Самокритичност

Не ни достига личностна самокритичност. Самокритичната личност непрекъснато се възсъздава в процеса на междуличностната комуникация и стълкновението на разнообразните форми на индивидуална дейност. Тези сложни процеси не ни достигат, за да може да става политическото ни съзнание и самосъзнание за самото себе си. Не ни достига за това необходимият преход от анализа на нашия свят към анализ на нашето място в този свят. Размислите ни над досегашните ни действия недостатъчно стигат до анализ на нашите замисли. Мотивацията на нашите позиции плахо достига до разкриване на ярки стремления и реални възможности.

Разбира се, ние сме предимно стари хора и реалните ни възможности са ограничени. Но това не значи, че трябва само да мълчим и да слушаме другите. Трябва да искаме и да използваме правото си да бъдем чути. А използването на това право трябва да правим с повече самокритичност. Самокритичността поражда емоции, стимулиращи търсенето на истината. За да не се превърне в празнословие, тя трябва да има и мяра. Така може да стимулира стремежа към съучастие.

Трябва да проследим доколко досегашните ни действия и обръщения имат признание от страна на близкото ни обкръжение. Трябва да разберем ние ли излагаме тезите си едностранчиво или едностранчиво ни разбират? Не стигаме ли до неоснователна морална проповед?

Димо Стоянов

Ниво на политическо съзнание

Ще откроим ли през Новата година малко повече политическото си съзнание от племенното. То все още малко се различава от него. Политическото ни съзнание не е критично.

Искаме сигурност и чакаме да ни я обезпечат само джафкащите се партии. Искаме справедливост и пак се надяваме на считащи народите си за глупави партийци. Политическото ни съзнание вехне на рехава сянка.

Производителността на труда расте. Растат материалните потребности. Политическите ни потребности не се „пробуждат“!

Развива се разделението на труда. Материалните потребности се разнообразяват. „Пробудили се“ политически потребности креят.

Разнообразява се обективното отношение на хората към историческата необходимост. Възникват все по-нови, създавани в обществото, потребности. Политическите потребности на мнозинството от съвременните хора са далеч под нивото на тези на античните атиняни.

Възникването на нови естетически и познавателни стремежи все повече усложнява общностното отношение към обществено-историческата необходимост. Отчленяването на умствения от физическия труд отдавна води до различна заинтересованост от съзнателното разпределение на труда и „товара“ на обществената необходимост. А различната роля в обществената организация на труда разкрива различни възможности за развитие на способностите на хората, включая и способностите за познание на обществено-политическата необходимост. И социалната йерархия поражда нови идейни течения, влияещи на обществените движения.

Пожелавам на всички, искащи да бъдат чути, голямо търпение през 2020 г. в пропагандирането на идеята за създаване на избирателска самоорганизация.

П. Папийски

Критика „за възможна манипулация“

В Решение No 9 от 28 юли 2016 г. Конституционният съд на република България посочва, че едновременно с разглеждането му „като средство за пряко участие на гражданите в процеса на осъществяването и контрола на държавната власт ... референдумът е и критикуван за възможна манипулация при прякото взимане на решения от гражданите“. Това е така в действителност.

Но няма никаква гаранция, че при избирането на Велико народно събрание манипулацията е по-малко възможна. Независимо че в състава му се предвиждат 160 народни представители повече, отколкото в обикновеното Народно събрание, ВНС фактически също е едно променящо се парламентарно мнозинство. Възможността пряката демокрация и с неговия избор да бъде компрометирана не е изключена.

Предизборните манипулации при произвеждане на избори за народни представители са и по-възможни, и по-вероятни, отколкото при произвеждане на национален референдум. По-вероятно е и купуването, и продаването на гласове. При гласуването на референдум има групова заинтересованост от одобрението или неодобрението на дадено предложение за конституционна промяна. При произвеждането на избори, освен груповата, по-често има и персонална заинтересованост от избирането на един или друг кандидат за народен представител.

П. Тодоров

Изпратено до предаването „Премълчани истини“ в телевизия Евроком

Уважаеми господин Христов!

Честита нова година!

Пожелавам Ви през 2020 година повече здраве и щастие, по-големи успехи в трудната ви работа за отстояване на истината!

Предлагам Ви да помогнете за чуваемостта на една най-съществена за нас, обикновените българи, премълчавана истина.

