Вечно модерна в социалната сфера поляризация

Естествен е стремежът на хората към по-значими позиции в обществото. От заеманата позиция човек намира израз на същностните си сили. За да способства за това, политиката трябва да противостои на равнодушието.

Проявлението на същностните сили на човека предполага и самоотрицателност на неговите състояния. На него трябва да служи и сътрудничеството, за което бленуват хората. То зависи от висотата на общественото разделение и организацията на труда.

Мненията на другите за нашите намерения и действия ни обогатяват с различията си. Разбирането им овътрешностява другостта. Приложимостта на всичко това в политическата област открива неограничени възможности за дейност на политическата самоорганизация на избирателите. Тя може да съединява протвоположностите: взаимодействие и самоинициатива, ръководени и ръководители, избиратели и избирани, организирани и неорганизирани, и т.н. Всички тези полярности може да взаимоотричат състоянията си и да се взаимопроникват по-добре, когато се узакони най-съществената за функционирането им поляризация в политиката: представлявани-представляващи. Самоорганизацията на избирателите може да обезпечи политически прогрес, спъван сега от партиите, като усъвършенства единството на тези противоположности.

Политическа некомпетентност – нравствено опустошение

Незавидното ниво на икономическото и политическото ни развитие увеличава дела на нравствено опустошените в нашето обшество. Продължителното политическо равнодупшие у много хора преминава във взаимно озлобление. Затова Григор Вълчанов е прав, че политическото споразумение между десни и леви е крачка напред към българско единение.

Задължително натрапваното конфликтуване дясно-ляво е от век и половина и трябва да се съобразяваме с него. Но то невинаги отговаря на делението бедни-богати. Чрез вечността на второто раздвоение не трябва да се увековечава и в бъдеще първото.

Делението може да е път към обновление, но винаги и навсякъде първо трябва да се намира подходящият делител. Делението на две може да е най-разпространено, но невинаги е най-приложимо и най-плодотворно.

Тоталитаризмът предпочита вечната дихотомия, но в политиката тя невинаги е най-подходяща. За демократичната политика е най-важно раздвояването избиращи-избирани. Промемяйки състава си, тези противоположности в политиката трябва да съществуват постоянно.

Както в единството на противоположностите ново и старо е неодбходима не само променливост, а и приемственост, така и в демократичното политическо развитие отрицанието и приемствеността са задължително необходими една на друга противоположности. Постигането на тяхно прогресиращо единство изисква от политическите дейци знания за обществено-историческата необходимост. Но партиите рядко акцентуват на тях.

Засилваща се необходимост от общонародна самоорганизация в съвременната ситуация

    Днешната ситуация изисква преобразувател-революционер. 

Докога ще робуваме на престарелия български провинциализъм?
Започна да се срамува от него дори старият български пенсионер.
Кога ще се засрамим от него като нация, със собствен синергетизъм?
    Периодично погубваме наши традиции без оглед на висотата.
Сами непрекъснато пресъздаваме и увеличаваме опасността
да кълни в ежедневието ни ужасяващо подлизурство, сивотата.
Низвергната ли е йерархията на качествата, следва крах на личността.
    Качествата ни все повече избледняват по белия свят се разпиляват
при липса на собствен критерий с полезна устойчива категоризация.
Така в Родината си младите хора не намират полето за изява.
Техните нови идеи не постигат възможната цел – реализация.
    Политическите ни права, на мнозинството граждани, са суспендирани.
Възможности за изява на организаторски качества – окупирани!
Партийните лидери се запасяват с антураж по лична номенклатура.
Сред показателите за включване в нея липсва действителната култура.
    Ценят се рутинни умения в сферата на парадността и рекламата.
Не се поощряват инициативност, способност за диверсификация.
Регистрира се множеството на цитатите, маркирани в стенограмата,
броят и скоростта, а не качеството на реакциите в ситуация.
    Няма начини на установяване на посоката на изменения.
Къде е личното място на скалата между нищожество и величие?

Всеобщо значимо и човешки фундаментално нравствено прекрасно в политиката

Такъв елемент на човешките взаимоотношения се опитвам да открия в процеса на съставянето на днешното българско правителство. Защото мисля, че и той трябва да съществува в работата на Народното събрание на република България. Колкото и да е съдържателна откъм критичност и самокритичност тази работа, тя трябва да е в съответствие с красотата на родните долини и планини; и с прекрасните дела на най-големите ни национални герои.

