Антипартокрация

Търсейки необходимите черти на избирателската самоорганизация, трябва да изхождаме от това, че нейната същност трябва да е антипартокрация.

Вместо да свързва държавното управление с управляваните, партокрацията го отчуждава от тях. Вместо власт на хората над обслужващите ги държавни органи, партокрацията налага своята воля в тези органи. Така служещите в държавните органи от слуги на народа се превръщат в механизъм за господство над народа. Чиновниците, с единственото си оръдие „перото“ и единствено овладяно богатство „бюрото“, придобиват власт над обикновените хора.

Разбира се, работата не се върши само с думите. В Украйна управляващата партия се нарече „слуга на народа“. Това само по себе си не разрешава проблемите. Главното е организиране и контролиране отдолу нагоре. Без това чиновническият апарат е служил на господството над „представляваните“ хилядолетия и ще продължава да му служи.

Стоян Драганов

Българското тълкуване на чл. 1 на българската конституция – връх на ненормалност

Алинея (1): „България е република с парламентарно управление.“

Тълкуване: Българският парламент няма право да приема решение за произвеждане на референдуми, на които българският народ да казва думата си за промени в държавното устройство и формата на управление в република България.

Следствие: Лишен от право на чуваемо мнение за държавното устройство и формата на управление в република България български народ.
 

Алинея (2): „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази конституция“

В България, според тълкуването, българският народ няма право непосредствено да осъществява произтичащата от него власт при:
а) приемането на своя нова Конституция;
б) решаването на въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление;
в) решаването на въпросите за изменение на конституционната алинея, гласяща: „Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие“;
г) решаването на въпросите за изменение на конституционната алинея, гласяща: „Основните права на гражданите са неотменими“;
д) решаването на въпросите за изменение и допълнение на глава девета от българската Конституция.

Следователно, „цялата държавна власт произтича от народа“, но народовластието непосредствено не се осъществява, а изтича във формата на власт на части от народа, присвояващи си „осъществяването на народния суверенитет“. Контролът над държавните институции остава у партокрацията.
 

Алинея (3): „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“.

Казано е „не може да си присвоява“. Но след като тълкуването на Конституцията не признава на българския народ права, равностойни на тези на Великото народно събрание, тази алинея се обезличава.

Като прибавим към казаното и алинея (2) на чл. 12 от Конституцията, според която поставянето на политически цели и извършването на политическа дейност са „присъщи само на политическите партии“, политическото неравноправие на безпартийния български народ придобива съвсем ясно очертания.

За политическото си неравноправие безпартийният народ не протестира. Затова протестите допринасят само за смяна на господството на една част от партокрацията с това на друга. Това неравноправие на българския народ с една от три десетилетия несъществуваща архаична институция се налага у нас, без никъде с нищо самият ни народ да е потвърдил, че се отказва от върховната си власт в полза на каквато и да било държавна институция.

Баш мераклии

През втората половина на лято 2020 меракът за свикване на VIII Велико народно събрание намери най-яркото си въплъщение в ръководството на политическа партия ГЕРБ. Б. Борисов говореше за свикване на ВНС и преди няколко години. Но сега ГЕРБ предложи и проект за изменена конституция.

В проекта се предлага пълномощията на ВНС да се предадат на обикновеното Народно събрание. Значи вносителите на проекта смятат, че България може да се развива и без ВНС. Тогава защо настояват за неговото свикване? Не са ли прочели чл. 1 на сегашната Конституция и не знаят ли, че никоя държавна институция „не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“? Или искат поне докато има ВНС да поотложат действителното осъществяване на този суверенитет?

Така или иначе, народът отново остава на заден план. При разрешаването на проблемите на държавното устройство отново не искат да му дават думата. Равен на другите народи нашият народ е само в правото си да реве по улиците, да скандира „оставка!“ на един или друг държавен деец, на един или друг държавен орган.

Госпожа Караянчева, председател на Народното събрание, каза, че с инициирането на свикване на ВНС политическа партия ГЕРБ отговаря на исканията на протестиращите граждани. Вярно е, че имаше такива искания от отделни протестиращи. Това са протестиращи, които не знаят политическите си интереси; протестиращи, които искат други да решават вместо тях, които не искат да отговарят за собствени политически действия. Партокрацията разчита на такива избиратели. И на тях тя се крепи.