Става дума за алинея (3) на чл. 1 от Конституцията на република България и казаното в нея, че никоя част от народа не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. Възниква въпросът: Великото народно събрание и Конституционният съд не са ли държавни институции, части от народа?

От една страна, Конституционният съд признава, че „конституционният законодател установява като равнопоставени основните способи, чрез които суверенът властва“ (Решение Номер 9, 28 юли 2016 г.). Признава, че народът „винаги запазва върховната власт за себе си и се включва пряко в нейната реализация, в съответствие с правилата, установени от самия него в Конституцията, което гарантира съхраняването на самата учредителна власт“ (пак там). От друга страна, Конституцията се тълкува, че тя „изрично предвижда изборите като единствена форма на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт“ (пак там).

Когато става дума за пряко включване на суверена в осъществяването на властта, Конституционният съд признава само изрично споменатата в Конституцията форма. А когато става дума за това, кой не може да променя разпоредби на Конституцията, предоставени в правомощията на ВНС (глава девета), изведнъж непозволеността за обиновеното Народно събрание се разпростира и върху неспоменатия суверен! Въпреки и с противоречивост на тълкуванията, напред към „демократично управление, ограничено на основата на съгласието на управляваните като носител на суверенитета“ (пак там) – такава се оказва тенденцията на тълкуването на Конституцията в „Решение Номер 9“.

Решението на Конституционния съд само споменава, но с нищо не опровергава обоснованото становище на Фондация „Български адвокати за правата на човека“, че и ВНС „не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“ и всяка „друга разпоредба на Конституцията трябва да бъде четена и тълкувана в тази светлина“; че и „специалният предвиден в Глава IX от Конституцията ред за нейното изменение...не изключва това да стане по силата на решение, взето чрез референдум“.

По-подробно становището на обикновени български избиратели по Решение Номер 9 на Конституционния съд е изложено в Призив към президента на република България Румен Радев (http://sinergist.blogspot.com/2016/12/blog-post_28.html).

Дата: 1.1.2020 г.

Субектни възможности

Факторите, допринасящи за превръщането ни в политически субекти, са разнообразни. Важно е да противостоим на отрицателните последствия от разделението на труда. Преодоляване изискват и проявленията на неграмотността у нас. Политическата съзнателност изисква привличане на хората към сътрудничество в създаването на духовни ценности. Това не значи, че трябва да отлагаме политическата самоорганизация, докато всички станем високопросветени.

Съществуват много потенциални политически възможности. Дано новата 2020 година има по-голям простор за разкриването им. Да открие пътеки и пътища за изява на политическата активност на българите. Не само и не толкова с протести. А, като съзнателни инициатори на промени към политическа действеност на избирателите, от нас зависи докъде ще стигнат разговорите за Конституцията. От нас зависи дали ще се сведат до „разследването“ на главния прокурор, или ще се задълбочат до необходимостта от премахване на политическото неравноправие на гражданите.

Доколкото я имаме, политическата ни съзнателност трябва да е по-целенасочена. Да се стремим към изменение на обществената среда не с оглед на изборите през по-следващата година, а с оглед на умножаването на формите на взаимодействие между нас. Главно да е стремежът ни към активизация на характерните черти, отличаващи ни от многохилядните видове хайванчета, а не на протести да ревем като тях. С участие в процеса на приемането на решения да постигнем хуманистична целенасоченост на динамически развиващата се човешка природа.

Стоян Съботинов

Самоактивност и съгласие

Свободата се осмисля от самоактивните. От самосъгласяващите се властта не може да бъде контролирана. Не може и дума да става от тях властта да бъде ограничавана и възпирана. Те се надяват само на „власт възпира власт“. Но когато и властта, и възпирането са у партокрацията, надеждата е архинаивна. Тогава написаните в конституцията права не се реализират като правоспособности на хората. Тогава разделението на властта е маскирано безправие.

