите сцеплението на групата изглежда да следва от един механизъм на самоорганизация, където индивидите се ориентират в най-достъпното за мимикрия направление.

А у някои животни, това е почти демократична система, която етолозите имат изследвана...“¹¹. При изследвания у зебри, макаци или бизони установяват как изразяването на отношение е домогване до взимане на решение, създаващо консенсус в групата. Достигането до консенсус е удовлетворяваща обществените същества форма на функциониране на вътрегруповите отношения.

Съществува и поведение регулирано чрез кворума. В обществото кворумът е най-често необходима предпоставка за каквото и да е решаване. Може да служи за действено уравновесяване на противоположните сили.

Много фактори може да нарушават равновесието. В това число има политически. Политиката е не само споразумяване. Тя може да води и до разрушаване, и до гибел. В ХХ век и началото на третото хилядолетие много политически действия се оказаха рушители на планетарната нравственост.

Политикообразни процеси има у видове, в които индивиди различават реални доминации и неравенство, роднински отношения или отношения на членство. Изразявано от някои „мнение“ или престижно за групата поведение може да обезпечават по-голяма индивидуална „тежест в дебатите“. Влияят пол и възраст. Възрастни женски жирафи, слонове и тъпоноси делфини влияят на другите в групите с опита си и знанието за околната среда. Може да има слонски матриархат, основаващ се на познаването на непресъхващи по време на суша водни басейни. За разлика от слоновете при хората днес може да има патриархат основан не на знание, а на насилие.

Някои са, по-храбри от другите, инициатори на премествания. Има лидери, отчитащи мнението на другите от групата. Съобразно мнението на женски горили, слушайки тяхното предпоходно грухтене, мъжка горила с посребрен гръб решава за тръгването на групата.

Не е изключено недоволство. Деспотична система с решаваща роля само на един индивид може да предизвика напускане на групата от други индивиди. Конфликтуването у стадните животни има разнообразни причини и дълга еволюция.

Днешни демократи берат плодове на естественоисторическо развитие. Развитието на подобна практика е било обективна необходимост за оцеляването на много стадни популации. Склонността към зачитането на потребности на другия се развива паралелно с и опирайки се на противоположността си взаимна конкуренция.

Има взаимна конкуренция на материалните потребности и отразителните способности на индивидите. По време на паша някои бизони се ориентират в една посока, други – в друга. На определен етап на намаляването на масата и чистотата на потребяваните хранителни ресурси в дадената местност се образуват линии, показващи желаните посоки за преместване. Накрая, най-многобройната линия се изявява и някой водещ индивид инициира преместването. Тогава, приемайки демократично изявения избор, цялото стадо се поставя в ход след него. В общи линии, тези процеси и зависимости са валидни и за стадата от едър рогат добитък у нас. Всеки конкретен избор може да се осъществява като процес на взаимоотрицание на индивидуална и стадна мотивация. Важна е липсата на физическо насилие при осъществяването му.

Гласуването по партийни листи не е на много по различно ниво. Разлика е, че безпартийните у нас не могат самостоятелно да изявяват участието си в очертаването на водещите линии. Сам по себе си, не всеки избор е демократичен. Настървено говедо може да „бойкотира“ масовия избор. При ликаоните има и избор, и деспотизъм.

В стадата приоритетно се възпроизвеждат доминиращи двойки. Другите отстъпват като пред турски султан. Наказанията на нарушаващите правилата принцове зависят и от „закона“, и от волята на господаря. Господарят по-често афишира волята си. При паши и придворни по-често функционира лицемерие. Надлъгването зад Високата порта е на високо ниво. Господарят можел и на лов да ходи, и с ловна мотивация да прикрива други свои действия.

Когато се касае за тръгване на лов, ликаоните имат „думата да се изказват“. Индивидът, искащ отиване на лов, става. Протяга се. Вървейки към почиваща група себеподобни, възприема положение, имитиращо преследване на жертва. Подкрепата си за инициирано придвижване ликаоните изразяват с кихане. Повече кихания – по-голяма подкрепа за тръгването на лов. Количество индивидуални проявления – израз на качествена определеност на ситуацията в групата.

Отчитайки, че е време да отиват да ядат, женските планински горили грухтят с нарастваща честота. Група от няколко индивида огласява общо желание за тръгване. Взаимно отчитайки мотивациите си индивидите постигат групово координиране. Решаващата мъжка горила с посребрен гръб разбира готовността им. Начиная от някакъв праг на вокализация групата съгласувано тръгва. Индивид и множество взаимно опосредстват ролите си.

Когато множеството им става прекалено много голямо пчелите се роят. Разузнавачки заминават да търсят подходящо място за установяване на рояк. Като се завърнат танцуват, за да демонстрират резултата от разузнаването си. Танцът им осведомява за дистанцията, посоката и качествата на съответната местност. Малко по малко най-мотивирани разузнавачки обединяват изроените пчели за реализация на тяхната кауза. Този процес е начин на гласуване в много турове. При постигане на пълно съгласие отлитането на рояка скоро настъпва ¹².

За разлика от продължително танцуващите пчели, стремящи се към власт хора не може да чакат, за да поемат властването след постигане на избирателски консенсус. Често, с малък превес на съгласните, волята на несъгласните напълно се игнорира. Тогава натискът на спечелилите може да предопредели слаба самовзискателност у избраните. Ако наследяват властта от своите може да крият пукнатините в нейното функциониране. Ако наследяват противници, може голяма част от мандата им да премине при оправдания с лошо наследство. Разделените избиратели се оказват неспособни да изискват от избраните. Динамиката на взаимната взискателност избиратели – избирани се заменя от взаимно спъване на законодателната инициативност. Политиката става неспособна да превръща проектите в средства за самопринуда към активност. Така тя не допринася за „разширено възпроизводство“ на политическите интереси на хората, а води до забрава на обществената необходимост, до самоотказ на много избиратели от ролята на политически същества. Отричането, отказът на избирателите от политическата си роля отваря път на политическия произвол. В живота ни така губят ролята си идеалите.. Така, хора готови да заемат високи постове, но не и да носят отговорност за продължителен и честен диалог с избирателите у нас винаги е имало предостатъчно. Това е в полза не на българската държавност, а на българската партийност.

* * *

Няма ли самовзискателност, липсва и необходимата взаимовзискателност на хората. А всичко, в това число общуване и саморазвитие, се самоопределя в процеси на взаимодействие. Човекът като същност се самоопределя чрез въздействията си върху средата. Във взаимодействието със средата, в самодвижението си из нея, човек има четири най-основни двойки страни на проявления-въздействия върху нея: материални и идеални, емоционални и рационални, парциални и тотални, колективни и индивидуални. Относително разграничавано, първата и втората фундаментални двойки въздействия се отнасят до качествената страна на човешкото проявление, а третата и четвъртата – до количествената. Човешките проявления в едните и другите, разбира се, имат и качествена страна, и количествени отношения. В много случаи имат и измерения. Съответстват им четири основни аритметични действия.

Въздействията са свързани с възприятията. Според Ж. Ифра, човек средновзето има възможност едновременно да възприема 4 различни външни предмета, а по числото на Мюлер (7±2), човек има четири единици диапазон на отклоненията от уседмяващото възприемане на средата. Разликата между така определените числа на перцептивните възможности е значителна и е по-добре да обърнем внимание на практическите възможности за едновременни въздействия. Разумът на човека обобщава данни на сетивността, но възниква като човешки разум в трудово-практическата дейност.

