До Министерския съвет на Република България
Копия:
До
Президента на Република България Росен Плевнелиев
До
Председателя на Народното събрание на Република България Михаил Миков
До
Омбудсмана на Република България Константин Пенчев
Уважаеми Министерски съвет,
Един недемократичен закон, обнародван в Държавен вестник, бр. 44 от 12 юни 2009 г., изменян 5 пъти и не станал
демократичен, ни лишава от възможността да се обърнем пряко към Народното
събрание с предложение за работа по разрешаване на вълнуващите ни проблеми.
Затова се обръщаме с молба към Вас, като колективен орган, правителство на
Република България, използвайки правомощията си по чл. 10, ал. 1, т. 3 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната
власт и местното самоуправление, да отправите до Народното събрание на
Република България от Ваше име предложение за решения във връзка със следното:
Вече години наред някои публично изявяващи се личности, включително и
народни представители, занимават нашия народ с въпроса за свикване на ново Велико
народно събрание.
Има общественици, които са искрено загрижени за приемане на необходими,
според тях, промени в статута на съдебната система, за които Конституционният
съд е постановил, че могат да се извършват само от ВНС. Но има и хора, които с
предложенията си само се рекламират като загрижени.
Ние считаме, че постоянното публично поставяне на този въпрос е фактор за
отвличане на вниманието на българските граждани от изключително належащата
необходимост за решаване на някои много актуални икономически и
социално-политически проблеми, свързани с: безработицата, масовото обедняване,
отчаянието от нарастващата несправедливост; умножаването на престъпленията сред
непълнолетните; злоупотребите с възможностите на средствата за масова
информация – рекламират се безнаказаност и самоуправство, модата да се
анатемосва социалното управление се превръща в традиция, неравнопоставеността
на гражданите относно възможността да изказват мнение за протичащите в
обществото процеси се увековечава; вместо дух на състезателност, в обществото
се стимулират сблъсъци на тенденция към обедняване и отчаяние с тягата към
агресивност и разкош. Насажда се отношение към законността като към продукт на
субективизъм и произвол.
Измислят се предложения за конституционни изменения, които не произтичат от
логиката на нашето обществено развитие.
Депутатите в Народното събрание не са нито малко, нито много. Въпросът е
дали те са най-добрите сред нас, дали те са българските граждани с
най-високоразвито чувство за политическа отговорност. Като ни занимават с
въпроса за техния брой, просто отклоняват вниманието ни от проблемите за
необходимостта на постоянното повишаване на качеството на тяхното общуване с
избирателите, на тяхната правно-политическа подготвеност и техните
организаторски способности. Искаме депутати, които, повишавайки и доказвайки в
работата организационната и правната си култура, да утвърждават уважение към
държавните ни институции. Искаме избирателна система, даваща ни възможност да
избираме депутатите си не по думите им в предизборната кампания, а по делата им
до тяхното номиниране. Така ще се повиши степента на реализация на
политическите ни права.
Антични мъдреци са писали за човека като политическо животно. Време е да се
разбере, че ако ние в епохата на Интернет, на качествено новото единство на
виртуалния и реалния свят, не сме се издигнали поотделно до нивото на
политически същества, то в морално-политическо отношение сами сме се лишили от
прилагателното в категорията „политическо животно“.
Безсмислено ни занимават с въпроса за броя на мандатите на народния
представител. Защо трябва някакъв регламент да ни определя колко време може да
ни представлява избираният от нас народен представител? Искането на такъв
регламент е типичен израз на неверието в суверена. Напълно е възможно един
народен представител достойно да ни представлява и при пет негови
последователни мандата, а друг да не успее да прави това и само един мандат.
Регламентираната мандатност не е взискателност към избираните депутати. Тя може
да има някакви основания относно избираните в органите на изпълнителната власт,
но не и за законодателната. Неограничаването на броя на мандатите може да е
стимул за депутатите в осъществяването на значими социални проекти от началото
до края на тяхната представителна дейност в един или друг орган на държавната
власт. Предложението за регламентиран брой на мандатите е насочено против
участието на избирателите в процеса на номинирането на кандидатите за депутати.
