Справедливостта като равнопоставеност

Основни свободи на гражданите се накърняват и когато се ограничават възможностите им да изпълняват обществените си задължения. При незаинтересованост на партокрацията от повишаване на политическата ни култура, ние, хората от мнозинството, трябва да си поискаме равно право да разполагаме с „проблемите“ на обществото. Нашата масова политическа активност трябва да противостои на корупцията и тероризма.

Висока и устойчива политическа активност на мнозинството не допуска и чл. 12 на настоящата ни Конституция. А справедливостта като действителна равнопоставеност изисква всеобщо право на чуваемо изразявано мнение и политическа дейност. Социално-отговорната политическа позиция на мнозинството се постига с участие в политическата дейност и масово обсъждане на актуалните обществени проблеми.

След като правото на политическа дейност не им е признато от Конституцията, много хора не зачитат тази дейност като работа. На свой ред, партийни политици не искат мнозинството граждани да дели обществено-политически задължения с тях. Обявявайки се за „елит“ и професионалисти в политиката, те ограбват политическите права на мнозинството граждани. И колкото повече хора ги признават за елит, толкова по-ненаситни стават те за избирателско внимание. Борят се за привличане на вниманието на млади и стари към тях и техни другари. Но техният стремеж за привличане на внимание рядко преминава в умение да слушат и при обществена необходимост да не се съгласяват. Затова и не се постига достатъчно доверие към тяхната критичност. Така и общуването ни с тях малко допринася за повишаване на нивото на нашата политическа култура.

Определения на демокрацията

Според К. Попър, ако биха попитали умния политик „Какво е демокрация?“, той лесно би могъл да отговори „управление на общата воля“ или „управление на народния дух“. „Обща воля“ е достатъчно неясна степен на общност, а „народният дух“ може да се отнася за всеки народ, но не и за българския. Защото в България относно властта, държавото устройство и формите на държавно управление нардът е лишен от право на изразяване на гласно мнение. Българският народ нито има право да прави чуваеми предложения за промени в конституцията относно държавните институции, нито има право да гласува за такива промени. Право и места, където да правят предложения за такива конституционни промени, имат само партийците. А право да утвърждава промени – само анахронизмът „Велико народно събрание“, според решение на Конституционния съд от 2023-а година.

Вярно е, че партийци проявиха безсрамието да се обявяват за „политическа класа“, с което оправдават изключването на мнозинството от същността на политическия процес. Но до самообявяване за „народ“ още не са стигнали. А и народът ни никога сам не се е отказвал от правата си на политически субект в Република България.

Заинтересована от ниско ниво на политическата ни култура е партокрацията. А в многообразно отдиференцирана система като обществената всеки гражданин е отговорен за народното състояние. Като субект на обществените отношения гражданинът трябва да има неотнимаемо право на мнение, предложение и избор на решение относно всяка промяна в обществено-политическата самоорганизация.

Нарастване ролята на съзнанието – повишаване степента на обществената цялостност

Без постигането на достатъчна степен на социална цялостност, на всеки етап на общественото развитие настъпват кризи. Стихийното регулиране ан обществото е все трудно осъществимо. Но съзнателното регулиране не изключва спонтанността.

Спонтанността обезпечава пълнота на нравственото развитие на обществото. Тя е спътник на проявления на доброто. Така способства за обогатяване на съдържанието на нравственото съзнание.

Но спонтанното обогатяване не изключва и политическото съзнание. А политическият ни персонал спъва този процес. Той преднамерено ограничава правото на мнозинството граждани да участват в реализацията на политическата необходимост у нас. Вече десетилетия политици-партийци не признават право на безпартийните граждани да участват в приемането на конституционни промени на държавното устройство и формите на управление в Република България. Те считат себе си за „политическа класа“ и мислят, че имат собствено политическо съзнание достатъчно на всички граждани на Републиката. Това тяхно отношение към непартийните избиратели ще задълбочава и удължава политическите кризи у нас. Изход остава един – непартийна самоорганизация и промяна на чл. 12 на конституцията ни.

Опозиция

В обществото взаимоотрицателността на противоположните една на друга страни изисква във висока степен отдиференцирана тяхна самоотрицателност. Това важи с особена сила за единствата на противоположности в надстройката. Опозицията е страна на социалнополитическа взаимоотрицателност. И ако се стреми към някаква обществена полза от присъствието си на политическата сцена, тя трябва да притежава висша обществена самоотрицателност.

Опозицията следва да е най-силно откроена форма на проти­востоене на стихийност в политиката. Затова тя трябва да е взаимо­отрицателност колкото на управляващите, толкова и на разложител­ната стихия на недоволството. Тази двойнствена роля изисква възможно най-високо ниво на социално-политическа идейност на нейните представители.

Партийци казват: „Ако всички подкрепяме правителството, тогава ще е опозиция народът“. За тях народът е страшна опозиция! Защото народът в опозиция ги прави излишни.

Лоша опозиция ли ще е народът за себе си, за обществото? Лошо ли е за тях лишаването на народа от право на политическа артикулация?

Лишеният от опозиционна роля народ придобива политически значима необходима роля при социални катастрофи. От относител­но постоянна опозиционност на народа партийците се страхуват и защото може да ги лишава от безметежно и безотговорно позициониране около източници на благоденствие. Въпреки и делящи се на управляващи и опозиция, поради съвпадението на основните им политически интереси, при опасност за господството на тяхната „класа“ те са готови да се обединяват. Готови са и да се унижават взаимно, за да разплакват разединения народ. Отстранявайки се взаимно от властта при неблагополучия, те в немалка степен отстраняват и възможността за търсене на отговорност от виновните.

Колко лесно се обединиха, като на управляващи и опозиция се преразпределиха, през есента на 2014 година!? Защото разбраха, че няма вероятност да се увеличат гласовете за тях на нови избори, а се очертава обратна тенденция. Защото се страхуват от възможността, народът сам да им излъчи кандидати за опоненти. Защото видяха, че безправният народ може да се самооткрие като опозиция. Как заговориха в хор за задължително гласуване, когато разбраха, че без него се изолират от народа! Защото разбраха, че престореното им политическо взаимно противопоставяне започва да разкрива манипулативния си характер.

Защото само народът може да е неизчерпаемо градивна опозиция. Той може да откроява в най-голяма пълнота конфликтите. Народът никога не е заинтересован от прикриване на далавери, защото е винаги губещ от тях.

Само народът може да е неизчерпаемо демократична опозиция, която никога не е заинтересована от изборни манипулации и предизборни спекулации. Защото манипулираните избори сигурно му отнемат възможността да изразява артикулирано мнение до следващите избори. Защото партийните организации спекулират с негови мнения и настроения, но са склонни да му предоставят представителство до трибуните само ако отстоява тяхното мнение. Затова народът е заинтересован от институционализация на своя изборна самоорганизация. Но тя е страшилище за всяка партокрация, която, докато е на власт, осуетява нейната регистрация.

Партийците знаят, че увековечаването на играта им на правителство и опозиция е невъзможно с активна народна позиция. Затова искат да свеждат тази позиция до участие в нямо гласуване. Защото истински активната народна позиция изключва безнаказаната им безотговорност. Защото ще помита безнаказаната злонамереност в осуетяването на чуваемо изразявана избирателска критика, за което те остават слепи.

 

Сатой Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 54-56

Състоянието на отрицателност като разгърната същност на хората

Според Х. Маркузе, най-вътрешните възможности и на хората не могат да се разгърнат в общество, освен при загиването на обществения ред, в който те първо са изфабрикувани. Нали и за Хегел, когато нещо противоречи на себе си, то изразява своята същност. А за родените край границата между две хилядолетия разгръщането на тяхната същност се оказва особено трудно.

Законите на мисленето стават отрицателност на формите на действителността в името на отразяването на по-истинската ѝ същност. Процесът на познанието става особено противоречив, когато трябва да отразява и взаимоотрицателността на различни по дълбочина същностни страни на действителността. Такава необходимост е многозначителна в днешната епоха на много дълбок преход.

Ние, живелите при преходи от една партийно-политическа система към друга, сме особено затруднени да стигнем до най-голямата дълбочина на прехода към новата епоха на достъпа. Но за тези от нас, които са преживели няколко партийно-политически преходи, включително и техни изгреви и залези, не е трудно да си представим и непартийна политическа система. Ако не друго, тя многократно повече от партиите може да ограничи политическото неравноправие. А от това зависи ограничаването на неравноправието и в други области на обществото. Затова създаването на самоорганизация на избирателите е най-животрептящата ни задача.