Разумът започва със сравнение, а то – с раздвоение. Самите раздвоения са неизброими от всички страни на безкрайността. Онтологично първично е раздвоението вещество-поле. Частиците са бозони и фермиони. Ядрените процеси се раздвояват на: силно взаимодействие с преносител глюони и слабо взаимодействие – междинни векторни бозони. Физиката обединява слабото с електромагнитното взаимодействие – фотони. Квантите на енергията се отличават със скорост на движението си.

Движението притежава фундаментална раздвоеност на взаимно допълващи се страни: пространствено изменение – времево изменение. Движещият се през пространството обект има намалено движение през времето. Сумарната скорост на движещите се в четирите измерения обекти е равна на светлинната. Двете основни страни-проявления на движението са различни и, оказва се възможно, взаимозаменяеми.

Има и взаимозаменяеми твърдения. Много строги твърдения трябва да се избягват. Отрицателните примери ни приближават до истината. С по-голяма увереност знаем кое е грешно, отколкото кое е вярно. Н. Талеб пише, че потвърждаващи доказателства няма.

Причинността и повествователността способстват за движението на времето ни в една посока. От нашето минало сме склонни по-лесно да си спомняме фактите, вписващи се в разказа ни и да отминаваме на пръв поглед неиграещите в него причинна роля. Припомняме си събития, през цялото време знаейки какво е станало впоследствие. Не си припомняме точната, а реконструирана последователност на събитията. Обърнем ли се „назад, исторята ни се привижда много по-обяснима, отколкото всъщност е била или е“ ¹³.

Паметта има своя динамика. Тя притежава самоотрицателност и има тенденция към цялостност. В нейната динамика става взаимоотрицание на самоотрицателности. Самоотричат състоянията си взаимоотрицателностите ѝ със сетивността и мисленето и с противоречието межд края и началото. Страните на тези взаимоотрицателности се взаимопроникват в различни степени. Процесите на взаимоотрицание на всяко от тези нива зависят от силата на влиянието върху тях на последващата възприемана информация. Но определяща е зависимостта им от степента на взаимно проникване между взаимоотричащите се страни. Имащото значение за това взаимопроникване, за неговата степен, съдържание на последващата информация и силата на въздействието ѝ се възпроизвеждат, съхраняват по-трайно и сами се взаимопроникват с проявяващите се като техни свои противоположности елементи на душевността на човека.

Взаимното проникване на противоположностите има многостепенна скала. Различните му степени се взаимопредполагат с различни състояния на силата на взаимоотрицание на състоянията на взаимопроникващите се страни. Силата на взаимоотрицателност на страните намира израз в скоростта на взаимоотрицанието на техните състояния.

Взаимоотрицателността на мисленето и паметта се взаимопрониква с рефлексията. Рефлексията, според Л. Сивилов, се унищожава на четвъртата степен на мислене за мисленето. Процесът на мисленето за мисленето е продуктивен само в пределите на самоотрицание на самоотрицанието. Доколкото всяко самоотрицание по вътрешната си същност е и развиващо се взаимоотрицание на собствените си структурни противоположности, то с и без контекстуална взаимоотрицателност става едностранчивост, самоцел и се самоизчерпва.

При лишено от взаимодействие със средата или контекста самодвижение на действителност или мисъл се спъва диалектиката взаимоотрицание-самоотрицание. Степените на самоотрицанията при степенен показател n>2 по трудно се сумират. За това говорят и някои еквивалентности.

Например:

(a+b)^n-1(a-b) = aⁿ-bⁿ ≡{[(aⁿ+bⁿ)m]ⁿ=xⁿ} ­- {[(aⁿ-bⁿ)m]ⁿ=yⁿ}=(2a^n-1bm)ⁿ = zⁿ ≡

≡ [(x+y)^n-1(x-y) = xⁿ-yⁿ]. При n=1 и n=2 еквивалентните равенства са истинни, а при n>2 неистинни. Възможностите за сумиране на степенуваните числа съответстват на възможности за взаимопроникване на нива на самодвижение.

Запомнянето зависи и от отношението на запомнящия към запомняния обект. Човек трудно запомня тези, към които е безразличен. Най-ценното не се забравя. Най-ценната ни разменна стойност е уважението. Но ценностните ориентации на хората са различни.

На другите дължим собствено достойнство и зачитане на честта им. За такова дълженствуване ни е необходима емоционално-нравствена издръжливост. Стимулира я взаимоуважението. Крепи я шансът за успех. Стратегията с малък шанс за успех изисква увереност и способност за действие при отложено удовлетворение. Увереността предизвиква доверие. „Хората ще повярват на всичко, стига да не проявите и най-малка сянка на несигурност; като животните усещат и най-дребното пропукване в увереността ви още преди да сте му дали изява...“¹⁴. С възможно най-приятни маниери в междуличностното общуване някои може да контролират хората, без да обиждат тяхната чувствителност.

Успешното прилагане от демагозите на некоректната форма на представяне на синтетични истини за аналитични показва, че много често логическата взискателност и културата не ни достигат. Противно на необходимостта, младежта не проявява масова политическа активност. Липсата или крайна недостатъчност на усвоена логическа култура прави и математиката труден за учениците предмет. Че е такъв признава и министърът на образованието.

Често приемаме безкритично имплицирането на общи твърдения от частни. Продължава с успех заливането ни с вълни от полуистини. Честотата на вълните се повдига на висока степен. Изчисляването на суми от такива партийни вълни на кандидатури да ни представляват става все по-трудно. Разликата между ползата и загубата от партийното представителство се обвива в мъгла. „Грубо казано, също както леките океански вълни са дълги и спокойни, а бурните са къси и резки, на излъчването с голяма дължина на вълната е вътрешно присъща по-малко енергия, отколкото на излъчването с малка дължина“¹⁵.

Тази пропорционалност не липсва и на вълните от партийни внушения, демагогия, манипулации и спекулативни тези. Дълбоко залегналото внушение за необходимостта от партийна критика на управлението се съчетава с постоянни спекулации за малки или големи скандални прояви на хора от противниковите екипи. При съчетаване и преплитане на по-дълги и по-къси манипулационни вълни, обливането ни с тях се оказва трайно успешно. Вълни от внушение за текущи успехи на представителството и управлението се преплитат с дълги вълни на демагогия за историческа вярност на по-стари партии към националния електорат. Многодесетилетното облъчване преди повече от половин век предимно чрез радиото и на събрания, а впоследствие от всякакви екрани води до масова дезинформация и перманентна дезориентация.

Днешната дезориентация на представляваните все повече се съпътства и с все по-голям смут у представляващите. Н. Талеб се надсмива над актуалното състояние на разпространяваното социално познание. Всяко познание крие капани, но социалният опит за демократизация по примера на чифта касапин – куче прави реално многократното попадане в един и същ капан. Безспорно такъв капан създава партийната номинация на кандидатите за представители в органите на властта. Тази номинация взаимно се предполага с безгласно гласуващите избиратели. Утвърждава ги системата, която е превърната в политическа финансово-икономическа форма: приходите на печелещи банки са само за банкерите им, изпаднат ли в затруднение банките – обикновените граждани плащат цената.

