Дуализъм – плурализъм

Доминират партиите с частно спонсорство. С притежавани или контролирани от тях медии те се стремят да изтласкват на политическата периферия новопоявяващите се „несистемни“ политически организации. Плуралистичната политическа система често функционира като дуалистично-плуралистична.

В „Тройната коалиция“ БСП се съюзи с царската партия. През последните години ГЕРБ е в съюз със СДС. Партиите приспособяват идеологиите си една към друга. Така запазват финансовите си възможности за пропагандна дейност по-дълго време. Несъгласните с такова проспособенчество членове на такива партии, обособяващи се в отделни групи и дори регистриращи се като нови политически сили, се изтласкват по ъглите на политическото пространство и сравнително бързо заглъхват.

Спорещите в уравляващите партии акцентуват предимно на въпроса: как по-дълго да удържат властта? Спорещите в опозиционните партии акцентуват на въпроса: как по-бързо да вземат властта? Въпросът за значимостта на ролята на тяхната партия в развитието на политическата ни система се оказва второразреден.

Различия има между различните партийни нива. Партийните ръководства са по-загрижени за достъпа им до средствата за масова информация. Членската маса е по-чувствителна към моралния авторитет на партията сред обикновените избиратели.

Но такава раздвоеност в днешните партии има по-малко значение. Най-важна роля в плуралистичната ни система играе делението: управляващи – опозиция. Този дуализъм осуетява най-важния за представителната демокрация: представлявани – представляващи.

Калоян Стойчев

Регламентация и доминация

Има формално-правна регламентация на средства за масова информация. А в идейно-политическата сфера тотално доминират партии, свързани със собственици на такива средства. Предизборната политическа реклама е прекалено скъпа за пропагандаторите на алтернативни възгледи. Никаква регламентация не променя това. Интересите на партийния „елит“ съвпадат с интересите на владетелите на могъщите информационно-идеологически медии.

Доминиращите партийци и обслужващите ги политолози заемат преобладаващата част от относително ограничените държавни и обществени медийни политически емисии. В рамките на такива предавания се предоставя повече време за скъпоструваща платена идеологическа пропаганда, непосилна за „прохождащи“ непартийни политически организации. Нов опит за създаване на такава ще изисква от нас несекваща самоотверженост.

Няма изгледи за съществено изменение на ситуацията в краткосрочно време. Необходимо е безусловно повишаване на социално-политическата ни култура. Безучастното съзерцаване на многомесечното българско партийно-политическо лутане потвърждава това безапелационно и днес. Без това безпартийните не могат да усвоят значима политическа роля. А при продължаващо тяхно само нямо гласуване нищо съществено няма да се промени. Ако не си отстоим и правото на конституционен референдум, политическата ни робия ще продължава.

П. Грудов

Субсидиране – корупция

Малко или голямо, държавното субсидиране на политическите партии не гарантира липсата на тяхно съучастие в ширещата се корупция. Само по себе си, то не блокира всяко допълнително частно финансиране на партии. Деформациите на партийно-политическия плурализъм са разнообразни. Средствата на едрия финансов капитал да способства за осъществяването им са неизчерпаеми. Той диктува изключване от сферата на интензивна държавно-политическа дейност на новопоявяващи се „антисистемни“ партии. Техният достъп до най-известните средства за масова информация е трудно осъществим. Правно регламентираният равен достъп до държавни и обществени медии не компенсира тяхната изолация, поддържана от информационно-идеологическите средства на крупния капитал. Строго формалният и реалният достъп често не съвпадат. Непреодолими пречки възникват за „антисистемни“ политически организации още при опитите за регистрацията им в рамките на нашата партийно-политическа система и конституционна уредба. При прилагания в България „плосък“ данък бедното мнозинство формира повече от половината данъчни приходи в държавната хазна. От тези приходи се осигурява държавното субсидиране на ограбващите политическите права на това мнозинство партийци.

 

П. Папийски

Парламентарно-политически плурализъм и справедливост!

Д. Томов засяга важен въпрос. Партийците признават, че държавното субсидиране на политическите партии им било необходимо, за да не изпадат партиите в зависимост от едрия частен финансов капитал. Това водило до радикална промяна на идейно-политическата им ориентация в интерес на небогатите трудещи се българи. Доброто е, че си го признават и свършва с това. Субсидирането е несправедливо, защото способства за политическа дейност само на партийците.

