За близост до социалната истина

С претенции за близост с истината партии искат подкрепа за избори. Нерешителността в отстояването на партийните предизборни платформи отбива много избиратели. Идеологическата манипулация на избиратели предполага непоколебима увереност в реалността на предизборните обещания.

Всички партии претендират за по-голяма от другите близост до социалната истина. Ако между тях има действителни различия, те следва да се различават и по степента на приближаването си до истината. Доказването на тази степен и на реалността на предизборните обещания зависи и от способностите на партийните пропагандисти и агитатори. За избирателите различаването на степента на реализъм в партийните идеи, проекти, програми не е лесна работа.

За партиите са важни доказателствата за правотата на собствените и критиката на противниковите платформи. А е възможно непартийно демократично управление в полза на цялото общество чрез приемане на държавна програма, синтезираща различните версии на доближаване до истината, предлагани от всички политически активни граждани-избиратели. Отговорност за представяне на всички такива предложения може да носи самоорганизация на избирателите, които след запознаване с предложенията и с дейността на предлагащите до насрочването на избори да номинират кандидатите за представляващи гражданите в органите на държавната власт. Това е начин за изработване и приемане на оптимални народни програми за осъществяване на политика в полза на мнозинството. Оптималните програми за функциониране на политическо управление в полза на цялото общество и социалната справедливост предполагат политическо равноправие на всички граждани в процеса на овластяването на представляващите ги в държавните органи.

П. Тодоров

Информационно-рекламна партийна конкуренция

Партиите рекламират дейността си като надпревара за постигане на по-ефикасно управление на съвременното общество. Претендират, че хармонизират противоречивите интереси на гражданите. Декларират, че така допринасяли за благоденствие на овластяващите ги избиратели. Постигали благородните си цели в постоянна борба с корупцията. Монополизират политическото изразяване на народните интереси. Но и не поставят под съмнение информационно-идеологическия монопол на съвременната олигархия. Приспособяват се към него и практически го защитават. Оправдават се, че водят идейна междупартийна борба, но по-опасен противник за тях са критикуващите ги безпартийни избиратели.

Партийно-политическият плурализъм се свежда до тактически различия между отделни групи от самоназоваващата се „политически елит“ партийна върхушка. Обещавайки близко благоденствие или нулева корупция, такива групи у нас боравят понякога и с непреднамерени неистини, заблуждения. Следват ги много обикновени партийци. Методите на търсене на истината им липсват. Доказаната истина в социално-политическата област е трудно постижима.

Партийните идеи в различна степен се доближават до истината. А борбата за власт може да отдалечава партийните платформи от истината. Опитите да се защитават „неопровержими истини“ може да водят до политическа самоизолация. Но и многопартийността не гарантира идеен плурализъм.

Разбира се, и максималното доближаване на дадена партийна програма до социалната истина не е гаранция за успешното ѝ приложение. Успешното реализиране на добра национална програма изисква и нейно добро идейно усвояване от осъществяващите общественото управление на различните му равнища. Защото и при богат организационен опит на кадрите на управляваща партия възприемането и признаването в предизборна кампания на програмните ѝ идеи за правилни не е лесно. А в процеса на осъществяването си програмата ще продължава да среща труднопреодолими социално-политически противодействия. Информационната конкуренция допринася както за повече гласност, така и за повече съмнения в истинността на информацията.

Н. Димов

Социална истина и политически плурализъм

Написаното от Пею и Григор е истина. Но ни липсва общоприета истина за обществото и трябва да се съобразяваме с това. Резултатите от опитите за обосноваване на различните социални интереси са всевъзможни. Достижимият и достиган политически консенсус е манипулирана доминация на основните партийни интереси. За различните партии социалната истина се изразява в разновариантни форми, но ги обединява заинтересоваността от защита на партийните привилегии.

В противоречие с логиката на общественото развитие, у нас идеите за партийно-политическия плурализъм следват несъществено разнообразие на стотиците партийни програми. През по-голямата част на 2021 г. българските партии не можаха да приемат програма, за да съставят коалиционно правителство на нашата държава. Не можа да им помогне двукратно произвеждане на парламентарни избори. Не можаха да приемат програма за управление, свеждаща различните им начини за доближаване на истината до един-единен начин. За деветмесечие не успяха манипулативно да ни наложат „истината“ на партийния „елит“.

У нас не една партия иска да получи монопол върху политическата власт. Искат го и „Граждани за европейско развитие на България“, и БСП, и ИТН, и едва ли само те. А, фактически, сред представляващите ни в Народното събрание политически партии, включая „Продължаваме промяната“, идейно-политическия плурализъм не преобладава. И формално-правният им идеологически плурализъм лесно се изпарява. След протестите през 2013 година партиите намериха общ език, за да защитят привилегиите си. След двегодишни кавги по време на епидемия „Covid 19“ същото се очертава. 

Ст. Съботинов

Съзнателно вписване на човека в подреждането на обществения живот

В памет на Мишо Димов Манолов, активен участник в създаването на ОАЗИС

 

Добрите хора са мотивирани за съвременно преосмисляне на държавата като порядъчно средство за постигане на по-добър живот. Така могат да се превърнат в политически субекти, изискващи от държавата и заставящи я да прилага подредени общочовешки ценности в процеса на приемането на политически решения. Няма друга алтернатива на очакването на кухите партийни обещания.

Партийните спорове поддържат гражданска обществена нечуваемост. Много имащи предложения за разрешаване на обществени проблеми нямат чуваемост за своите мнения. Така се ограничава разнообразието на възможностите за приемане на пълноценни решения. А безпартийните граждани се лишават от правото на участие в развитието на моралната законност и на проявление на достойна автономност. Те остават с непризната способност да бъдат ръководени от морално-политически разум, да избират нравствените си цели и социалните средства. Непризнаваният за морален фактор съвременник е неравноправен човек.