Госпожа Караянчева изрази споменатото становище по време на откриването на паметник на Момчил войвода. Момчил войвода е един от най-ярките исторически примери на саможертва в името на социално-политическата независимост. Ръководството на ГЕРБ ни тласка обратно. Тласка ни по пътя, сочен от президента Радев, според когото решенията на Конституционния съд не се коментират.

Решенията на Конституционния съд трябва да се изпълняват. Но когато са неправилни, трябва да се критикуват и да се искат нови решения по неправилно изтълкуваните конституционни разпоредби. Иначе народът е политически зависим от партокрацията.

Неравнопоставеност на основните способи за народовластие

Тъждествен ли е българският народ на Народното си събрание? Според Конституционния съд, щом Народното събрание не може да променя държавното устройство и формата на управление, това не може, с референдум, да прави и българският народ. Защото по „логиката“ на Конституционния съд се оказва, че няма кой да вземе решение за произвеждане на такъв референдум.

 I. В решение Номер 9 на Конституционния съд от 28 юли 2016 г. се казва, че народът „винаги запазва върховната власт за себе си и се включва пряко в нейната реализация, в съответствие с правилата, установени от самия него в Конституцията.“

Как суверенът се включва пряко в реализацията на запазваната за него върховна власт – в Конституцията не е казано. Значи ли това, че потвърденото с чл, 1, ал. (3) на Конституцията запазване се анулира и народът се е отказал безпрекословно от върховната власт, делегирайки я на вече три десетилетия несъществуващо Велико народно събрание (ВНС)? В Конституцията такова следствие от липсата на правила в нея за пряко включване на суверена в реализацията на върховната власт не съществува.

В решение Номер 9 от 28 юли 2016 г. се посочва като приложима форма на пряка демокрация, според конституционния законодател, изборът. Твърди се, че Конституцията „изрично предвижда изборите като единствена форма на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт“. Никъде в Конституцията няма изрично предвиждане на такава единственост.

В решение Номер 9 от 28 юли 2016 г. Конституционният съд сам отбелязва, че, в съответствие с чл. 1, ал. (2) от Конституцията, конституционният законодател установява равнопоставено пряко и представително осъществяване на произтичащата от народа държавна власт. Но вече стана ясно, че по-нататък в същото решение Конституционният съд определя изборите като конституционно изрично предвиждана „единствена форма на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт“. Вярно е, че само изборите са изрично предвидени. Но само една предвидена форма не означава единствено предвидима форма. Никъде в Конституцията не е казано: единствена форма на пряко включване в този механизъм. Ако двата основни способа на властване на суверена са равнопоставени, нищо не пречи, както за избори за ВНС, Народното събрание с мнозинство от две трети от общия брой на народните представители да решава за произвеждане на референдум, като форма на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт.

II. Като отбелязва, че решението за произвеждане на национален референдум „се взема само и единствено от Народното събрание, съгласно чл. 84, т. 5 от Конституцията“, Конституционният съд пише, че от действието на единен комплекс от норми, формиран от правомощието „на Народното събрание по чл. 85, т. 5, разпоредбите на чл. 10, чл. 42, ал. (2), както и разпоредбите в Глава девета от Конституцията“, пораждащи правни последици във взаимовръзка една с друга, „следва, че Народното събрание може да взема решение за произвеждане на национален референдум единствено по въпроси от своята компетентност, включително и за промяна на Конституцията“.

Отново единственост! Откъде може да следва тя?

В чл. 85, т. 5 от Конституцията се казва, че Народното събрание „приема решение за произвеждане на национален референдум“. Какъв може или не може да е референдумът не се казва.

В чл. 10 на Конституцията се казва, че изборите, „националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване“.Че не може да се произвежда национален референдум по точки, изброени в чл. 158 на конституцията, не се казва.

В чл. 42, ал. (2) на Конституцията се казва: „Организацията и редът за произвеждане на избори и референдуми се определят със закон“. Нищо ограничаващо тематиката или проблематиката на националните референдуми няма в тази алинея.

Разпоредбите в Глава девета на Конституцията касаят съотношението на правомощията на ВНС и Народното събрание на Република България. В тази глава думите „народ“ и „суверен“ отсъстват.

Следователно, изводът, че Народното събрание може да взема решение за произвеждане на национален референдум единствено по въпроси от своята компетентност, от действието на споменатия по-горе „единен комплекс от норми“ не произтича.

* * *

Отделен е въпросът за парадоксалната ситуация с алинеите на чл. 1 от Конституцията.

„България е република с парламентарно управление“ – в България парламентът не може да взема решение за произвеждане на референдум за промени, засягащи една глава от Конституцията!