В епоха на достъпа – властта все по-недостъпна за мнозинството!?

Отчуждаването на мнозинството граждани от властта у нас през третото десетилетие на XXI век продължава да се утвърждава. То ще продължава, докато правото на обикновените хора у нас да изразяват отношението си към имащата решаваща роля политическа необходимост се свежда до безгласен глас, демонстрации и скандиране. Преодоляването на това отчуждение изисква участие на мнозинството в разрешаването на проявяващите обществено-политическа необходимост противоречия.

Цялостното разрешаване като преодоляване или като възпроизвеждане на основните политически противоречия като съществено съдържание на обществената необходимост трябва да се основава на цялостната мисловна дейност на обществото. Това може да постига самоорганизацията на избирателите с по-всеобхващащи гражданите от тези на партиите организационни структури. Когато дейността на институцията не изключва никого, всеки, който желае, би могъл да допринася, според силите и сопособностите си, за разрешаването на възпроизвеждащите и възвишаващите обществената необходимост противоречия.

Участието на човека в реализацията на обществената необходимост и съзнателното разрешаване на собствените противоречия на неговата индивидуалност могат да взаимопроникват състоянията си и да съвпадат. Така ще се постига по-диалогична нравственост и действителна свобода. Ще бъде по-цялостно взаимопроникването на индивидуалната самореализация и социалното взаимодействие.

Против властолюбието

Хората разграничават усилията си, за да ускоряват и проверяват своето саморазвитие. Тяхното единение е необходимо както за целенасочено противостоене на външни за тях и противникови въздействия, така и за цялостно противодействие на регресивна социална инерция. Защото милиарди земни жители се разминават, за да избягват сблъсъка, но не са малко и стремящите се към него, за да налагат волята си на други.

Хората взаимно се спъват при насоченост към взаимодействие с ограничен обект и взаимно стимулират усилията си с оглед на получаване на предимство в това взаимодействие. Предимството може да става основание както на власт, така и на признание. А взаимоотрицателността на властта и признанието е особен и много важен източник на действеност в общественото развитие. Тя е важна и за социалното взаимодействие и за личностното саморазвитие. При доминираща роля на признанието преобладава прогресивността на това единство. При доминираща роля на властването е обратно и може да се открива път по наклонената плоскост към нравствено падение както на по-малки групи от хора, така и на огромни човешки общности. Това не означава, че властта трябва винаги и навсякъде да се ограничава. Устойчивостта на движещата роля на това единство изисква равнодействие на тези противоположности, при приоритетно внимание към противоположността признание. Защото тази противоположност е изцяло духовна страна на противоречието. Не трябва да се забравя и че това противоречие е междинно и с опосредстваща функция. Колкото и да е важно, то не е определящо и фундаментално за обществото. То е изцяло само надстроечно противоречие. Освен това, всяка от неговите страни е спрегната в други не по-малко важни единства на противоположности. Властта противостои и на безвластието, на подвластните, на правото, на политическата идеология и т.н. Признанието също, освен с властта, взаимоотрича свои състояния с непризнателността, с бруталността, с внимателността, вежливостта, достойнството и с коя ли не нравствена черта и не само с нравствени.

Взаимно допълване може да има както между контрагенти, така и между независими един от друг производители, функционери и дори лидери. Те могат да си сътрудничат с взаимно информиране и обмяна на опит. Но могат и да се спотайват, когато в двора на съседа при негово отсъствие гори или на работата на колегата по професия, при негова неосведоменост, се нанасят вреди.

Взаимното проникване на функциите на народните представители едновременно предполага критичност на едни към дейността на други и взаимна допълняемост. Необходимо е всички взаимно да се предпазват от незачитане на обективната обществена необходимост и всички да противостоят на несъответстващата ѝ разложителна социална инерция. Действията им трябва да са в противодействие на решения, които не съответстват на обществените интереси, но и да не спъват инициативността на техни колеги. Те следва да се състезават колкото по едновременна иновативност и перспективност на собствените предложения, толкова и по задълбочаване и уточняване на предложенията на другите, с оглед на по- ефективната им реализация и усъвършенстване на законодателството.

Раздвояването на депутатския състав на управляващи и опозиция, въпреки добрите пожелания, води до ограничаване на взаимното обогатяване на проектите. Партиите се стараят да дават различни обещания и състезаването с проекти на една и съща тема е рядко. Усилията се концентрират не върху взаимното обогатяване, а върху отстояването на позициите подкрепа или отхвърляне на предложенията.

Взаимното проникване в действеността на народните представители може да повиши степента си, ако те се обединяват в парламентарни групи по региони. Защото при обединяването им в партийни групи и взаимоотрицателността по избирателски интереси, и самоотрицателността в името на държавните интереси се разтварят, стопяват, в интереса към властта. Ако има обединяване в групи по региони, може да се появи антагонизъм при определяне на места за реализация на инвестиционни проекти. Но такива въпроси се поставят в Народното събрание много рядко и точно това са въпросите, при решаването на които конкурсите най-накрая биха се оказали полезни за България. В много повече отношения регионалното групиране на депутатите ще стимулира синергийността на тяхната активност.

Обединяването на депутатите в каквито и да са парламентарни групи е вредно за тяхната инициативност и синергийност с техните избиратели. Но доколкото то може да е необходимо за икономия на време в дейността на парламента, може да става именно според уточняването на тази необходимост. Може да има групи-представители на всяка от съществуващите в края на миналия век области. Може да има 5 групи, според съотношението с меридианите: Североизточна, Северозападна, Югозападна, Югоизточна и Средна България. Поради по-големия брой население, Софийският регион, включващ сегашната област и столицата, може да има отделна парламентарна група и групите да са шест. Но, ако се прецени за по-целесъобразно, групите може да бъдат 4 или 7, или Х. При всички случаи е за предпочитане да са така структурирани, че да се преодолее сегашното деление на опозиция и управляващи, което многократно е доказало безплодието си и разрушителната си сила. То парализира естествено исторически формиралото се от хилядолетия противоречие между управлявани и управляващи и превръща народа в безгласна буква при обсъждане на въпроси, свързани с държавата му. Защото взаимоотрицателността управлявани – управляващи, освен всичките си други достойнства на социален двигател, може да определя и необходимото равнодействие на противоположностите власт и признание. Ако определяща роля в обществото имаше само основното му противоречие между производителни сили и производствени отношения, би могло и така като днес да е. Но хората не са волове или коне и не може да бъдат изключвани от властта в системата, която движат.

При избора на правителство всички парламентарни групи може да представят свои цялостни проекто-състави или предложения с набелязани от тях повече или по-малко имена на кандидатури за министри. След това от пълния списък на всички предложения, избрана от Народното събрание комисия, включваща представители от всички парламентарни групи, следва да излъчи най-достойните от предложените за всяка длъжност и да внесе проект за състава на Министерския съвет в пленарно заседание на НС. Преди да се гласува, на заседанието се предполага право на всеки народен представител да прави предложения за всякакви изменения във внесения проект за състава на МС. Така може да се постига предотвратяване на конфликти на интереси не само по роднинска, но и по всякаква друга опорочаваща се връзка.

Всичко това ще способства за преодоляване на сегашната липса на приемственост в работата на Министерския съвет. Защото ще се преизбира не този, който е най-близък на министър-председателя, а който е ръководил министерството си най-добре. Удобството за премиера при сегашната екипност на формирането на правителството трябва да се замени с удобство за избирателите да влияят на това формиране чрез своите избрани народни представители и с по-добра екипност в работата през целия мандат. Предполагаемият аргумент по български, че това го няма никъде другаде по света е без каквато и да е логическа стойност.

 

С. Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 48-51

 

Интерференция на избора с някое късно съждение

Подобно на електроните и фотоните, нашите мисли се наслагват една над друга, интерферират, усложняват се и може да се възвишават в главите ни. При даване на отговори, изпълняваме изискванията на тест, а и след всекидневни размишления, остават следи от тяхното лудо състояние. В по-кратък или по-продължителен процес, отговорите започват да се конструират с поставянето на въпросите.

Психолози се ангажират с квантови уравнения. Изучавайки квантовия формализъм, опитват да стигнат до по-общ модел, приложим и към човешката душевност. Суперпозицията на състоянията изглежда привлекателна като модел на сложното единство на двусмислия и съждителни противоречия, които ние изпитваме когато се съмняваме, а и докато умозаключаваме. Ракурсни конфликти възникват в процеса на наблюдението. Противоречиви съждения може да поражда анализът. Абстракции може да водят до противоречиви изводи.