Нашият съвременник, искащ да достига необходимата нравствена висота, знае, че собствените му принципи са особено проявление на универсалните социални закони. Ако е личност, той познава обществената необходимост на собственото си съществуване и противостои на вредната социална инерция. Когато следва закона, такъв гражданин се подчинява на себе си и отстоява достойнството си. А имащият достойнство стои над всяка цена. Само такива хора следва да ни представляват в законодателните органи. Избирателите най-добре познават достойните за кандидати за представляващи. А тяхното, избирателското, участие в номинирането на кандидатите най-добре може да осигури само избирателската самоорганизация. Неин спонтанно възникнал предшественик бе създадената преди 22 години Организация, активно защитаваща истината и справедливостта (ОАЗИС). Тогава Софийският градски съд отказа да регистрира Организацията, но не успя да ни откаже от идеите за свобода и истинска справедливост.

* * *

Масовата емоционалност влияе върху отношението към политическите инициативи. Може да играе и задържаща роля и да предизвиква опасна стагнация в политическата дейност. Заедно с акумулираната тежест на общественото мнение може да налага тирания на мнозинството.

Такъв е характерът на влияещата на законодателната сфера през последните 30 години у нас масова психика. Тя определя популярността на кандидатите за овластяване. За качественото изменение на изборния процес не е достатъчно само участието на граждани в подреждането на издигнатите партийни кандидатури в листите за изборите. Необходимо е тяхното участие в първичните издигания на граждански кандидатури. Опасност от стимулиране на всеобщи чувства в полза на определена кандидатура това участие не създава. Не създава и опасни настроения срещу отделни кандидати. Ако има такива чувства у мнозинството, за това не може да са виновни обикновените избиратели. За тяхното възникване способства липсата на чуваемост за избирателските предложения. Негативно влияние на господстващата публичност върху легитимирането на представителността на избираните оказва партийната агитация. Акумулиране на мнения може да фабрикуват не предлагащи обикновени избиратели, а средства за масова информация. Предлагащите обикновени избиратели не действат подсъзнателно, а по убеждение.

Даващите собствени предложения избиратели мислят за необходимите кандидатури далеч преди насрочването на изборите. Те мислят за достойни кандидатури и без да са взели решение да мислят за тях. Мислят за достойни кандидати за избраници, без да им се внушава да мислят и да говорят за тях. Партийният монопол и липсата на чуваемост за мненията им често е гнетяща ги несвобода за тях. Това е липса на духовна, на политическа свобода за тези избиратели. Има граждани, за които издигането на заслужилия да бъде кандидатиран е нравствена потребност.

* * *

Избирателят трябва да гласува преди всичко за да отстоява правата на избирателите. Важи за гласуването на референдуми и за гласуването за избиране на представители в органи на държавната власт. Гражданите-избиратели трябва да гласуваме не за тези кандидати, които само обещават, а за кандидати, които познаваме и знаем, че ще отстояват правата ни. Това е възможно, ако участваме в процеса на номинирането на кандидатите и отстояваме предложенията си, докато се убедим кои от предложените са най-достойни за включване в кандидатските листи. Пренебрегването на правото ни на участие в номинирането е основание за бойкот на „нямото“ гласуване.

Неравноправието в предизборните кампании е основа на политическия монопол на партиите. А липсата на чуваемост за несъгласните с партийната избирателна система е постоянна. Изборите остават арена за демонстрация на партийно самочувствие дори при две трети негласуващи избиратели. Изборното законодателство се променя многократно само заради смяната на управляващите партии. Промените не разширяват правата на избирателите.

Предлага се подреждане на кандидатските листи по точкова система. Казва се, че номинации могат директно да правят всички избиратели, но не се казва пред кого. Казва се, че предложените се самоподреждат в кандидатски листи на общи събрания по многомандатни избирателски райони, но не се казва кои хора може да присъстват на тези „общи събрания“ (вж. Владимир Брезоев, „„НЕ“ на партийната държава“, София, 2014, стр. 394). Равноправието на всички избиратели остава нерешено. Отговорът на спорните въпроси предполага чуваемост за мненията на всички граждани-избиратели, желаещи да участват в намирането му, а не само на „елитите“. Не се знае сред кои има повече от тези, „за които властта е самоцел“. Защото трябва да повярва в правоспособността си мнозинството избиратели. Това предполага и вяра в значението на организираността.

Роптание против апологетската ярост

„Седи мома накрай града,

накрай града Белограда –

малка мома белогражданка“,

наследничка на странджанци.

Тя си плете шарен чорап,

да го дари на мил сирак,

сираче-мариуполче

сред оскъдна покъщнина.

Тя си кълне ред партийци –

ред партийци, ред убийци.

Започнали кошмарна бран,

отекваща до Стар балкан.

Момъкът сега навършва

новобранската си възраст,

та ще ходи да се бие

за партийни разправии.

Днес се кълнат и се бият

за славянски щуротии

на овластени серсеми

по партийните системи.

Скарали се – кой най следва

праславянските завети

и дали ги съчетава

с постмодерни табиети.

Млада лейди се провикна:

„Докога ние ще търпим

партийците да ни яхат,

правата ни да ограбват?

Докога ще избираме

от партийни избраници?

Време е да се събудим –

политнемощ да осъдим.

Попър да не забравяме –

сами да се оправяме.

С вайкането да престанем,

равноправни ний да станем.

Партийци да освободим –

сами държави да градим.

Избори сами да правим.

Време е да се изправим.“

Плурализация – публично изразяване

Конкуриращите се обяви на обещаващите материални блага партийци заглушават стоновете на нямащите реални права на собствена публична артикулация на предложенията си за морална, политическа и правна регулация безпартийни граждани. През 2021 година отчуждението на избирателите от политическата власт у нас достигна своя апогей.

На фона на неукротимия стремеж на членове на БСП към държавната власт през последното десетилетие, не е безинтересно връщането към въпроса: Защо БСП преди 30 години изгуби властта? Преименуваната година преди това на БСП ръководна партия на българското тоталитарно общество бе достигнала върха на отчуждението си от мнозинството трудещи се българи. Преименуването стана с допитване до всички членове на партията. През същата 1990 г. входовете на партийната система бяха отворени по-широко, отколкото в предишните четири десетилетия, за приемане на нови членове. Но някои от новите членове, които години наред бяха мечтали да бъдат приети в БКП, не останаха повече от година в нейните редици.

