Монопол при дезинтеграция – Не!

От интеграционен нарастването на разделението на труда се превръща и в дезинтеграционен фактор, както поради икономическа, така и поради политическата монополизация. Последица от това е увеличаване на насилието. Заедно с него се засилва и недоверието към институциите. Множат се информациите за нови замърсявания на околната среда, за деморализация, корупция.

Отсъстват сигурност и решителност за борба с несигурността. Съществува страх от организираността, от загуба на собствената идентичност в нея. Един съветва друг да е  „себе си“, а и двамата се оправдават, че са невинни за хаоса в обществото, защото били никои.

Възможността за колективно самоубийство на Земята нараства, а слепотата за нея продължава. В тази ситуация ляво-десните координати не вършат работа. Но ляво-десният политически монопол продължава вече трети век.

Институционализацията на избирателска самоорганизация предполага преодоляване на много конфликтни ситуации. Самоорганизацията изисква преодоляване на страха от загуба на „себе си“ в нея. Изисква и преодоляване на страха от неин провал в отстояване на националната независимост. Колкото и да не са сигурни те днес, изискват се гаранции за институционализираните норми за сигурност.

Невярващите на себе си като политически субекти не вярват и в способността ни за самоорганизация. Страхът от глобална заплаха става страх и от разчитане на собствените сили у много хора. Влияе и сегашната откъснатост на обществените организации от мнозинството хора. Трябват организации, в които всички хора да си намират местата, за да ги правят адекватни и на обществените, и на индивидуалните потребности. Затова е необходимо още продължително и по-масово обсъждане.

П. Тодоров

Повишаване на политическата активност чрез постигане на чуваемост

Ограничеността на избора, за която пише Стоян Съботинов, не зависи само от броя на кандидатите. Партийците може да ни предлагат и по 100 кандидати за едно депутатско място и пак да няма кого „да подкрепим“. Истинността на демокрацията не се определя от броя на кандидатите за избиране.

Не е изключено понякога всички хора от дадена обществена група да са на едно и също мнение за най-достойния да ги представлява. Тогава да се изискват и други предложения на кандидатури за участие в избора на техния представител е глупаво. Формализмът предостатъчно изтощи България през XX век.

Важен е не броят на предлаганите кандидати. Важно е правото на всеки да предлага. Днес правото на всеки да предлага, да отстоява предложения и да гласува е сведено до право на гласуване. За това недемократично лишаване на мнозинството граждани от основни политически права са виновни не само обявилите се за политическа класа партийци. Предявявайки и нереалистични искания, вина имат и много безпартийни избиратели, обхванати от манията „пряка демокрация“. Пряка демокрация като всенародно одобряване на закони може да е полезна за обществения прогрес – самоосъзнаване и самодисциплиниране на гражданите. Но „пряка демокрация“ като участие на всички във всяко овластяване е илюзия.

Правото на всеки да предлага и аргументирано да отстоява предложения за избиране може да се утвърждава по различни начини: узаконени сайтове за предложения и обсъждане в интернет; многостепенни избори; избиране на пълномощници, които да отстояват първични предложения от избирателните секции при номинирането на кандидатите в избирателните райони. Така този, който е чут при правенето на първоначалните предложения за номинации, ще се стимулира да остане политически активен до края на изборния процес.

Гр. Вълчанов

Ограниченост на възможностите за избор и избирателната активност

Гласуването на произведените избори за кметове и общински съвети показа правдивостта на написаното от Св. Томов. Колкото е по-ограничен изборът, толкова е по-ниска избирателната активност.

При още по-ниската избирателна активност на балотажите за кметове гласуването с „не подкрепям никого“ варираше от 2% до 7%. По-точният смисъл на такъв избор е „не подкрепям никого от предложените с бюлетината партийни кандидати“. Защото неискащият да подкрепя никого не участва в гласуването. Предложеното необходимо уточнение трябва да подсказва на негласуващите, че пасивността на избирателите ни води в задънена улица. Само когато такъв избор достигне по-висок от този за всяка партийна листа процент, ще може да докажем, че партийната избирателна система е анахронизъм.