Имитациите на политическа дейност сред децата, които храним и обличаме, не могат да породят или да заменят действителния интерес у младите хора на страната ни към политическата дейност у нас. Без необходимата ценностна йерархия на общественото битие към тъмна бездна ще продължаваме да се свличаме. За да противостоим на свличането, не са необходими продължителни интервюта на малки деца пред паметници на герои при отрицателни температури. Не трябва да пропускаме това, че децата от добро разбират. Не трябва и да се ръководим от мисълта, че, пораснали, те вече няма да имат време да слушат.

Трябва да сме уверени с какво нетленното ни наследство ще ги обогатява. Новосформираното ни правителство може и да не заеме място в него. Но самият процес на неговото създаване е добър пример на насочен изблик на човечност и в ситуации на лични огорчения, когато други партийци проявяват нестихваща злоба в парламентарни дискусии.

 

Гр. Вълчанов

Демократизация или авангардизъм

Проведеният през настоящия месец фрвруари конгрес на БСП е поучителен за всички. Кристиян Вигенин се надява, че представляваната от него в Европарламента партия тепърва ще узрее за участие на целия си личен състав в избори на нейния председател. Значи повече от дванадесет десетилетия време не е било достатъчно за необходимата ѝ вътрешнопартийна демократизация.

Но прекият избор на председателя едва ли може да ускори тази демократизация. Поставянето на партийния лидер над демократично избраните колективни ръководни партийни органи не води до успехи на националната партийна организация. Историята на БСП сама многократно е доказвала това. Доказа го и ускореното намаляване на политическото влияние на БСП у нас пред 20-те години на XXI век. Решението за прекия избор на председателя от всички партийни членове бе нескопосан опит да се подчертае авангардната роля на БСП в развитието на българската демокрация.

Идеята за такава роля на БКП/БСП много десетилетия се „наливаше в съзнанието“ на поколения българи от пропаганда, граничеща с лудост. За да няма следа от колебание, се пропагандираха „единодушно приемани решения“. Телеграми, изразяващи „безгранична преданост“ до ЦК на БКП се приемаха на следващи едно след друго партийни и общи събрания. На всякакви форуми идеята редовно се повтаряше, без оглед на това какъв и колко ентусиазъм разгаряше. Сред народа ни – „бурни“, но постепенно заглъхващи ръкопляскания, но както и до днес, небивала всеобща радост не дойде. Тези всеизвестни истини членовете на БСП знаят най-добре.

Необходимост и свобода при залиняла социално-политическа памет

Обновлението опира и до сменяемостта на ръководствата. Изисква да помним ролята на всяко по всяко време на съществуването му. А ние бързо забравяме и промените в конституцията ни!

Повече ли е ентусиазмът в работата у човек, който знае, че изпълнява длъжността си за кратък срок, или у този, който няма притеснения за краткостта на мандата? „Очакващ смяна по-смело ли се изявява? Перспективата не поощрява ли смелостта?“ Конституционни текстове, ограничаващи мандатността, могат както да поощряват, така и да локализират решителността и непоколебимостта. Краткостта на мандатите може да нивелира дръзновението до привикване.

Това съвсем не означава, че обществено-политическата дейност винаги може да прогресира без смени. Висотата на тази дейност не се повишава нито при липса на каквито и да е смени, нито само с размени. Необходимостта и свободата на избора изискват постоянно усъвършенстване на критериите за приложимост на спираловидността в обществено-политическото развитие. Промените извършвани у нас през първата половина на третото десетилетие на XXI век не доказват наличие на способност за съобразяване с необходимата мяра на единството на приемственост и променливост у нашите партии. Ще направи ли някакво изключение новото правителство предстои да разберем.

Имат ли наши партии депутати, у които, без никакво съмнение, родолюбие надминава инстинкта за живот и съхранение?

Много българи-родолюбци са ни оставили примери за наличие на такава сила у откроили се от мнозинството граждани. Откроява се сред тях и Атанас Буров. На границата между изтеклото и настъпилото ново столетие ни предложиха „нови свидетелства за неговото мислене и поведение. Там е голямата му сила: мислите, които ни е оставил. В тях е човешката му същност: обич и неизменна привързаност към България и семейството; толерантност към политическите партньори; уважение към народа, което означава реалното му участие в управлението на държавата и стриктно зачитане на всичките му права и свободи; честност, която да внушава доверие за приятели и врагове – с една дума – всичко онова, към което се стремим и което може би наистина с право ще наричаме демокрация“ (Ж. Цветков, „Атанас Буров – Живот за България“, трето допълнено и преработено издание, Фондация „Атанас Буров“, София, 2002, стр, 10).