Дълъг се оказва списъкът на експерименти, издаващи проявления на квантово функциониране на нашето мислене. Има експерименти, свързани с наблюдение, езиково обучение, изучаване процеси на паметта, на съждителна и умозаключителна дейност, учене на занаят. Квантови странности намират място във всички области на познанието. Така човек прави успоредни изчисления за маси и процеси, разсъждения относно изменения на въображаеми обекти; конституира суперпозиции на разнообразни състояния.

Квантовото мислене не се характеризира с оптималност, а с възможно „импрегниране“ на разсъжденията в контекста, в който са били, поставени въпросите. Предвиждайки ефект на неразличимост квантовият модел позволява да се улавя в плен един от най-неуловимите аспекти на ситуацията. Той може да служи за конкретен анализ на конкретни ситуации.

Смисълът на думите зависи от контекста, в който те са използвани. Неразличимостта на микрочастиците прави необходима квантовата статистичност. Нилс Бор е бил вдъхновен от психологически теории за основополагаща дейност в квантовата физика.

 

С. Чатой, „Противоречивост и плурализъм“, Изд. „Neofeedback“, София, 2017, стр. 31-32

 

Истинската свобода – близка и далечна

Свободата изисква не само очовечени отделни индивиди, а човещина у всички. Освобождаването и очовечаването на всички предполага необходимо ниво на взаимоотрицателност и взаимно проникване на съзнателността и човещината, обществото и гражданина. Озвобождаването на обществото изисква истинско очовечаване не само на отделни граждани, а и на достатъчно големи множества граждани с висока морално-политическа култура.

Изводът от изучаването на цялото осъзнато в достатъчна степен минало на обществото сега е, че очовечаването му е ставало много по-бавно, отколкото се предполагаше преди един век. 20-те години на XXI век досега с нищо не доказват, че в новия век ходът на очовечаването ни се ускорява. Изкуственият интелект няма стойност на такова доказателство.

Единството на разумния ни и емоционалния ни мозък не е достатъчно очовечено, въпреки че е социално по произход. Социална е и основата на развитието му. А развитието му зависи от действителното участие на всеки от нас в укротяването на емоционалната инерция. Самоортанизацията на избирателите може да се извиси с такова участие. От нас зависи кога това може да стане.

Единство на проявленията и раздвоеност на същността

В дълбоките им основи е динамиката на квантовия свят. В четирите си феноменални свойства – интерференция, интрикация, осцилация и суперпозиция на състоянията – квантовата частица проявява фундаменталната си противоречивост. А човекът-интелект може да се страхува от лишаване и на слабите вероятности от своето внимание.

Много психологически черти, функциониращи по околни пътища на разсъждението, отклоняват решенията ни от пътя на вероятностната логика. Според квантовия модел мнението ни функционира в неопределено състояние като суперпозиция на няколко мнения, намаляващи до едно в момента на взимането на решение. Избраното в процеса на решаването мнение се поддържа в процеса на изразяването му в процеси на комуникация с другите.

Избраните решения и начини на поведение на човека определят мястото му сред останалите хора в обществото. Решаващо значение за отношението на другите към отделния човек има степента на съответствие между изразяваните от него становища и извършваните от него действия. Важно е съответствието на изразяваните по конкретни проблеми мнения и поддържаните от човека възгледи за обществото и дейността на хората. Когато изказваните убеждения и извършваната дейност се разминават, човек губи доверието на своите съграждани.

Особено важен днес е въпросът за политическите раздвоения в обществото. Свеждането на политическата същност на раздвояването до отношението управляващи – опозиция играе все по-пагубна роля. Прикрива се превръщането на партийно-политическата система в партокрация.

Кризата в БСП и ДПС все повече разкрива високата степен на това превръщане. Разделението на партийните ръководства в тези партии води до пълно забравяне на необходимостта от взаимоотрицателност и взаимопроникване между представлявани и представляващи. Самоорганизацията на избирателите може да води до неговото преодоляване.

Ст. Съботинов

Триумфален дух на Лайбниц

Днешният му апогей е в областта на информатиката. А законите на безкрайно малкото имат по-широко приложение. Възможностите на информацията са устремени към съизмеримост на безкрайния универсум. „Информационните възможности, основани на свойства на миркосвета, ще служат на опознаването на разширяващи се хоризонти на излъчващия сигнали за нас мегасвят... През 2015 г. IBM и университетът в Нов Южен Уелс, Австралия, отркиват квантови вериги способни да бъдат свързани в голям брой. В тях приказното приложение на странните закони на физиката на микросвета става действителност... На три квантови бита потенциално ще съответства кодирането на 8 състояния, т.е. 2³ – 000, 001, 010, 100, 011, 101, 110, 111. Верига с 50 квантови ключа ще кодира една сперпозиция на 2⁵⁰ различни състояния или повече от 1 милион милиарди състояния.“ Способността на квантовия ключ да бъде едновременно отворен и затворен прави възможно кодиране на 0 и 1 едновременно.

Връзката на възможностите на кодирането със степенуването е очевидна. Трудно установими са отношенията между степените. Количествен израз на раздвояването на света има най-ярко проявление в раздвояването на самите естествени числа на втора степен. Съгласен съм, че най-важното политическо раздвояване е между представлявани и представляващи.

Гр. Вълчанов

Раздвояване и многообразие

Състоянията на информацията противостоят на състоянията на действителността. В суперпозиция квантовият бит има едновременно стойност 0 и 1. В инверсиите като квантови логически операции 0 става 1, а 1 – 0.

Изразяващите физически квантовите битове частици са в суперпозиции на състояния или интрикации. Достатъчно универсалните елементарни квантови врати реализират всякакви по-сложни операции на квантови битове. Способността на квантовата частица за повсеместност наследява човешката душевност. Тя трябва да отчита противоречивостта на състоянията. При степенуването на числата противоречивостта на състоянията на техните отношения откроява най-вече втората степен.

При отношенията си с определени числа едно и също число може да се явява като член на питагорова тройка, а при отношенията с други – не може. Противоречиви са и отношенията на числото в различните тройки.

Най-важното раздвояване в политиката е представлявани – представляващи. То е най-здравата основа на многообразието на политическите позиции на хората. К. Попър с право считаше двупартийната система за по-добра от многопартийната. Но още по-прав беше, когато считаше, че трябва да се научим да се справяме без партии.

Вълчан Недялков

Непостижимост на по-високо ниво на хуманизация на обществото без негова самоорганизация

Много хора не афишират незнание за политиката, а казват, че тя не ги интересува. Често и те не са нясно за своето незнание. А се радват, когато са сред накланящите везните в полза на някакво политическо решение. Радват се, когато в орган на властта е избран гражданин, заслужил възхищението им. Считат, че е по-лесно да участват в демонстрация, митинг или протест, отколкото да гласуват на избори. Не си дават сметка кое е по-близко до политическото бездействие.

Политическа постъпка намира израз и във въздържаност от гласуване, и в подкрепа за представени кандидати, и чрез въздържане от подкрепа за тях. Нов политически проект може да породи и третия начин на политическо действие. Той може да е следствие на намаляване на пасивността или на интензификация на исканията.

Правото на участие в гласуването не е достатъчно. Всеки човек трябва да има право на признание за подеманите от него политически инициативи и отстоявани политически действия. Но акцентите на междупартийната конкуренция водят до заглушаване на гласовете, отстояващи това право.

Осъзнаването на неравноправните придобива масовост, когато хор от правозащитници ревне гръмогласно на представляващите ги: „Политическата субектност ни е присъща, колкото на вас“. Такова ниво на политсубектност предполага масовата съзидателна организираност. Висотата на хуманизацията и висотата на самоорганизацията взаимно се предполагат.

Самоорганизиарането на избирателите е все по-належащо. То може да покаже на негласуващите ролята на гласуването. То може да ни докаже, че властта и управлението ни са такива, каквито ги заслужаваме.

За организация на равноправни

Мнозина по-високостоящи не искат себе си да виждат слизащи до нивото на „равните“. Но те знаят, че не могат напълно да се лишават от взаимодействие с неравноправните. Надяват се на изкуствения интелект и по-нататъшна роботизация. Но така не се преодолява тяхната ограниченост. Защото истински неограничени са духовно-нравствените потребности на хората. Те са най-важен двигател на съвременния обществен прогрес. Те пораждат кълнове на нови обществени сфери.

Дълбоко същностно противостои на естествените потребности на хората и политиката. Тази истина Платон и Аристотел установяват още през Античността. За изправеното пред най-сложен кръстопът днешно общество тя има по-голямо от всякога преди значение.