Избирателите, имащи право на собствен глас за номиниране на свои кандидати за представляващи ги в държавните органи, досега са черни лебеди. Според Н. Талеб, от слепотата ни за Черния лебед произтичат и други теми:

а) внимание към предварително подбрано видимо и обобщения за невидяното-грешка на потвърждението;

б) залъгващо се удовлетворяване на платонистична жажда за ясни модели- повествователна заблуда;

в) игнорирането на съществуването на черни лебеди – непрограмираност на човешката природа за черни лебеди;

г) видимото и представеното ни от историята не е цялото налично и бивало - деформация на негласните доказателства;

„д) ние „си пускаме капаците“, т.е. съсредоточаваме се върху няколко ясно определени източника на несигурност, върху един твърде конкретен списък с черни лебеди ( за сметка на други, за които не се сещаме лесно)“¹⁶.

Всъщност, според този автор, тези теми представляват една и съща тема. От гледна точка на избирателската свобода се потвърждава, че и взискателните избиратели са черни лебеди, и в масовата избирателска представа досега избирателските номинации за кандидати за представители на гражданите в органите на държавната власт са черни лебеди. Не ни достига политическа критичност, не ни стига и епистемологична инициативност.

От епистемологичната ни взискателност зависи и политическата ни култура. Без култура няма и политически прогрес. След повече от четвърт век преустройства публичното ни пространство е далеч от истинската демократизация. Избирателското ни мнозинство още не се чува и не участва в приемането на правопораждащи решения. Избраните често не представляват в парламента нито по 10⁴, ни по 10² избирателски мнения. Така мнозинството граждани не се чувстват и не могат да се чувстват нито пряко, нито косвено субекти на политическия процес у нас. Бидейки най-малко 10⁴ пъти повече от считащите се законно представляващи ги избирателите фактически са безгласни спътници на реализиращата се в държавата политическа власт.

Основните политически противоположности на България – представлявани и представляващи – слабо се взаимообогатяват духовно. Не се използват разширяващите се постоянно информационно-технически възможности за такова взаимно обогатяване. Като че ли тези възможности не съществуват. Няма периодична обмяна на общественозначими мнения между равнопоставени избиратели. Груповщина характеризира използването на публичните средства за информация. По ролята на Агората не бележим значим напредък в сравнение с Античността.

Не следваме примера на пионерите на запазените идеи за демокрация. Ако днес примерът на Атина е трудно приложим в национален мащаб, то ние почти не го следваме и на местно ниво. За много от съвременниците ни той все едно не съществува. Няма системна обществена грижа за развитие на млади хора с организаторски таланти.

„Пренебрегването на негласните доказателства е типична слабост, която проявяваме при сравнението на таланти, особено в дейности, където преобладава свойството всичко неизменно да принадлежи на победителя…“¹⁷. Способстващите за него фактори са не само епистемологични, а и етични. Влияят завист и подлизурство. Те замъгляват движещата роля на противоречието лидери-последователи.

Взаимоотрицателността и взаимното проникване на противоположностите се изплъзват на сетивността. Взаимното проникване между действителните противоположности съществува винаги – важно е изменението на неговата степен. Взаимопроникващите се противоположни звена - подсистеми на всяка система са много и е важна степента на съвпадение на нивата на взаимопроникване на техните взаимодействия и самодвижения. Тези степени се взаимообуславят със степените на съвпадение на взаимопроникванията на диференциацията и интеграцията на взаимодействащите си противоположни страни, подструктури.

Досега в Социума степените на взаимопроникване на противоположностите се изплъзват не само на сетивността, а и на разума. Всяка противоположна страна е „сума“ на противоположни единства от различни равнища. Изчисляването и сумирането на степените на взаимопроникване е далеч от нивото да се затруднява само от невалидността на някои формули при степенен показател n>2. То не е ясно и за първа и втора степен. Защото не е открит начин на измерването му.

Но и на повествователно ниво взаимното проникване на противоположностите се подценява. Независимо мислещите за него остават непознати един за друг, особено в политическата област. Няма система за политическо общуване на безпартийните. Алтернативата на партийното представителство в органите на властта не се забелязва. При пропорционално партийно представителство победителят, ако наистина е победител, получава всичко за сметка на безправието на безпартийните. Има си за това и епистемологически фактор: „В съзнанието ни има толкова малко място, че винаги победителят получава всичко“¹⁸.

Това Н. Талеб пише за победилия автор на гениална научна идея. Но то кратковременно е валидно и за победило партийно-политическо обещание. Чрез видимите ползи престорената филантропия процъфтява. „Ако и положителните, и отрицателните последици се свързват с деятеля, ние бихме се учили бързо. Често обаче деятелят извлича полза само от положителните последици, тъй като те са видими, докато отрицателните, понеже са невидими, се отразяват върху други, като нетните загуби плаща обществото...“¹⁹. Съобразяването по-пълно с последиците изисква от нас самите реалистичен анализ на социалното ни състояние при всички избори. Необходимо е да следим резултатите от работата на всички управляващи обществото и обществените подсистеми, в които живеем.

Преди всичко трябва ние да се оглеждаме за алтернативни дейци. Обществото плаща загуби както поради неправилни решения на избрания деец, така и поради нереализацията на много изчезващи в небитието таланти на останали неизвестни и угаснали в сянка перикъловци. Трябва всички да отговаряме за развитието на талантите.

Ако избирателската организация акцентува на развалянето на „сметките“ на партийни лидери, гражданите няма да свързват големи надежди с нея. Нещата за оправяне стават повече, отколкото тези за разваляне. Избирателите объркват користни планове на партийни лидери, когато гласуват за изявени в градивна дейност дейци – доказани защитници на справедливостта. А липсата на непартийна алтернатива улеснява сделките само за власт между партийни лидери.

Необходима е определеност на и яснота за алтернативата. Много е написано за нея и не от вчера. И до днес промяна не настъпва.

В зората на новото хилядолетие Димитър Луджев казва: „През 1995 г. написах едно експозе – в очакване на ГОДО, в което едно към едно е казано, че единственият пробив в българската политическа сцена може да бъде направен от гражданските сдружения, които директно и пряко да избират своите представители за общините и парламента“²⁰.

Много граждански движения, и обединения се появиха, а пробив така и не е направен. И до днес остава неясно, как може да става това „пряко и директно“. Едно е избиране като номиниране, друго „избиране“ като задължително гласуване. Кога избирателите имат по-значителна роля в изборния процес от пускането на бюлетина в кутия?

Нещата продължават да се заплитат. Д. Луджев изразява страх „да не излезе истина твърдението, че в българите е пресечено чувството за достойнство, за уважение и желанието за свобода...“²¹. Той иска да вярва, че ние българите сме кораво племе и мътната вода ще оттече. Но и след още 18 години мътната вода не оттича. Все се намира кой да мъти водата. Ще я мътят, докато се позволява незаконният риболов в нея. „Рибите“ в политическия поток не свършват, докато има хора, които не се интересуват от политика. Ще ги има дотогава, докато чакаме друг да ни спасява.

Кога ще се повиши нивото на политическата ни култура до степен, за да номинираме и избираме в органите на властта хора, които да не псуваме сами? Докато в парламента взимат решенията партийни мнозинства, тези мнозинства ще са послушни на партийните централи. От партийните централи изтичат вълни от спекулации. Има спекулации с всякакви информации.