Без политическа самоактивност на гражданите делегираната власт става самовластие. Обоснованите като права от Кант изисквания на разума са права за реализация на способностите на самия разум у всеки човек. Това е истинската предпоставка на трайния мир между народите. Изискването на фон Хумболт, че хората трябва да имат на разположение голямо разнообразие от обстоятелства и жизнена среда, които те постоянно да изпитват и да избират, е валидно и за право на избиране на варианти, в един или друг мащаб, за обществено развитие от всеки желаещ да ги предлага. Това означава, че политическият монопол на партийците е несъвместим с истинската демокрация и свободата на мнозинството. Няма никакво основание от разбирането на свободата като система, в която хората могат най-добре да откриват и развиват своите интереси и способности, да се изключват политическите интереси и способности на когото и да било. За да не се допуска това, всеки трябва да проявява политическа самоактивност и взискателност, а не само съгласие.

Ст. Съботинов

Безучастие от неравноправие

Най-после президентът стигна до въпроса: „Има ли неправилен прочит на Конституцията?“ А ако има, този въпрос е свързан с други: Кои глави от Конституцията се четат неправилно? Кой ги чете неправилно? Неправилното четене не е свързано само с една глава. Свързано е с немалко хора.

Президентът и проф. Е. Друмева, председател на правния съвет при президента, заговориха за право на българските граждани на индивидуална конституционна жалба. Проф. Друмева обяснява, че за да не се затлачва работата на Конституционния съд с по-маловажни от конституционнозначимите жалби, ще има съответен ред. Индивидуални конституционни жалби ще се приемат само от граждани, за които са изчерпани възможностите да се обръщат към по-долустоящи институции.

Възниква отново въпросът: към кого да се обръщат гражданите, които са недоволни от прочита на Конституцията от Конституционния съд? Млади политици-партийци от парламента ги утешават с правото на протести. Но социологът Гълъбов правилно казва, че преди правото на протести трябва да има право на участие в приемането на решения. Конституционният съд не признава такова право на гражданите относно решения за промени в Конституцията, касаещи държавното устройство на Република България. А Конституционният съд не е „уязвим“ като главния прокурор, на когото щели да търсят разследващ го прокурор! Днешните партийци-законодатели ни намериха по-неразкъсваем порочен кръг от омагьосаните кръгове на Т. Живков.

Г. Вълчанов

Индивидуализация или отчуждение

Без индивидуализация на политическия процес настъпва многостранно отчуждение. Хората се отчуждават от околната среда. Отчуждават се от възпроизводствения процес – от възпроизводството на живота и от средствата за производство. Отчуждават се от държавата. Отчуждават се един от друг.

На индивидуалното участие в политическия процес пречи партийната система. Корумпираната партийна система чрез отлъчване на безпартийните от политиката се защитава от разобличения. Като няма безпартийни политически организации, безпартийните имат право да говорят там, където най-малко се чува. Социални мрежи и връзки, които нямат достъп до взимащите определящи решения органи, зависят от капризите на едни или други журналисти. Хората, които не могат чуваемо да изразяват общностните си чувства, са много. И да имаш гражданска смелост да казваш истината, няма кой от взимащите решения да те чуе.

Институциите са зависими от отделни индивиди, а тези индивиди в много случаи са чужди на интересите на мнозинството индивиди. Трябва да се обединим, за да ни слушат.

Петко Грудов

Конфликти – несигурност

Съвременните конфликти са предимно конфликти за власт. Индивидите често ситуативно разграничават своето от чуждото. Сами се разграничават предимно според конкуренцията за привилегии, за материални облаги, за власт. Борещите се за власт често се прехвърлят от един отбор в друг. Ако не са в един отбор, и роднини стават чужди едни на други.

Важни са партийните властови стратегии. Груповата стратегия се оформя и определя според очертанията и параметрите на противника. Партиите произвеждат лесно превръщащи се във врагове политически противници. Така живеем в свят на политически конфликти и властови игри. Стотици партии и вакуум откъм действия на политическите институции. А нас ни няма в политическия процес. В този процес почти липсват политически искри, а преобладават корупционни скандали. В партийните платформи много обещания – малко заряд за променящи ситуацията действия. Така политиката губи градивната си способност. Политическото като самоорганизиращо се не се създава. Трябва да се намесим в политическия процес.

Д. Томов

Монопол при дезинтеграция – Не!

От интеграционен нарастването на разделението на труда се превръща и в дезинтеграционен фактор, както поради икономическа, така и поради политическата монополизация. Последица от това е увеличаване на насилието. Заедно с него се засилва и недоверието към институциите. Множат се информациите за нови замърсявания на околната среда, за деморализация, корупция.