Опити за свеждане на политиката до процес на споразумяване между представители на обществени групи целят послушание и подчинение на волята на партийците. Те насаждат политическа безотговорност сред мнозинството граждани. Това пречи на по-задълбоченото познаване на себе си посредством познанието за другите. Пречи на взаимното разбиране между хората. Защото много политолози присвояват на политическия персонал целия обем и съдържанието на понятието за политика. А ползването на неизхабяващите се информационни блага и в обществознанието не бива да се ограничава. Отказът на търсене на спасение чрез обществото се съчетава и с безгрижие към обществото. Обществото губи способности за политически действия. Рекламирайки се като борци за човешки права, политиците-партийци не обезпечават правото на мнозинството граждани на фактическо участие в политическия процес. Недопустимо е да продължава подценяването на значението на обикновената личност в политиката. То не позволява пълноценна реализация на човешките същностни сили. Затова създаването на политическа самоорганизация на гражданите става все по-актуално.

Продължение на Важно за самоорганизацията на избирателите

Приобщаван към уникалностите на света, човекът следва да живее не толкова за себе си, колкото „от себе си“. Като истинско битийно събитие индивидуалното „събитие на битието“ е момент, миг, на самоотрицателността на общественото битие. Начинът на самоотрицание на общественото битие и взаимоотрицанието му с природната универсалност и с човешката уникалност определят културното равнище на планетата. А, като на всяка самоотрицателност, и равнището на самоотрицателността на общественото битие зависи от степента на взаимопроникването на самообновлението и самоутвърждаването му.

Взаимопрониквайки се с равнището на културата, човекът става „възел“ на особени противоречия. Като особено сред многото особени човешки противоречия се откроява противоречието между спонтанност и целесъобразност. Това е отношение между две противоположни страни на същността на свободата.

В противоречието се реализира взаимоотношение на две противоположни страни и противоположността е такава страна. Това, според В. В. Столяров, е главното значение на понятията противоположност и противоречие. Мисля, че е най-добре и да е единствено. Защото, реализирайки макар и частично идеята на Г. В. Лайбниц за изчисляване на истинността на съжденията, функционирането на съвременната наука „се спъва“ от двусмислеността на термините.

В литературата понятието „противоположност“ се употребява и за означаване на определено стъпало на развитието на противоречията. В. В. Столяров счита, че за разлика от общофилософското, това е социално-философско значение на термина „противоположност“, употребяван за означаване на обществено противоречие, достигнало стъпало на известна острота и изразяващо се в противоположност на интересите на обществени групи. Смесването на двете значения на термина, по негово мнение, способствало за поява на твърдения че противоречията на социализма не съдържат противоположности.

В. В. Столяров пише, че не е задължително диалектическото противоречие да включва в себе си противоположността в социално-философски смисъл – противоположността на интересите. „Формата и съдържанието на художественото произведение, например, винаги са диалектически противоположности едно на друго, въпреки, че могат при това да се намират в отлично съответствие едно с друго“.³⁰⁸

 Това е истина. То е проявление на всеобщата взаимоотрицателност между категориите съдържание и форма. Истината за тази взаимоотрицателност се имплицира от по-всеобхватно всеобщата истина за относителността на съответствието между страните на двойките всеобщи категории. И в шедьоврите на изкуството съответствието на съдържанието и формата не е абсолютно. То е различно в различните части на художественото произведение. Различна е степента на съответствие в душата на създателя на произведението и в душите на възприемащите зрители, слушатели, читатели. Взаимоотрицателността във всеобщите категории е взаимоотрицателност на състоянията на проявленията на техните референти в действителността.

За времето си, направеното от В. В. Столяров уточнение имаше положителна роля. Защото подсказваше, че разглеждането на противоположността като фаза в развитието на противоречието не е логически необходимо. Преди повече от тридесет години не навсякъде бе лесно да се откажеш от употребата на понятие в значение, влагано от К. Маркс. А в нашето съвремие това значение е лишено от смисъл. Двузначната употреба на термина не способства за изясняване на дълбоко „притаилата се“ същност на противоречивостта. За това свидетелстват и интересните работи на А. Н. Аверянов.

Фазата на развитието на взаимоотрицателността на страните на противоречието, която често означават като противоположност, може да се нарича конфликт. Предходната фаза е фаза на състезателността. Нейното съдържание е взаимоотрицателност на състоянията на противоположните страни. В нея разрешаването на противоречието се осъществява като нормално възпроизвеждане. В тази фаза взаимодействието между страните, осъществяващо се като единен процес на взаимно допълване и съперничество, повече стимулира самодвижението им, отколкото го ограничава. Фазата на конфликта настъпва, когато взаимодействието на страните, вместо да усилва самодвижението им, започва да спъва неговото засилване и разширяване. Този начален етап на конфликта, в който преобладава взаимното ограничаване на самодвижението на страните, се сменя с етап на взаимно задържане. В етапа на взаимното задържане взаимодействието между противоположните страни не само не съдейства за усилване на тяхното самодвижение, но и спъва неговата реализация в съществуващите дотогава мащаби. Следва етап на взаимно спиране – взаимовръзката между страните не може да се осъществява като взаимодействие между тях и противоречието не може да се разрешава като възпроизвеждане. Това означава тотална криза на единството на дадените противоположности. Ако кризата не се преодолее, единството се разпада и взаимоизключването на страните е неразрешимо. Ако такова крайно същностно взаимоизключване не допуска и разминаване на противоположните страни, става необходимо онищостяване на едната, а ако тяхното време е отминало – и на двете.

Противоречието не е постоянна величина. Динамичното съотношение на противоположните страни има граници, отвъд които противоречието престава да е единство на противоположности, т.е. противоречие. Във взаимодействието на противоположностите може да преобладава равнодействието и съответствието или частичното взаимоизключване и несъответствието. При пълно налагане на несъответствието взаимодействието на страните става невъзможно, защото не може да се осъществява взаимно преминаване на взаимодействието между двете и самодвижението на всяка от страните.

Разрешаването на противоречието като възпроизвеждане може да води към по-високо стъпало на единството на неговите страни, ако се повишава степента на взаимна допълняемост на тези страни. Разрешаването на противоречието може да е обикновено възпроизвеждане като процес на функциониране на неговата същност. Разрешаването може да води и до преминаването му в друго, с нови страни, като възпроизвеждане на по-дълбоката му същност. Това по същество, е в някаква степен, разрешаване като преодоляване на старото противоречие. В каква степен е преодоляването зависи от това, колко дълбока е възпроизвеждащата се същност.

Разрешаването на противоречието като преодоляване може да е и „отмиране“ като постепенно „угасване“ на взаимоотрицателността на страните. Вече стана дума, че противоречието може да изчезне и при унищожаване на страните или на една от тях, или на връзката между тях. Това може да е както следствие на непреодолима вътрешна криза, така и резултат на пагубно действие на външна сила.

Възможно е преминаване на едно противоречие в друго като възникване на ново единство на страните, „снемащо“ дотогавашната взаимоотрицателност между тях. Единството на противоположностите и разрешаването на противоречието зависят от значимостта на измененията в равнодействието на отрицателните една на друга страни.

Нарушаването на относително устойчивото равнодействие на противоположностите по необходимост нарушава тяхното единство. Невъзможността да се възстанови необходимото, макар и относително, равнодействие на противоположностите означава „гибел“ на противоречието, независимо от това, по кой от горепосочените или по друг начин тя ще настъпи. На мястото на старите всеобщото взаимодействие поражда нови противоречия с равнодействащи в необходимата степен страни.

Необходимостта на развитието налага и в новите процеси и нововъзникващи структури взаимоотрицателност на съставляващите ги страни. Възникват нови противоречия и при разширяване на обхвата на съществуващите системи и структури. Новите взаимодействия на разширяващите се системи предизвикват допълнителна тяхна взаимоотрицателност с новозасяганите обекти. Новите противоречия са нови възможности за развитие.

Начинът на функциониране на противоречието зависи от: качеството на неговите страни, на свой ред, зависещи от вътрешните противоречия в тях; взаимоотношението на тези страни според степента на тяхната разнородност по субстрат, структура и функции; миналото развитие на противоречието и достигнатия в него етап, а също от фазата на развитието на противоречието, което е негова по-дълбока същност и то е нейно проявление, т.е. на противоречието, което се възпроизвежда при неговото възникване и преодоляване. В зависимост от тези фактори противоречието може да се възпроизвежда при по-голяма или по-малка степен на изменение и обновление на страните и взаимоотношенията им.