Броят на мандатите на избирания за депутат може да зависи от: неговата възраст,
здравословно състояние; неговия опит в социалната област, за която проявява
законодателна инициативност; актуалността на усъвършенстването на
законодателството в областта на неговата доказана компетентност; от оценката на
избирателите за висотата на неговия начин на приложение на конституционните
норми в процеса на общуваването с тях; от степента на доказаност на
проявлението на неговото чувство за отговорност за личностната реализация на
избирателите и т.н. Избирателите са суверенният оценител на степента на
съблюдаването на положената клетва от народния представител.
Много излишен шум се вдига около предложението за узаконяване на
отзоваването на народни представители. А никой не е обосновал наложителността
на това узаконяване. Преди всичко, трябва повече да мислим, когато избираме, за
да се налага отзоваване само в изключителни случаи.
Отзоваването е практика, препоръчвана у нас още от времето на съветския
строй. Тогава тя не се оказа стимулираща обществената активност и нравствения
прогрес, защото както избирането, така и отзоваването на депутата ставаше под
партийно ръководство.
Сега исканията за отзоваване най-често се пораждат от това, че по различно
време на мандатите си някои народни представители напускат парламентарните
групи, с изборните платформи на които са избрани. Но много от тях се оправдават
с мотива, че самата им парламентарна група не изпълнява предизборната си
платформа. Избирателите трудно могат да установят истинността на обвиненията и
оправданията, защото народни представители гласуват и без да се изказват. На
екрана, при предаваните по телевизията заседания, се показва само броят на
гласувалите по групи, но не и поименно гласуване. Така, при пропорционална
избирателна система и многомандатни избирателни райони предлаганото отзоваване
няма да доведе до значимо повишаване на качеството на депутатската дейност.
Ако, все пак, в някои случаи е напълно ясно кой е виновник, нарушител на
положената клетва и в несъвместимост с пълномощията си, то прави ли неговото
отзоваване наложително свикването на ново Велико народно събрание, което да
изработи нормативна система за това? Не. Засега, както за други неща
многократно издигаме лозунги на улицата, избирателите, без съмнение, биха могли
да наложат по такъв начин на подобен народен представител сам да подаде
оставка. Но за почти четвърт век от влизането в сила на днешната българска
конституция не сме били свидетели на огласяването на такива призиви. И за това
ли ни е виновна конституцията? Необходимо е само да преодолеем принизяването на
собствената ни взискателност към нашите избраници.
Посочените до тук най-често огласявани аргументи за необходимостта от
свикване на ново Велико народно събрание и приемане на нова конституция на
Република България са неоснователни. Те не са продиктувани от грижа за
усъвършенстване на законността в републиката.
* * *
Необходима е пълноценна реализация на правата на суверена. В чл. 117, алинея (1) на Конституцията се казва, че съдебната власт „защитава
правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата“, а в
преамбюла на Конституцията на Република България е записано, че тя се приема,
за да бъде изразена „волята на българския народ“. Това са две неделими страни
на възможността и реализацията на волеизявлението на българските граждани в единството
на техните права и задължения. Българските граждани, в своето единство като
народ, обединени по законите на държавата, имат право да изразяват единна воля
чрез гласуване на референдуми.
Член 118, в шеста глава на Конституцията,
гласи: „Правосъдието се осъществява в името на народа“. Ако чл. 117, алинея (1) и чл. 118 се тълкуват без отчитане на необходимата им връзка с
изразяването на народната воля и с характера на „цялата държавна власт“ като
произтичаща от народа, се създава илюзия, че по днешния ни обществен договор
отношението на държавата към българския народ е само отношение като към „милата
царска дъщеря“. У няколко поколения българи се парализираше чувството на
отговорност за държавата. Близо половин век на хората от „родината на Димитров“
се внушаваше, че за тях се грижи „великата партия“. С изключването на
мнозинството българи от политическия процес ВНС от 1990-1991 година само утвърди подобно чувство у много хора. Тогава
на кого да се сърдим за широко разпространеното у нас мнение, че за всичките ни
беди все някой друг ни е виновен?
Позовават се на тълкувателно решение на Конституционния съд от 2002 година, според което промени в глава шеста на
Конституцията на Република България може да прави само ВНС. Важно е, обаче, в
контекста на отговора на какъв въпрос е дадено тълкуването.