Много хора не вярваха, че БСП ще отстоява принципа на социалната справедливост. Съмняваха се в способността ѝ да установи народен контрол над управляващите държавата. Мнозина смятаха, че ценностите в индивидуалното съзнание на ръководния партиец са различни от публично пропагандираните. Осъзнаваха формализма в много звена на марксистката просвета и ниското ниво на масовата социално-политическа култура. Подценяваше се необходимостта от повишаване на историческата грамотност на населението. А поколения българи бяха примирени с номенклатурната увереност, че обществото се развива с указания предимно отгоре.

Гражданите привикват да пренебрегват историческия опит на своите държави, защото са лишавани от най-фундаменталните си политически права. Партийци са съгласни държавите им да губят постигнати от техните народи материални придобивки, но те да не губят политическия си монопол. А леви партийци обвиняват за народните загуби погрешно гласуващи неразумни, заблудени, манипулирани избиратели.

За избирателите може да е само мимолетен отдушник както ротацията, така и плурализацията. Истинската политическа плурализация на парламентарно-представителната политическа система предполага предварително обсъждане сред избирателите на кандидатурите на хората, които биха могли да ги представляват в органите на държавна власт. Досега избирателите са лишавани от участие в подбирането на кандидат-депутатите, извършвано от партийци. Това е голяма разлика между политическите права на номиниращите кандидатите партийни членове и изчерпващите се с нямо гласуване политически права на безпартийните. Масовото участие на избиратели в процеса на номинирането противоречи на интересите на кариеристи-партийци, страхуващи се да не отпаднат от кандидат-депутатските листи още преди изборите.

Предварителното плуралистично публично изразяване на избирателски мнения преди избори има по-голямо значение, отколкото ротацията на ръководните кадри, осъществяването на която зависи най-вече от предизборните решения на върховните органи на политическите сили. Избирателските дебати за плуралистичната алтернативност на кандидатурите са по-важни за демократизацията от регламентираната регулярна ротация.

Политическият плурализъм не е синоним на социално-класови различия. Той не е идеологически израз само на различни социално-икономически интереси, а и на различно разбиране на обществено-историческата необходимост.

Непартийна наивност и партийна неадекватност

Искам да допълня написаното от Пею. Половин век след конституционния референдум през 1971 година многократно се изкачваме до средата на брега и пак се сриваме на дъното. Все чакаме някой да ни издърпа на равно.

Партийците смятат, че тяхната роля е да съгласуват интересите на различните класи и групи от населението. Но миналогодишните избори доказаха, а парламентарната им дейност потвърждава тяхната неспособност да правят това. Те не успяват да балансират интересите на различните части от населението на страната ни, защото изхождат от партийните си интереси. Тяхното балансиране периодично предизвиква недоволство. Приеманите годишни бюджети на държавата ни често водят до масово роптание. Изработването на бюджета изисква знания, а не партийност.

Партийци казват, че тяхната дейност хармонизира интересите на българските граждани. А вече втори век социалната хармония у нас е само копнеж. Партиите много десетилетия настройват гражданите едни срещу други. Партийци манипулират много избиратели с пропаганда за наличие на различни и дори за антагонистични интереси сред тях. Те провеждат агитацията си така, че да допринасят за изключване на мнозинството български граждани от политическата дейност. Действат целенасочено в това направление от 1991 година, когато с алинея втора на чл. 12 на днешната ни Конституция лишиха мнозинството българи от правото да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност.

Гласуването за толкова политически неадекватни партии означава политическа архинаивност. Мобилизираните от партиите да гласуват за тях избиратели може да следват само свръхнаивни политически представи. Ако българските избиратели са способни на собствено политическо целеполагане, то за тях единствено възможното гласуване на парламентарни избори би било с „не подкрепям никого от посочените кандидати“. Така е, ако липсват непартийни кандидати за депутати. Естествено е в програмите на българските партии да лиспват идеи, насочени към идеологическо мотивиране на избирателите. Сегашните ни партийни „елити“ не допускат начин различните групови интереси да се изразяват и налагат в парламентарно-представителната политическа система и държавното управление без посредническата идейно-целеполагаща и мотивационно-мобилизираща роля на продължаващите да се роят политически партии.

Гр. Вълчанов

Неадекватност

Според „По нагорнища в мъглявина“ на С. Чатой, замяната на партийната отживелица „Велико народно събрание“ с референдуми ще повиши нивото на гражданската отговорност на участващите в произвеждането на конституционните референдуми гласоподаватели. Според партийците, антипартийните настроения създават илюзорни надежди. Мисля, че съвременното общество на социално неравенство може да се управлява достатъчно ефикасно и демократично без организационно-посредническата роля на политическите партии.

Партийци смятат, че без тази роля не могло да се избягват свързаните с управлението корупционни тенденции и злоупотребата с политическата власт. Антипартийната критика създавала наивно-политически нагласи. Управлението на сложно структурираното общество било невъзможно без посредническата роля на партиите, защото те трябвало да артикулират различните интереси на по-значимите класи, слоеве, прослойки и групи от населението. Защо това да не правят изявили се със задълбоченост на политическото си мислене и с гражданската си отговорност, номинирани от самите избиратели инициативни дейци? Отговор няма. Защото тогава избирателите ще се доверяват на залагащите „своята кожа“, а не на криещите се зад партиите си функционери.

Партиите трябвало да канализират противоположните интереси на обществените класи и слоеве на населението. Защо това да не могат да правят номинирани и избирани от българските граждани депутати? Отговор няма. Защото тогава партиите ще са излишни.

Партиите изразявали интересите на гражданите. Но ако те изразяват интересите на определени слоеве, те може да отразяват в програмите си българските интереси едностранчиво. Интересите на гражданите могат да изразяват и непартийни кандидати, взаимно критикуващи се и взаимно обогатяващи се, пресявани на всички изборни равнища. Те ще могат да преодоляват едностранчивостта в много по-голяма степен, отколкото партийните парламентарни групи.