Подходяща среда за спекула се създава след природни бедствия и катаклизми. Може да се спекулира с всяко несъответствие между потребностите и сферите на разпределението, особено разпределението на труда. Несъответствието между назрялата необходимост от социално-политическа реализация на мнозинството българи и липсата на адекватни правно-политически механизми за нея навлиза в кризисна фаза.

Създаването на необходимите социално-политически механизми предполага осъзнаване на възможните им същност, съдържание и форма от многократно по-значителни групи от хора, отколкото кръга ОАЗИС. Трябва да се реализира дълбоко съдържателната ни комуникация с другите. В много от възможните ѝ звена са необходими положителни черни лебеди.

След приемането на сегашната ни Конституция от VII-то Велико народно събрание на 12 юли 1991 г. отрицателните чернолебедови изненади започнаха по-често да ни спохождат. Така дойде зимата на 1996/1997 година, в която спестовните влогове на мнозинството българи от хилядолевови останаха само левови. Бог да ни пази от VIII Велико народно събрание с подобна на тази на VII-то роля.

При всичките ѝ съпътстващи народовластието недостатъци, сегашната ни Конституция включва основополагащ чл. 1-ви, който позволява Република България да осъществява демократизацията си и без ново ВНС. За да става това, трябва да избираме народни представители и президенти, които могат да четат и да решават по-добре от досегашните.

С. Чатой

ПОЗОВАВАНИЯ

1. Насим Никълъс Талеб, „Черният лебед“, ИК „ИнфоДАР“, София, 2011, стр. 329
2. пак там, стр. 248
3. пак там, стр. 275
4. Ювал Ноа Харари, „Homo Deus. Кратка история на бъдещето“, Издателство „Изток-Запад“, София, 2018, стр. 21
5. пак там, стр. 22
6. пак там, стр. 25
7. пак там, стр. 29
8. пак там, стр. 52
9. пак там, стр. 60
10. Marion Spée, “Democratie: elle a ete inventée par les animaux”, №1206 – Mars 2018, p. 103
11. Jb. p. 104
12. Voir ibid.
13. Н. Талеб, „Черният лебед“, стр. 124
14. пак там, стр. 160
15. Брайън Грийн, „Елегантната Вселена“, Издателство „Изток-Запад“, София, 2004, стр. 129
16. Н. Талеб, „Черният лебед“, стр. 97
17. пак там, стр. 166
18. пак там, стр. 262
19. пак там, стр. 176
20. Димитър Луджев, „Моят избор не е от вчера“, разговор с Т. Токин, в-к „Дневен труд“, година LIV, брой 175 (15395), София, 30 юни 2000 г., стр. 9
21. пак там

Характер и случайност

Считат епистемокрацията за общество на осъзнатото невежество. Подкрепям становището, че човек не може да управлява авторитетно, приемайки и признавайки собствената си погрешимост. Талеб е прав, считайки, че за хората е необходимост да бъдат заслепявани от знанието. Според него, сме създадени „да следваме себе си, защото предимствата в това да си част от група надминават предимствата да си сам. За нас е по-изгодно да се движим заедно в грешната посока, отколкото сами в правилната. Тези, които са последвали самоуверения идиот вместо интровертния мъдрец, са ни предали част от гените си. Това е очевидно, ако погледнем патологията на обществото ни – психопатите винаги успяват да привлекат последователи.

От време на време срещате представители на човешкия вид, които притежават такова интелектуално превъзходство, че могат да променят мнението си без усилия“ (Насим Н. Талеб, „Черният лебед“, изд. „ИнфоДАР“, 2011, стр. 287). Взаимно преминаващите една в друга противоположности необходимост и случайност за тях губят определеността си.

* * *

Колкото и да е високонравствен човек, във вихъра на партийно-политическата изборна система той е принуден да действа като партиен глашатай. В най-добрия случай той остава „приятен“ партиен парвеню. Може да се задоволява да ни въздейства само с възпитателни мерки. Може да се задоволява с политическо морализаторство, формирайки квазидействено отношение към обществото. Партийното морализаторство е идеологически капан, нивелиращ социалните бури до душевен бунт.

За човека не може да се съди само по това, което сам за себе си говори, но не може и по казваното за него от партийните му противници. За тях той е интересен предимно като бройка от „шайка престъпници“. Партийците забравят, че трябва да обръщат нравствените изисквания предимно и главно към самите себе си. Моралът изисква да търсим вината преди всичко у самите себе си. Готовността да осъждаш другите е отстъпление от морала. Партийците смятат, че това не е валидно за тях.

Д. Стойков

Електорат с ограничена роля

Преди да избираме представителите си – избират ни ги партии. Първичният избор е партиите да се самоизбират. Продължаваме да легитимираме самозванци. Анализатори ни анкетират и анализират. Самозаблуждават себе си и нас, за да не се потрудим да го правим сами – самозаблудени избиратели, че сами взимат решения. Така инициативността се счита за несистемност и се клейми като свличане в пропастта. Политическата патология в нашата история продължава да се излива в плоски шеги и вендети на дребно. С вицове мамят наивните, за да не спрат да тъпеят.

По студиа и зали много изречения с повтарящо се значение. Младите избиратели масово се разграничават от политическия живот. Как да ги убедим, че трябва да се самоорганизират, когато следват само емоции или отказват да гласуват? Казват, че партийните идеали са изчерпани и приписват това на всеки политически идеал. Много казват, че неодобрявайки и тези, които печелят, и тези, които губят, предпочитат да се забавляват.

* * *

Обезправени в избора смятат за достойно да се надигат на партийците с ръчния си глас. Това остава единствено предимство на призваните да бъдат електорат. Така защитават достойнството си.

По думите на Густав Льобон за изборните тълпи, у електората следва да е видима слаба склонност към разсъдителност. И сега партийните кандидати не искат да разсъждаваме за системата. Разсъждаващите за системата се анатемосват като несистемни.

Така сред изборната тълпа и не достига, и не се признава критичния дух. Партийците не искат да се занимаваме с обществената същност. Същностната критика може да разкрие тяхното политическо безличие, да осветли еднообразието на многобройните им платформи. В изборната тълпа се търси не мисъл, а лековерие.

Ако искаме да направим нещо, трябва да намерим мислещите.

Стоян Съботинов

Групиране и поляризация

Политическата поляризация редуцира действителната сложност на нещата. А политическата редукция има взривоопасни последици. Странично следствие от нея е и бъркотията от гордост, лицемерие и подлизурство. Днес тя крепи активността на семинарни упражнения, разискващи знаците на социалното разграничаване.

Опасността от превръщане на Студената война в гореща прави избирателската самоорганизация полезна, дори и да е неосъществима, идея. Затова нищо не пречи да продължаваме в същия дух.

П. Папийски

Защо не свършва?

В интервю за БГНЕС от 23 февруари 2018 г. генерал Т. Бояджиев сподели: „За съжаление събитията показаха, че Студената война, която с фанфари обявихме, че свършва, не само не свършва, задълбочава се и опасността в един момент да се превърне в гореща в никакъв случай не е намаляла. Отново тенденцията е за увеличаване на въоръженията, за инвестиране в нови оръжия.“ Защо?

