Приобщаван към уникалностите на света, човекът следва да живее не толкова за себе си, колкото „от себе си“. Като истинско битийно събитие индивидуалното „събитие на битието“ е момент, миг, на самоотрицателността на общественото битие. Начинът на самоотрицание на общественото битие и взаимоотрицанието му с природната универсалност и с човешката уникалност определят културното равнище на планетата. А, като на всяка самоотрицателност, и равнището на самоотрицателността на общественото битие зависи от степента на взаимопроникването на самообновлението и самоутвърждаването му.
Взаимопрониквайки се с равнището на културата, човекът става „възел“ на особени противоречия. Като особено сред многото особени човешки противоречия се откроява противоречието между спонтанност и целесъобразност. Това е отношение между две противоположни страни на същността на свободата.
В противоречието се реализира взаимоотношение на две противоположни страни и противоположността е такава страна. Това, според В. В. Столяров, е главното значение на понятията противоположност и противоречие. Мисля, че е най-добре и да е единствено. Защото, реализирайки макар и частично идеята на Г. В. Лайбниц за изчисляване на истинността на съжденията, функционирането на съвременната наука „се спъва“ от двусмислеността на термините.
В литературата понятието „противоположност“ се употребява и за означаване на определено стъпало на развитието на противоречията. В. В. Столяров счита, че за разлика от общофилософското, това е социално-философско значение на термина „противоположност“, употребяван за означаване на обществено противоречие, достигнало стъпало на известна острота и изразяващо се в противоположност на интересите на обществени групи. Смесването на двете значения на термина, по негово мнение, способствало за поява на твърдения че противоречията на социализма не съдържат противоположности.
В. В. Столяров пише, че не е задължително диалектическото противоречие да включва в себе си противоположността в социално-философски смисъл – противоположността на интересите. „Формата и съдържанието на художественото произведение, например, винаги са диалектически противоположности едно на друго, въпреки, че могат при това да се намират в отлично съответствие едно с друго“.308
Това е истина. То е проявление на всеобщата взаимоотрицателност между категориите съдържание и форма. Истината за тази взаимоотрицателност се имплицира от по-всеобхватно всеобщата истина за относителността на съответствието между страните на двойките всеобщи категории. И в шедьоврите на изкуството съответствието на съдържанието и формата не е абсолютно. То е различно в различните части на художественото произведение. Различна е степента на съответствие в душата на създателя на произведението и в душите на възприемащите зрители, слушатели, читатели. Взаимоотрицателността във всеобщите категории е взаимоотрицателност на състоянията на проявленията на техните референти в действителността.
За времето си, направеното от В. В. Столяров уточнение имаше положителна роля. Защото подсказваше, че разглеждането на противоположността като фаза в развитието на противоречието не е логически необходимо. Преди повече от тридесет години не навсякъде бе лесно да се откажеш от употребата на понятие в значение, влагано от К. Маркс. А в нашето съвремие това значение е лишено от смисъл. Двузначната употреба на термина не способства за изясняване на дълбоко „притаилата се“ същност на противоречивостта. За това свидетелстват и интересните работи на А. Н. Аверянов.
Фазата на развитието на взаимоотрицателността на страните на противоречието, която често означават като противоположност, може да се нарича конфликт. Предходната фаза е фаза на състезателността. Нейното съдържание е взаимоотрицателност на състоянията на противоположните страни. В нея разрешаването на противоречието се осъществява като нормално възпроизвеждане. В тази фаза взаимодействието между страните, осъществяващо се като единен процес на взаимно допълване и съперничество, повече стимулира самодвижението им, отколкото го ограничава. Фазата на конфликта настъпва, когато взаимодействието на страните, вместо да усилва самодвижението им, започва да спъва неговото засилване и разширяване. Този начален етап на конфликта, в който преобладава взаимното ограничаване на самодвижението на страните, се сменя с етап на взаимно задържане. В етапа на взаимното задържане взаимодействието между противоположните страни не само не съдейства за усилване на тяхното самодвижение, но и спъва неговата реализация в съществуващите дотогава мащаби. Следва етап на взаимно спиране – взаимовръзката между страните не може да се осъществява като взаимодействие между тях и противоречието не може да се разрешава като възпроизвеждане. Това означава тотална криза на единството на дадените противоположности. Ако кризата не се преодолее, единството се разпада и взаимоизключването на страните е неразрешимо. Ако такова крайно същностно взаимоизключване не допуска и разминаване на противоположните страни, става необходимо онищостяване на едната, а ако тяхното време е отминало – и на двете.
Противоречието не е постоянна величина. Динамичното съотношение на противоположните страни има граници, отвъд които противоречието престава да е единство на противоположности, т.е. противоречие. Във взаимодействието на противоположностите може да преобладава равнодействието и съответствието или частичното взаимоизключване и несъответствието. При пълно налагане на несъответствието взаимодействието на страните става невъзможно, защото не може да се осъществява взаимно преминаване на взаимодействието между двете и самодвижението на всяка от страните.
Разрешаването на противоречието като възпроизвеждане може да води към по-високо стъпало на единството на неговите страни, ако се повишава степента на взаимна допълняемост на тези страни. Разрешаването на противоречието може да е обикновено възпроизвеждане като процес на функциониране на неговата същност. Разрешаването може да води и до преминаването му в друго, с нови страни, като възпроизвеждане на по-дълбоката му същност. Това по същество, е в някаква степен, разрешаване като преодоляване на старото противоречие. В каква степен е преодоляването зависи от това, колко дълбока е възпроизвеждащата се същност.