Партиите трябвало да защитават интересите на различни класи или слоеве от населението. Обществените интереси остават зад партийните им интереси. За тях обществените интереси се делят на държавни и партийни. А отделно се грижат депутатите-партийци за собствените си интереси. Номинираните и избрани от безпартийните избиратели депутати ще защитават по-лесно едновременно обществените и собствените си интереси.

П. Папийски

Плурализъм и ротация

Някои хора долавят функционирането на демокрацията при ротация в политическата власт. Но ротацията при избори няма толкова голямо значение, колкото при хвърляне на жребий. Сама по себе си ротацията не застрахова плурализма против формализъм.

Плуралистичността често се свежда до зрелищност. В системата на тоталитаризма действеният плурализъм се рядко проблясваше в отделни партийни структури. В действителност и повечето от тези структури нерядко разпространяваха формализма и допринасяха за по-голямата изолация на гражданите от властта и лишаването им от правото на участие в процеса на приемане на съдбоносните решения. Това ускори рухването на „народните демокрации“ в Централна и Източна Европа и на „съюза на комунистите с безпартийните“ в СССР. Тогава сателитните масови политически организации се свиха до миниатюрни обществени структури или се саморазпуснаха. С неспособността си да противостоят на продължителното несменяемо упражняване на властта от партията – тяхна ръководителка, те способстваха за краха на почти полувековната обществена система в Източна Европа, установена след Втората световна война. Не е много по-завидна и ролята на много неправителствени организации, създадени след края на Студената война.

Монополизирането на политическата власт развращава нейните носители. Но ротацията в тази власт не гарантира предотвратяване на развращаващата ѝ роля. Ротацията не гарантира социална справедливост. Не прави ролята на мнозинството избиратели главна. Не прави това и регламентирането на ротацията. По-важно значение има инициативността на избирателите за своевременното ѝ осъществяване, когато е необходима. Няма решаващо значение и броят на мандатите, с които се овластяват представляващите ни и управляващите.

Плуралистичността се осъществява чрез дейност в и на социални институции. Институциите я трансформират в удовлетворяване на различни обществени интереси и в полза на различни обществени групи. Но уж груповите партийни артикулации на интересите, доминирани от минивърхушки, заменят реципрочността на представляващи и представлявани с популизъм на първите и стадни страсти у вторите. С неравния достъп до информационно-идеологическите средства се способства за разпространяване на безгръбначие и подлизурство. С партийна представителност, освен тупурдия, друго не се постига. Ротацията в политическата власт не изключва посочените негативи.

Ротацията на избираните е важна колкото и приемствеността. Съчетанието на тези две страни на политическото развитие може да повишава качеството на плуралистичността. Партийното редуване в политическата власт спъва това съчетаване. То се осъществява частично в някои партийни парламентарни групи. Безпартийната политическа самоорганизация може да го обезпечи и в изпълнителната власт и то при много по-голям идеен плурализъм.

В подкрепа на предложението на Окът

Резултатите от проведените през 2021 година три изборни кампании показват, че предложението на Вашия сайт за самоорганизиране на безпартийните избиратели е много актуално. Ще се позова на мнението и на други по-авторитетни и по-известни европейци. Приемаме, че резултатите от изборите показват, че има недоверие към лицата и институциите (държавни и партийни). Това е важна причина за нарастващото самоотстраняване на българите от участие в гласуването. В резултат: от 6 665 534 избиратели действителните гласове на последните избори са само 2 658 503. Повече от 4 милиона избиратели с поведението си са показали, че са загубили доверие в институциите и в демокрацията и са решили, че участието им в изборната процедура е безсмислено. В подкрепа на горния извод и на предложението на сайта за усъвършенстване на избирателната процедура и за включване на безпартийните избиратели в нея само ще предложа мнението на Ортега-и-Гасет от „Бунтът на масите“: „Здравето на демокрациите, техният вид и степен на демократичност, е в зависимост от една нищожна техническа подробност: избирателната процедура. Всичко останало е от второстепенно значение. Ако парламентарният режим е сполучлив, ако е съобразен с действителността, всичко е наред; но ако не отговаря на тези условия, дори всичко останало да е наред, нещата вървят към лошо. В началото на І век пр.н.е. Рим е всемогъщ, богат, без врагове. Въпреки всичко е на път да умре, защото поддържа безсмислен избирателен режим. А един избирателен режим е безсмислен, когато е фалшив. [...] Без поддръжката на истинския избирателен глас демократичните институции са въздушни кули“.

Ако искаме да подобрим българската демокрация, трябва да се опитаме да определим кои от проблемите на нашата демокрация са повече наши български и зад кои стоят определени световни тенденции. Юбилейният доклад на експертите от Римския клуб обяви обща планетарна тревога. Кризата е многостранна, в някои случаи всеобхватна и задълбочаваща се. За да се спаси, Светът трябва да се промени. Дискусията, в която се включваме, за демокрацията, за народа и за публиката, започна с появата на крайпътни рекламни табели с текстове, че за да бъде България чиста и свята република, е нужен народ, а не публика. Резултатите от изборите, както у нас, така и в много други държави, показват, че в изборите нараства значението на народа-публика. Тенденцията за превръщане на народите от субекти на властта в публика не е местно или регионално явление. Бъдещето на политиката и на демокрацията е обсъждана от много известни автори и за това ще се ограничим да представим само мнението на един от най-активните и авторитетни учредители на Обединена Европа – Дени де Ружмон, изразено в книгата „Бъдещето е наша работа“: „Щом агората вече не може да побере събранието на свободните и отговорни мъже, гражданите свикват да поверяват обществените дела на малък брой политици, а накрая само на един тиранин. Скоро те вече не са актьори, а обикновени зрители на играта, партизани, „пристрастени към политиката“ може би, но както сме „спортисти“ днес, когато гледаме големите мачове по телевизията – общо взето безразлични. Прекалено обширен град, прекалено далечна власт. Подобно общество се изплъзва от обсега на сетивата и на ума на средния човек. И щом то вече не е негова работа, тогава всеки за себе си и тиранинът за всички. Разпадане на общността, която не осъжда или не насочва ничие поведение. Разпадане на всяко общо мерило и възцаряване – не след дълго и нагло – на произволното, на безскрупулното антисоциално. [...] Дезинтеграцията на обществото – буквалното му разпадане – произтича от самото му разрастване.“ 