В световен мащаб има заинтересовани да продължава така. Ясно е българското измерение на тази тенденция. От студена война са заинтересовани партийците. Защото без нея тяхната безполезност става по-очевидна. Не могат да се примирят с обществено битие, в което не биха могли да са авангард на простолюдие. Закърмените им с дух на авангардизъм деца, в тези несигурни времена, също бързат да наследят авангардната роля. Колко се отличава този авангардизъм от известната у нас парвенющина може всеки да съди сам. В съвкупността си тези роли-близнаци поддържат студ в душите ни.

А ние продължаваме да мълчиме, „позорно мълчим“! И чакаме друг да ни спасява от народностно падение. А по мнение на Цицерон, отечеството не ни е родило с уговорки да не очаква никаква подкрепа от нас и да ни угажда. За смелите и честни хора няма по-нормално основание за посвещаване на управлението на държавата от това да не позволят на недостойните да разкъсат държавата. За да не позволяват това, те трябва да умеят да убеждават мнозинството, разяснявайки му обществената необходимост за непартийно представителство. Днес това е по-сложно, защото на държавата противостои гражданското общество. Не може да има спонтанно разбирателство между гражданите в това общество.

Демокрацията е труден разширяващ се и задълбочаващ се процес. Тя е „процес на разпределение и публично контролиране на упражняването на власт в органите на управление, белязано от институционално отчетливите – но винаги свързани – сфери на гражданското общество и държавните институции“ (Джон Кийн, „Гражданското общество“, Изд. „ЛИК“, 2002, стр. 16).

Но многобройните форми на взаимодействие на различните елементи на гражданското общество често са заплашени от сериозни конфликти и то е склонно да парализира и само да подкопава плурализма си. В него студените минивойни не свършват. Затова е необходим върховен избирателски контрол. А той е невъзможен без избирателска самоорганизация.

Г, Вълчанов

Убеждаване на предубедените

Социологическо изследване от март 2018 г. показва, че мнението на над 29% от българските граждани за актуалната политика не съвпада и приблизително с това на нито една политическа партия. Очевидна е необходимостта от политическа самоорганизация на избирателите, в която всеки да може да изразява своето мнение и да прави предложения. Но и очевидното не може да разубеди предубедени българи.

Регистрация на избирателска самоорганизация предполага убеждаване на партийци и прависти в необходимостта от нейното съществуване. Партийците са яко предубедени. Ние, обикновените хора, знаем, че много неща не знаем. Но партийците не знаят, че не знаят всичко за обществото. Те се смятат за елитни политически специалисти. Убедени са, че знаят повече от останалите хора. Смятат се за елитна класа. И мислят, че като "политическа класа" знаят повече от всеки извън нея.

Какъв е изходът? Изходът е далечен и пътят до него е трънлив. Трябва да убедим другите да не гласуват за тях, а за свои кандидати; да престанат да се оплакват, а да задействат мисълта си като политически същества.

Само с Интернет няма да стане. В Интернет всеки си знае своите. Индивидуалната работа за убеждаване на всеки поотделно днес е много по-трудна, отколкото преди десетилетия. Но друг изход нямаме. Затова пожелавам много търпение и агитаторски умения на всеки сътрудник и читател на страницата.

Петко Тодоров

Правосъзнание -- власт на законите!

Според интерпретацията на Монтескьо, свободата е живот под властта на законите. Най-тежко наказание по време на общинния строй е изгонване от общината. Следователно, "абсолютна свобода" = тежко наказание. Бягството от организираността е устрем към "абсолютна свобода"!

Защо милиони хора не боготворят законите, а предпочитат да ги заобикалят? Липсва им правосъзнание. А спазващите законите не ги боготворят заради многото, които не ги спазват. Те не се самоорганизират, за да изискват спазването им от всички, а са прехвърлили отговорната взискателност само на овластените.

Юридическите закони не са кантовски вътрешен императив и за много властимащи, и за много от подвластните им. Обществото ни няма гражданска устойчивост, защото хората не считат правото за най-надежден, дълговременен, неподложен на промени от посоките на конюнктурни ветрове инструмент-регулатор на отношенията им. Така терорът на дребно мачка правното регулиране. Така е от времето на Червенков и Живков до това на Костов и Борисов, независимо от големите различия в техните възгледи и характери. Така недоформираното ни правосъзнание се превърна в душевни руини. Не може да ни освободи от тях нито нов месия, нито Европредседателство.

У нас на началниците и разпорежданията им се разчита повече, отколкото на закона. Без някой измежду нас да се изяви като харизматичен лидер, не можем да създадем необходимата самоорганизация на избирателите. Но само с лидер, и да я създадем, тя няма да изпълни предназначението си.

* * *

Правосъзнанието се формира или съдържанието му се опорочава от обществения живот. Масмедиите разпространяват много хиляди недоказани обвинения и често не ги опровергават. Децата се питат: защо няма, съответно на обвивенията, наказани? Ако обвиняваният се оказва невинен, невинен ли е клеветникът? Наказанията само за децата ли са от Бога дадени? Ако за ненаправеното вината може да е спорна, то поне клеветникът винаги се самоназовава.

Демокрацията е правово организиран народ. Защо от неоснователно обвиняващите де кого сварват народът не търси отговорност? Взаимните обвинения стават ли за забавления? Деца продължават да си задават такива въпроси.

За да станем организиран народ, трябва да се научим на взискателност и самовзискателност. Докато не се научим, демокрацията ще остава само думи. Не се учим, защото не искаме да ни мислят за лоши. Самовъзпитанието на взискателност е пълно с подводни камъни. Изтъркулват ги и Конституционният съд, и просъницата "гражданско общество". И бързащите към всенародна организация бързо отстъпват обратно в политическия застой. Няма единство на правосъзнание и оргсъзнание. Амалгама волунтаризъм-право и неорганизираност. Трябва да променим себе си.

Начало на тъжни спомени

В казармата ми предложиха да стана член на БКП. Отначало се смутих, но после приех, защото считах, че ми се оказва голяма чест и ми се дава високо признание.

Все още не мога да разбера защо именно на мене се спряха тогава. Наистина, аз бях добър войник, отлично владеех бойната техника, активно участвах в занятията по специална и политическа подготовка, отличавах се като строевак и пр. Но като мене имаше мнозина. Отличавах се от тях, може би, с по-голямото си непокорство. Често се обаждах срещу неуставните отношения и своеволия, в резултат на което имах и много непоряди. Защо секретарят на ППО в поделението се спря именно на мене, все още не мога да си обясня. Спомням си, че го попитах дали няма да съжалява за ориентацията си. Аз не мога да мълча и ще продължават да ме наказват. Няма ли това да злепостави партийната организация!

Един от добрите ми приятели имаше едногодишен стаж на партиен член. Той познаваше моя характер и имаше представа за изискванията спрямо членовете на БКП. Написах му писмо и го помолих да ми каже честно дали ще мога да отговоря на тези изисквания.

Моят приятел ми отговори много насърчително, но изрази съжаление, че няма необходимия стаж, за да ми стане поръчител. Насърчителни бяха думите и на бившата ми учителка по химия, която помолих за препоръка, и на един по-възрастен другар, който ме познаваше от цивилния живот.

Изобщо, всички партийни другари, към които се обърнах за съвет, ми говореха, че не бива да се смущавам, защото ме познавали като добро момче и вярвали, че няма да се изложа като член на БКП.