За да се наложи истински избор отдолу-нагоре, ни трябват активност и постоянство. У нас те засега са дефицитни. Когато трябва да проявим политическа активност, мнозинството проявява несекваща търпимост към статуквото. А когато предстои да гледаме сеира на други, изгарящите от нетърпение се умножават. Умеем да наливаме вода в мелницата на мераклиите за политическа изява. Така те се самообявяват за политическа класа и ни считат за политически декласирани същества.

Стоян Съботинов

Самоорганизация – поле за инициативност

Въпросът „какво чакаме?“ заслужава голямо внимание. Чакаме свободно поле за инициативата на всеки. Но ако само чакаме, няма да го дочакаме. Мисля, че трябва да чакаме, докато всеки от множеството политически будни безпартийни сам разгърне инициативността си. Такова разгръщане е неотделимо от подготовката и самоструктурирането на избирателска организация.

Досегашната политическа система не оставя „свободно поле за инициативата“ на всеки, защото обществено-политическите организации фактически не се образуват като самоорганизации. Няма традиция дейците от междинните равнища на организационно функциониране в тях да се издигат от самоорганизиращите се членове. Затова междинните нива остават органи за предаване на предписваща и получаване на обратна информация от членовете, а не стават органи за самоуправление на избирателите. За да не е така, е необходима по-висока политическа култура. Ако не искаме да я придобием, то не ни остава друго, освен, както отдавна беше написано на тази интернет страница, „да теглим“. Не разбирам „теглото“ само в смисъл на глад и голота, а именно и в смисъл на липса на „свободно поле за инициатива“. Липсата на такова поле се взаимообуславя с липсата на синергийно вдъхновение. Нивото на синергийност в разрешаването на социалните конфликти е „близнак“ на нивото на политическата активност на избирателите.

Всеки участник в социално-политическа организация има своя система от цели, която може да е в потенциален конфликт с предложения на други участници. В самоорганизацията основа на синергийния подход към разрешаването на конфликтите може да е идейното единство. Не е необходимо единомислие по всички или дори по няколко идеи. Необходим е само единен подход към приложението на идеята за правото на политическа реализация на всеки човек, т.е. за признаването на всеки за политическо същество. На практика това означава всеки да има право на чуваемо мнение за свои и на другите предложения и ако счита за необходимо – право да поставя на гласуване предложенията си. За такава реализация трябва да се приемат и задължителни процедури.

Динамиката на организационното единство се спъва от ограниченост на инициативността в ръководните органи. Плутарх счита, че Бог дава тласък на свободната воля, а реализацията на божествения импулс е дело на самия човек. Съдбата на идеите ни зависи от нас.

Необходима равнопоставеност

Пиша „необходима“, защото има и фалшива, която е излишна и вредна. Фалшиво равноправие е сегашното пряко гласуване. Изпъчиш се пред урната и гласуваш пряко за: представители в парламента на Европейския съюз; представители в Народното събрание на република България; президент на република България; общински съветници. Избираш, след като други са ограничили възможностите ти за избор хиляда или милион пъти. Те са направили по-важния избор преди теб.

Предпочитам да избирам само един, представляващ ме при избора на всички останали представители в различните представителни институции, но да знам, че съм го избрал от всички възможни други. Ако това важи за всеки, ще са равноправни и избирателите, и избираните. Ще има равнопоставеност пред закона във всички изборни органи.

Равнопоставеността от гледна точка на политическите права е първостепенна цел на демократизацията. Но т. нар. гражданско общество обикновено я свежда до борба за равнопоставеност на обществените групи. В съвременния си вид това общество не може да постига равноправие на избирателите. Със съществуващата фразеология за правата на човека се игнорира сложността на съвременното общество.