От цитираното искам да откроя: уважение към народа, означаващо реалното му участие в управлението на държавата и стриктно зачитане на всичките му права и свободи. Има ли у нас друго реално участие на гражданина в управлението на държавата, освен пускане на партийна бюлетина с имена на кандидати на партии, мераклии да бъдат избрани в органи на държавната власт? Няма. А това участие е толкова ограничено и опосредствано, че участващите в гласуване граждани не могат да се почувстват съучастници не само в управлението, но и във властта и овластяването.

Г. Странджалиев

Преди 90 години и понастоящем

„Счита се, че нашето поколение няма властители на умовете. Дотолкова ли вече това е лошо? Да, ние не получихме необходимото образование, следователно няма да станем мъдреци, а нашето време няма да е класическо. Ние ще си останем хора начинаещи, несъстояли се. Ние ще направим множество грешки и неверни ходове. След сто години историята ще се окаже логически ясна и проста и поколенията, които съумеят да разрешат нашите проблеми (ще успеят ли те да разрешат собствените си поблеми – това е съвсем друга работа), ще гледат на нас отвисоко. Но, опивайки се от своите успехи, те не ще могат да познаят нашата радост – откровена и лека, идваща от осъзнаването на това, че ние – деца на своя век, знаещи, че сами няма да можем да пожънем плодовете на започнатото от нас дело, нито даже да го завършим, а в това, което ние създадем със собствени ръце, няма да ни се удаде да намерим нито умиротворение, ни спасение“ (Эмманюэль Мунье, „Манифест персонализма“, Москва, 1999, стр. 14).

Изразено преди 90 години, а оттогава валидно с още по-голяма сила за нашето време. Днес беше избрано правителство на Република България с всички конституционни пълномощия. Това е крачка напред в усвояването на способността да разговарят помежду си партийците.

Дали и ние сме станали по-способни да избираме способните да поставят народните интереси над груповите ще проличи от работата на новоизбраното правителство. Нека да дадем на новите министри полагащите им се 100 дни наше търпение. Нашата критика трябва да е възможно по-добронамерена.

Честита Новата 2025 година!

„Съществувате тогава и само тогава, когато сте свободни да вършите неща без видима цел, без оправдание и, най-вече, извън диктата на нечие чуждо повествование“ (Насим Никълъс Талеб, „Прокрустовото ложе“, ИК „Бук Травъл“, София, 2020, стр. 29).

Този афоризъм в началото на 2025 година буди у нас, в дните когато страната ни за пореден път е без редовно избрано правителство, много съществени въпроси. Съществуват ли у нас народни представители, способни на целеполагане относно невидимото още бъдеще? Способни ли са народните ни представители на целеполагане, несвързано с поредни оправдания? Състоянието на водните ни ресурси, пътните ни артерии и много други страни на живота ни не дава основания за утвърдителен отговор.

Що се касае за диктата на „чуждото повествование“ у нас, ние до такава степен сме свикнали с него, че не се и питаме: допустима ли е неговата степен в нашия обществен живот? Народните ни събрания се сменят многократно по-често от изискваното от Конституцията, но диктатът на чуждото повествование не намалява. Тогава въпросът „Съществува ли Българска демокрация?“ е напълно основателен. Този въпрос поставя на дневен ред още по-фундаменталния: съществуваме ли ние като граждани на нашата република, т.е. съществуваме ли като политически същества – според изискванията на античните мъдреци?

Справедливостта като равнопоставеност

Основни свободи на гражданите се накърняват и когато се ограничават възможностите им да изпълняват обществените си задължения. При незаинтересованост на партокрацията от повишаване на политическата ни култура, ние, хората от мнозинството, трябва да си поискаме равно право да разполагаме с „проблемите“ на обществото. Нашата масова политическа активност трябва да противостои на корупцията и тероризма.

Висока и устойчива политическа активност на мнозинството не допуска и чл. 12 на настоящата ни Конституция. А справедливостта като действителна равнопоставеност изисква всеобщо право на чуваемо изразявано мнение и политическа дейност. Социално-отговорната политическа позиция на мнозинството се постига с участие в политическата дейност и масово обсъждане на актуалните обществени проблеми.