След приемането в редиците на Партията почувствах някакво обременяване на съвестта. Струваше ми се, че се превърнах в център, че другарите ме наблюдават с интерес и очакват някаква промяна в поведението ми. Аз самият считах, че трябва да се променя в нравствено и политическо отношение, за да служа за пример и да бъда едва ли не съвестта на нашето поделение.

Под влияние на тази идеализирана представа за моята бъдеща социална роля се получи един от най-сериозните ми конфликти с ръководството на поделението.

Старшината на същото поделение беше твърде своеобразен и неетичен човек. Той си закупи крава, доведе я в поделението и караше войниците да се грижат за нея. Крадеше с каруцата цимент от съседните обекти на геоложките проучвания и го продаваше по селата, вземаше от зърното, което кооператорите оставяха на блоковете без охрана и т.н, и т.н.

За тези „подвизи“ на старшината говореха всички. Споделях с партийния секретар каквото бях чул, но почувствувах, че той не иска да стане инициатор за пресичане на своеволията. Страхуваше се от усложнения, защото считаше, че командирът на поделението ще се обяви в защита на нарушителя.

Приказките продължаваха и аз считах, че те са адресирани към мене и че от мене се очаква нещо повече от солидарност със всеобщото негодувание. Реших, че ще опозоря себе си, ако не оправдая очакванията на другите. Една вечер, след вечерна проверка, останах в столовата и написах обширно изложение до политотдела на ВМС. То беше нещо като изповед. Признах, че не разполагам с много конкретни улики, но слушам приказки, които не мога да приема равнодушно, още повече, че съм кандидат член на БКП.

След две седмици дойдоха няколко старши офицера за проверка. Разпитваха, уточняваха, но на мене не обърнаха никакво внимание. Може би не са искали да ме издадат пред командването и да ме запазят от излишни конфликти. От по-нататъшното поведение на старшината обаче разбрах, че той знае кой е причинил проверката, защото с всяко свое действие се стремеше да ме нарани. Наложи се да служа още по-безупречно, за да не бъда хванат в нарушение.

Командирът на поделението също се държеше много хладно към мене, но не смееше да прояви публична несправедливост.

Последните два месеца в казармата прослужих с голямо напрежение. Когато се уволних, бях отслабнал с няколко килограма.

Уволнение! Каква лекота от преминалия кошмар и каква тревога пред неизвестното бъдеще преживявах тогава! Бях предупредил родителите си, че ще се завърна с двама приятели, затова гостната ни стая беше старателно подредена. На масата имаше няколко дюли, които ухаеха на есен. А есента е хубав, но тъжен сезон. За мене поне винаги е било така, защото през този сезон обикновено преживявах някаква раздяла. Само когато бях студент очаквах есента с вълнение...

През есента на своето уволнение обаче бях много тъжен. Когато моите приятели се качиха на влака, душата ми сякаш опустя. Върнах се вкъщи оклюмал. Майка ми ме гледаше някак особено. Когато сложи вечеря и видя, че аз не се докосвах до нея, тя горчиво изхлипа. Прегърнах я и попитах какво е станало.

– Не виждам ли. – промълви през сълзи тя. – Какво си направил, та си така съсипан. Защо идваха от милицията? 

– Каква милиция? – още по-учудено я попитах аз.

– Не знам. Баща ти се разправя с тях. – отговори майка ми. – Бяха двама души, питаха къде служиш и кога ще си дойдеш.

Въпреки протестите на майка ми излязох навън, за да проуча какъв е този интерес към мене. За щастие тогавашният квартален отговорник от НМ беше в стаята си. Представих му се и му обясних причините за своето посещение. Той ме изслуша внимателно и ми каза, че се е получило писмо от поделението, с молба да се извърши обиск в дома ми, защото със сигурност знаели, че съм откраднал редица вещи /дрехи, одеала, чаршафи и пр./

Младежката ми душа се бунтуваше от обида. Помолих КО да тръгне с мене веднага, да вземе хора и да извърши задълбочен обиск. „Това е отвратителна подлост, заради изложението, което направих срещу един човек“ – обясних му аз и му разказвах своите преживявания. Кварталният отговорник заяви, че ми вярва и ме посъветва да не се тревожа повече.

На другия ден написах писмо на моя първи и незабравим партиен секретар. Той ми отговори много бързо и се солидаризира напълно с обидата ми. Обещаваше ми, че ще проучи въпроса и ще направи така, че от подлеца да се потърси сметка. Повече не се интересувах какво е станало. Но цял живот не мога да забравя низостта и коварството на този човек, който не можа да разбере, че не аз, а той беше виновен за станалото произшествие. Вместо да си извлече поука и да заживее честно, той предприемаше ново нечестно и мръсно дело.

Тревогата ми, че животът в „цивилизацията“ няма да бъде лесен се оправда напълно. Нещастието ми идваше донякъде от това, че бях завършил средно образование. Тогава на среднистите се гледаше като на интелигентни, непригодни за физически труд хора. Поисках да ме назначат за монтьор на МТС, но образованието ми се оказа пречка. Ходих известно време да вадя цвекло на кооперативното стопанство, но непрекъснато ме упрекваха. „Затова ли учи, за това ли яде на баща си парите!“ Мъчех се да не обръщам внимание на тези упреци, но ми беше и чудно, и неприятно да ги слушам. Затова когато се откри възможност да работя по прокарване на един напоителен канал, отидох с облекчение, тъй като компанията ми беше от момчета като мене – току що излезли от казармата. С тези момчета по-късно насаждах лозя, балирах вълна, строих шадраван, правех тухли и т.н.

През есента на следващата 1957 година ми предложиха да заема длъжността касиер-домакин на средното училище в гр. Стралджа. Чиновническата работа не ме е блазнила никога, но се съгласих, защото предложената ми работа беше значително по-изгодна и най-важното – постоянна. В душата ми настъпи сякаш успокоение. В същото време се чувствувах неловко пред своите приятели, които нямаха такъв шанс и продължаваха да го търсят.

С работата свикнах бързо. Зачислиха ме в ППО, колективът ме прие, животът ми се осмисли. Бях доволен и одухотворен. Умението ми да се шегувам направило впечатление на някои другари и те ме похвалили пред баща ми. Той, обаче посрещнал тази новина с тревога. Една сутрин седна до леглото ми и глухо заговори:

– Слушай, сине. Чувам, че си обичал да се майтапиш. Това е наследствена черта, от която много съм патил. Кажеш нещо уж за хубаво, но другият не те разбере, настръхне и ето ти неприятности. Затуй, ако питаш мене, откажи се!

Друга наследствена черта, която наследих от баща си и която ми донесе неприятности в живота, беше неумението да премълчавам. Онова, което считах за неправилно, пораждаше у мене съмнение, възприемах го за нечестно и т.н. Ако баща ми не беше такъв, нямаше да има остаряване, както се казва. Той обаче „все за правото се бореше“, преживя много неприятности, които в края на краищата сломиха желязното му здраве.

Неговата съдба не можа да ми подействува отрезвително. Не беше изминала половин година от постъпването ми на работа като касиер-домакин и в училището се разигра една драма, която не ме засягаше, но без да искам станах главния герой.