Отсъстват сигурност и решителност за борба с несигурността. Съществува страх от организираността, от загуба на собствената идентичност в нея. Един съветва друг да е  „себе си“, а и двамата се оправдават, че са невинни за хаоса в обществото, защото били никои.

Възможността за колективно самоубийство на Земята нараства, а слепотата за нея продължава. В тази ситуация ляво-десните координати не вършат работа. Но ляво-десният политически монопол продължава вече трети век.

Институционализацията на избирателска самоорганизация предполага преодоляване на много конфликтни ситуации. Самоорганизацията изисква преодоляване на страха от загуба на „себе си“ в нея. Изисква и преодоляване на страха от неин провал в отстояване на националната независимост. Колкото и да не са сигурни те днес, изискват се гаранции за институционализираните норми за сигурност.

Невярващите на себе си като политически субекти не вярват и в способността ни за самоорганизация. Страхът от глобална заплаха става страх и от разчитане на собствените сили у много хора. Влияе и сегашната откъснатост на обществените организации от мнозинството хора. Трябват организации, в които всички хора да си намират местата, за да ги правят адекватни и на обществените, и на индивидуалните потребности. Затова е необходимо още продължително и по-масово обсъждане.

П. Тодоров

Повишаване на политическата активност чрез постигане на чуваемост

Ограничеността на избора, за която пише Стоян Съботинов, не зависи само от броя на кандидатите. Партийците може да ни предлагат и по 100 кандидати за едно депутатско място и пак да няма кого „да подкрепим“. Истинността на демокрацията не се определя от броя на кандидатите за избиране.

Не е изключено понякога всички хора от дадена обществена група да са на едно и също мнение за най-достойния да ги представлява. Тогава да се изискват и други предложения на кандидатури за участие в избора на техния представител е глупаво. Формализмът предостатъчно изтощи България през XX век.

Важен е не броят на предлаганите кандидати. Важно е правото на всеки да предлага. Днес правото на всеки да предлага, да отстоява предложения и да гласува е сведено до право на гласуване. За това недемократично лишаване на мнозинството граждани от основни политически права са виновни не само обявилите се за политическа класа партийци. Предявявайки и нереалистични искания, вина имат и много безпартийни избиратели, обхванати от манията „пряка демокрация“. Пряка демокрация като всенародно одобряване на закони може да е полезна за обществения прогрес – самоосъзнаване и самодисциплиниране на гражданите. Но „пряка демокрация“ като участие на всички във всяко овластяване е илюзия.

Правото на всеки да предлага и аргументирано да отстоява предложения за избиране може да се утвърждава по различни начини: узаконени сайтове за предложения и обсъждане в интернет; многостепенни избори; избиране на пълномощници, които да отстояват първични предложения от избирателните секции при номинирането на кандидатите в избирателните райони. Така този, който е чут при правенето на първоначалните предложения за номинации, ще се стимулира да остане политически активен до края на изборния процес.

Гр. Вълчанов

Ограниченост на възможностите за избор и избирателната активност

Гласуването на произведените избори за кметове и общински съвети показа правдивостта на написаното от Св. Томов. Колкото е по-ограничен изборът, толкова е по-ниска избирателната активност.

При още по-ниската избирателна активност на балотажите за кметове гласуването с „не подкрепям никого“ варираше от 2% до 7%. По-точният смисъл на такъв избор е „не подкрепям никого от предложените с бюлетината партийни кандидати“. Защото неискащият да подкрепя никого не участва в гласуването. Предложеното необходимо уточнение трябва да подсказва на негласуващите, че пасивността на избирателите ни води в задънена улица. Само когато такъв избор достигне по-висок от този за всяка партийна листа процент, ще може да докажем, че партийната избирателна система е анахронизъм.

За да се наложи истински избор отдолу-нагоре, ни трябват активност и постоянство. У нас те засега са дефицитни. Когато трябва да проявим политическа активност, мнозинството проявява несекваща търпимост към статуквото. А когато предстои да гледаме сеира на други, изгарящите от нетърпение се умножават. Умеем да наливаме вода в мелницата на мераклиите за политическа изява. Така те се самообявяват за политическа класа и ни считат за политически декласирани същества.