Държавното субсидиране на партийците е крайно несправедливо, защото е от парите на мнозинството данъкоплатци, чиито политически права са ограбвани от политическите партии. Субсидиите се дават на самите ограбващи тези права. Следователно българските граждани плащат, за да бъдат ограбвани политическите им права.

При наличието на чл. 12 ал. (2) на Българската Конституция, държавното субсидиране на политическите партии с парите на избирателите, лишени от правото си сами да номинират кандидатите за представляващи ги в държавните органи, е буквално сравнимо с робската несправедливост, когато господари са искали от поробените да им плащат за това, че са си изхабявали зъбите, докато са били гощавани от тези поробени. Морално-политическото робство на мнозинството у нас е неоспоримо. Но си е заслужено от нас.

П. Папийски

Политическата власт – средство за защита

Политическата власт на партиите се представя като парламентарна демокрация. Партията „Има такъв народ“ излезе на първо място на юлските парламентарни избори, защитавайки тезата за премахване на щедрите държавни субсидии за политическите партии. Мнозинството партийци считат, че искането за минимизиране на държавното финансиране на партиите е в полза само на представителите на финансовата олигархия в държавната власт. Защото зад инициаторите на това искане стояли представители на крупни информационно-идеологически формации на финансовия капитал. Такова искане, за 1 лев на глас при над 1% спечелени на поредните избори от партийна формация, означавало финансово осигуряване на партиите само на едрия финансов капитал. Така политическите партии на небогатите се лишавали от възможности за равностойно участие в избори и нормално формиране и функциониране, за провеждане на независима политика.

Това е така при партийно номиниране и агитиране за кандидатите за избиране в органите на държавната власт. Ако номинирането става от всички желаещи да участват в осъществяването му избиратели, тогава информационно-идеологическите предимства на богатите намаляват. Интересуващите се от политическите процеси граждани ще се увеличават. Морално-политическата им съзнателност ще се засилва.

Д. Томов

Необходимост и самоограничаване

Обществената необходимост се проявява в потребностите, интересите, мотивите и целите на хората. В практиката целенасочената структура включва отношение на човека към средата, мотиви за действие и задачи за изпълнение. От определящото отношение на човека към неговото обкръжение зависи и радиусът на взаимодействието му с другите. Възходи и упадък изменят взаимните изисквания на обществената среда и човека. Мисълта открива и необходимост от промени, и невъзможност на дадена промяна.

Преобразованията изменят налични състояния и могат да опровергават стандартното българско възражение: „Това, което искате, го няма никъде по света!“ Ако избирателите номинират кандидатите за представляващи ги, ще се повиши нивото и на тяхната политическа активност, и на самовзискателността на депутатите. Ще има взаимна отрицателност на техните състояния и няма да „газим“ в застоялото се от миналото хилядолетие политическо блато. Взаимовръзката по наследяване усилва застоя по съвместяване. Липсата на взаимоотрицателност на състоянията на избиратели и избирани утвърждава тяхната политическа парализа.

При хората взаимоотрицателността на състоянията е в единство със самоогрнаичаването. Може да има самоограничаване в процеса на общуването. При даването на предложения предимство трябва да имат избирателите. Кандидатът за техен представител и трябва да доказва необходимостта да отпадат неосъществимите предложения, и да самоограничава критичността си, за да не спъва избирателската инициативност. Кандидатите трябва да стимулират инициативността на избирателите, предлагащи дневен ред за срещите между тях. Ако има неоснователна критика към управлението, депутатите трябва да изясняват нейната неоснователност възможно най-безукорно към изказващите се избиратели.

Може да има самоограничаване в приемането на решения и привличане на други в този процес. Другите за представителите в органите на властта са останалите граждани на Републиката, представлявани от тях. Но органите на държавната власт у нас не се самоограничават и не способстват да има и да се развива пряка демокрация.

Политическа криза, изискваща преодоляване без преписване

Като традиционни преписвачи от белгийците се успокояваме, че такава политическа криза като нашата неотдавна имаше в Белгия. Но социално-икономическото положение в България е далеч по-лошокачествено, отколкото в Белгия. Затова усилията за възпроизвеждане на досегашното състояние на обществото в България са много по-неоправдани в нашата, отколкото в белгийската държава. Политическият конфликт у нас изисква по-радикално разрешаване.