Равенството пред закона само по себе си не осигурява равенство на шансовете за самореализация и за изразяване. У нас „демократизацията“ на държавните и медийни институции от десетилетия включва по-често повтарящи се, отколкото различни, питащи и отговарящи. От питаните извън студиата обикновено се иска да отговарят на стандартни въпроси: одобряват ли нещо, свидетелстват ли за нещо, за кои биха гласували от предложени им кандидатури и т. п. Собствени предложения за демократизация от тях не се искат. В тази им дейност журналистите, питащи различно от началниците си, са малко.

Създаването на добри социално-политически структури на равноправието изисква разбиране от много хора на тяхната необходимост, възможност, съдържание и форма. Своевременното им осъзнаване е липсвало на обществото от хилядолетия. А политическата деградация у нас е от десетилетия. Не е ясно колко от нас се отнасят трезво към тази ситуация. Самоанализът ни не се изплъзва от едностранчивостта. Откриваме равнодушието у другите, а не собственото. Негативизмът ни към обществения живот се мотивира само от безнравственост на други. Политическа комуникация у безпартийните се реализира като голо отрицание.

Предстои ни да изменим себе си.

Св. Томов

Гражданско общество – компетентност

В „естетизацията„ на политическото Ивайло Дичев включва вкуса. Вкусът „в политическото поле днес съответства на компетентността“, необходима на гржданина, за да се ориентира сред получаваните предложения. „Той/тя непрекъснато трябва да интерпретира посланията, да решава кой е легитимен и кой – не, тъй както го правят любителите на изящните изкуства в Модерната епоха. Вкусът не е природна даденост, ето защо обществото прави усилие да го възпитава още от учебната скамейка; няма модерно гражданство без някакво ниво на компетентност, тъй както няма слушател на симфония, който не е преминал някаква степен на обучение“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, Издателство „Просвета“, София, 2019, стр. 144).

Според Ивайло Дичев, днес най-убедителна е властта по заслуги. Действително няма по-добър критерий за качествата на избираните от свършената работа. Трудно е йерархичното подреждане на заслугите. Още по-трудно е доказването на заслугите за свършената работа и способностите да се защитавават интересите на мнозинството граждани при партийна представителна система. Оценката на организаторските способности на обществените дейци изисква умения да се проследява дългия път на решаване на проблемите. Утвърждаването на такива умения у избирателите предполага тяхно участие в номинирането на кандидатите да ги представляват, а не само да избират от партийно кандидатирани и самокандидатирали се.

Необходимост от функционална координация на безпартийните

Налагат се напомняния. Самообявилият се за политическа класа партиен политически персонал прави всичко възможно да възпроизвежда с останалите хора фактически отношения на господство и подчинение. Затова периодически се появяват нови партии, манифестиращи „обновлението“ му. За него „електоратът“ се превръща в обкръжение, подобно на природната среда. Смята, че то му принадлежи като източник на ресурси за възпроизвеждане и увековечаване – основание и растеж, подкрепа, ехо на имитациите на обновление. Той стимулира ролята му на опора и стопира ролята му на фактор на изменения.

Институциите не служат на обмяна на идеи между управлявани и управляващи, а за пресяване на масовото съзнание през гъсто медийно сито и чуваемо разпространение може да имат само съждения с партийно значение. За допустими се считат само изменения на социалния ред, излюпващи се в апаратната на този партиен персонал. В съзнанието на този партиен персонал обсебяването на проблемите на демократизацията от него е увековечено. Вече половин век политическият монопол на партийния персонал у нас е конституционно гарантиран. Предложения от носители на друг възглед партиите отхвърлят с презрение. Затова всяка борба за успешна демократизация предполага борба за премахване на конституционно закрепения партиен монопол.

При организирани протести много партийни агенти се представят за борци против актуалното партийно управление и дърпат протестиращите към „задънени улици“. Затова трябва да напомняме, че ако искаме истинска демократизация, не трябва да забравяме с какъв противник имаме работа. За да не се подчиняваме, като протестиращи, на неговото влияние, ни е необходима постоянна самоорганизация.