Време е да се научим да си четем Конституцията. Ново Велико народно събрание е необходимо само на партокрацията. То ще бъде разочителство в условията на криза, защото свикването на осмо ВНС означава големи разходи на българската държава за приемане на решения за промени, които които сегашната Конституция не забранява да се извършват от самия народ с произвеждане на референдум. То ще удължи повече от тридесетгодишното отстраняване на народа от участие в процеса на решаването на най-съществените проблеми на политическото ни развитие.

Фактическото участие на суверена в извършването на промени в държавното устройство и формата на управление има огромно значение за повишаването на чувството за отговорност на гражданите за съдбата на народа и Родината ни.

Мания за връзка с величието

Протестиращите, искащи свикване на Велико народно събрание, са различни. Има млади и политически неопитни. Има и бивши народни представители. Искат съдебна реформа, която да мине през ВНС. Сякаш сегашната съдебна система се е родила без ВНС!

Не искат обикновените хора да имат досег с процес на създаване или изменение на правни норми. Като че ли, ако Конституцията се приема с общонародно гласуване, нещо ще попречи на високообразованите да изработят и утвърдят проекта за нея! А може би се страхуват, че ако конституцията е одобрена от целия народ, ще им е по-трудно да я нарушават?

Не искат да има последната дума народът. Защото тогава народът ще се изправи като равностоен с тях. Това за тях е недопустимо. Недопустимо е както за мераклиите за депутати във Велико народно събрание, така и за задоволяващите се с ролята на инициатори за свикването му. И едните, и другите маниаци искат последната дума да е за партокрацията. Така интересите на партокрацията съвпадат с интересите на тези, които мечтаят да се окичат с определението „велики“ или „предизвикали Велико народно събрание“. Надяват се, че Великото народно събрание ще им открие нови възможности да демонстрират своето превъзходство.

Пею Папийски

Ярък израз на недомислие

Сред другите непремерени искания на протестиращите се откроява и това за свикване на Велико народно събрание. Като че ли сме разрешили всички заплетени противоречия, породени от предишното, и ни трябват нови такива! VIII ВНС ще се окаже средство за удължаване на липсата на чуваемост за мнението на обикновените българи.

Съзнателното разрешаване на противоречията е същността черта на свободата и това изисква участие на гражданите в този процес. А когато си лишен от право чуваемо да изразяваш своето мнение за обществената необходимост и друг ти определя алтернативите на разрешаването на противоречията и опосредстващите звена в тях, от които може да избираш, остават кухи фрази и демокрацията, и равноправието, и свободатата. VIII ВНС не е необходимо нито за демокрацията, нито за свободата на съзнателните български граждани. То само ще увеличи неравноправието.

Липсата на демокрация понастоящем намира ярък израз в позоваването на ВНС като единствена институция, която може да прави промени в държавното устройство на България. Това разбиране, както многократно е посочвано в „Окът“, е следствие на неправилното четене на сегашната ни Конституция. Но манията за величие периодически завладява съзнанието на български властимащи и протестиращи. Забравя се, че в често възпроизвеждащата се безизходица ни вкара именно VII-то ВНС и тълкуването на приетата от него конституция.

Ст. Съботинов

Активно питане на българската обществена действителност

Необходимо е активно питане на нашата обществена действителност. Не да се изпитва чрез социални експерименти. Не само да се поставят на хората въпроси, изискващи отговори само с „да“ или „не“.

Необходимо е да се пита и изслушва всеки, искащ да говори и спори с овластените от обществото. Необходимо е да се предлага на всеки мислещ българин да излага собствени мнения за начините на по-нататъшно очовечаване на държавата. Важно е всички желаещи да имат реално право на участие в обсъждането на всеки значим за обществото проект. Трябва да се питат не само протестиращите граждани.

Протестиращите се оплакват от живота си. Но много от тях не казват как животът ни да се подобри. Казват, че тези отгоре били длъжни да знаят как да стане това. Убедили се, че тези, които ни управляват, не мислят как да се подобрява нашият живот, а са се превърнали в мафия. Изводът на протестиращите е, че управляващите трябва да бъдат сменени. Въпросът, с кого да бъдат заменени, не се обсъжда. Обсъждането на този въпрос може да разедини протестиращите.

Протестите започнаха с цел да въдворят ред във взаимоотношенията на органите на властта. Парадоксално е, че го искат и протестиращи, които сами говорят за незнанието си по въпроса какво трябва да правят управляващите, за да се подобри животът ни. Искат справедливост за една онеправдана, според тях, институция на властта. Така отново правата на овластените са приоритет на овластяващите.