Хенрих Батишчев е прав, че противоречието се осъществява, доколкото се разрешава. Разрешаването като преодоляване пренася движещата обществото напред взаимоотрицателност в нови единства на противоположности, а разрешаването като възпроизвеждане я възстановява в предишното единство. Противоположните страни в българската политическа система вече са изгубили достойнствата на противоположности в движещо обществото напред противоречиво единство. Затова противоречието между българските управляващи партии и партиите в опозиция трябва да се разрешава като преодоляване и да остане в историята.

Неизчерпаеми възможности на двигател на обществото напред има противоречието, което е породило самата държава. Това е противоречието между овластяващи и овластявани. Овластяващи и представлявани са избирателите. Овластявани като представляващи или управляващи са избираните. За да осъществява изначалната си функция това противоречие в съвременните условия на необходима демократизация, трябва да се научим да номинираме, да подбираме и да критикуваме представляващите ни и управляващите по-добре, отколкото правят това съществуващите партии. Изобилието на информация не може да ни направи способни на всичко това, ако не започнем сами да го правим.

В условията на действието на сегашните Конституция и Изборен кодекс трябва да се започне със създаването на инициативни комитети и номиниране на кандидати за независими народни представители. На събранията за гласуване на такова номиниране трябва да се канят всички граждани от съответния избирателен район. Дошлите желаещи да присъстват трябва да имат право на глас при определянето на номинираните. И да не изберат предложените за независими народни представители на изборите, ще трупаме ценен опит за създаване на избирателска самоорганизация.

Когнитивно-рационално ниво на политическото поведение

От политическата ни култура зависи нашата способност да изразяваме адекватно собствените си стратегически социални интереси. Без нея не можем да отстояваме правата си нито при косвена парламентарно-представителна, нито при пряка демокрация. А повишаването на когнитивното равнище на социално-политическото ни поведение блокира още през миналия век.

Високотехнологичните средства за масова информация маскират идейно-политическата мизерия у нас. Идеологическата дезинформация води до поддържане на вековно политическо ниво на нашата държава, намиращо израз в посрещането на всяко ново политическо предложение с въпроса: „Къде го има това по света?“ Илюзията за всеобхватна политическа информираност не допуска възприемане на нещо различно от вече станалото в чужбина.

Медийно предаваната социално-политическа информация не способства за участие на обикновените граждани в политическа дейност. Чл. 12 на Конституцията отрича правото на такова участие на безпартийните, но никой не протестира за това. Липсват критерии за необходимото организационно-политическо ниво на качествата на избираните в органите на държавната власт. Достъпът на всички до практически неограничено количество социално-политическа информация създава у много хора самочувствие за готовност за участие в политически действия и решения. Но участието на по-голямата част от тях се изчерпва с коментиране на прояви на известните политици-партийци. Някои, увлечени от социалната инерция, участват и в стихийни политически действия.

За много интернет потребители оценката на получаваната социално-политическа информация е непривлекателна задача. Тяхното рационално-когнитивно ниво се котира като по-ниско от това на класическите средства за масова информация. Понякога те нямат морално-ценностни задръжки и политическите им реакции са повърхностни, едностранчиви и самонадеяни.

Политиката засяга съществено-необходимите интереси на всички граждани и всеки е длъжен да защитава политическите си идеи и позиции. А настъпилата през 2021 година политическа криза вече налага не само да защитава идеите си, а и да ги прилага. Това изисква отказ от очакването на поредния месия.

Самоограничаване

Самоограничаването е самовъздействие върху собственото функциониране. Самовъздействие има при всяко удовлетворяване на собствени потребности и взаимодействие по свой избор. В условията на пандемия е необходимо самоограничаване в процеса на удовлетворяване на материалните и духовните потребности на млади и стари. Но не всякога и не всички се съобразяват с тази необходимост. Това умножава конфликтните ситуации в нашето общество.

Между избиратели кълни антагонизъм и обществото ни не му се противопоставя чрез своевременно самоотрицание на състоянията на агресивност. То става по-зависимо от външни въздействия и се засилва ролята на случайните взаимодействия. Това се проявява и сред представляващите ни в парламента.