След като правото на политическа дейност не им е признато от Конституцията, много хора не зачитат тази дейност като работа. На свой ред, партийни политици не искат мнозинството граждани да дели обществено-политически задължения с тях. Обявявайки се за „елит“ и професионалисти в политиката, те ограбват политическите права на мнозинството граждани. И колкото повече хора ги признават за елит, толкова по-ненаситни стават те за избирателско внимание. Борят се за привличане на вниманието на млади и стари към тях и техни другари. Но техният стремеж за привличане на внимание рядко преминава в умение да слушат и при обществена необходимост да не се съгласяват. Затова и не се постига достатъчно доверие към тяхната критичност. Така и общуването ни с тях малко допринася за повишаване на нивото на нашата политическа култура.

Определения на демокрацията

Според К. Попър, ако биха попитали умния политик „Какво е демокрация?“, той лесно би могъл да отговори „управление на общата воля“ или „управление на народния дух“. „Обща воля“ е достатъчно неясна степен на общност, а „народният дух“ може да се отнася за всеки народ, но не и за българския. Защото в България относно властта, държавото устройство и формите на държавно управление нардът е лишен от право на изразяване на гласно мнение. Българският народ нито има право да прави чуваеми предложения за промени в конституцията относно държавните институции, нито има право да гласува за такива промени. Право и места, където да правят предложения за такива конституционни промени, имат само партийците. А право да утвърждава промени – само анахронизмът „Велико народно събрание“, според решение на Конституционния съд от 2023-а година.

Вярно е, че партийци проявиха безсрамието да се обявяват за „политическа класа“, с което оправдават изключването на мнозинството от същността на политическия процес. Но до самообявяване за „народ“ още не са стигнали. А и народът ни никога сам не се е отказвал от правата си на политически субект в Република България.

Заинтересована от ниско ниво на политическата ни култура е партокрацията. А в многообразно отдиференцирана система като обществената всеки гражданин е отговорен за народното състояние. Като субект на обществените отношения гражданинът трябва да има неотнимаемо право на мнение, предложение и избор на решение относно всяка промяна в обществено-политическата самоорганизация.

Нарастване ролята на съзнанието – повишаване степента на обществената цялостност

Без постигането на достатъчна степен на социална цялостност, на всеки етап на общественото развитие настъпват кризи. Стихийното регулиране ан обществото е все трудно осъществимо. Но съзнателното регулиране не изключва спонтанността.

Спонтанността обезпечава пълнота на нравственото развитие на обществото. Тя е спътник на проявления на доброто. Така способства за обогатяване на съдържанието на нравственото съзнание.

Но спонтанното обогатяване не изключва и политическото съзнание. А политическият ни персонал спъва този процес. Той преднамерено ограничава правото на мнозинството граждани да участват в реализацията на политическата необходимост у нас. Вече десетилетия политици-партийци не признават право на безпартийните граждани да участват в приемането на конституционни промени на държавното устройство и формите на управление в Република България. Те считат себе си за „политическа класа“ и мислят, че имат собствено политическо съзнание достатъчно на всички граждани на Републиката. Това тяхно отношение към непартийните избиратели ще задълбочава и удължава политическите кризи у нас. Изход остава един – непартийна самоорганизация и промяна на чл. 12 на конституцията ни.

Опозиция

В обществото взаимоотрицателността на противоположните една на друга страни изисква във висока степен отдиференцирана тяхна самоотрицателност. Това важи с особена сила за единствата на противоположности в надстройката. Опозицията е страна на социалнополитическа взаимоотрицателност. И ако се стреми към някаква обществена полза от присъствието си на политическата сцена, тя трябва да притежава висша обществена самоотрицателност.

Опозицията следва да е най-силно откроена форма на проти­востоене на стихийност в политиката. Затова тя трябва да е взаимо­отрицателност колкото на управляващите, толкова и на разложител­ната стихия на недоволството. Тази двойнствена роля изисква възможно най-високо ниво на социално-политическа идейност на нейните представители.

Партийци казват: „Ако всички подкрепяме правителството, тогава ще е опозиция народът“. За тях народът е страшна опозиция! Защото народът в опозиция ги прави излишни.

Лоша опозиция ли ще е народът за себе си, за обществото? Лошо ли е за тях лишаването на народа от право на политическа артикулация?