Гр. Вълчанов

Вярна характеристика

Описанието на характера на съвременната политическа ситуация от Гр. Вълчанов е правилно.

Обикновените хора си остават функционално отделени от официалната социално-политическа власт. Защото обществено-политическите отношения остават външни, чужди, за безпартийното мнозинство.

Маса сили и труд хвърляме, за да служим на издържането на символа на нашия социален престиж – бюрокрацията. Този господстващ над хората отчужден свят запазва властта си и до днес. И най-пълноправният член на бюрократическата машина, дръзнал да не се подчини на писаните или неписаните ѝ закони, се премахва от нея. Така общественият живот още повече се отчуждава от мнозинството хора. Това ще е възможно, докато не осъществяваме съзнателно самоорганизиране и самоуправление.

Социално-политическите отношения до днес си остават за много хора terra incognita. Така мнозинството продължава да е пасивен обект на управление.

Трябва да се търсят начини за самоуправление на народа. Противоречието между необходимостта от обществено самоуправление и относително ограничените възможности за самоуправление, спъващи участието на мнозинството граждани в управлението, се възпроизвежда. Разрешаването му като възпроизвеждане ще продължава. Стремящите се към създаване на гражданска политическа самоорганизация трябва да се съобразяват с това.

Ст. Съботинов

Позната ситуация

И по време на пандемията в обществото ни се запазва познатата политическа ситуация. За мнозинството граждани настоящата „демокрация“ е изродена във формален механизъм на гласуване. Истинската политическа култура е станала дело на избрани единици. Човекът като главен критерий на социалното развитие се изплъзва на общественото внимание. Човекът бледнее в развитието на държавността.

Социалното отчуждение продължава да се засилва. Възможностите за непосредствено участие на обикновения човек в приемането на решения и управлението на държавата липсват. Нищо не съдейства хората да усвояват ценностите на политическата култура. Развитието на политическите способности е зависимо от партийна преданост. Активните в борбата с коронавируса безпартийни остават на заден план.

Голяма част от държавния апарат е откъсната от неговите реални социални функции по организацията на обществения живот. Но тя остава ръководеща каста в този апарат. Остава си непосредствено насочена към поддържане на своето собственото господство. Изпълнението на обществените задачи остава в периферията на обхвата на нейното внимание.

Гр. Вълчанов

Претенция за права

Претенцията за права е приоритет в политиката. Не всяко желателно нещо е право. Право и стойностно нещо не са тъждествени. Те трябва да се разграничават. Защото претенциите за права стават безочливи.

Има изобилие от конкурентни претенции за права. Изискванията към обществено полезните средства стават безгранични. При състезаването на конкурентни претенции печелят нахалните, овластените или по-симпатичните.

Основните човешки права не са отрицателности едно на друго сами по себе си. Конфликтите между претенции за права означават неправилна интерпретация на основни права. Всички хора могат едновременно да ползват основните си права. Това означава и право да грешиш. В упражняването на правата си не трябва да нарушаваме правата на другите.

Сигурно е, че цялата схема на правата е напълно необходима за поддържането на обществото и живота на всеки човек. А правото на живот е най-първото основно право на човека.

За достойнство, повишаващо нивото на хуманност

Отстояването на свободата е източник на хуманност. Предприемащите действия в защита на свободата граждани заслужават правата си. Признание за ценността на всеки гражданин е правото на всеки да бъде чут.

При питането на човека, изискващо отговори само с „да“ или „не“, той е считан просто само като средство. Като цел сам по себе си човекът е считан тогава, когато има реално право и сам да поставя въпроси, и да излага свои мисли, без да бъде питан от други. Това реално право днес трябва да имат всички граждани.

Доколкото реализацията на правото не се постига от всеки, дотолкова не ни достига морал. Безнравствено е да смяташ, че друг няма какво да каже; че трябва да мълчи и да слуша другите. Но има партийци и партийни копои, които говорят така. Няма какво да каже, който не може да поема отговорност за действията си. На него не достига човешко достойнство. Достойнството включва самоотрицателност и отказ от свое състояние, както притежаващият роби Джеферсън страстно осъжда робството. Морално преценява другите само стремящият се към обективна самопреценка. Не трябва да се стъписваме пред подхвърлени обиди от партийни марионетки, считащи се за по-умни и пренебрегващи постиженията на другите.