  

Директорът на училището беше млад човек. Неговият стаж като директор беше с един месец по-голям от моя. Преди това е бил зам. директор. Като такъв извършил някакво провинение, мъмрили го в районния комитет, но решили да го назначат за директор. След шест месеца, обаче започнаха да ровят по старите му грехове и да го подготвят за уволнение. Истинската причина за тази кампания беше друга. А именно:

Съпругата на секретаря на РК работила няколко месеца като заместничка на един заболял учител. Въз основа на това искаше да ѝ се заплати възнаграждение по 800-то Постановление на МС /тогава на учителите се плащаше за отопление, квартира и др./ Директорът на училището твърдеше, че такова възнаграждение тя няма законно право да получи. Счетоводителят настояваше да се изплати. Бях неволен свидетел на един спор, участниците в който не можеха да подкрепят своите твърдения с някакъв документ. Те изразяваха онова, което им диктуваше съвестта, но нормативните документи не познаваха. Реших да помогна за разрешаването на спора, като напиша едно писмо до централния съвет на профсъюзите. Отговорът дойде много бързо. Той защитаваше позициите на директора, но влоши моето положение. Започнаха да ме упрекват, че се бъркам, дето не ми е мястото, какъв съм бил, та да пиша през главата на ръководството и т.н. Радостта ми, че съм намерил изход за разрешаването на спора беше помрачена.

По указание на РК беше свикано събрание на ППО. Запознаха ни с окончателното решение за смяна на директора, заради постъпката му през миналата пролет. Попитаха дали има въпроси и аз вдигнах ръка. Интересуваше ме защо постъпката се е знаела, обсъждана е и е взето решение да се издигне комуниста на отговорна работа, а след няколко месеца, малко преди края на учебната година, го уволняват. Нали това може да разстрои учебната работа, толкова ли не може да се почака до приключването на учебната година!

Даде ми се отговор мъгляв и неубедителен, от който повече личеше, че моят въпрос не се одобрява, това било обяснимо, защото съм бил още млад, липсвал ми опит и пр.

Директорът беше уволнен. След известно време дойдоха двама или трима представители на Окръжния комитет в Стара Загора, за да извършат проверка на жалбата му до ЦК. За пръв път ми се случваше да видя партийни функционери, на които беше възложена отговорна задача. Направи ми лошо впечатление тяхното незадълбочено отношение към въпроса. Някой им говореше, че жалбоподателят бил едва ли не смахнат, че след като го направили директор се възгордял и не зачитал районния комитет, че бил много неподготвен и пр. Не посмях да се обадя, но душата ми протестираше срещу това оплюване.

Един ден получих писмо. Бившият ми директор се обръщаше към мене с молба да му изпратя трудовата книжка и удостоверение за прослужено време. Изпълних молбата му незабавно. В плика, заедно с исканите документи, поставих и едно писмо. Струваше ми се, че е неприлично да не му напиша няколко реда. Той си беше намерил нова и по-хубава работа, но сигурно се интересуваше как вървят нещата при нас. Защо да не уважа тази духовна потребност на човека? Съобщих му също, че са идвали да извършат проверка по неговата жалба, но според мене той не бива да се заблуждава, че ще бъде разбран. „Останах с впечатление, че хората дойдоха, за да отбият само номера“ – заключих аз и с това заключение поставих началото на едно голямо изпитание.

Моето писмо е било изпратено в ЦК на БКП, за да послужи като доказателство, че е извършена неправда, но бюрократичният подход на някои отговорни другари, пречи да се разбере това. Същите другари дойдоха да извършват нова проверка. Затвориха ме в една стая на районния комитет и проведоха разговор, който беше наситен с обвинения, заплахи, удивления и какво ли още не. Не можах да издържа, скочих от стола и със стиснати юмруци попитах: „Какви сте Вие, бе? Партийни работници или полицаи? Защо ме питате за неща, които много добре разбирате. Нима сте доволни от изпълнението на своята задача, след като не пожелахте да видите най-очевидни неща?“

Наприказвах още много други такива приказки и хората сякаш поомекнаха. Стори ми се, че ме освобождават с не толкова враждебно настроение. И може би лошото нямаше да дойде така скоро, ако не беше една злополучна случайност.

Имах един приятел от казармата, с когото си пишехме често. Бяхме много близки и споделяхме почти всичко от своя живот. Той имаше приятелка, която отиде да продължи образованието си в София. Познавах я лично и знаех, че той е силно привързан към нея.

В едно кратко писъмце долових, че преживява разочарование и тъга. Той пишеше: „Ходих в София. Моята долцинея ми даде гръб. Крайно време е и ние с тебе да направим опит да станем хора.“

Последното изречение се отнасяше до това, че трябва да направим опит да продължим образованието си. Както в казармата, така и след това бяхме говорили по този въпрос и мечтаехме след като спестим пари да осъществим намеренията си.

Отговорът на краткото писъмце беше по-обширен. Стремях се да бъда духовит, за да му помогна да не преживява нещата. Имаше и малко оригиналничене в стила на някогашните ни казармени отношения, когато преобладаваше шегата, надсмиването над самите себе си, самобичуването и пр. Писмото беше написано на машина в два екземпляра. Вторият екземпляр попаднал в районния комитет. Извикаха ме по телефона, попитаха ме дали съм автора на попадналото при тях писмо и след получаване на утвърдителен отговор започнаха да го разглеждат тенденциозно. Секретарят четеше отделни откъси от него и задаваше въпроси след това. Ето как протече тази среща:

Първи пасаж: „Здравей, Д. Не можах да отговоря на твоето писмо, тъй като в него са застъпени такива въпроси, които се нуждаят от по-задълбочено проучване и обмисляне.“

Въпрос на първия секретар: „Какви са тези въпроси, които се нуждаят от по-задълбочено обмисляне и проучване?“

Отговор: В едно свое писмо той ми предлага да отидем да учим. За мене този въпрос е още далечен и той знае това. Затова му отговарям шеговито. Освен това писмото му е много кратко. В него почти не са поставени други въпроси. С отговора си аз фактически го иронизирам.

Първият секретар: „Не сме толкова наивни, та да се хванем на въдицата, която ни подхвърляш!“

Аз: „А какво мислите, че искам да му кажа? Да събаряме властта ли?“

Последва четенето на втори пасаж от писмото: „Разбира се, като се има предвид моето несериозно отношение към сериозните въпроси, трудно може да се очаква задълбочено обмисляне и проучване“.

Въпрос на първия секретар: „Какъв е този другар на когото пишеш – партиен или безпартиен?“

Отговор: „Този другар е безпартиен. Работи в Инфлот-Бургас и според мене мястото му е в редовете на Партията.“

Първият секретар: „Значи ние сме те оценили за положителен човек, приели сме те за член на Партията, а ти, пред безпартийния заявяваш, че си несериозен и незадълбочен!“

Попаднах в неловко положение. Направих усилия да обясня, че това е шега, с която аз иронизирам себе си, но в действителност съм много сериозен и именно затова командуването ме е обявило за отличник, възлагало ми е сериозни задачи, приели са ме за член на БКП и пр.

Последва още по-обвинителен въпрос: „Добре, но можеш ли да ни кажеш, за да разберем всички, колко лица имаш тогава и кое е истинското?“

Заявих, че моето лице е открито, че повечето от присъствуващите го познават отдавна и не бива от една невинна шега да се правят големи заключения, обаче следващият пасаж от писмото се прочете, за да опровергае моите твърдения: „Не се учудвам, брат, че твоята долцинея ти е дала гръб. Така е. Животът не е така идеално устроен, както се пише в романите на съвременните български писатели.“

Да си призная, тогава четях малко съвременна българска литература. Увличах се повече по съветската. От къде на къде съм стигнал до тази констатация и сега се чудя. Но написаното звучеше страшно. Секретарят на РК ме гледаше в упор и тълкуваше прочетеното по свой, своеобразен начин:

– Да! Значи ти не харесваш нашия живот, не харесваш нашите писатели, а чёрт знае какво харесваш тогава!