Различия по индивидуална самостоятелност

Привързаността към индивидуалната самостоятелност търпи историческо развитие. През 1819 г. Бенжамен Констан посочва четири съществени различия между гражданите на древните градове-републики и хората на новото време, имащи политическа важност за индивида. Първо, териториалната големина на дадена страна ограничава персоналната политическа роля и влиянието на индивида върху държавното управление. Второ, унищожаването на робството отнема на свободното население извънработно време, защото преди робите са били натоварени с повечето работа. Трето, търговията не оставя в живота на човека временни интервали на незаетост с нея. Постоянното упражняване на политически права, дискусиите за хода на държавните работи, ежедневните разбори по преценките на управлението, тайните събрания и шествията, необходимите агитации и попълването на редиците на политическите движения се заменят у модерните нации от заетост с предприемаческа дейност, спекулации, придобивани или очаквани наслаждения. Четвърто, търговията вдъхва у хората склонност към индивидуална независимост. Тя задоволява човешки желания без намеса на властта, която води до затруднения и безпокойства. (Ср. B. Constant, "De la liberté des Anciens comparée à celle des Modernes", FV Éditions, 2016, p.p. 13-14).

Първите различия, свързани с пространството и времето, днес губят същественото си значение. Големите територии на държавите в постмодерността не спират политическото общуване. И без робство хората имат извънработно време за участие в упражняването на властта. Участието ни в политическия процес се спъва от доброволното духовно робство. Но това участие е изискване на историческата необходимост.

Разноезичие

Като „означител на многобройността“ (Джон Кийн) терминът „гражданско общество“ означава и разноезичие. Заинтересовани от политическото многоезичие са партиите. Ръководейки се от едни и същи догми, различни партийци на еднакви събития дават различни оценки.

Партийците имат еднакви потребности от властване над нас. Затова плурализмът на идеите им отиде по дяволите. Остават различията в позициите им, от които се домогват до властта. Светът постоянно се изменя и техните позиции се изменят. Сменят се и оценките им за събитията. А теоретичният плурализъм на партиите става все по-оскъден. Идейното им обновление се свежда до нови думички за стари понятия.

Като не могат да измислят друго, различните партии се залавят за различни действителни или възможни институции и това обуславя различия на техните позиции. Чрез различни държавни институции те влияят на живота и съжденията ни колкото да поддържат разноезичие сред избирателите. Разноезичието помага да не се откроява истината, че партиите са колективни средства за избягване от отговорността пред обществото. Така и отговорността на представителството ни почти се е обезличила. Затова и се говори за поемане на отговорност почти само когато, заради неблагополучия в работата, някой ръководител трябва да подаде оставка. Като че ли докато е работил преди това, той е могъл да бъде безотговорен. Така е когато и понятията за вина и за отговорност се държат в едно и също кюпче.

П. Папийски

Лозунги за справедливост

По определение Марксовият лозунг за справедливостта „от всеки според способностите; на всеки според потребностите“ органически се взаимопредполага с: едновременно осъществяване на всестранно развитие на хората – общество на реалния хуманизъм; утвърдено обществено самоуправление; трудът за благото на обществото – първа жизнена потребност на всички. За нашата съвременност реализацията на такова единство се оказа утопия.

В нашето съвремие е необходим и осъществим либертарианският лозунг: „От всеки според както е избрал, на всеки според както е избран“ (Дейвид Боаз, „Либертарианството. Въведение.“, Издателска къща „Мак“, София, 2004, стр. 103). Просто казано, справедливо е всеки да сърба попарата, която е дробил. Така на всеки ще се отдава заслуженото признание.

Човек дроби на себе си, работейки за развитието и реализацията на способностите си. Човек дроби и създава за обществото като изпълнява трудовите си задължения и проявява инициативност в трудовата си дейност; като предлага иновации и усъвършенствания на обществената организация, и хора, които да ръководят осъществяването им. Гласуването, с което някои ограничават обществената си активност, е само междинна фаза между дробенето и сърбането.