Почти по същото време (появата на табелите) стана известно, че ще има партия или коалиция с име „Има такъв народ“. В много случаи твърдението „има“ е отговор на твърдението „няма“. Ако свързваме името на партията с текстовете по табелите, това име вероятно ще означава, че има такъв народ, какъвто е нужен за чиста и свята република. Цялото име-твърдение „Има такъв народ“ съдържа само три думи. На втората дума „такъв“ няма да се спираме. Но все пак само ще предложим много интересен и полезен източник за отговорите на въпросите „Какви сме такива?“ и „Защо сме такива?“ Отговорите могат да се потърсят в текстовете на авторите, представени в съставения от Иван Еленков и Румен Даскалов сборник „В търсене на българската културна идентичност – ЗАЩО СМЕ ТАКИВА?“ (Изд. Просвета, София, 1994). Представени са (на 495 страници) достатъчно автори с различни възгледи, позиции, известност с интересни отговори на горните въпроси.

Верността на първата дума (има или няма) ще зависи от определението, което ще приемем за третата дума – народ. За това определение ще се доверим на известен автор, препоръчан от цитирания по-горе Хосе Ортега-и-Гасет в „Бунтът на масите“: „Интересно е да отбележим, че когато определяме нацията на основата на една минала общност, винаги като най-добра се откроява формулировката на Ренан, просто защото в нея към кръвта, езика и общите традиции се прибавя нещо ново, наречено „ежедневен плебисцит“. [...] “Вчера – славно общо минало, днес – общо желание; преди – велики съвместни дела, сега – желание за други; това са главните условия за съществуването на един народ... В миналото – наследство от слава и огорчения; в бъдещето – единна програма, която да бъде осъществена... Съществуването на една нация е ежедневен плебисцит.“ Ето я всеизвестната сентенция на Ренан. Как се обяснява изключителната ѝ слава? Безспорно с остроумието ѝ. Идеята, че нацията е ежедневен плебисцит, ни действа като освобождение“.

Жизнеността и бъдещето на един народ зависи от умението му да участва в ежедневния плебисцит: да разговаря, да преговаря, да се договаря и да търси отговорност за изпълнение на договореното. Пренасянето на обществената дискусия от клубовете и читалищата пред телевизионните камери, дори и преди пандемията, също е допринесло за превръщането на гражданите в публика и за дезинтеграцията на общностите. Затваряйки се пред телевизора, хората се затварят в бедността. Публиката не може да разбере и оцени Екзюпери: „Има само едно истинско богатство, и то е общуването между хората“. В България има много селища, в които ежедневният плебисцит и последните общоселски събрания са били преди 1990 година.

Народът, нацията, бъдещето трябва ежедневно да се изграждат. За да ги има, за да са живи държавата, народът и нацията, трябва ежедневно, заедно и в сътрудничество да се утвърждават. Изводът е, че за да се спасят Светът и Демокрацията, трябва да се съживят народите и заедно Светът, Народът и Демокрацията да се променят. Избирателите трябва да се самоорганизират, за да участват в спасяването и съживяването на демокрацията. За начало трябва да се провокират и да се подкрепят инициативи на жизнеспособни малки общности. Относно възможността да се осъществи предложението на Вашия сайт ще се позова на Стивън Тулмин и книгата му със заглавие-призив „Завръщане към разума“, в която той цитира: „Никога не се съмнявайте, че малка група умни и предани граждани може да промени света, убеждава ни Маргарет Мийд, това е единственото, което някога го е променяло“. Надяваме се малка група от умни и предани граждани да се включат за създаване на избирателската организация.

Предлагаме Ви отново да поместите по подходящ начин Вашето предложение за повече внимание към уроците от историята. Много от трудните проблеми на съвременната демокрация се дължат на непознаване или на пренебрежително отношение към уроците на историята. Очевидно е, че уроците на историята и през 2022 година ще са нужни не по-малко отколкото през 2017 година. Като предварително заявена европейска подкрепа на Вашето предложение за обявяване на 2017 година за европейска година за усвояване на уроците от историята, може да се приеме, написаното от автора на „Бунтът на масите“: „Човек, напротив, благодарение на способността си да помни, натрупва собственото си минало, притежава го и се възползва от него. Човек никога не е първия човек; съществуването му започва на известна височина от натрупано минало. Това е единственото богатство на човека, негова привилегия и негов белег. А най-малката перла от това съкровище е изумителното човешко постижение, достойно да бъде съхранено; значимото е паметта за грешките, която ни пречи да ги допускаме отново. Истинското богатство на човека е богатството на неговите грешки, дългият жизнен опит, натрупан капка по капка в течение на хилядолетия. ... Да разрушим приемствеността с миналото, да искаме да започнем отначало, означава да слезем до нивото на орангутана и да му подражаваме. ... Приемствеността е право на човека; тя е почит към всичко, което го различава от животното.“

От написаното по-горе изложение откриваме, че сме бедни и защото са забравени и са загубени две големи богатства: богатството на осъзнатите грешки и богатството на човешкото общуване.

Отношението към „уроците на историята“ ни показа, че и след 2000 година „народите и техните правителства не могат, или не искат да се учат от историята.“ Светът наистина е заплашен от политиците, които се опитват да подражават на орангутаните.

За осъществяване на европейската мечта е нужен ежедневен плебисцит за миналото, за настоящето и за бъдещето, защото те са взаимно свързани. Миналото не трябва просто да се отрича и да се захвърля, без да се обсъжда. Миналото и наследството трябва да се оценяват и да се усвояват цялостно и с повече уважение, за да се разбират. Много известни автори са повтаряли истината: „Ако искаш бъдещето да е различно от миналото, не забравяй миналото“.

За съжаление през последните години и особено през последните месеци Светът на хората убедително демонстрира, че е забравил уроците от двете световни войни, както и много други уроци от миналото. Влошеното качество на кадрите от „така самонаричащите се и самоопределящи се като политически елити“, и особено на тези от по-високите нива, засилва тревогата за бъдещето на хората и на планетата. Много събития от последните години отново потвърждават известната приказка за стълбата. Изкачвайки се по стъпалата на стълбата от приказката, заелите високите постове по върховете са загубили много от човешките качества и ценности.