Можех ли да противопоставя нещо разумно на тези разсъждения? Да се кълна, че обичам живота и съм във възторг от нашите писатели беше неуместно. Как да оправдая онова, което съм написал и което ми четяха, за да ме обвинят в идейна незрялост.

 – Аз считам – казах аз, – че един роман никога не бива да бъде точно отражение на живота. Той трябва да идеализира своите герои, да ги насити с много положителни или отрицателни черти, за да могат хората от едните да се възхищават, а от другите – отвращават. Така романът ще действува възпитателно върху своите читатели. Мога ли, например, аз, ако започна да пиша роман и искам главният ми герой да бъде секретар на РК, да взема за образец Вас и Ви опиша такъв, какъвто сте? Аз смятам, че мога да Ви взема само като прототип, но за да бъде моят герой възпитателен, трябва да го изградя с много повече положителни черти.

От гледище на сегашните ми виждания за литературния образ моите приказки тогава не са били много издържани, но предполагам, че те засегнаха секретарят на РК заради това, че аз фактически не го признавах за съвършен. Истината е, че аз говорех каквото ми дойде на ума, защото търсех изход от задъненото положение. Не ми се искаше да ме обвиняват, че не обичам живота и да ми приписват, каквото пожелаят. Пък и беше много несправедливо да ме обвиняват в ненавист към нашия живот. Бях толкова ентусиазирано и весело момче, тогава, с голямо желание участвах в обществено-политическите мероприятия, вярвах в „щастливото бъдеще“ на страната и смятах, че като комунист ще имам по-големи възможности за участие в неговото изграждане.

Останах като гръмнат, когато секретарят предложи и всички членове на РК одобриха предложението му да бъда изключен от редовете на БКП. Никога не допусках, че може да се случи такова нещо с мене. Аз бях утвърден като сериозен младеж в селото, избран бях за секретар на комсомолско дружество, а на Околийската конференция ме включиха в състава на ревизионната комисия. Нямах никакви провинения от нравствено естество.

Дотогава мислех, че спрямо членовете на БКП се проявява строгост, но и голяма грижа. До изключване, според мене, стигаха онези, които са изгубили морално-политически и общочовешки качества, нямат никакъв авторитет сред хората и позорят званието „комунист“. Аз не можех да се причисля към тази категория хора. Затова ме болеше, че ме унищожаваха с един замах, без никакъв признак на съжаление, че Партията губи един от добрите си членове.

Само този, който е преживял такъв удар, може да разбере тогавашното ми състояние. Минаваха ми най-различни и противоречиви мисли, но изход, все едно, не можех да намеря. Вървях безцелно по улиците и почти несъзнателно се озовах на стадиона, който тогава се изграждаше с доброволен младежки труд. Качих се на един камион, от който стоварваха сгурия, взех лопатата от едно момче и буквално „като багер“ изринах сгурията от камиона. Младежите ахнаха, но това не ме поласка. Имах нужда от разтоварване и работата като че ли ми помагаше в това отношение. Камионите идваха един след друг и аз не отстъпвах лопатата на никого. Въпреки това цяла нощ не можах да заспя.

Известно облекчение почувствах, когато представител на РК дойде да снеме неговото решение пред ППО. Ние бяхме малка партийна организация и всички, кой по-малко, кой повече, ме защитиха. Само един другар намери за необходимо да съобщи, че не харесва някои мои изказвания, като например това, че съм гледал „на всеки човек като потенциален престъпник“.

Такава мисъл аз наистина бях изрекъл при следната обстановка: раздавах пари, а посоченият другар се беше надвесил над бюрото ми. Помолих го да стои малко по-настрани, защото ми пречи и може да си объркам сметките. Той се засегна и ми каза да не се боя, защото сме се познавали и мислел, че трябва да си имаме доверие.

 – Така е – съгласих се аз, – но откакто станах касиер, на всеки човек започнах да гледам като на потенциален престъпник.

Околните другари се разсмяха и приеха казаното като шега, но ето че предупреждението на баща ми се оказа мъдро. Шегата ми не можа да се разбере от един другар, и аз трябваше да понеса известни неприятности от това.

Партийната организация не можа да изрази пълно несъгласие с решението на районния комитет, а предложи да бъда наказан с привеждане в кандидат партиен член. След събранието един по-възрастен учител ме хвана под ръка и ми каза: „Ще бъде голям успех, ако се съгласят с нашето предложение. Предполагам, че секретарят на РК няма да бъде доволен от събранието и ще търси ново решение на въпроса.“ Така и стана. След няколко дни бях извикан пред щатните работници на РК, за да отговарям дали е вярно, че съм гледал на хората като на престъпници. Отново обясних при какви обстоятелства съм изрекъл това изречение, но чувствах, че моите обяснения не се възприемат. Затова реших да се защитя с позоваване на К. Маркс. „Пък ако искате да знаете, моята мисъл не е много далечна на мисълта на Маркс, който казва, че неговият любим девиз е „Подлагай всичко на съмнение!“.“

– Ще проверим ние дали Маркс е казал такова нещо – закани се секретарят на РК.

– За да Ви улесня в проверката, ще Ви препоръчам да вземете в-к „Народна младеж“ от преди три дни – проговорих аз. И трябваше да спра до тука, но продължих да разсъждавам гласно: „Вярата в човека е необходима. Аз, може би най-много от всеки, съм изпълнен с такава вяра. Но наред с това никой не може да отрече и необходимостта от предохранителни мерки и контрол. Неслучайно се казва „Доверявай, но и проверявай!“ Нали затова има контролни органи, извършват се проверки и т.н.

Обвиниха ме, че вулгаризирам Марксизма и ме освободиха по начин, който ми даде да разбера, че съм зачислен към неудобните хора.

Моят случай беше разгледан в бюрото на ОК на ДКМС, където един от членовете му гарантира, че ме познава добре и ме оставиха в ревизионната комисия.

Предстоеше да си каже думата бюрото на Околийския комитет на Партията. Разглеждането се забави. Не очаквах нищо добро, затова реших да се откъсна от заобикалящата ме среда и кандидатствах в Софийския университет, където за щастие ме приеха. Учебните занятия бяха започнали, когато ме повикаха пред бюрото на Околийския комитет. Както и очаквах, въпреки решението на партийното събрание, беше внесено предложение да бъда изключен. Секретарят на Околийския комитет обаче поклати глава и каза: „Не, другари, ще го оставим за кандидат партиен член, както са решили в партийната организация.“ Възражения нямаше.

След изтичане на една година, като студент в Софийския университет, отново станах редовен член на БКП. Голямото изпитание приключи, както се казва – успешно. Би трябвало да съм радостен, но ми беше тъжно и с горчивина се питах: „Защо беше всичко това, защо?“ Колко много разочарования и нерви ми костваше злополучното навлизане в един конфликт, в който моята прямота и невинност ме превърнаха в беззащитен герой на една жалка драма.

Откъс от труда на Георги Петков „Тъжни спомени“