Тълкувателното решение е по въпроса: с премахването или преместването на
установен държавен орган в друга институция променя ли се формата на държавно
устройство и управление? Конституционният съд е отговорил, че в обема на
понятието „форма на държавно устройство и управление“ се включват и възложените
на определени институции, в случая съд, прокуратура и следствие, правомощия и
се разбира, че преместването на органи от едната институция към друга нарушава
баланса помежду им. Направен е общ извод, че такива промени трябва да се
извършват от Велико народно събрание. От контекста на формулирания извод е
пределно ясно, че Конституционният съд заключава, съпоставяйки правомощията за
извършване на промени в Конституцията от ВНС с правомощията за конституционни
промени на Обикновено народно събрание. Правомощията на суверена с нищо не се
оспорват и за тях не става дума.
В глава осма, чл. 149, алинея (1), т. 3 на Конституцията е
посочено, че Конституционният съд „решава спорове за компетентност между
Народното събрание, президента и Министерския съвет, както и между органите на
местно самоуправление и централните изпълнителни органи.“ Но никъде не е и не
би могло да бъде посочено правомощие на Конституционния съд да се произнася
относно компетенции на суверена.
По чл. 147, алинея (1) самият състав на Конституционния съд е функция на три
аргумента. Освен по една трета представящи парламента и президента, една трета
от неговите членове се избира на „общо събрание на съдиите от Върховния
касационен съд и Върховния административен съд“. Тези съдии се назначават от
Висшия съдебен съвет, почти половината членове на който, на свой ред, се
избират от назначавани от него в органи на съдебната власт съдии, прокурори и
следователи. Възможно е тази сложно преплетена взаимозависимост с нещо да
способства за взаимно възпиране на овластените институции. Но тя с нищо не
гарантира необходимите противовеси на възможната т. нар. „подмяна на народния
вот“. Абсурдно е за някое от нейните звена или за възпроизвеждания чрез нея
състав на Конституционния съд да не важи чл. 1, алинея
(3) в глава първа на Конституцията на Република
България!
* * *
Българският политически опит от XX и началото на XXI век недвусмислено доказва, че никакво избрано събрание,
велико или обикновено, не може да изрази волята на българския народ по-добре,
отколкото може да го направи самият народ. В още по-малка степен пък подобен
орган може да бъде признат за такъв изразител. Не са забравени и протестите на
част от самите народни представители във Великото народно събрание, приело
сегашната ни Конституция, в края на неговата работа през 1991 година.
При пресъздаване или същностно обновление на Обществения договор всякакъв
опит да бъде изразявана волята на народа-суверен по друг начин, освен
непосредствено, е опит за ограничаване на демокрацията. Исторически анализ може
да разкрива дали такива ограничения са били оправдани през XVIII век. Но в началото на XXI
век каквито
и да са опити за тяхното налагане са признак на безспорна ретроградност. Такива
опити са насочени към фактическо лишаване на българските избиратели от
първоосновното им политическо право.
Да се прави от четенето на
Конституцията извод, че промени във формата на държавно устройство и на
държавно управление може да прави само ВНС, означава разбиране на
конституционните разпоредби не като социални норми, а като рецепти. С такова
разбиране се предполага, че Конституцията очертава не стратегията на развитието
на правно-политическата ни система, а само временна тактика на органите на
държавна власт и управление. Такава конституция би била безсмислена. Тя не може
да има стойността на основополагащ Обществен договор. Тя не би могла да служи
на Самоуправлението на обществото, а само биха я използвали за управлението му
отчуждени от него институции. Нейните глави, членове и алинеи, касаещи
държавното устройство, се оказват сведени до положения на закон за определен
аспект на функционирането на властта. Може би поради такова разбиране и член 42, алинея (1) на Конституцията остана
формалност за повече от две десетилетия. А конституцията ни и без това е бедна
в аспект на формулирани политически права на гражданите.