Лишеният от опозиционна роля народ придобива политически значима необходима роля при социални катастрофи. От относител­но постоянна опозиционност на народа партийците се страхуват и защото може да ги лишава от безметежно и безотговорно позициониране около източници на благоденствие. Въпреки и делящи се на управляващи и опозиция, поради съвпадението на основните им политически интереси, при опасност за господството на тяхната „класа“ те са готови да се обединяват. Готови са и да се унижават взаимно, за да разплакват разединения народ. Отстранявайки се взаимно от властта при неблагополучия, те в немалка степен отстраняват и възможността за търсене на отговорност от виновните.

Колко лесно се обединиха, като на управляващи и опозиция се преразпределиха, през есента на 2014 година!? Защото разбраха, че няма вероятност да се увеличат гласовете за тях на нови избори, а се очертава обратна тенденция. Защото се страхуват от възможността, народът сам да им излъчи кандидати за опоненти. Защото видяха, че безправният народ може да се самооткрие като опозиция. Как заговориха в хор за задължително гласуване, когато разбраха, че без него се изолират от народа! Защото разбраха, че престореното им политическо взаимно противопоставяне започва да разкрива манипулативния си характер.

Защото само народът може да е неизчерпаемо градивна опозиция. Той може да откроява в най-голяма пълнота конфликтите. Народът никога не е заинтересован от прикриване на далавери, защото е винаги губещ от тях.

Само народът може да е неизчерпаемо демократична опозиция, която никога не е заинтересована от изборни манипулации и предизборни спекулации. Защото манипулираните избори сигурно му отнемат възможността да изразява артикулирано мнение до следващите избори. Защото партийните организации спекулират с негови мнения и настроения, но са склонни да му предоставят представителство до трибуните само ако отстоява тяхното мнение. Затова народът е заинтересован от институционализация на своя изборна самоорганизация. Но тя е страшилище за всяка партокрация, която, докато е на власт, осуетява нейната регистрация.

Партийците знаят, че увековечаването на играта им на правителство и опозиция е невъзможно с активна народна позиция. Затова искат да свеждат тази позиция до участие в нямо гласуване. Защото истински активната народна позиция изключва безнаказаната им безотговорност. Защото ще помита безнаказаната злонамереност в осуетяването на чуваемо изразявана избирателска критика, за което те остават слепи.

 

Сатой Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 54-56

Състоянието на отрицателност като разгърната същност на хората

Според Х. Маркузе, най-вътрешните възможности и на хората не могат да се разгърнат в общество, освен при загиването на обществения ред, в който те първо са изфабрикувани. Нали и за Хегел, когато нещо противоречи на себе си, то изразява своята същност. А за родените край границата между две хилядолетия разгръщането на тяхната същност се оказва особено трудно.

Законите на мисленето стават отрицателност на формите на действителността в името на отразяването на по-истинската ѝ същност. Процесът на познанието става особено противоречив, когато трябва да отразява и взаимоотрицателността на различни по дълбочина същностни страни на действителността. Такава необходимост е многозначителна в днешната епоха на много дълбок преход.

Ние, живелите при преходи от една партийно-политическа система към друга, сме особено затруднени да стигнем до най-голямата дълбочина на прехода към новата епоха на достъпа. Но за тези от нас, които са преживели няколко партийно-политически преходи, включително и техни изгреви и залези, не е трудно да си представим и непартийна политическа система. Ако не друго, тя многократно повече от партиите може да ограничи политическото неравноправие. А от това зависи ограничаването на неравноправието и в други области на обществото. Затова създаването на самоорганизация на избирателите е най-животрептящата ни задача.

В епоха на достъпа – властта все по-недостъпна за мнозинството!?

Отчуждаването на мнозинството граждани от властта у нас през третото десетилетие на XXI век продължава да се утвърждава. То ще продължава, докато правото на обикновените хора у нас да изразяват отношението си към имащата решаваща роля политическа необходимост се свежда до безгласен глас, демонстрации и скандиране. Преодоляването на това отчуждение изисква участие на мнозинството в разрешаването на проявяващите обществено-политическа необходимост противоречия.

Цялостното разрешаване като преодоляване или като възпроизвеждане на основните политически противоречия като съществено съдържание на обществената необходимост трябва да се основава на цялостната мисловна дейност на обществото. Това може да постига самоорганизацията на избирателите с по-всеобхващащи гражданите от тези на партиите организационни структури. Когато дейността на институцията не изключва никого, всеки, който желае, би могъл да допринася, според силите и сопособностите си, за разрешаването на възпроизвеждащите и възвишаващите обществената необходимост противоречия.