Противоречието е всеобща форма на съществуване на движещата се материя и духовната действителност като източник, основа и определител на възникването, функционирането и развитието на системите, на превръщането им една в друга или упадъка им. Към всеобщите форми на съществуване на противоречието заедно с взаимовръзката на действието и противодействието, на изменението и устойчивостта, може да се отнесе също взаимното предполагане и взаимоотрицателността на взаимодействието и самодвижението на нещата. Противоречивата взаимовръзка на непрекъснатостта и прекъснатостта, която сама е предпоставка на противоречивата връзка, има за най-същественообщи форми: взаимовръзките на диференциацията и интеграцията на процесите и структурите, на единството и разнообразието, на отрицанието и приемствеността, на скока и постепенността, на цялото и частите.

На твърдението за първоосновна роля на отношението прекъснатост-непрекъснатост може да се противопостави аргумента, че Хегел е разработил темата за противоречието като единство на положителната същност и нейната отрицателност, което означава самоотрицателност на единното. Но съществуването на всяка самоотрицателност произтича от взаимоотрицателност на някакви вътрешни страни на самоотричащото се. Така че, както посочваше преди половин век А. П. Поликаров, трябва да приемем известна взаимна определяемост на понятията.

Цялостните образувания възникват при действието на множество фактори и съдържат и издържат много противоречия на различни етапи на развитие. По значение в множеството на тези противоречия се откроява причината на образуването и развитието на цялостното единство.

Причината е взаимодействие на противоположни страни, пораждащо нещо, без него несъществуващо. Ако резултатът на причиняващото взаимодействие на противоположности съществува още в началото на това взаимодействие, необходимостта на тази причинно-следствена връзка може да се постави под съмнение. Но и при по-късно възникване на следствието тя може да има характер на случайност.

Следствието може да се прояви и след края на причиняващото взаимодействие. Следствието не е тъждествено на действие, защото и причината е действие. Причината е несъществувало до началото на процеса на причиняването взаимодействие на противоположности. Следствието е несъществувало до причиняването състояние или явление. Друг е въпросът, че и след появата на следствието причиняващото взаимодействие може да продължи и резултатът да се умножава. Възможно е и взаимодействие на причината и следствието, но следствие на това взаимодействие вече ще е нещо друго. Еволюционният процес умножава преплитането на „поколенията“ на следствията и взаимодействията с техните причини и помежду тях.

Преплитането на причините и следствията достига апогея си в обществото. Първопричината на обществения прогрес се търси в производствено-техническото развитие. На обществения прогрес служи не толкова разширяването, колкото обновлението и разнообразяването на производството. Обновяването на производството предполага ново знание за възможностите на противопоставянето на природните предмети един на друг и приложение на това знание в изменението на производствените процеси. Критерий за качеството на предпоставките на това обновяване вече не е само достиганото ниво на производителността на труда. Най-важен показател за тяхната висота е постиганата степен на взаимно проникване на взаимодействието между природната среда и обществото и обогатяването на тяхното самодвижение. Най-труден за изясняване е критерият за висотата на общественото саморазвитие.

Източноевропейските държави на диктатурата на комунистически партии похарчиха много мастило и други средства за изясняване и обясняване на критериите и показателите за прогрес на обществото в цялостност и на най-важните области на обществения живот. Тяхната обществена система рухна както защото плащаха на прекалено много хора, за да се занимават с такава обяснителна дейност, така и защото тези критерии и показатели не бяха достатъчно изяснени. А изясняваният от С. Мелюхин, Б. Мунтян и П. Е. Митев критерий на възможностите не се прилагаше като метод за справедливо оценяване на дейността на хората у нас, работещи истински за прогреса на обществото.

 

Сатой Чатой, „Взаимоотрицателност и политическа представителност“, стр. 221-225

Важно за самоорганизацията на избирателите

Ако веднъж на три години една политическа организация провежда, като свой върховен ръководен орган конгрес, то през двете години между конгресите си тя би могла да провежда национални конференции. На тези конференции малцинството или малцинствата, очертали се по най-съществените проблеми, обсъждани на преминалия конгрес, следва да могат с предимство да излагат изводите си от собствени проучвания на практиката по приложение на конгресните решения. Съпоставяйки констатациите и изводите от практическото решаване на дискусионните проблеми, направени от конгресните мнозинства с тези на конгресните малцинства, конференциите следва да приемат резолюции, уточняващи най-целесъобразните начини за по-нататъшно изпълнение на оставащите до следващия конгрес задачи.

За съблюдаване на необходимостта от яснота и оперативност в работата на политическата организация е целесъобразно тя да има в Интернет страници за дискусии и предложения относно бъдещите проекти и за мнения и предложения по изпълнението на вече приетите решения. В дневния ред на националните и на междинно ниво конференции и съответни пленуми на ръководни органи трябва да се включват прегледи на направените критики и предложения в Интернет и по други медии и на място или иначе публично да се дава отчет за отхвърлените предложения.

При необходимост от обновяване на ръководствата в съответствие с необходимите преориентации на практическата изпълнителска дейност, конференциите би могло да допълват с не повече от една пета наличния състав на централните органи, ръководещи организацията между конгресите. Правомощията на конференциите следва да зависят от начина на избиране на участниците в тях. Вариантите за избиране на делегати на националните конференции на политическата организация зависят от периодичността на отчетно-изборните конференции на нейните областни и общински подразделения.

Всеки член на основна или първично-структурна организация на отчетно-изборното ѝ събрание следва самостоятелно, без никакви напътствия от други, да написва своите предложения, освен за местното ръководство, за делегати на конференциите и за членове на избираните от тях изпълнителни ръководни органи. Когато хората избират след предизборна агитация, демокрацията, в най-добрия случай, е ликвидирана наполовина.

Събранието на най-низшето звено – основна организация може да решава дали само някои и, ако е така, кои от написаните лични предложения за членове на по-горестоящи органи от страна на участници в него да са задължителни за представяне нагоре по йерархията от избраната негова делегация за най-ниско стоящата в тази йерархия конференция. Но от гледна точка на демократичността в перспектива се изисква то да протоколира всички направени на него предложения.

На делегатското съвещание на избрани представители от всяка делегация на представена на конференцията организация следва пунктуално точно да се представят всички предложения от тази организация, приети на нейното отчетно-изборно събрание. Необходимо е процедурата строго и точно да се изисква и на всяка по-високопоставена конференция, разглеждаща предложенията на подчинените ѝ организации относно всички нейни и демократично стоящи над нея органи.

Този вариант на процедурни изборни изисквания не означава задължаване на отделния член на политическата организация да прави предложения за всички по-горестоящи органи. Той само гарантира, че предложението на този, който го има направено, ще бъде чуто, където и когато трябва. При спазването му, предложенията на всеки, който ги има, зависят от нивото на неговото желание за делегиране на собствените права. Правото на всеки да бъдат съобщени и чути неговите мнения и предложения по всички резолюции, решения и избори следва да бъде регламентирано и гарантирано. Само така се утвърждава единство на отговорността пред обществото и увереността в собствените човешки същностни сили. В противен случай истински отговорните за своята организация и обществото членове много лесно биват обвинявани в кариеризъм или опекунство, в диктаторски или сепаратистки амбиции.

Членовете на една основна организация може да предоставят на своите делегати пълномощия да ги представляват при обсъждането и решаването на всякакви важни за тях проблеми. Но могат и да се ограничават с упълномощаване за отстояване от делегацията им само на техните предложения за членове на непосредствено над тях стоящия ръководен орган или за делегати на по-горните форуми на организацията. Тяхно право е и да предоставят всичко на преценката на избраните от тях делегати.

Всеки, в равна с другите степен, трябва да има възможности да делегира и да упражнява сам правата си. Със собствените си критики и предложения или с декларирано упълномощаване всеки член на обществено-политическа организация запазва диалогичните си отношения с нея. Диалогът способства за множественост на ракурсите на разглеждането на проблемите, за богатство, задълбочаване и конкретизация на мислите. Диалогът допринася за постигане на единство в осъществяването на диахроничния и синхроничния подходи.

Обогатяващата обществото и човека събитийност, нейната реализация, изисква съобщаемост между потока на битието и единствеността на събитието, между света на културата и на самовзискателността в постъпката. Отговорната постъпка допринася за утвърждаване на културата на битието, а битийногенното събитие предполага съответствие на необходимостта на културно-историческата ситуация и индивидуализираност на постъпването на участниците в цялостния процес на ставането му. Ставащото постъпка битие-събитие е резултат на отговорно прието дълженстване и следването му прави индивидуалното битие непрекъснато постъпване. Невъзможността на отклоняването от единствеността на собствената роля в битието, осъществявана като волево „постъпване“ е „не-алиби в битието“.