Разрешаването на противоречието като преодоляване може да е и „отмиране“ като постепенно „угасване“ на взаимоотрицателността на страните. Вече стана дума, че противоречието може да изчезне и при унищожаване на страните или на една от тях, или на връзката между тях. Това може да е както следствие на непреодолима вътрешна криза, така и резултат на пагубно действие на външна сила.
Възможно е преминаване на едно противоречие в друго като възникване на ново единство на страните, „снемащо“ дотогавашната взаимоотрицателност между тях. Единството на противоположностите и разрешаването на противоречието зависят от значимостта на измененията в равнодействието на отрицателните една на друга страни.
Нарушаването на относително устойчивото равнодействие на противоположностите по необходимост нарушава тяхното единство. Невъзможността да се възстанови необходимото, макар и относително, равнодействие на противоположностите означава „гибел“ на противоречието, независимо от това, по кой от горепосочените или по друг начин тя ще настъпи. На мястото на старите всеобщото взаимодействие поражда нови противоречия с равнодействащи в необходимата степен страни.
Необходимостта на развитието налага и в новите процеси и нововъзникващи структури взаимоотрицателност на съставляващите ги страни. Възникват нови противоречия и при разширяване на обхвата на съществуващите системи и структури. Новите взаимодействия на разширяващите се системи предизвикват допълнителна тяхна взаимоотрицателност с новозасяганите обекти. Новите противоречия са нови възможности за развитие.
Начинът на функциониране на противоречието зависи от: качеството на неговите страни, на свой ред, зависещи от вътрешните противоречия в тях; взаимоотношението на тези страни според степента на тяхната разнородност по субстрат, структура и функции; миналото развитие на противоречието и достигнатия в него етап, а също от фазата на развитието на противоречието, което е негова по-дълбока същност и то е нейно проявление, т.е. на противоречието, което се възпроизвежда при неговото възникване и преодоляване. В зависимост от тези фактори противоречието може да се възпроизвежда при по-голяма или по-малка степен на изменение и обновление на страните и взаимоотношенията им.
Противоречието е всеобща форма на съществуване на движещата се материя и духовната действителност като източник, основа и определител на възникването, функционирането и развитието на системите, на превръщането им една в друга или упадъка им. Към всеобщите форми на съществуване на противоречието заедно с взаимовръзката на действието и противодействието, на изменението и устойчивостта, може да се отнесе също взаимното предполагане и взаимоотрицателността на взаимодействието и самодвижението на нещата. Противоречивата взаимовръзка на непрекъснатостта и прекъснатостта, която сама е предпоставка на противоречивата връзка, има за най-същественообщи форми: взаимовръзките на диференциацията и интеграцията на процесите и структурите, на единството и разнообразието, на отрицанието и приемствеността, на скока и постепенността, на цялото и частите.
На твърдението за първоосновна роля на отношението прекъснатост-непрекъснатост може да се противопостави аргумента, че Хегел е разработил темата за противоречието като единство на положителната същност и нейната отрицателност, което означава самоотрицателност на единното. Но съществуването на всяка самоотрицателност произтича от взаимоотрицателност на някакви вътрешни страни на самоотричащото се. Така че, както посочваше преди половин век А. П. Поликаров, трябва да приемем известна взаимна определяемост на понятията.
Цялостните образувания възникват при действието на множество фактори и съдържат и издържат много противоречия на различни етапи на развитие. По значение в множеството на тези противоречия се откроява причината на образуването и развитието на цялостното единство.
Причината е взаимодействие на противоположни страни, пораждащо нещо, без него несъществуващо. Ако резултатът на причиняващото взаимодействие на противоположности съществува още в началото на това взаимодействие, необходимостта на тази причинно-следствена връзка може да се постави под съмнение. Но и при по-късно възникване на следствието тя може да има характер на случайност.
Следствието може да се прояви и след края на причиняващото взаимодействие. Следствието не е тъждествено на действие, защото и причината е действие. Причината е несъществувало до началото на процеса на причиняването взаимодействие на противоположности. Следствието е несъществувало до причиняването състояние или явление. Друг е въпросът, че и след появата на следствието причиняващото взаимодействие може да продължи и резултатът да се умножава. Възможно е и взаимодействие на причината и следствието, но следствие на това взаимодействие вече ще е нещо друго. Еволюционният процес умножава преплитането на „поколенията“ на следствията и взаимодействията с техните причини и помежду тях.
Преплитането на причините и следствията достига апогея си в обществото. Първопричината на обществения прогрес се търси в производствено-техническото развитие. На обществения прогрес служи не толкова разширяването, колкото обновлението и разнообразяването на производството. Обновяването на производството предполага ново знание за възможностите на противопоставянето на природните предмети един на друг и приложение на това знание в изменението на производствените процеси. Критерий за качеството на предпоставките на това обновяване вече не е само достиганото ниво на производителността на труда. Най-важен показател за тяхната висота е постиганата степен на взаимно проникване на взаимодействието между природната среда и обществото и обогатяването на тяхното самодвижение. Най-труден за изясняване е критерият за висотата на общественото саморазвитие.
Източноевропейските държави на диктатурата на комунистически партии похарчиха много мастило и други средства за изясняване и обясняване на критериите и показателите за прогрес на обществото в цялостност и на най-важните области на обществения живот. Тяхната обществена система рухна както защото плащаха на прекалено много хора, за да се занимават с такава обяснителна дейност, така и защото тези критерии и показатели не бяха достатъчно изяснени. А изясняваният от С. Мелюхин, Б. Мунтян и П. Е. Митев критерий на възможностите не се прилагаше като метод за справедливо оценяване на дейността на хората у нас, работещи истински за прогреса на обществото.
Сатой Чатой, „Взаимоотрицателност и политическа представителност“, стр. 221-225