Констатира се остър дефицит на лидери с нормални човешки качества и морал. Юбилейният доклад на Римския клуб, до изводите на който повечето политици се страхуват да се докоснат, обобщава оценките с категоричен извод: „За да се спаси, Светът трябва да се промени“. Открит остава въпросът: Способен ли е човешкият род да се овладее и да се промени, да намери разумен изход от общата криза за човечеството, да опази биосферата и Земята?

Превръщането на политиката в поминък променя характера на партиите и поражда тенденции за тяхното мафиотизиране, което отблъсква хората от участие в политическия живот. За да се противодейства на тази тенденция, са нужни повече работни площадки на „ежедневния плебисцит“ с участие на безпартийните. Нужно е да се разширява територията на пряката демокрация и да се усъвършенствуват процедурите на гласуване. Главната заплаха за представителната демокрация в България идва от страха на политиците и партиите от пряката демокрация. Без допитване с народа са решени и се решават много важни въпроси. Подобни важни решения, взети на кръгли маси, непотвърдени чрез референдум индивидуално и пряко от народа, при определени кризисни ситуации могат да се превърнат в мини, които да разрушат системата. В ежедневието, за редовите граждани на България с най-ниска степен на доверие са решенията, взети или договорени на маса (предполага се – взети в нетрезво състояние).

Велики народни събрания са били събранията на Оборище и на Петрова нива, защото участниците в тях не са получавали самоназначена от тях самите заплата, а са залагали живота си. Кандидатите, които три пъти се събираха през 2021 година, убедително ни показаха и доказаха, че в днешно време в България няма партии с достойни кандидати за Велико народно събрание. Затова всички най-важни избори, включително и тези за промяната на Конституцията, трябва да се утвърждават от всички български граждани.

 

Върбан Москов

Нови информационни средства и политическа активност

Интернет-технологиите политически се оползотворяват недостатъчно. Новите информационни средства разкриват големи възможности за разгръщане на масова политическа активност. Не достига политическа инициативност на избираните в органите на властта и на избирателите за търсене на още непознати начини и форми на политическа дейност. Десетилетия повтарящи се прояви на спонтанна политическа активност водят до едни  и същи социално-политически последици.

Партии организират сепаратистки движения и демонстрации. Партиии инициират признаване на обосноваността на сепаратистки искания. Партийци искат и подкрепят наказателни военни операции против сепаратистите. Партийци наричат геноцид такива операции и зоват за война срещу него. Но всички забравят да признават, че и те, и техните противници-партийци ограбват политическите права на мнозинството свои съграждани.

Повтаря се една и съща реализация на призива: „Стани да седна!“ Чакащите благодеяния от носители на този призив няма да ги дочакат. Необходими са нови начини на предлагане на кандидати за представляващи ни в органите на държавна власт.

Отсъстват утвърдени организационни структури за непартийно номиниране на кандидатите за депутати. Отсъстват политически подготвени инициатори за създаване на комитети за такова номиниране. Отсъстват създателите на проекти и програми, синтезиращи исканията и предложенията на избирателите за бъдещите мандатоносители в държавните органи. Липсата на стремеж към организираност позволява на доминиращите в страната партии всеки път да обръщат хода на събитията в своя полза. Така след всяка поредна борба за промени статуквото се преутвърждава. Едва ли ще променят нещо и заплахите на М. Манолова с нови улични демонстрации.

Д. Томов

Пропиляване на възможности за идеен плурализъм

Съгласен съм с написаното в „По нагорнища в мъглявина“, че е време да се засрамим от неспособността ни да използваме съвременните интернет възможности за развитие на идейно-политическия плурализъм. Новите информационни технологии увеличават възможностите на много хора за бърза и масова политическа дейност. Тези средства редуцират мащабите на финансовото обезпечаване на политическата дейност. Те улесняват осъществяването на пряката демокрация чрез произвеждане на референдуми. Но мнозинството български партии спъват произвеждането на конституционни референдуми. А те са най-важни.

Социално-партийните ограничения осуетяват много съвременни възможности и на пряката, и на парламентарно-представителната демокрация. С партийни манипулации се пропиляват неограничени възможности за разпространяване на алтернативни на доминиращите идеи и политически оценки. Парират се реални възможности за публично изразяване в предизборните дебати на предпочитанията на всеки политически буден български гражданин към който и да е кандидат за депутат. Защото реализацията на такова изразяване би ограничавала партийния монопол в номинирането на кандидати за представляващи ни в органите на държавната власт. Тя би улеснявала демаскирането на партийното лицемерие, с което се ограбва политическото ни право сами да предлагаме начини и носители на прогреса на демократизацията. Тя би демаскирала и първостепенната роля на партиите за възвръщането ни към пропастта на войната.

Партиите не са заинтересовани от масово участие на избиратели в процес на демократизация. Затова с всевъзможни манипулации спъват политическата активност на народа. Техни представители преди избори постоянно зоват гражданите: „Гласувайте!“ Но не всички сме удовлетворени от нямото гласуване. Време е да поискаме нещо повече от фактическото ни политическо безгласие.

Ст. Съботинов

Меритокрация и плурализъм

В работата на С. Чатой „По нагорнища в мъглявина“ се отдава предпочитание на меритокрацията пред олигархията и партокрацията. Меритократическата надежда се разглежда като същностна черта на модерното общество, като тенденция към справедливи и полезни за цялото общество неравенства. Но така не се слага „край на политическата доминация на носителите на жажда за власт“. Меритокрацията се свързва със справедливост, а може да способства и за плурализация на представителството. Защото заслужили хора има във всички области на обществения живот.

У нас, сред голямо множество партии, свестен политически плурализъм няма. Политическите партии пречат на изявата  на дръзновено мислещите и нравствено извисени дейци. В българските партии няма състезателност на стратегически идеи относно политическото развитие на нашата държава. Многократните парламентарни избори през 2021 г. доказаха, че и голямо множество избиратели при гласуването не се ръководят от идеи, а от обещанията на партийните лидери за неотложен келепир. Затова и след поредните избори през годината мнозинството в парламента се оказваше различно от предишното.