Участието на човека в реализацията на обществената необходимост и съзнателното разрешаване на собствените противоречия на неговата индивидуалност могат да взаимопроникват състоянията си и да съвпадат. Така ще се постига по-диалогична нравственост и действителна свобода. Ще бъде по-цялостно взаимопроникването на индивидуалната самореализация и социалното взаимодействие.

Против властолюбието

Хората разграничават усилията си, за да ускоряват и проверяват своето саморазвитие. Тяхното единение е необходимо както за целенасочено противостоене на външни за тях и противникови въздействия, така и за цялостно противодействие на регресивна социална инерция. Защото милиарди земни жители се разминават, за да избягват сблъсъка, но не са малко и стремящите се към него, за да налагат волята си на други.

Хората взаимно се спъват при насоченост към взаимодействие с ограничен обект и взаимно стимулират усилията си с оглед на получаване на предимство в това взаимодействие. Предимството може да става основание както на власт, така и на признание. А взаимоотрицателността на властта и признанието е особен и много важен източник на действеност в общественото развитие. Тя е важна и за социалното взаимодействие и за личностното саморазвитие. При доминираща роля на признанието преобладава прогресивността на това единство. При доминираща роля на властването е обратно и може да се открива път по наклонената плоскост към нравствено падение както на по-малки групи от хора, така и на огромни човешки общности. Това не означава, че властта трябва винаги и навсякъде да се ограничава. Устойчивостта на движещата роля на това единство изисква равнодействие на тези противоположности, при приоритетно внимание към противоположността признание. Защото тази противоположност е изцяло духовна страна на противоречието. Не трябва да се забравя и че това противоречие е междинно и с опосредстваща функция. Колкото и да е важно, то не е определящо и фундаментално за обществото. То е изцяло само надстроечно противоречие. Освен това, всяка от неговите страни е спрегната в други не по-малко важни единства на противоположности. Властта противостои и на безвластието, на подвластните, на правото, на политическата идеология и т.н. Признанието също, освен с властта, взаимоотрича свои състояния с непризнателността, с бруталността, с внимателността, вежливостта, достойнството и с коя ли не нравствена черта и не само с нравствени.

Взаимно допълване може да има както между контрагенти, така и между независими един от друг производители, функционери и дори лидери. Те могат да си сътрудничат с взаимно информиране и обмяна на опит. Но могат и да се спотайват, когато в двора на съседа при негово отсъствие гори или на работата на колегата по професия, при негова неосведоменост, се нанасят вреди.

Взаимното проникване на функциите на народните представители едновременно предполага критичност на едни към дейността на други и взаимна допълняемост. Необходимо е всички взаимно да се предпазват от незачитане на обективната обществена необходимост и всички да противостоят на несъответстващата ѝ разложителна социална инерция. Действията им трябва да са в противодействие на решения, които не съответстват на обществените интереси, но и да не спъват инициативността на техни колеги. Те следва да се състезават колкото по едновременна иновативност и перспективност на собствените предложения, толкова и по задълбочаване и уточняване на предложенията на другите, с оглед на по- ефективната им реализация и усъвършенстване на законодателството.

Раздвояването на депутатския състав на управляващи и опозиция, въпреки добрите пожелания, води до ограничаване на взаимното обогатяване на проектите. Партиите се стараят да дават различни обещания и състезаването с проекти на една и съща тема е рядко. Усилията се концентрират не върху взаимното обогатяване, а върху отстояването на позициите подкрепа или отхвърляне на предложенията.

Взаимното проникване в действеността на народните представители може да повиши степента си, ако те се обединяват в парламентарни групи по региони. Защото при обединяването им в партийни групи и взаимоотрицателността по избирателски интереси, и самоотрицателността в името на държавните интереси се разтварят, стопяват, в интереса към властта. Ако има обединяване в групи по региони, може да се появи антагонизъм при определяне на места за реализация на инвестиционни проекти. Но такива въпроси се поставят в Народното събрание много рядко и точно това са въпросите, при решаването на които конкурсите най-накрая биха се оказали полезни за България. В много повече отношения регионалното групиране на депутатите ще стимулира синергийността на тяхната активност.