Партийната система улеснява узаконяването на много правителствени решения. Това не способства за повишаване на нивото на качеството на законите. Партийното парламентарно мнозинство трудно самоограничава „предаността“ си към излъченото от него правителство.

Партиите самоограничават отговорността си за управлението на държавата при недостатъчно тяхно парламентарно мнозинство. Заинтересоваността от наличие на „предано“ на правителството мнозинство в парламента може да преодолее безпартийна парламентарна система. В нея всеки представляващ избирателите ще се ръководи от собствена преценка на внасяните за утвърждаване проектозакони или други решения. Не разчитайки на партийно становище, всеки депутат сам ще напряга ума си. Това ще повиши коефициента на полезно действие на депутатската функционалност.

В настоящия парламент често в разискванията участват едни и същи представители на парламентарните групи на партиите или коалициите. Времето за обсъждане на законите в Народното събрание не е кратко, а нямаме стабилно законодателство. Правят се много тенденциозни изказвания и малко внимание се отделя за повишаване на качеството на законопроектите. Самоограничаването на много от депутатите е за сметка на качеството. 

Самото ни Народно събрание се самоограничи през май 2009 г. със Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление да не решава за произвеждане на национални референдуми относно промени във формата на държавно устройство и на държавно управление. През 2016 г. то наруши тази своя забрана, но не се намери народен представител, който да обоснове необходимостта от такива референдуми и компетентността на Народното събрание да решава за тяхното произвеждане.

Представителство и самоограничаване

Надяваме се, че избираме да ни представляват най-подходящите за това хора. Но колко от нас следят дали наистина те достойно представляват нашия народ? При намаляващите, с усложняването на обществото, възможности за предварително уточняване на достижими цели на общественото ни планиране, избраните да ръководят реализацията на определените национални задачи трябва да са многократно преценявани и отсявани. За многократното отсяване на кандидатите за народни представители и осъществяване на процедурите по приемане на решения за смяна на представляващите ни и управляващите е изключително необходима самоорганизация на избирателите. А избирателската самоорганизация изисква политически субекти-избиратели.

Истинската демокрация предполага граждани-индивидуалности, въпреки и относително, до висока степен независими от обществената инерция. Нравствената мотивация на такива граждани е достатъчна за самостимулация на обществената им активност, без непременно анализиране на всички съпътстващи взимането на избирателски решения дреболии. Осъзнаваните обществени интереси и нагласите им към определени социални ценности детерминират политическата действеност и поведението им.

Процесът на разлизация на политическата активност може да поражда завист и да създава средища на безнравственост. Лесноосъществимите политически номинации водят до моралнополитически упадък. Лошото съблюдаване на политическите права и неправилното разпределение на политическите задължения води до моралнополитически конфликти и усилва разложителната социална инерция.

Високонравственият човек не се предава на социалната инерция и реализира политическата си същност в конкретни постъпки. Той противостои на инерционната склонност на тълпата и на ударите на съдбата. Старае се да способства за по-дълбоко вникване в съдържанието на обществената необходимост. Знае, че трябва и да отстоява, и, ако е на отговорна обществена длъжност, да самоограничава правата си.

За пълноценна защита на правата на гражданите е необходима висококултурна политическа самоорганизация. Нейната роля зависи от нивото на стартиране на изборните и предизборните процеси. Тя трябва да самоограничава ролята си в контрола над функционирането на органите на държавната власт и управление. А парламентът трябва да самоограничава властта си с приемане на решения за произвеждане на национални референдуми и по проблемите на държавната власт и формата на управление.

Гражданското общество, без масова политическа организираност на гражданите, функционира сред политически самотни и безправни граждани.

Гр. Вълчанов

Време и поколения

В процеса на политическата си дейност Й. Сталин не оспорваше болшевишкото твърдение, че всеки член отговаря за политиката на цялата партия, а цялата партия отговаря за всеки свой член. В партийната си практика като генсек на Болшевишката партия той не противостоеше на тенденцията цялата партия да носи отговорност за личните решения на единствен неин член, докато отговорността на партията за други нейни членове приключваше с личното им ликвидиране. Партията отговаряше за решенията на този свой член и ги налагаше „на целия народ в системата на т.н. съюз на комунистите с безпартийните“. Тогава на единия от тези двама съвкупни „сьюзници“ бе предоставена роля само на изпълнител. Лишен бе от средства за самозащита. Неизпълняващи се обричаха на извънредни патила.

