Репресивност по време на градежа на основите на социализма

Още преди първата петилетка на изграждането на социализма огромната маса от членовете на БКП държи на господстващата роля на комунистическата партия. Те искат държавата да провежда линия на икономическа репресивност към по-заможните български граждани. Натискът им „в това отношение нерядко добива формата на демонстративна агресивност. Всяка промяна в действията на управляващите към либерализиране на икономическата политика се посреща много остро от широките средина партийната членска маса...“ (В. Мичев, „По въпроса за установяването на съветския модел на социализма в България“, сп. „Исторически преглед“, 1996, кн. 5, стр. 34). Доколко такова реагиране е мотивирано от политическа убеденост и доколко – от българо-славянска завист може всеки сам да преценява. Но „смекчаването на изкупвателната система за селскостопанската продукция от есента на 1947 г. довежда до истинска криза в партията – срещу това протестира голяма част от селяните – членове на БКП, много от тях престават да посещават събрания и да си плащат членския внос, има дори случаи на декларирано напускане на партията...“ (пак там). Ръководството не остава без отзвук на тези настроения. XVI-и пленум на ЦК на БРП (к) през юни 1948 г. призовава към бдителност срещу „попълзновенията на класовия враг“ и между центъра и местните структури се възпроизвежда взаимното стимулиране. През втората половина на 1948 година на много места партийни активисти проявяват инициативи „за масови репресии“ срещу заможните селяни-„кулаци“ (вж. пак там, стр. 38).

Първата петилетка на строителство на социализма е време на засилващ се натиск за ежегодно и навреме предаване на задължителни държавни доставки от селскостопанските производители. След голямото напрежение по време на подготовката и произвеждането на изборите за местни органи на властта на 15 май 1949 година, връх на напрежение е и събирането на увеличените държавни зърнодоставки през лятото на 1950 година. Увеличаваха се и нарядите за предаване на вълна и мляко от животновъдите.

* * *

В началото на 1951 година Сталин се връща към указанията си от средата на 40-те години – в България да не се изостря ситуацията до крайност. Опитите на В. Червенков за приложение на тези указания не предотвратяват избухването на селски вълнения в НРБ през пролетта на същата година. Преследването на „вражеските“ елементи продължава.

Изселват от големите градове или въдворяват в ТВО „политически опасни лица“. През април за седмица-две са изселени във вътрешността на страната семействата на бегълците зад граница. През втората половина на месеца по обвинение за връзки с Югославия са арестувани висши военни дейци, включително легендарният Славчо Трънски.

Априлски (1951) пленум на ЦК на БКП решава да се прочистят селските партийни организации от „вражески“ елементи и „кариеристи“. До края на годината са изключени над 50 000 души. Така, ако мартенският (1951) пленум се произнася за смекчаване на репресиите, априлският решава за „обновяване“ на качеството им. Съвпадащи по време действия, насочени към успокояване на обстановката и към нанасяне на нови удари по „класовия враг“, са различни страни на единен процес на овладяване на сталинското изкуство за оперативно и тактическо маневриране в политическата практика. Тогава и младежкият актив в учебните заведения е обучаван да разграничава явленията „буржоазен остатък“ и „вражеска проява“.

Като цялостна система репресивната машина продължава функционирането си и през 1952 г. БКП се научава успешно да лавира между критиката на недостатъците и тяхното възпроизвеждане. Демонстрираха ни, че са наследили нейното умение и партиите, които ни управляват след присъединяването ни към Европейския съюз.

Корени на злото и достъп до властта

Социалното зло се основава на мрежа от свързани корени. Множеството от тези корени се преплитат най-вече с несправедливостта. Насилието вирее, защото обществото търпи неправдата. Мързелът съществува, защото неговите носители несправедливо използват създаваните блага от работещите. Мнозинството е безгласно по обществените проблеми, защото юридическите закони са несправедливи. Убийците и крадците се множат, защото няма справедливо възмездие.

Несправедливостта е фактор за реалността и на останалите злини, а намира най-пълен израз в неравноправието. Законът не е еднакъв или еднакво прилаган за всички. След като разликите по рождение не могат да бъдат премахнати, обществото трябва да изисква от всеки да му служи според възможностите си. За тази цел трябва да му осигурява простор за пълноценно развитие на способностите.

Надхвърлящата личните и семейните потребности собственост е източник на власт. За да няма произтичащо от нея унаследяване на власт, следва всички граждани да имат еднакъв достъп до органите на властта. Справедливостта изисква защита на всеки, който има за свое задължение добрината към другия и наказание на всеки, който не зачита правените добрини. Ако справедливостта е хармонично отношение между личността и обществото (Платон), всеки, който е за справедливост, трябва да не допуска да дава на обществото по-малко отколкото иска да получава от него.

Различията между „десни“ и „леви“ по съдържанието на справедливостта се „стопиха“ и остана различието по въпроса за носителя на справедливостта. „Левите“ парадират с искания за достойно заплащане на труда, социално осигуряване на бедните и нетрудоспособните, достъп на гражданите до здравеопазване и образование, но не и за равен достъп до политическата власт в държавата и средствата за масова информация. Достъп до властта искат за т. нар. държавно-творческа част от населението, като под такава част разбират себе си и колегите си от партийния спектър. Въобразяват си, че народът е достатъчно представен от тях и такъв достъп не му е необходим.

Като отъждествяват справедливостта с равенството, някои десни я считат за несъвместима с прогреса. А и програмата на Партията на европейските социалисти акцентува върху ценностите и идентичността на индивида в обществото, не не и върху политическите права на този индивид.

В крайна сметка, народният суверенитет се заменя с пазарен, а демокрацията – с партийна експертиза. И безграничните свободи на експлоататорските малцинства и партокрацията все повече ограничават правата на мнозинството. Политическият монопол се побратимява с монополистите в другите области на живота.

Партийците знаят, че институционализирана народна опозиционност означава край на увековечаването на партокрацията. Неизчерпаемата съзидателността на народа като опозиция ще означава край на увековечената спекулация за необходимост от партийна артикулация.

Но не само политиците-партийци са заинтересовани от безсловесността на избирателите. От нея са заинтересовани терористите и всички корумпирани. И едните, и другите са заинтересовани от сегашната политическа обезправеност на безпартийните избиратели. Колкото по-малко хора имат политическа грамотност и политически права, за да разкриват и критикуват тяхната същност в разнообразието на нейните проявления, толкова по-добре и за едните и за другите. При узаконеното им безмълвие безпартийните нямат свястно средство, за да се оправят с корумпираните. Като ефикасно средство им остава само подкупът. При липса на възможности сами да противостоят на тероризма като правнополитически пълноценни граждани, безпартийните нямат друго средство за разминаване с терористите, освен премълчаването на белезите за техни проявления.

След като и да имат какво да кажат, безпартийните няма къде да го кажат, те имат възможността да „избират“: или укриватели на тероризма и корупцията, или скрити доносници на властващите! Могат да напишат за едните или другите на интернет страница. Но дали ще прочетат написаното тези, които могат да направят нещо против тях, или доносници на критикуваните? Бог знае!