Обединяването на депутатите в каквито и да са парламентарни групи е вредно за тяхната инициативност и синергийност с техните избиратели. Но доколкото то може да е необходимо за икономия на време в дейността на парламента, може да става именно според уточняването на тази необходимост. Може да има групи-представители на всяка от съществуващите в края на миналия век области. Може да има 5 групи, според съотношението с меридианите: Североизточна, Северозападна, Югозападна, Югоизточна и Средна България. Поради по-големия брой население, Софийският регион, включващ сегашната област и столицата, може да има отделна парламентарна група и групите да са шест. Но, ако се прецени за по-целесъобразно, групите може да бъдат 4 или 7, или Х. При всички случаи е за предпочитане да са така структурирани, че да се преодолее сегашното деление на опозиция и управляващи, което многократно е доказало безплодието си и разрушителната си сила. То парализира естествено исторически формиралото се от хилядолетия противоречие между управлявани и управляващи и превръща народа в безгласна буква при обсъждане на въпроси, свързани с държавата му. Защото взаимоотрицателността управлявани – управляващи, освен всичките си други достойнства на социален двигател, може да определя и необходимото равнодействие на противоположностите власт и признание. Ако определяща роля в обществото имаше само основното му противоречие между производителни сили и производствени отношения, би могло и така като днес да е. Но хората не са волове или коне и не може да бъдат изключвани от властта в системата, която движат.

При избора на правителство всички парламентарни групи може да представят свои цялостни проекто-състави или предложения с набелязани от тях повече или по-малко имена на кандидатури за министри. След това от пълния списък на всички предложения, избрана от Народното събрание комисия, включваща представители от всички парламентарни групи, следва да излъчи най-достойните от предложените за всяка длъжност и да внесе проект за състава на Министерския съвет в пленарно заседание на НС. Преди да се гласува, на заседанието се предполага право на всеки народен представител да прави предложения за всякакви изменения във внесения проект за състава на МС. Така може да се постига предотвратяване на конфликти на интереси не само по роднинска, но и по всякаква друга опорочаваща се връзка.

Всичко това ще способства за преодоляване на сегашната липса на приемственост в работата на Министерския съвет. Защото ще се преизбира не този, който е най-близък на министър-председателя, а който е ръководил министерството си най-добре. Удобството за премиера при сегашната екипност на формирането на правителството трябва да се замени с удобство за избирателите да влияят на това формиране чрез своите избрани народни представители и с по-добра екипност в работата през целия мандат. Предполагаемият аргумент по български, че това го няма никъде другаде по света е без каквато и да е логическа стойност.

 

С. Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 48-51

 

Интерференция на избора с някое късно съждение

Подобно на електроните и фотоните, нашите мисли се наслагват една над друга, интерферират, усложняват се и може да се възвишават в главите ни. При даване на отговори, изпълняваме изискванията на тест, а и след всекидневни размишления, остават следи от тяхното лудо състояние. В по-кратък или по-продължителен процес, отговорите започват да се конструират с поставянето на въпросите.

Психолози се ангажират с квантови уравнения. Изучавайки квантовия формализъм, опитват да стигнат до по-общ модел, приложим и към човешката душевност. Суперпозицията на състоянията изглежда привлекателна като модел на сложното единство на двусмислия и съждителни противоречия, които ние изпитваме когато се съмняваме, а и докато умозаключаваме. Ракурсни конфликти възникват в процеса на наблюдението. Противоречиви съждения може да поражда анализът. Абстракции може да водят до противоречиви изводи.

Дълъг се оказва списъкът на експерименти, издаващи проявления на квантово функциониране на нашето мислене. Има експерименти, свързани с наблюдение, езиково обучение, изучаване процеси на паметта, на съждителна и умозаключителна дейност, учене на занаят. Квантови странности намират място във всички области на познанието. Така човек прави успоредни изчисления за маси и процеси, разсъждения относно изменения на въображаеми обекти; конституира суперпозиции на разнообразни състояния.

Квантовото мислене не се характеризира с оптималност, а с възможно „импрегниране“ на разсъжденията в контекста, в който са били, поставени въпросите. Предвиждайки ефект на неразличимост квантовият модел позволява да се улавя в плен един от най-неуловимите аспекти на ситуацията. Той може да служи за конкретен анализ на конкретни ситуации.

Смисълът на думите зависи от контекста, в който те са използвани. Неразличимостта на микрочастиците прави необходима квантовата статистичност. Нилс Бор е бил вдъхновен от психологически теории за основополагаща дейност в квантовата физика.

 

С. Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 31-32