Сегашните партии крепят свои групи партийци, специализиращи се в упражняване на властта. Стремейки се към съюз с възможно по-голямо множество безпартийни, всяка партия иска да наложи волята си на целия народ. От три десетилетия тегне многопартийна воля над настоящите поколения.

Рисковете се увеличават и страхът ни надделява. Страх и недоволство от непоследователността и парадоксите в поведението на представляващите ни в органите на властта се нагнетяват. Ежедневните медийни информации умножават съмненията в столетните политически максими. Усвоявайки поднасяно от журналисти информационно съдържание, българи губят ценностните си ориентации. От премълчаването на истини никнат заблуди.

С надежди за смирение се премълчават и заплахи. Периодично се приключват, като „чудо за три дена“, случаи за разкъсване на хора от кучета. Чести съобщения за терористични актове също потвърждават думите на Жорж Ганчев за съвременната ситуация като „кучешки времена“.

На много партийци не им остава време за взаимоотношенията кучета – хора. Кучетата не гласуват и взаимоотношенията с тях слабо ги интересуват. Това, че се размножават многократно по-бързо от хората, също не успява да ги накара да се замислят. За третина век партийната власт не може да ограничи разкъсващи хора кучета. Взаимоотношенията ни със зоосферата остават на сетен план.

Демографската криза също е само аргумент за взаимни обвинения на партийните екипи. Реална сила за постигане на съгласие и единодействие и по тези проблеми е само народът, държащ изкъсо органите на властта.

На цар не разчитаме, а и със себе си не можем да се разберем. Самолишаваме се от хуманно настояще. Възможността за него не става действителност и всяка партийна сила прехвърля отговорността за това на предишна. Така овластените се отчуждават от субективната си отговорност, а подчинените – от субектната си същност. Но опосредстващото обществената необходимост и случайността социално ставане изисква действена субектност. А човекът може както да способства, така и да пречи на пълноценната реализация на необходимостта.

Ст. Съботинов

Необходимост от свобода в действие

Свободата изисква преодоляване на неравноправието. Справедливостта изисква равноправие. В Републиката ни, наречена държава с парламентарно управление, Народното събрание трябва да е главният защитник на равноправието, на правата на гражданите.

Предизвиквайки у българите горчивина с неспособността си да остстояват своите права, народните представители водят обществото ни до безсмислено изпитание. Половината от недопускания три десетилетия до конституционен референдум български народ не взе участие в изборите за Народно събрание на 4 април 2021 г., а на вторите за 2021 година парламентарни избори на 11 юли гласуваха едва 42% от българските избиратели. Избраните парламентарни групи се наддумват по време на парламентарните заседания. Смислените политически действия са оскъдни. Така политическите разисквания в нашето общество не достигат до проникнатост със смисъл.

Политическите разисквания у нас половин век „газят в плитки води“. А смислените политически разисквания биха могли да водят към усъвършенстване на политическата ни система. Усъвършенстването на политическата ни система може и трябва да има две същностни направления. Първо – преодоляване на безгласието на българския народ по проблемите на държавното устройство и формата на управление на българската държава. Второ – преодоляване на безгласието на българските граждани при номинирането на кандидатите за представляващи ги в органите на държавната власт.

Усъвършенстването на гражданина като осмисляне на неговия живот включва и противодействие на разрушителната партийно-политическа стихия, и избирателска грижа за функциониране на субектността в социално-политическата среда. Разрушителните политически действия може да се мотивират от желание за създаване и на нови условия на човешко съществуване, и на предпоставки за самонасоченост на политическия субект-индивидуалност към противопоставяне и преодоляване на яловото си взаимодействие с обществено-политическата среда. Разрушителен характер може да има както партийно-политическата завист, така и немарливостта към функционирането на собствената политическа същност на човека.

Много хора претендираха за започнат нова дейност при управлението на добрия бате Бойко. Искаха да символизират новаторство и смелост. А много мъже, изразявайки готовност да защитават жените си, говорят против Истанбулската декларация и че сме изправени пред демографска катастрофа. Но истински добронамерен разговор по такива основни за държавата ни проблеми не се води. Културата на общуването не ни достига и навън, и в парламента.