Засягайки мисли и използвайки понятия на М. М. Бахтин, искам, на свой ред, да напомня за дълбоко нравственото съдържание на неговата терминология. Термин на М. М. Бахтин е и „нудително“, означаващ дълженстване по вътрешно убеждение, различно от „принудително“. Такова дълженстване е условие за изпълненост на живота с човешка топлота и за неговата ценностна пълнота. Навлизайки в живота, човек встъпва в свят на неограничено смислово съдържание, в който трябва да намери ролята си и да утвърждава значимите за човечеството ценности като свои. Неговата постъпка не може да стане автономна спрямо културата. А мерило за висотата на културата е степента на взаимното обогатяване на взаимодействието на човечеството и природната му среда и самодвижението им.

 

Сатой Чатой, „Взаимоотрицателност и политическа представителност“, стр. 219-221

Необходимост от открояване на човешкото във взаимоотношенията на хората

Трудно е разбирането на различията в човещината. Съблюдаването на етиката не гарантира висота на нравственото съдържание на човешкото поведение. Защото и човешката дейност е многообразна и се реализира на различни нива на изразходване на енергия и умствени усилия.

Всеки човек заслужава, занимавайки се с предпочитана от него дейност, да чувства изява на оптималната си обществена значимост. Всеки има право да доказва висотата на своя личностна неповторимост. Това изисква повишаване на цялостното равнище на човешкото общуване. Предпоставка за постигането му е издигане нивото на социално-психологическите изследвания. Но още няма достатъчно надеждни начини на изследване на човешкото поведение в ежедневната дейност на хората.

Затова се изисква по-голямо внимание и върху писателския метод на изследване на обществото. Счита се, че никой не е описвал по-подробно и по-достоверно бита, мислите и постъпките на хората от Гогол, Достоевски, Зола, Томас Ман и други равностойни на тях писатели. За отркиване на най-същностни проблеми в писателски трудове могат да способстват и обсъждания в подразделения на бъдеща самоорганизация на българските избиратели. Такъв групов познавателен политически процес понастоящем може да включва и сравнение и оценка на ефективността на постоянно сменящите ни се правителства. Мисля, че нищо не пречи да се обсъжда и морално-политическото ниво на представляващите ни сега партии.

Критерий на нравственост

В памет на Стайко Стоянов от село Българи

 

Източник на нравствена радиация

и след сполетялата те ужасна смърт,

като симфонии на Бетовен,

неоставящи нивга термичен шум.

 

Помогна ми да си остана с идея,

да запазя наличния хоризонт.

Макар и повърхностни, мойте знания

да не изчезват в сингулярността.

 

Спасявайки вярата си в принципи,

в единството на днешната възвратимост

с космическата необратимост -

спасих се от гризящите те хищници.

 

 А твойта нравствена радиация

ме топли в последни мои зими;

транспортира сигнали отвън към мен –

да се справям с днешната ситуация.

В душата ми звучат най-нежните струни

с дошлите от устата ти шест казани-

неказани човечни спасителни думи:

„Дарявам ти плод на наши умения.“

Така с вас счупени майстории възкръсват.

Керваните тръгват отново на път.

Пътни артерии не се задръстват.

Избираме и на най-сложен кръстопът.

Ще те помня и почитам като спасител,

носител на най-здравата традиция,

желан и липсващ ни обединител –

за да дойде обществото в кондиция.

Да бъде вечна паметта за тебе

защото бе за другите живял.

Остави пример как да се възземем

и как над нази някой редови е бдял.

Пагубна роля на лъжата в обществения живот

Съвременните избори са основани предимно на състезания на обещания. Така политическите избори втълпяват у млади хора фалшиви образци на поведение. Като избиратели, възрастните могат да наказват политическите лъжци, кандидати за представляващи ни, с отказ от преизбиране. Децата и това не могат. Така съвременната политическа система служи на лицемерието и самохвалството.

Липсва нравствен екзистенц-минимум на самокритичност. Партийната политика много често не се задълбочава до същността на обществено-исторически необходимите процеси. В неспиращото партийно-групово надлъгване същността на политиката се „преоткрива“ в състезания на обещания и споразумяване между лъжци.

Българските политици-партийци по-често се съобразяват с преобладаващото мнение, отколкото с общите интереси. Липсата на преклонение пред политическата система на икономически напреднали страни се окачествява като безспорна изостаналост. Мярка на културата остава не очовеченото, а присвоеното.

Многопартийна „демокрация“ или диктатура на комунистическа партия – и при двете системи мнозинството граждани се оказва извън същността на политическия процес. „Изпълнявайки приетите с мнозинство решения, малцинството трябва да има трибуна за излагане на новоткривани аргументи в защита на отхвърлените или новолансирани идеи и проекти. При многопартийната система трибуна може да се намери. При диктатурата на комунистическата партия – само аудитория с малки размери.“

Демокрацията е не толкова в погрупово гласуване, колкото във всеобхватното обсъждане. Всеобхватно е осъзнаването на идеите и решенията от всяка индивидуалност. Необходимо е и защото много от изпреварилите времето си предложения стават актуални по-късно.

Акценти в евроатлантическата ни ориентация

Едни очакваха преди всичко преодоляване на дефицита. В тази сфера настъпиха най-значими промени. Търговците се умножиха. Промени се съотношението предлагане – търсене. Инфлацията не спира. Но дефицитните стоки са рядкост в сравнение с времето на диктатурата на Комунистическата партия.

Други очакваха премахване на ограниченията на преселването в градовете. Това бе направено и много хора намериха по-голям простор за реализация на възможностите си в строителството, техниката и технологиите. Селата продължиха да се обезлюдяват, много ниви – да опустяват, домашни животни – да намаляват.

Безработни хора се обезверяват. Политически неграмотните по-шумно се изявяват. Партиите не спират да се умножават. Конституцията ни се промени, но не отмени политическото неравноправие на българите. Българите нямат право сами да правят промени в държавното си устройство и формите на управление на държавата. Такива промени може да прави Великото народно събрание на република България. Както кандидатите за народни представители във Великото народно събрание фактически се предлагат само от партиите. За да предложи кандидат за народен представител отделният български гражданин, трябва да създава инициативен комитет. За да направи това партийният член, трябва само да присъства на партийно събрание. Ако не си съгласен с политиката на никоя партия, нямаш и никакво право на същностно конституционно предложение. Това е по атлантическа ориентация в българска партократична интерпретация.

 

Гр. Вълчанов

Въпроси, за които се надяваме, че са правилни

Надяваме се, но не знаем дали оставащите без отговор въпроси са правилни. Най-важният от политическите въпроси днес е: защо мнозинството от нас, гражданите-избиратели, сме само анонимни гласоподаватели? Достатъчно отговорност пред бъдещите поколения ли поемаме с толкова ограничена политическа роля?

Основателно ли бе прекратяването на провеждането на предизборни събрания за номиниране на кандидати за представляващи ни в органите на държавната власт, само защото при еднопартийната система на управление предложенията на безпартийните избиратели често биваха отхвърлени от ръководната партия? Защо е толкова трудно установяването на узаконена комуникация между форумите в интернет и органите на законодателна власт? Защо сме толкова безкритични към безотговорността за духовния климат, създаван за растящото поколение?

Много хора споделят тревогата си от въпросното състояние, но гласовете с предложения за намиране на начини да се преодолее тази инерция се заглушават. Узаконяването на начини на приемане на общозначими разпоредби изиска многостранно задълбочено проучване на всички представени с такава цел предложения. В този дух трябва да разбираме и изказаното от конституционния съдия проф. Я. Стоилов по телевизията мнение, че и тълкувателните решения на конституционни разпоредби на конституционния съд на република България може да се обсъждат.

Невъзможност на демокрацията без способност на представляващите да се обогатяват с мисли, извлечени от практическата дейност на представляваните

Първостепенно качество за всеки представляващ избирателите е да може да се учи от вършещите практическата работа. Способността за обмяна на оптимален обем информация с представляваните е незаменима. Без нея е невъзможен конкретният подход в политическата работа. А при такъв подход и изпълнителите се чувстват отговорни и способни на самоконтрол. За нашето време това е много важно, защото днес едни и същи граждани в различни отношения може да са и организатори, и вършещи практическа изпълнителска дейност. Те могат да способстват и за натрупване на нови знания за обществената организация, и за обогатяване на методологията на познанието.