Реализацията на либертарианския лозунг означава отказ от постоянните ни оправдания с обвинения към тези, които сами избираме. При партийната избирателна система това се оказва невъзможно, защото ни предоставят избор само измежду готови платформи и чужди номинации за представителство в органите на властта. Включването ни в процеса на номинирането ще способства за да осъзнаваме своевременно обществените потребности и отговорността си за тяхното удовлетворяване. Така ще придобием умения да отстояваме не само своите, но и смислените предложения на другите.

От равни права до политическа свобода

Свободата предполага равни права. Могат да са равни законовите права на гражданите в общността. Оспорва се равенството на възможностите за успех в живота. Възможностите на хората са различни, а обществото трябва да създава равни възможности за реализация на наличните способности на всеки. Това предполага преди всичко равни права на всеки да развива действителните си способности.

Естественият процес на нарастващо разделение на труда и разширява обхвата, и стеснява хоризонта на развитието на индивидуалните способности. Държавата трябва да защитава равноправието в търсенето на предпочитани стартови позиции за развитие и реализация на способностите на младите. Това е най-възловият пункт на процеса на взаимното стимулиране на личните и обществените интереси.

Логични следствия от правото на живот и самореализация са свободата на мисълта и свободата на словото. Равноправието в изразяването на мислите се сблъсква с неравенството в собствеността. Интелектуалната свобода е неравноправно реализуема с недостъпно за мнозинството участие в радиопредавания, телевизионни предавания, печат, лекционни зали, звукови носители, рекламни табла, компютърни мрежи. Правото на чуваемост е трудно реализуемо в медийната джунгла. Днес истинските му притежатели-собственици са олигархията, бюрокрацията, партокрацията. Но без него и за останалите хора няма истинска политическа демокрация. А без политическа демокрация няма и политическа свобода.

Д. Томов

Съгласие да бъдем управлявани

Проф. Ивайло Дичев определя легитимността „като съгласието да бъдем управлявани“ („Културни сцени на политическото“, стр. 41). Съгласието да бъдем управлявани даваме чрез периодично изразяване на съгласие от някого да бъдем представлявани. Негласуващите не дават съгласие да бъдем представлявани и управлявани по установения начин. Гласуващите с „Не подкрепям никого“ (от предложeните кандидати) също не легитимират този начин на избиране на представляващи избирателите и на управлението ни.

А съучастието във властта на останалите безпартийни избиратели, на мнозинството гласуващи-овластяващи, не е пълноценно, защото избират само измежду вече избрани от други кандидати. Но вместо искане на право на пълноценна роля в овластяването на представляващите, мнозинството избиратели у нас се задоволяват с искане за рекламираното от Никита Хрушчов право на предсрочно отзоваване на избрани депутати. Не се акцентува на необходимостта от по-многостранно и задълбочено обсъждане при подбора на кандидатите, а се поставя ударението на по-лесното „избирай – отзовавай!“ С това мнение не отричам необходимостта и от право на отзоваване.

Съмнения възникват на всеки етап на овластяването и представляването. „Все ни се струва, че не най-добрият се е издигнал, откъдето идва усещане за неудовлетвореност, придружаващо уж консенсусния меритократичен подбор“ (пак там, стр. 44).

Съмнения може да има винаги. Но когато процесът на номинирането включва всички желаещи да участват в него, възможностите за сполучлив подбор ще са най-големи. Тогава ще е възможно по-цялостно отчитане на заслугите на предложените.