В политическата дейност не ни достига и организационната култура. За да придобиваме организационно-политическа култура, трябва по-масово да се организираме. Тази култура се придобива в практическа организационно-политическа дейност.

Става дума за организационна култура и у избирателите. Тя не може да се усвоява само в подготовката за конкурси и в слушането на депутатски речи. Партийната опозиция на управлението е слабо организирана и не способства за разпространението ѝ. А свободната обществено-политическа дейност изисква и организационна култура.

Свилен Томов

Разноезичие – разединение – безгласие за мнозинството

Животът да поражда у нас различни мисли е естествено. Разнообразието на мненията може да е полезно. Но разногласията ни по въпросите за обществения напредък ни тласкат към безпътица. Безпътие означава и снижаването на нивото на политическата ни грамотност. Безразличието ни води и до разноезичие.

Намалява чувственото звучене на политическото слово. Процесът на преминаването ни от подчинение към политическа свобода заглъхва. Нивото на единство на артикулацията и интонацията се снижава. Пословицата „всяко зло – за добро“ рядко се потвърждава. Съвременният етап умножава поредица от злини. Валидната за партийци и журналисти свобода на политическата реч не достига до мнозинството граждани.

Общественото самоуправление с участие на обикновените граждани в политическия процес и излъчвани от тях кандидати за техни представители в органите на държавната власт остава само блян на ограничено малцинство. Артикулацията на общите интереси остава привилегия на създаващите разединение партийци. Гласуващи на всички избори граждани са лишени от право на публична артикулация на политическите си становища. Те са лишени от право на действителна чуваемост. В политическо отношение правото им на чуваем глас е заменено с право на съгласие. Партийната артикулация не изразява нито диференцирано, нито емоционално копнежите на мнозинството граждани. Превъзмогване на разединението не се очертава. Финал на политическото безмълвие на мнозинството – също.

Гр. Вълчанов

Примирени с ненормалността

Президентът и бившият премиер Борисов се надпреварваха да ни доказват кой има по-добри предложения за по-добра българска конституция. Но колкото и добра конституция да ни предложат, докато не се научим да си четем конституцията, не можем да осъществим истинска демократизация в България. Прависти се притесняват, че трудно намират достатъчно прости въпроси, на които да отговаряме само с „да“ или „не“. Правата на народа за разрешаване на обществени проблеми с произвеждане на референдуми трябвало да влизат в сила малко по малко и постепенно. Това е проявление на архаичното мислене, демонстрирано на „Кръглата маса“ през 1990 г., на която бе лансирано предложението за свикване на Седмо Велико народно събрание. Така беше пропусната възможността българският народ да преосмисли малкия си политически опит, натрупан през 1971 г. Продължена беше традицията на политическо безпаметство. Вместо да се отнесе критически към ролята си в Отечествения фронт, нашият народ стана по-далечен наблюдател на българския политически процес. Несъмнено народът ни изгуби и малката си възможност за проявление като политически субект.

Не един и двама прависти потвърждават неконституционността на лишаването на българския народ от правото на участие в референдуми относно промени в държавното устройство и формата на управление у нас. Но и не един и двама са на мнение, че нашият народ не е достигнал политическа зрелост, за да участва в решаване за такива промени чрез гласуване на референдуми. А докато сами не участват в приемането на такива решения, хората не достигат необходимата политическа зрелост.

Политическата зрелост не се постига само със слушане на наставления. Тя не може да бъде дарявана от един на друг. Тя предполага осъзнаване на собствената политическа отговорност от човека. Осъзналият политическата си отговорност човек не се примирява с политическото си неравноправие. Примиряващият се с неравноправието си човек не е нито политически зрял, нито политически свободен. Той остава политически неосъзнато и политически нямо същество.

Държава и придворни

Много интелектуалци демонстрират критичност към дейността на държавните институции. По-често критиката им е насочена против бездействието на тези институции в едно или друго отношение. Пледирайки за разширяване на обхвата на държавната власт в различни отношения, те се надяват на по-голяма потребност от самите тях. Защото търсенето на ентусиазирани анализатори ще се увеличава. Надяват се, че привилегиите на властта ще им са по-достъпни.