В течение на почти четвърт век алинея (2)
на чл. 1 на Конституцията се спазва половинчато, т.е. държавната
власт се осъществяваше само чрез конституционно предвидени органи, въпреки че
разпоредбата на тази алинея е да се осъществява „непосредствено и чрез
органите“. Неотменна проблематика на референдумите следва да е
усъвършенстването на приложението на нормите, свързани с обезпечаването на
естествените права на хората, в това число и залегналите като конституционни
разпоредби.
Може да се каже, че сме в края на втора дузина години на, по същество,
постоянно нарушаване на алинея (3) от чл. 1 на Конституцията, която гласи: „Никоя част от народа,
политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна
личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.“ Вече
стана дума и за алинея (1) на чл. 42 от Конституцията. Проявленията на недемократичност,
свързани с нея, са разнопосочни: а) тя се нарушава, защото мнозинството
съвременни български избиратели не са участвали никога в допитване до народа;
б) тя е ограничена, защото понятията „допитване“ и „референдум“ не са
тъждествени; в) тя се нарушава и защото понятията „гласуване“ и „избор“ нито са
тъждествени по съдържание, нито са равни по обем.
Имайки предвид изложеното дотук и съвременната патова партийна политическа
ситуация, когато избрани законодателни органи не са в състояние да разрешат най-належащи
и много по-частни проблеми, предлагаме:
I. Да снемем от дневния ред на
Република България дебатите за свикване на ВНС и да оставим подобни анахронизми
на вниманието на интересуващите се от историческата наука.
II. Министерският съвет на Република
България да предложи на законодателния орган на Републиката:
1. Народното събрание да отмени точка 1 в алинея (2) на чл. 9 от Закона за пряко
участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление като
противоречаща на чл. 1 от Конституцията на
Република България.
2. На основание на чл. 1, алинеи (2) и (3) от Конституцията на Република България на предстоящите
през следващите две години редовни избори, едновременно с избирането на
съответните депутати, Народното събрание да поставя на гласуване и най-належащи
изменения в Конституцията на Република България, извършването на които не е в
правомощията на Обикновено Народно събрание. Ако се прецени, че наложителните
изменения са достатъчно много, на отделен референдум да се гласува за цялостно
изменение на отделни глави или за нова редакция на Конституцията на Република
България.
3. Независимо от времето и мащабите
на останалите изменения, ние считаме, че не търпи отлагане прекратяването на
досегашната политическа неравнопоставеност на безпартийните избиратели с
членовете на партиите, изразяваща се в привилегированото положение на
партийните членове в процеса на номинирането на кандидатите за народни
представители и съветници. Във връзка с това предлагаме на Вашето и на
вниманието на Народното събрание три възможни, според нас, варианта на това
прекратяване, надявайки се, че Вие и народните представители сами ще прецените
кой от тях е най-подходящ от гледна точка на съгласуването му с останалата част
от законодателството на Републиката:
а) Да отпаднат от текста на Конституцията на Република България:
първо, алинея (3) от чл. 11;
второ, алинея (2) от чл. 12.
По такъв начин Конституцията на Република България в идейно отношение ще се
приближи до конституциите на класическите републики на Новото време –
Съединените щати и Франция, в които привилегии за партиите липсват.
б) Изразът „политически партии“ в тези алинеи да се замени с „политически
организации“.
в) Към израза „политически партии“ в тези алинеи да се добави „и
избирателски самоорганизации“.
Докато политическите партии се борят за участие в държавната власт, то
избирателските самоорганизации целят участие в изборния процес, за да се
избират най-достойните български граждани в органите на властта, без да
претендират за по-нататъшно налагане на волята си на избраните. Няма основание
правата на организациите на избирателите в изборния процес да са по-малко от
тези на политическите партии.
Настояваме, след като Народното събрание уточни и приеме най-подходящата за
това изменение формулировка, да я предложи на всенародно гласуване при
провеждането на най-близките избори, с участието на всички български
избиратели.
Надяваме се, че народните представители сами ще проявят инициатива, ако са
необходими уточнения в чл. 1, ал. (3); чл. 11, ал. (2) и ал. (4); чл. 95, ал. (2); чл. 116, ал. (2); чл. 147, ал. (5) и чл. 149, ал. (1), т. 5. Ние не предлагаме изменения в тях, защото те не
накърняват политическите права на гражданите.
С уважение, 36 български граждани с избирателни права.