Стоян Съботинов

Самоорганизация – поле за инициативност

Въпросът „какво чакаме?“ заслужава голямо внимание. Чакаме свободно поле за инициативата на всеки. Но ако само чакаме, няма да го дочакаме. Мисля, че трябва да чакаме, докато всеки от множеството политически будни безпартийни сам разгърне инициативността си. Такова разгръщане е неотделимо от подготовката и самоструктурирането на избирателска организация.

Досегашната политическа система не оставя „свободно поле за инициативата“ на всеки, защото обществено-политическите организации фактически не се образуват като самоорганизации. Няма традиция дейците от междинните равнища на организационно функциониране в тях да се издигат от самоорганизиращите се членове. Затова междинните нива остават органи за предаване на предписваща и получаване на обратна информация от членовете, а не стават органи за самоуправление на избирателите. За да не е така, е необходима по-висока политическа култура. Ако не искаме да я придобием, то не ни остава друго, освен, както отдавна беше написано на тази интернет страница, „да теглим“. Не разбирам „теглото“ само в смисъл на глад и голота, а именно и в смисъл на липса на „свободно поле за инициатива“. Липсата на такова поле се взаимообуславя с липсата на синергийно вдъхновение. Нивото на синергийност в разрешаването на социалните конфликти е „близнак“ на нивото на политическата активност на избирателите.

Всеки участник в социално-политическа организация има своя система от цели, която може да е в потенциален конфликт с предложения на други участници. В самоорганизацията основа на синергийния подход към разрешаването на конфликтите може да е идейното единство. Не е необходимо единомислие по всички или дори по няколко идеи. Необходим е само единен подход към приложението на идеята за правото на политическа реализация на всеки човек, т.е. за признаването на всеки за политическо същество. На практика това означава всеки да има право на чуваемо мнение за свои и на другите предложения и ако счита за необходимо – право да поставя на гласуване предложенията си. За такава реализация трябва да се приемат и задължителни процедури.

Динамиката на организационното единство се спъва от ограниченост на инициативността в ръководните органи. Плутарх счита, че Бог дава тласък на свободната воля, а реализацията на божествения импулс е дело на самия човек. Съдбата на идеите ни зависи от нас.

Необходима равнопоставеност

Пиша „необходима“, защото има и фалшива, която е излишна и вредна. Фалшиво равноправие е сегашното пряко гласуване. Изпъчиш се пред урната и гласуваш пряко за: представители в парламента на Европейския съюз; представители в Народното събрание на република България; президент на република България; общински съветници. Избираш, след като други са ограничили възможностите ти за избор хиляда или милион пъти. Те са направили по-важния избор преди теб.

Предпочитам да избирам само един, представляващ ме при избора на всички останали представители в различните представителни институции, но да знам, че съм го избрал от всички възможни други. Ако това важи за всеки, ще са равноправни и избирателите, и избираните. Ще има равнопоставеност пред закона във всички изборни органи.

Равнопоставеността от гледна точка на политическите права е първостепенна цел на демократизацията. Но т. нар. гражданско общество обикновено я свежда до борба за равнопоставеност на обществените групи. В съвременния си вид това общество не може да постига равноправие на избирателите. Със съществуващата фразеология за правата на човека се игнорира сложността на съвременното общество.

Равенството пред закона само по себе си не осигурява равенство на шансовете за самореализация и за изразяване. У нас „демократизацията“ на държавните и медийни институции от десетилетия включва по-често повтарящи се, отколкото различни, питащи и отговарящи. От питаните извън студиата обикновено се иска да отговарят на стандартни въпроси: одобряват ли нещо, свидетелстват ли за нещо, за кои биха гласували от предложени им кандидатури и т. п. Собствени предложения за демократизация от тях не се искат. В тази им дейност журналистите, питащи различно от началниците си, са малко.

Създаването на добри социално-политически структури на равноправието изисква разбиране от много хора на тяхната необходимост, възможност, съдържание и форма. Своевременното им осъзнаване е липсвало на обществото от хилядолетия. А политическата деградация у нас е от десетилетия. Не е ясно колко от нас се отнасят трезво към тази ситуация. Самоанализът ни не се изплъзва от едностранчивостта. Откриваме равнодушието у другите, а не собственото. Негативизмът ни към обществения живот се мотивира само от безнравственост на други. Политическа комуникация у безпартийните се реализира като голо отрицание.

Предстои ни да изменим себе си.