Ограничаване на лъжата с избирателски номинации

Необходимостта на номинирането на кандидатите за овластяване отдолу, от избирателите, е многостранна. Днес тя се усилва от ролята на лъжата в съвременното общество. Несъвместимостта на общочовешките интереси и лъжата изисква преодоляване на излъчването на фалшиви новини. Против това излъчване трябва да въстанат всички заинтересовани от преодоляването му, а те са предимно обикновените хора. Олекотяването и разграждането на необходимата на хората социална информация заплашват най-много нас, обикновените. Те допринасят за интелектуална леност у много млади. „Не е необходимо да знаеш таблицата за умножение, още по-малко логаритмичните таблици. Натискаш копчето. Знаем все повече, а фактически – по-малко. Много информация, а все доминиращо повърхностна, вкл. долнопробна. Зависимост от екрана. Все повече територия за гадатели, астролози, нумеролози, магове, секти...“ (Петър-Емил Митев, „Големият преход: възгледите на Бернард Мунтян за обществото и човека, идеологията и лъжата“, сп. „Социологически проблеми“, София, 2017, брой 3-4, стр. 57). От запазването на тази ситуация не са заинтересовани нито младите, нито старите обикновени хора. Може да му противостои избирателска номинация на кандидатите за избиране в органите на държавната власт. Избирателите ще номинират тези, които познават, независимо от фалшивите новини. Действително зависимите от тях избраници ще способстват за ограничаване на свободата на лъжата.

Ефикасният контрол над осъществяването на правото на хората да получават истинна информация изисква участие на всички будни и добросъвестни хора в него. Защото много недобросъвестни използват правото на свобода на словото като право на лъжа. Плурализмът на мненията е необходим на всички нива на информиране и овластяване. Без реално право на чуваемост за мнението на всеки няма хуманна и демократична политическа система. Реализацията му изисква политическо сдружаване на мнозинството хора. За да може всеки да избира само този, когото наистина добре познава, не е лошо и правото на пряко гласуване да не се абсолютизира.

Г. Вълчанов

Трудно за „овластяващите“ противостоене

Съгласен съм със Станой, че последната книга на проф. Ивайло Дичев предизвиква много размисли. Така е и със споменатото от автора противоречие между фактическа липса на някого сред нас и съществуването му в културно конструираната ни памет. „Властта във всички човешки общества се занимава с това да поддържа реалността на смъртта, като я инсценира посредством наказания и войни, мултиплицирани в разкази и образи. Да ни управлява има право онзи, който не се бои да застане на границата на света ни и да се изправи срещу хаоса, но и понякога сам да бъде хаосът. Героят, лидерът, алфата. Но за да ни предпази от нещо, този управник трябва първо да даде реалност на това нещо и да ни накара да се страхуваме от него“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, изд. „Просвета“, София, 2019, стр. 29).

Мисля, че това е така при досегашните политически системи. Защото само овластяваме някои от тези, които са се самоизбрали. Защото кандидатите за овластяване се номинират от партийци. Мисля, че ако номинирането започне да става само отдолу-нагоре, ролята на страха може постепенно да намалее. А го стимулират и обективни социални процеси. „Бързата смяна на пространствата, правилата, задачите сякаш не позволява на човека да консолидира твърда, противостояща на властта идентичност“ (пак там, стр. 31).

Това състояние на нещата също е аргумент в полза на тезата за номиниране от безпартийните. Колкото по-трудно се осъществява участието на избирателите във функционирането на политическата власт, толкова по-голяма трябва да е ролята им в процеса на овластяването на избираните. И колкото по-активно избирателите участват в изборните процедури, толкова повече умения за защита на мненията си ще придобиват.

Г. Вълчанов

Подозрения и съзнателност на овластяващите

В книгата си „Културни сцени на политическото“ професорът по културна антропология Ивайло Дичев пише за увеличаването на подозрението. Мислите на автора предизвикват разностранни размисли. Въображението е навлязло „във всички сфери на човешкия живот“. Владетели измислят плашещи опасности и ни карат да им се подчиняваме.