Победата над много древни болести усилваше анализаторския ентусиазъм. Пандемията „Ковид 19“ породи стъписване. Събужда ентусиазма появата на ваксини в борбата срещу пандемията. Но тя не означава, че ще изчезнат всички ограничения върху познанието на хората. Може да изчезне едно ограничение – партийното доминиране в развитието на познанието за обществото.

Партиите се борят за власт и са заинтересовани от разширяването на обхвата на властта и умножаването на придворните. Те обещават намаление на броя на заетите в държавната администрация, но не го постигат. Те се стремят да създават стаден инстинкт у избирателите. Партийците и придворни политолози призовават за „национални кампании“ в изпълнение на различни задачи. За „разнообразие“ постоянно се търси подкрепа за нови политически партии, които съществено не се различават от старите. Едновременно се оправдава и нарастващата роля на придворните интелектуалци-анализатори. Така съюзът между партокрацията и нейните сервилни анализатори върви към своя зенит.

П. Тодоров

Влияние върху разрешаването на политически проблеми

Можем ли нещо да правим за решаването на политически задачи? За да можем, трябва да знаем много неща. Но, ако не броим изключенията, не знаем имената на представляващите ни в органите на държавната власт. Не знаем колко от държавния бюджет отива за медицински грижи, колко за образование, за отбрана, за издръжка на държавната администрация...

Тогава какво от политиката ни интересува? Освен конкретни еднократни, по-често скандални, ситуации, друго конкретно трудно можем да кажем. Оправданието: трябва ежедневно да работим за прехраната на семействата си. Не откриваме полза, ако познаваме държавните здравни или образователни планове. За да оценяваме ефикасността им, ще трябва да изучаваме и програмите на политическите партии. Така ще преценяваме кои от партиите имат предпочитани от нас планове и кои само смътни намеци относно бъдещата си работа.

Ако харесаме позицията на една партия в дадена област на обществения живот, може да не харесаме нейната позиция в друга. Докато изберем партията с най-много харесващи ни позиции, много от нас спират да изучават програмите на политическите сили. А издържалите на това напрежение имат още работа. Тогава ще трябва да се проучва кои от имащите интересни предизборни платформи партии имат и способни организатори, за да ги реализират. Идва и въпросът: кои и колко от тях ще могат да избягват злоупотребите с държавната власт?

Изпълняването на такива изисквания при сегашната партийна система е много трудно осъществимо. Реално влияние върху политическото развитие избирателите могат да оказват, ако: първо, най-съществените политически проблеми се разрешават с произвеждането на референдуми; второ, избирателите сами излъчват за кандидати за избиране като техни представители в органите на държавната власт хората, които познават най-добре и на които имат най-голямо доверие.

Гр. Вълчанов

Бюрократите и политиците – както другите

Нобелов лауреат стига до заключението, че „бюрократите и политиците са също толкова водени от личен интерес, колкото и всички останали...“ (Д. Боаз, „Либертарианството: Въведение“, ИК „Мак“, 2004, стр. 242). Държавата възниква заради общия интерес, но „на практика държавата не действува. Някои хора в държавата действуват...“ (пак там).

Политолози и партийци ни убеждават, че може да се противостои на действието на овластените в свой собствен интерес с ограничения в мандатите. А не подтиква ли ограничаването на мандатите представляващите и управляващите към по-решителни действия в свой собствен интерес, независимо от нанасяната вреда в политическия процес? В свой собствен интерес мнозина могат да действат колкото е възможно по-тихо. Когато се стремят да действат в обществен интерес, го правят с шумни церемонии. Те знаят, че трябва да вършат добри неща. Стимулира ги избирателското признание. Но то няма силата на потребителско признание, което се доказва с пари. Овластените в държавни органи нямат такива потребители. Стимулира ги увеличаването на броя на техните подчинени, на зависимите от тяхната власт. Този техен интерес съвпада с увеличаването на бюджетните разходи. Оплакват се, че възложените им задачи се усложняват и искат повече пари и разширяване на тяхната власт.

От гледна точка на личните им интереси, самите представляващи и управляващи не са заинтересовани от намирането на обективен критерий за оценка на тяхната работа. Може да кажат, че той ще спъва тяхната инициативност. Забравят, че тяхната работа трябва да служи на разширяването на свободата на представляваните и управляваните. Бидейки партийци, работата им се оценява обикновено на четири години веднъж. Ако ги номинират избирателите, може всички да правят това и по-често.

П. Грудов