П. Грудов 

Индивидите – източник на политическа дейност

Само индивидите може да осъзнават обществената необходимост. Групите и партиите, без индивидите, нямат намерения. Само хората са способни да избират, да предвиждат изхода от алтернативни действия. Само те преценяват последствията от приеманите решения.

Хората може групово да обсъждат, но избира индивидуалният ум. Важно е, че само отделният човек поема отговорност за решенията си. Груповата „воля“ през XX век претърпя провал. Виновни за провалите са групи и партии.

Човек е истински отговорен пред другите като отговаря пред цялото общество. От индивиди се състои преди всичко обществото като цялост. Без индивидуална воля обществото няма независимо съществуване. От волева гледна точка е трудно да се определи къде една обществена група свършва и започва друга. По-лесно се установява отдиференцираността и отговорността на отделния човек. За него връзката между дейността и отговорността с разпределянето на правата и задълженията е по-ясно установима.

Взаимодействието ни прави обществото. Затова е необходимо взаимно сътрудничество. Необходимо е да поставим преди всичко останало идеята за синергията. За нейната реализация е достатъчна една независима недържавна политическа организация.

Св. Томов

Докога?

Уважаеми български граждани! Честит празник!

Докога ще ни смятат за неспособни да четем на български?

1. Когато става дума за правото на народа-суверен да определя съдбата си чрез референдуми за промени в държавното устройство, тогава, според Решение номер 9 на Конституционния съд от 28 юли 2016 г., народът няма такова право, защото го е делегирал на ВНС. По-точно – ако е така, ВНС го е делегирало на себе си.

Но изобщо не е така. Защото ВНС е записало в чл. 1. ал (3) на Конституцията, че никоя „част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”.

2. Според Конституционния съд, „Конституцията изрично предвижда изборите като единствена форма на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт“.

Никъде в Конституцията не съществува думата „единствена“.

Когато обаче става дума за самоограниченията на народа чрез делегиране на свои права на ВНС, тогава за Конституционния съд е валидно и изрично ненаписаното в глава девета на Конституцията. В глава девета на Конституцията се казва, че Народното събрание не може да решава въпросите, които са в правомощията на Великото народно събрание. Никъде в тази глава не се говори за народа-суверен. Въпреки това Конституционният съд отнася всички ограничения за обикновеното Народно събрание и към правомощията на народа-суверенен.

Когато става дума за правата на народа-суверен, Конституционният съд му признава само изрично написаните в Конституцията. Когато става дума за ограничения на правата на народа, тогава му налагат и ненаписаните за него в Конституцията.

Трудно е да си представим по-тенденциозно тълкуване на Конституцията.

Самокритичност

Не ни достига личностна самокритичност. Самокритичната личност непрекъснато се възсъздава в процеса на междуличностната комуникация и стълкновението на разнообразните форми на индивидуална дейност. Тези сложни процеси не ни достигат, за да може да става политическото ни съзнание и самосъзнание за самото себе си. Не ни достига за това необходимият преход от анализа на нашия свят към анализ на нашето място в този свят. Размислите ни над досегашните ни действия недостатъчно стигат до анализ на нашите замисли. Мотивацията на нашите позиции плахо достига до разкриване на ярки стремления и реални възможности.

Разбира се, ние сме предимно стари хора и реалните ни възможности са ограничени. Но това не значи, че трябва само да мълчим и да слушаме другите. Трябва да искаме и да използваме правото си да бъдем чути. А използването на това право трябва да правим с повече самокритичност. Самокритичността поражда емоции, стимулиращи търсенето на истината. За да не се превърне в празнословие, тя трябва да има и мяра. Така може да стимулира стремежа към съучастие.

Трябва да проследим доколко досегашните ни действия и обръщения имат признание от страна на близкото ни обкръжение. Трябва да разберем ние ли излагаме тезите си едностранчиво или едностранчиво ни разбират? Не стигаме ли до неоснователна морална проповед?

Димо Стоянов

Ниво на политическо съзнание

Ще откроим ли през Новата година малко повече политическото си съзнание от племенното. То все още малко се различава от него. Политическото ни съзнание не е критично.

Искаме сигурност и чакаме да ни я обезпечат само джафкащите се партии. Искаме справедливост и пак се надяваме на считащи народите си за глупави партийци. Политическото ни съзнание вехне на рехава сянка.

Производителността на труда расте. Растат материалните потребности. Политическите ни потребности не се „пробуждат“!