Обикновено при тактически различия, свързани с изработването на отделни програми, нашите политически партии се роят. Така демократичността във функционирането им не се повишава. И да има някаква конкуренция на мненията на отделни дейци в някои партии, вътрешнопартийният плурализъм на идеите и проектите в българската политическа система се оказва много ограничен.

Мисля, че с чл. 12 от Конституцията и без създаване на непартийни политически организации на избирателите истинският идеологически плурализъм у нас няма шансове. А политическият монопол позволява на доминиращите партии да елиминират всеки опит за проявление на идейно-политически организации на български граждани. Този монопол задушава в зародиш значимите непартийни политически алтернативи. С правно-политическите устои в Конституцията от 1991 г., той даже изключва възможността за разпространение на такива идеи, защото последователният идейно-политически плурализъм би следвало да приема за допустими всички възможни идеологически алтернативи. Така практически нашият народ е лишен и от истинска пряка демокрация, и от истинска парламентарно-представителна демокрация. Но въпреки мнението на Н. Талеб за липсата на гаранция, че справилият се в миналото ще се справи  и в бъдещето, вярвам повече на заслужилия с нещо, отколкото на даващия обещания.

Самоизтъкване и крехкост

В работата на С. Чатой „По нагорнища в мъглявина“ пише за доволните, че партийно-политическата система взема вместо тях важните решения. Ако е така, самохвалството на партийците е основателно. Лошо ли е да предизвикваш приятни чувства у угнетените? Хубаво е, че всички са доволни. Не сме сигурни дали казват каквото мислят.

Сигурен съм в самохвалството на много партийци. Те смятат, че без техните партии не може да минават нито управлението, ни стихийните протести против него. Казват, че партиите им осигурявали идеологически социалните протести. Те играели в тях хармонизираща роля. Твърдят, че социалната стратификация поражда необходимост от политически партиии, а на практика много партии претендират да представляват цялото „политическо пространство“, т.е. цялото пространство на социална стратификация. Опитват се да „балансират“ и „хармонизират“ интересите на различни социални групи. На практика техните „хармонизиращи“ операции не ограничават олигархическия монопол върху финансовите и информационните ресурси. Остават си запазени и привилегиите на олигарсите, и илюзиите на гражданите за политическо равноправие. Реалното участие на мнозинството граждани в овластяването липсва. Липсва представителство на мнозинството граждани в органите на държавната власт. Избиратели, незнаеши за какво гласуват, избират имена от партийните листи с кандидати за овластяване. Представителната власт продължава да окрехкостява.

Избирателите са лишени от възможността да определят чуваемо предпочитанията си към съдържателни политически алтернативи. Партийците определят избирателските възможности за гласуване и ако тяхната роля се изчерпваше със самохвалството, че само те имат висока политическа култура, Господ здраве да им дава!

Но не съм съгласен с настоящото окрехкостяване на парламента. Не съм съгласен моят избор да бъде сведен до това, което те са ми избрали. В това отношение, изложеното от С. Чатой становище на Д. ван Рейбрук е напълно правилно. Информационно-техническите ни средства са на достатъчно високо ниво, за да могат да се справят с толкова предложения за кандидати за представляващи ни в органите на държавната власт у нас, колкото българските избиратели искат да направят.

Права на политически цели и дейност

Член 12, алинея (2) на нашата Конституция разпорежда, че сдруженията на гражданите „не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност“.

Според Българския синонимен речник, сдружението означава: дружество, съюз, обединение, корпорация, компания, асоциация, братство. „Дружество“ на латиница означава някакъв синоним на общество. Например: société anonyme – акционерно дружество.

Освен споменатия по-горе синоним, според речника, „съюз“ означава брак или сватба. На свой ред, „сватба“ означава: бракосъчетание, венчавка, венчило, женитба. Все хубави работи.

Същото се отнася и за „обединение“. Синоними на тази дума са: интеграция, коопериране, консолидация, съединяване, сливане, сплотяване и други с подобно значение. Като социологически термини, всички тези думи са с повей на дружба и братство. Подобна насоченост имат и думите „корпорация“ и „компания“, независимо от целите, които може да си поставят подобни образувания. „Полъх“ на свързване и сдружаване се долавя и от думата „асоциация“. Да не говорим за „братство“.

Оказва се, че на обществени процеси, изразявани с думи, отнасящи се до свързване, сдружаване, сплотяване на хората чл. 12, ал. (2) от Конституцията отрича правото на политическо функциониране и развитие. Според чл. 12 на нашата Конституция, хората, които се сдружават, за да удовлетворяват по-адекватно своите потребности и да развиват по-многообхватно своите способности, в това си качество не може да извършват политическа дейност. Оказва се, че политическите образувания не може да са сдружения на граждани!

Ако сдруженията на гражданите нямат право да извършват политическа дейност, а партиите имат, би следвало, че партиите не са граждански сдружения. Това, че те са политически организации на граждани, не изключва възможността да са и сдружения на тези граждани, но по-важно е друго. Отнесен към характеристиката на обществената система, терминът „партия“ означава важна страна, подсистема на човешка общност, група от хора, част от общество. Признаването на право на политическо целеполагане и на политическа дейност на такава част и отричането на това право на гражданските сдружения противоречи на естествените човешки права. Политиката е отношение към обществено-историческата необходимост, а тази необходимост се проявява най-пълно преди всичко в цялостните обществени системи. С най-съществено необходима цялостност в Социума се характеризират обществото като цяло и основната, субтратна, единица на това общество, човекът. Да се отрича правото на политическа целенасоченост и дейност на политическото същество човек, защото бил безпартиен, означава да се спъва развитието на обществото. Да се признава това право само на партиите означава да се стимулират политическата груповщина, едностранчивост, сепаратизъм.