Полезната за обществото обществена организация трябва да се усъвършенства едновременно в съответствие с измененията на познавателните потребности на хората. „Обществото на организациите, което е и общество на познанието, се нуждае от такъв организъм, който да се основава на отговорността.

Организациите са длъжни да поемат отговорността за границите на своето правомощие, а това означава да бъдат отговорни и за онзи пункт, над който тяхното функциониране престава да се възприема като легитимна дейност...“ (П. Ф. Дракър, „Посткапиталистическото общество“, Издателство „ЛИК“, София, 2000, стр. 107).

А нестабилната власт е слаба и в самоограничаването си. Слабата власт и произволът на властта са трудно разграничими. Полезната за гражданите легитимна и силна власт произтича от наложителна обществена необходимост.

Необходимост от вършещи полезна за обществото работа организации

Не всички съществуващи днес организации вършат обществено-полезна работа. Но безспорната оценка при съпоставянето на вредата и ползата от функционирането на днешните политически партии е, че тези партии спъват процеса на демократизация.

Обществено-полезна работа ли е словоблудството на много от депутатите на парламентарно представените партии в България? Нестихващите партийни речи в Народното събрание не променят действителността, че властта и формата на управление у нас функционират без съзнателно участие на мнозинството от гражданите в овластяването и изменението им. Много от изказваните от избирателите мнения не достигат до сетивата на представляващите и управляващите, за които се отнасят.

Стоящият от десетилетия пред над въпрос: докога ще търпим отчуждението си от държавната организация? – остава без отговор. Следейки развитието на културата на общуване в и между референтните групи и организациите, гражданите избиратели и опознават социално значимите си качества, и могат да способстват за овластяване на способни организатори. Важен е не броят на организациите. Важна е гражданската им същност. Трябва да се вижда и разбира разликата между политически партии и избирателски самоорганизации. Едните целят да управляват, а другите – най-способните да ги представляват. Най-здравата основа на спъването на демократизацията в България положи чл. 12, ал. (2), а нейното циментиране стана с тълкуването на Конституцията от 2003 година, според което референдуми не могат да решават въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление.

Отчуждението от общата история – източник на чуждопоклонничество

Недостатъчен е интересът ни към свободата на другите народи. А много от малкото интересуващи се от тяхната съдба се стараят с наученото за достойнствата на едни народи да доказват незначителност на други. Но само когато търсиш историческия смисъл и в дейността на другия, когато откриваш в нея общо, характерно и за проявленията на собственото ти отношение към света и историята, само тогава срещата ти с този друг става истинско съ-битие, превръща се в духовна връзка-събитие. Когато в такава среща съ-битие откриваш смисъл като отношение мотив–цел с обществена значимост, тогава тя може да се превръща в необходим миг на самата историческа съдба за двамата, творящи съ-битие. В дните на поредните олимпийски игри в Париж е много важно балканските народи, населяващи полуострова – родина на олимпиадите, да си припомнят за миротворческата роля на тези игри в Античността и за собствената си отговорност за мира в днешния свят като наследници на техните първооснователи.

Личностната среща с историческата необходимост в процеса на демократизацията е важна колкото за Камала Харис и Доналд Тръмп, толкова и за всяка истинска гражданка, и за всеки истински гражданин на република България. Само приложението на такъв критерий може да извиси гражданите на нивото на субекти на обществените отношения. А тази работа не е толкова проста, колкото си представят много партийци.

Изключително сложно е и изучаването на същността на такъв субект, и приложението на знанията за него. „Цялата история на човечеството и безпомощното съвременно състояние на така наречените обществени науки са свидетелство за това...“ (Владимир Ермак). Все по-ярко се изявяват пукнатините на сегашната социално-политическа система.

Гр. Вълчанов

Краят увенчава делото и най-пълно разкрива смисъла

Краят на реализацията на политическите идеи може да осмисли краткото време, отредено за дейността ни. Той прави разбираема тяхната осъществимост и собствената ни значимост. Повтарящите се предсрочни избори правят неразбираеми и двете.

Значимостта в общественото произхожда от пораждаща идеи жизнедейност. Пораждащата идеи за социални промени жизнена дейност е процес на разбиране на ставащото с обществото като цялост, взаимовръзка и задълбоченост отнесена към обществения ход. А на пътя на истинското ни разбирателство в съвременността стои претенцията на някой да разбира другия в неговото битие и мнение по-добре от самия този друг. Този някой днес е самообявилата се за единствено способна да номинира кандидати за избиране на представляващи ни в органите на политическата власт партокрация. Докато съществува такъв окотопод с претенции към обсебване на властта, избирателската активност е обречена.

Необходимо е самопознание на човека и обществото. „Може би никога не познаваме толкова много от нашето собствено историческо битие, колкото когато ни полъхне повеят на съвсем чужди исторически светове...“ (Ханс-Георг Гадамер, „История и херменевтика“, Издателство ГАЛ–ИКО, София, 1994). Плодотворността на такъв исторически полъх се взаимоизключва с партийно-политическото плагиатство.

Политика в мъглявината

Предстои кардинален поврат на земната планета. Многоотрасловата техническа и художествена култура изисква мнгостранно разбиране. Разбиране в настъпващ свят, в който не е живял никой от нас никога.

Уравновесяването на процесите изисква държавата да създава средства за информация за огласяване на мненията на несъгласните. Тези средства трябва да се контролират от всички интересуващи се зрители, потребители, слушатели. Избрани и ежегодно преизбирани от тях лица трябва да регистрират зрителските, слушателски или интернет-сигнали и да отговарят за излъчвнето на обществено значимите, независимо дали са в подкрепа или против действията на различни овластени.

Социално-политическите събития в държавата предизвикват и тенденциозни коментари. Несъгласни с тях държавни служители често се оказват безсилни и при желание да ги опровергават. А обикновени избиратели се примиряват само с възможността да изключват съответните апарати. Редът по-лесно се разбулва за схващащите общо безсилие в борбата с корупцията. Колективният успех в тази борба предполага разбиране на другостта. Истинският колектив е свързаност на осъзнато искрени хора.

„Тоталността се проявява във всяка реципрочност като нейно битие-друго, всяка характеризираща се с невъзможност на пълна тотализация. Единството на реципрочността и неспособността за въздействие върху всичките други има фундаментални основания и отрицания в бита, емоционалните и пазарните отношения.“ Има ги и в социално-политическите.

Несъвместимост на техническа висота и нравствено-политическа пустота

Майкъл Дертузо разкрива, че техническите и хуманитарните страни на функционирането на обществото в течение на векове са били изкуствено разделени. Според него, това разделение е в разрез с човешката природа. Той счита, че хората силно ценят способността за формиране на общности чрез споделяне на информация и интегриране на нови информационни дейности в тяхното всекидневие.

„Това е може би най-големият урок за бъдещето – хората намират информационния пазар за социално и професионално приемлив, дори желателен“ (Майкъл Дертузо, „Какво ще бъде? Как светът на информацията ще промени живота ни“, Издателство „ЖАР – Жанет Аргирова“, София, 2001, стр. 53). И още уроци, по мнение на този автор. От една страна провалът на ранните съдружия, опитвали се да предложат всичко – хардуер, софтуер, комуникации и услуги. От друга страна – мощни уроци, че не е необходимо съсредоточаването на човека за дълго време върху прекалено „тясна“ цел.

Крайности, като залегналата в чл. 12 на Българската конституция забрана – сдруженията на гражданите лишени от право на извършване на политическа дейност, са вредни. Реализацията на отмененото право на едни граждани да извършват политическа дейност би могла да стимулира политическата активност на други. Остават неизползвани неограничените възможности на Интернет за динамично и многостранно взаимно стимулиране на политическите възгледи на българския гражданин с възгледите на много други. Споменатата забрана едновременно спъва гражданската избирателна активност и стимулира партийната разюзданост. Премахването на алинеята на чл. 12, с която тя е установена, е най-необходимото конституционно изменение у нас.

Цялостност на обществената система – равнище на обществените отношения

Съществено важно за социалната-политическата цялостност е съотношението на структурите на относително отдиференцираните ѝ области. Сегашното крушение на политически партии е потвърждение. За това: избиране на председател на партия от множествата на регионалните ѝ организации; избиране на съпредседатели на една партия – нарушаване на организационно единство, упадък на организационно-политическото състояние.

Вътрешно-обществената необходимост се засенчва от различни конюнктурни опозиции. „Под маската на бягство от „остарялото“ понятие за човека като „политическо животно“ истинската политика като отношение към обществено-историческата необходимост „се измества“ от групови боричкания...“ Изборите стават представление за наивните.