Развива се разделението на труда. Материалните потребности се разнообразяват. „Пробудили се“ политически потребности креят.

Разнообразява се обективното отношение на хората към историческата необходимост. Възникват все по-нови, създавани в обществото, потребности. Политическите потребности на мнозинството от съвременните хора са далеч под нивото на тези на античните атиняни.

Възникването на нови естетически и познавателни стремежи все повече усложнява общностното отношение към обществено-историческата необходимост. Отчленяването на умствения от физическия труд отдавна води до различна заинтересованост от съзнателното разпределение на труда и „товара“ на обществената необходимост. А различната роля в обществената организация на труда разкрива различни възможности за развитие на способностите на хората, включая и способностите за познание на обществено-политическата необходимост. И социалната йерархия поражда нови идейни течения, влияещи на обществените движения.

Пожелавам на всички, искащи да бъдат чути, голямо търпение през 2020 г. в пропагандирането на идеята за създаване на избирателска самоорганизация.

П. Папийски

Критика „за възможна манипулация“

В Решение No 9 от 28 юли 2016 г. Конституционният съд на република България посочва, че едновременно с разглеждането му „като средство за пряко участие на гражданите в процеса на осъществяването и контрола на държавната власт ... референдумът е и критикуван за възможна манипулация при прякото взимане на решения от гражданите“. Това е така в действителност.

Но няма никаква гаранция, че при избирането на Велико народно събрание манипулацията е по-малко възможна. Независимо че в състава му се предвиждат 160 народни представители повече, отколкото в обикновеното Народно събрание, ВНС фактически също е едно променящо се парламентарно мнозинство. Възможността пряката демокрация и с неговия избор да бъде компрометирана не е изключена.

Предизборните манипулации при произвеждане на избори за народни представители са и по-възможни, и по-вероятни, отколкото при произвеждане на национален референдум. По-вероятно е и купуването, и продаването на гласове. При гласуването на референдум има групова заинтересованост от одобрението или неодобрението на дадено предложение за конституционна промяна. При произвеждането на избори, освен груповата, по-често има и персонална заинтересованост от избирането на един или друг кандидат за народен представител.

П. Тодоров

Изпратено до предаването „Премълчани истини“ в телевизия Евроком

Уважаеми господин Христов!

Честита нова година!

Пожелавам Ви през 2020 година повече здраве и щастие, по-големи успехи в трудната ви работа за отстояване на истината!

Предлагам Ви да помогнете за чуваемостта на една най-съществена за нас, обикновените българи, премълчавана истина.

Става дума за алинея (3) на чл. 1 от Конституцията на република България и казаното в нея, че никоя част от народа не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. Възниква въпросът: Великото народно събрание и Конституционният съд не са ли държавни институции, части от народа?

От една страна, Конституционният съд признава, че „конституционният законодател установява като равнопоставени основните способи, чрез които суверенът властва“ (Решение Номер 9, 28 юли 2016 г.). Признава, че народът „винаги запазва върховната власт за себе си и се включва пряко в нейната реализация, в съответствие с правилата, установени от самия него в Конституцията, което гарантира съхраняването на самата учредителна власт“ (пак там). От друга страна, Конституцията се тълкува, че тя „изрично предвижда изборите като единствена форма на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт“ (пак там).

Когато става дума за пряко включване на суверена в осъществяването на властта, Конституционният съд признава само изрично споменатата в Конституцията форма. А когато става дума за това, кой не може да променя разпоредби на Конституцията, предоставени в правомощията на ВНС (глава девета), изведнъж непозволеността за обиновеното Народно събрание се разпростира и върху неспоменатия суверен! Въпреки и с противоречивост на тълкуванията, напред към „демократично управление, ограничено на основата на съгласието на управляваните като носител на суверенитета“ (пак там) – такава се оказва тенденцията на тълкуването на Конституцията в „Решение Номер 9“.

Решението на Конституционния съд само споменава, но с нищо не опровергава обоснованото становище на Фондация „Български адвокати за правата на човека“, че и ВНС „не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“ и всяка „друга разпоредба на Конституцията трябва да бъде четена и тълкувана в тази светлина“; че и „специалният предвиден в Глава IX от Конституцията ред за нейното изменение...не изключва това да стане по силата на решение, взето чрез референдум“.

По-подробно становището на обикновени български избиратели по Решение Номер 9 на Конституционния съд е изложено в Призив към президента на република България Румен Радев (http://sinergist.blogspot.com/2016/12/blog-post_28.html).

Дата: 1.1.2020 г.