Св. Томов

Гражданско общество – компетентност

В „естетизацията„ на политическото Ивайло Дичев включва вкуса. Вкусът „в политическото поле днес съответства на компетентността“, необходима на гржданина, за да се ориентира сред получаваните предложения. „Той/тя непрекъснато трябва да интерпретира посланията, да решава кой е легитимен и кой – не, тъй както го правят любителите на изящните изкуства в Модерната епоха. Вкусът не е природна даденост, ето защо обществото прави усилие да го възпитава още от учебната скамейка; няма модерно гражданство без някакво ниво на компетентност, тъй както няма слушател на симфония, който не е преминал някаква степен на обучение“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, Издателство „Просвета“, София, 2019, стр. 144).

Според Ивайло Дичев, днес най-убедителна е властта по заслуги. Действително няма по-добър критерий за качествата на избираните от свършената работа. Трудно е йерархичното подреждане на заслугите. Още по-трудно е доказването на заслугите за свършената работа и способностите да се защитавават интересите на мнозинството граждани при партийна представителна система. Оценката на организаторските способности на обществените дейци изисква умения да се проследява дългия път на решаване на проблемите. Утвърждаването на такива умения у избирателите предполага тяхно участие в номинирането на кандидатите да ги представляват, а не само да избират от партийно кандидатирани и самокандидатирали се.

Необходимост от функционална координация на безпартийните

Налагат се напомняния. Самообявилият се за политическа класа партиен политически персонал прави всичко възможно да възпроизвежда с останалите хора фактически отношения на господство и подчинение. Затова периодически се появяват нови партии, манифестиращи „обновлението“ му. За него „електоратът“ се превръща в обкръжение, подобно на природната среда. Смята, че то му принадлежи като източник на ресурси за възпроизвеждане и увековечаване – основание и растеж, подкрепа, ехо на имитациите на обновление. Той стимулира ролята му на опора и стопира ролята му на фактор на изменения.

Институциите не служат на обмяна на идеи между управлявани и управляващи, а за пресяване на масовото съзнание през гъсто медийно сито и чуваемо разпространение може да имат само съждения с партийно значение. За допустими се считат само изменения на социалния ред, излюпващи се в апаратната на този партиен персонал. В съзнанието на този партиен персонал обсебяването на проблемите на демократизацията от него е увековечено. Вече половин век политическият монопол на партийния персонал у нас е конституционно гарантиран. Предложения от носители на друг възглед партиите отхвърлят с презрение. Затова всяка борба за успешна демократизация предполага борба за премахване на конституционно закрепения партиен монопол.

При организирани протести много партийни агенти се представят за борци против актуалното партийно управление и дърпат протестиращите към „задънени улици“. Затова трябва да напомняме, че ако искаме истинска демократизация, не трябва да забравяме с какъв противник имаме работа. За да не се подчиняваме, като протестиращи, на неговото влияние, ни е необходима постоянна самоорганизация.

Различия по индивидуална самостоятелност

Привързаността към индивидуалната самостоятелност търпи историческо развитие. През 1819 г. Бенжамен Констан посочва четири съществени различия между гражданите на древните градове-републики и хората на новото време, имащи политическа важност за индивида. Първо, териториалната големина на дадена страна ограничава персоналната политическа роля и влиянието на индивида върху държавното управление. Второ, унищожаването на робството отнема на свободното население извънработно време, защото преди робите са били натоварени с повечето работа. Трето, търговията не оставя в живота на човека временни интервали на незаетост с нея. Постоянното упражняване на политически права, дискусиите за хода на държавните работи, ежедневните разбори по преценките на управлението, тайните събрания и шествията, необходимите агитации и попълването на редиците на политическите движения се заменят у модерните нации от заетост с предприемаческа дейност, спекулации, придобивани или очаквани наслаждения. Четвърто, търговията вдъхва у хората склонност към индивидуална независимост. Тя задоволява човешки желания без намеса на властта, която води до затруднения и безпокойства. (Ср. B. Constant, "De la liberté des Anciens comparée à celle des Modernes", FV Éditions, 2016, p.p. 13-14).

Първите различия, свързани с пространството и времето, днес губят същественото си значение. Големите територии на държавите в постмодерността не спират политическото общуване. И без робство хората имат извънработно време за участие в упражняването на властта. Участието ни в политическия процес се спъва от доброволното духовно робство. Но това участие е изискване на историческата необходимост.