В епохата на медиите подозрението подкопава легитимността. „Разомагьосаното социално въображение логично ни води към нулевата степен на властта – радикалната демокрация, където никой няма монопол над несъществуващите неща...“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, 2019, стр. 24). Никой няма монопол над въображаемите неща, а над действителната власт в българското общество има партиен монопол. Партийният монопол е установен и утвърден с чл. 12, ал. (2) на Конституцията на република България от 1991 година. С този архаичен текст на мнозинството българи – безпартийните – се забранява политическа дейност.

Вече в течение на десетилетия в България се организират различни протести против партокрацията. Но на тях, включително и на най-масовите през 1997 година и 2013 година, не се представя искане за премахване на тази реакционна алинея. Дали защото протестите се ръководят от прикрити партийци, за които е актуален винаги девизът „стани, да седна!“? Или защото протестираме само за да доказваме, че дишаме, но не сме наясно какво искаме?

Възпроизводство на субекта и на социалната действителност

„Животът“ на социалната действителност възпроизвежда социалния субект с малко или много изменено качество. Разложението на обществената система и моралният упадък раждат възпроизвеждащи се корупция и битова престъпност. А успешната борба с корупцията изисква възпроизвеждане на обществено-политическата система в ново, оздравено, качество. Оздравяването включва и оздравяване на езика. Езикът на агресивността увеличава престъпността и мизантропията. Не може съществуващата агресивност и разпасаността да възпитават у новите поколения в обществото емпатия и самодисциплина. Ходът на общественото развитие налага същностен отпечатък върху съдбата на човека.

Формирането на хора – личности и политически субекти – е и процес на социално политическо възпроизводство на обществото, и някакво изменение на обществената система. Качеството и значимостта на това изменение зависят предимно от степента на политическа съзнателност на формиращия се човек. Приносът на отделния човек в умножаването на възпроизвежданите материални блага може и да не остави забележима следа в развитието на социалната структура. А личностното противостоене на водещата до застой социална инерция може да предизвиква и други да преоценяват мястото си в обществената система или подсистема, на която принадлежат.

Човешка функция е оценяването на социално-жизненото значение на потребностите и интересите и придаването на собствен смисъл на предполагаемите във връзка с тях действия. Смислообразуването е механизъм на осъзнаване на интересите, присъщи на човека-субект, процес на формиране и функциониране на самосъзнанието. Обществото не трябва да налага, но трябва да подпомага формирането на политическо самосъзнание у човека. Във връзка с това е очевидна вредата от наложената деполитизация, т.е. отказ от работа в помощ на формиране на гражданите като политически субекти в учебните заведения, у нас през 90-те години.

Димо Стоянов

Партиен талант

Развито въображение – да се представяш като център на внимание. И малцинството българи да са гласували за тях, партийците не губят самочувствието на представляващи българския народ. Неотменен начин за поддържане на такова самочувствие са взаимните нападки, гласовитият им лай едни срещу други.

Когато не могат да се доказват с разрешаване на значими проблеми, започват да лаят по-силно и по-яростно, за да компенсират оскъдността на политическия момент в техните свади. Доказали неспособност или нежелание за контрол на изразходването на надвзети от държавата субсидии, в течение на много седмици занимават обществото с предложенията си за намаляване на държавната субсидия за получен глас на изборите. За тях е важна както субсидията, така и рекламата на тяхното съществуване. В крайна сметка успяват да отвличат вниманието ни от нерешаваните проблеми: изискването да предвиждаме последиците от собственото си гласуване; контрола на избирателите над дейността на избираните; търсенето на отговорност за продължаващата разпуснатост и закононарушения по пътищата и заведенията; кризата на държавността; необходимостта от действително овластяване на гражданите.

По засегнатия въпрос от Дамян. Овладявайки обобщения в езика човешки опит хората усвояват исторически сложилата се система на значенията на думите и изразяваните с тях признаци на нещата в обществената среда. Интернализирайки тези значения и значението на собствената си дейност, човек вътрешно определя социалното си положение и произтичащите от него задължения. За някои български министри или бивши парламентаристи тези общочовешки начини на самоопределение не важат.

П. Тодоров