Възможно е народните представители в Седмото ВНС да са допуснали това в стремежа си да се оттласнат от прославата на фалшивото единство на българското общество през третата четвърт на XX век. Но те са отишли в друга крайност. Правото на политическа целенасоченост и инциативност трябва да бъде признато на всички дееспособни български граждани. Време е у нас да започне да функционира същността на пряката демокрация. Крайно време е българските избиратели да започнат да избират от номинирани от тях самите, а не само от избрани от партийци кандидати за депутати.

Действителност и представителство

От „По нагорнища в мъглявина“ следва кратък извод: Необходимостта произтича от противоречие, а случайността – от противоречия. Разрешаването на противоречието между общественото битие и общественото съзнание се съпътства с преплитането на разрешаванията на милионите противоречия между индивидуалните битийност и съзнателност. Тази обществена действителност трябва да има възможно най-концентрирано представителство сред овластените.

 

Доколкото, за да има мотивация за съзидание, трябва да има равнодействена противоположност, управлението трябва да има за опозиция мнозинството в парламента, а не малцинството в него. Финансовата катастрофа през зимата на 1996/1997 г. беше резултат на подкрепата за правителството от мнозинството в парламента. Но работата на правителството ще се спъва, ако има опозиционно партийно мнозинство. Кризата през 2013 г. продължи около година и напълно доказа това. Тогавашното управление нямаше устойчивост и докато разполагаше с аритметично мнозинство.

Конструктивна и силна опозиция на управлението може да бъде само непартийното мнозинство в парламента. Защото то ще излъчва правителството и ще го критикува. На мястото на сложните партийни пазарлъци в парламента и извън него, трябва да дойде простотата на непартийното представителство.

Бурните партийни сблъсъци и опасни коалиционни завихряния не оставят естествено необходимото място за допускане и поправяне на грешки. При загуба на доверие на правителството то не може да спре водопадите от слухове, а гражданите губят устойчивост спрямо тях. Необходимостта трябва да прозира в повече случайности. Съвременният социално-икономически живот не изисква демонстрации на стотици и хиляди политически определености, принадлежащи на многочислени обществени групи, а чуваемост за политическата артикулация на отношенията гражданин-общество на всички обществено активни и честни избиратели. Избирателите по-добре от партийните лидери знаят, какво избираните не знаят. Номинирането отдолу ще способства за открояване на незнанието. То по-добре откроява за номинираните отдолу избирателското незнание. При отстояването на техните номинации от избиратели проличават пробойните в масовата политическа артикулация на обществените и индивидуалните интереси. При обсъждането на номинациите и кандидатските листи досега увековечените политслушатели ще развиват чувствата си на солидарност с другите вече проговорили бивши „неми“ безпартийни. Бавното политическо съзряване ще се съчетава с развитието на способността за адекватно изразяване. 

При очакване на партиен месия може да дочакаме ненаситен на власт диктатор. При многостепенни избори и номиниране само отдолу нагоре тази опасност се минимизира. При тях избирателската инертност се намалява.

Пряката демокрация, осъществявана чрез произвеждане на референдуми, трябва да се съчетава с непряко избиране на заемащите най-високи постове в държавата. Тези ръководители трябва да са субординирани с колективни върховни органи. Те може да имат повече власт само в извънредни ситуации. Колективните органи може да отчитат проявлението на необходимостта в повече случайни ситуации и да придобиват по-голяма антикрехкост. Трябва да правят това, без да потулват персоналната отговорност на който и да е. Прякото избиране на държавните ръководители поражда у избиратели фалшиво господарско самочувствие и чувство за избавление от отговорност за обществото.

За подход – сократически, демократически

Честита Новата 2022 година!

В работата „По нагорнища в мъглявина“ пише да се стремим към разбиране колко много не знаем. Мъчнотиите в проумяването на съвременната обществена необходимост произтичат от преплитането на множество случайности с процесите на разрешаването на обществените противоречия. Взаимоотрицателността на противоположните страни на тези противоречия не прозира на повърхността на съвкупност от обществени отношения.

Трудно разбираема е и взаимоотрицателността на състоянията на виртуалния и обективния свят. Интернет може да способства за по-добро изучаване на обществената психика, за изучаване на общественото мнение по съществени проблеми на общественото развитие и др. Но досега единството на тези едновременно функциониращи светове се развива хаотично. Взаимоотрицателността на състоянията на многообразието и на единството на обществената действителност не води към необходимата антикрехкост на тяхното взаимно проникване без достатъчна опосредствуваност на процеса от междинните равнища на обществените системи и структури. Антикрехката устременост на изменението на взаимопроникването на тези състояния предполага достатъчно хетерогенно отсяване на информацията отдолу нагоре и адекватна конкретизация на указанията отгоре надолу. Пряко избираните от народа ръководители в централните органи не обръщат достатъчно внимание на адекватната конкретизация на всяко равнище.

В стремежа си на всички равнища да прилагаме повече нови знания в практическата ни дейност ние може да предизвикаме нови и по-големи катаклизми. Ако повече хора се опитват първи да прилагат знанията ни за отделните области на обществената дейност, катаклизмите ще са повече. В зависимост от мащабите си и начина на преодоляването им, тези катаклизми може да способстват за засилване на антикрехкостта на обществото или да се превръщат в черни лебеди.

В съответствие с такава ситуация, изходното ни разбиране трябва да е сократовско – знаем, че не знаем. Затова трябва взаимно да се информираме какво правим и защо го правим. Трябва да знаем за ставащите катаклизми и за предполагаемото им съотношение с устойчивостта на ситуацията на по-високо ниво.

Политически будните избиратели не знаят може ли някой да предвиди черния лебед, но по-добре от партийните институции знаят кой ги е предупреждавал своевременно за ставащи в живота им сътресения. Партийците не рискуват да предупреждават за възможни лоши новини, когато управляват. Те обикновено не залагат кожата си. Знаят, че след провал няма да ги изберат отново. За избягване на възможни загуби на очаквани печалби партийците избягват съществени промени. Те предпочитат предварително плебисцитно одобряване на най-необходимите промени, ако няма чадър от „по-голям брат“. Но такова одобряване предпочитат за икономически, екологически и т.н. промени. За произвеждане на плебисцити и референдуми по правни и политически проблеми партийните лидери не са съгласни. Считат, че само те са достойни да променят Конституцията.