В България съотношението на политическите сили много често зависи от позициите на другостранните покровители на българските носители на партийна мода. Българските носителите на такава мода се кланят предимно на покровители, принадлежащи към силните на деня. С такова политическо поведение сами превръщаме времето си в безвремие. С голямо старание български партийци ни осигуряват шамари, предназначени за други. Завистта ражда престараващи се партийци. Завиждат на властимащите. Като регулативна инстанция на много практики, властта посотянно упражнява формиращо крайни и трайни предразположения действие. А мнозинството от нас продължава да се пази от предразположение към организираност. Така държавата ни още не може да се приспособява към изискванията на новото хилядолетие. Вместо постоянно да гласуваме за партиен упадък, време е да се самоорганизираме.

Гр. Вълчанов

Необходимост от консервиране на ценности, пазещи бъдещето

В края на миналия век Жак Атали ни науми, че основните процеси на живота трябва да са неприкосновени, а същността на живота – свещено недостъпна. Не трябвало да допуснем настоящето фатално да прекрачва границите на човешкото състояние. Големият парадокс на глобалната демокрация, според Атали, бил „правото на удоволствие и щастие, правото на избор в настоящето може да се окаже отровен еликсир, който насила наливаме в гърлата на децата...“ (Жак Атали, „Хилядолетие“, ИК „Медиум 999-Колибри“, София, 1992).

Не успявайки да отстояват правата си и да се доказват в градивна дейност, някои хора отдават предпочитание на правото си на разврат. Други „се доказват“ като убиват невинни. Убивайки живота, независимо по пътища или по домове и заведения, те лекомислено самооправдават безотговорността си с правото на свобода.

Обществен дълг на гражданите е да противодействат на такава злоупотреба с правата. Неуважението към традиционните ценности и безотговорността за бъдещето на народа ни са проявление на единна поквара. Колкото днешните поколения не желаят да пожертват свои удоволствия заради щастието на бъдещите, толкова и нямат морално право да жертват бъдещи възможности заради своето настояще. В това отношение съблюдаването на необходимото съответствие зависи в най-висока степен от изборите за представителни органи. Неучастието в изборите открива пътя за своеволие на нехайните към съдбата на идните поколения.

 

Ст. Съботинов

към 14-15 юли

235 годишнина велика френска револ.

Тони - последния абзац без първото изречение

Традиционно бягство от самовзискателност в политическата система

От много десетилетия живеем със самозаблуда, че други са виновни за собственото ни положение. Отегчението от разнобоя на душите и делата ни срива отделни опити за самоизменение. Произволът в разпределението на организаторския труд продължава. Наследеното от тоталитаризма правило за кадрова работа: „Не сме рекли – не сме направили каквото си искаме!“ още се прилага. Междупартийните разправии не можаха да попречат на корупцията и шарлатанството на много овластени.

Евроатлантически „партийни политици предпочетоха лесния триумф над кланящите им се бивши противници-подлизурки пред съревнованието“ с тях по организаторски умения. Лицемерието се възпроизвежда в нови форми, формалният плурализъм сред малцинството прикрива нарастващо безразличие сред мнозинството.

Не спира отчуждението на избирателите от политиката. Защото политическото неравноправие продължава. Едни имат право да избират само от избраниците на партиите, а други – и да прекрояват политическата система, и да номинират нейните прекроители. В условията на интернет и прогресиращ изкуствен интелект, предоставящи информационни основи за политическо равноправие, такова функциониране на съвременната политика е анахронизъм и безобразие. Промените в законодателството досега най-често целят по-замаскирано да се заобикаля избирателското право на номинации и гласуване на промени в държавното устройство.

Необходимост от субекти на контрола над желаното демократично управление

Гражданите у нас не се чувстват повелители на избраните от тях представляващи ги и ръководители. Утвърждаването на разбиране у тях, че те могат да бъдат контролиращи обществената дейност, изисква действително участие в извършването на обществения контрол над властта и управлението. Изисква се и постоянно обогатяване на собствените знания на всеки за ролята и функционирането на овластените органи.

Осъзналите отговорността си за осъществяването на контрола хора стават инициатори и стимулатори на общественото усъвършенстване. Тяхната активност кара ръководителите целенасочено да изучават изменящата се обществена необходимост. А неучастието им в изборите помага на избираните да забравят този свой първостепенен обществен дълг.

Недоверието към представляващите ни може да се изразява с гласуване „Не подкрепям никого“ от предложените за избиране. Негласуването не води към желаното демократично и справедливо управление. То не води към крайно необходимото масово осъзнаване, че партиите спъват процеса на демократизация на обществото.

Хилядолетно търсене и ненамиране на справедливостта

Трудно се осъзнава необходимостта на единството на процесите на изменението и на приемствеността във взаимоотношенията на хората. Днес не следва само да очакваме справедливост. Няма да я дочакаме, ако не я изискваме от себе си и от другите и в политическите ни взаимоотношения.

Негласувалите само чакат справедливост. Гласувалите с „Не подкрепям никого“ от предложените партийни кандидати се борят за постигане на справедливост. По мнение на Ф. А. Хайек, ще е необходимо известно време, за да припознаят хората, че създадените от тях институции ги водят към задънена улица, но вече не е рано да се мисли по въпроса.

Гласуването с „Не подкрепям никого“ от предложените партийни кандидати е доказателство, че „вече не е рано да се мисли“ по този въпрос. Институциите „ни водят към задънена улица, защото хората не са равнопоставени пред тях. От 18 кандидат-президентски двойки за изборите през 2011 година нито една не е призната за своя от над 20% от избирателите.“

Свобода да се преследват собствени цели

За Ф. А. Хайек свободата е състояние, „при което всеки може да използва познанията си за свои цели...“ (Ф. А. Хайек, „Право, законодателство и свобода“, Том Първи, „Правни норми и правов ред“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1996, стр. 70). Според него, свободата да се преследват собствените цели е важна колкото за съвършения алтруист, толкова и за най-големия егоист. „Алтруизмът, ако е добродетел, със сигурност не предпоставя, че трябва да се следва волята на друго лице“ (пак там).

Но какво е гласуването на безпартийните за кандидати, номинирани от партийците? Какво е лишаването на безпартийните граждани и от право на участие в конституционни референдуми? След като чл. 12, ал. (2) на Конституцията на Република България отрича правото на граждански сдружения да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, безпартийните българи са лишени от право да преследват собствени политически цели и да следват собствена политическа воля.

В политиката е изключителна важна равнопоставеността на „взаимодействие“ и „самоинициативност“. „Взаимо“ акцентува на съществено-необходимата взаимоизменяемост между представлявани и представляващи, управлявани и управляващи, в процеса на реализацията на обществената необходимост, а „само“ – на неосъществимостта на демократична политика без лична отговорност. Реализацията на необходимото взаимоусъвършенстване между обществените дейци и структури е невъзможна и без взаимна взискателност, и без неотменна лична отговорност.

Равнопоставеност на обществените групи – равнопоставеност на гражданите

Бедните на имена на критично мислещи личности бюлетини и на изборите през второто десетилетие на XXI век доведоха страната ни на оскъдност на организационни таланти в политическата ѝ система. Вместо непрекъснато да изучават проявлението на политически активните избиратели в процеса на практическата им работа, централните партийни ръководства продължават да залагат главно на тяхното послушание. Процесът на възпитаване на организаторски умения в практическа дейност продължава да се заменя с показни упражнения на поставяне на ученици на директорски или президентски столове.

Организаторските способности на обществените дейци са неделими от способността да се убеждават хората в актуалността на различните проявления на обществената необходимост. За органите на властта и управлението трябва да се избират граждани, способни да убеждават, без да обещават длъжности, високи заплати и ходатайства. Убеденост без предубеденост се постига чрез равнопоставеност на гражданите при въвличането им в дейност, доказваща правилността на правните изисквания.

За да грешим по-рядко при избора на осъществяващите контрола и регулациите, трябва да ги избираме не по обещанията, а по направеното в предходната им дейност. Гражданското общество е борба за равнопоставеност на обществените групи, но в съвременния си вид то не може да постига равноправие на гражданите. „Липсата на равнопоставеност на стартовата линия на живота не може да бъде компенсирана от професионални обединения и референтни групи. Без политическа воля и подкрепа за онеправданите, те си остават онеправдани“. Налаганата днес политическа воля само ги лишава от подкрепата на каквато и да е възможна неволя.