Ренесансов идеал в българското училище

– Цървули няма, гайда иска! – казваха мнозина за естетическата програма на комитета за култура в България през 70-те години. И програмата не издържа проверката на времето. Тя не попречи на рухването на обществената система, утвърдена в страната в средата на XX век. Различни хора се смяха на опитите за нейното изпълнение.

В случая е напълно валидна тезата на Хегел за смеещите се на вглъбения в мислите си мъдрец, който попаднал в локва. Големият мислител казва, че те не могат да попаднат в гьола, защото поначало си лежат в него.

Опитите за възпитаване на уважение към ценността на човешката личност заслужават подкрепа. Човекът е проявление на неизчерпаемия природен източник на красота и от него се очакват високи граждански добродетели. Джото, Донатело, Ботичели, Леонардо да Винчи, Рафаело Санцио, Микеланджело и Тициан налагат образа на деятелна, енергична, героична личност, която блести и със земната си красота. Градоустройството, в което площадите са главните градски места, подчертава стремежа към синтез на монументалните изкуства, обхващащ живота в неговата пълнота. Живеещите години в атмосфера на майсторство ученици привикват на системен труд и постигат тайни на необикновено хармонични и уравновесени композиции.

Изумително трудолюбив, Леонардо създава съвършени образи на хора. С неугасим стремеж към съвършенство, той е убеден, че „знанието е истина, сила и красота“. Непрекъснато си е задавал незадавани преди него въпроси и иска да открие човека като венец на живата природа в работите на учениците си.

Самото включване в училищните програми на НРБ на задачата за по-цялостно запознаване с живота и делото на универсалния гений Леонардо да Винчи, казващ „тъжно е, когато ученикът не е надминал учителя си“, означава много. Програмата Леонардо да Винчи бе неотъпкан път към най-целесъобразна реализация на учениците в техния бъдещ живот. Но докато тя бе почин за всенародно естетическо възпитание, в условията на застой в общественото развитие, тя се оказа по замисъл неосъществима.

Проекти и ценности

Човек може сам, но да действа човешки се научава в обществото. Човек дължи на обществото своето ставане, както и обществото дължи ставането си на човеци.

Доброто начало се предполага и у обществото, и у човека. Обществото и човекът си дължат взаимно и спасението си. Спасението им предполага и взаимност на проектирането.

Според проф. Добрин Тодоров по-дълбинното разбиране на проектирането като изконна човешка задача днес е поставено на изпитание, „особено откъм смисловия си хоризонт“. Той счита, че в обществото доминира прозаичната практика на краткосрочния проект. „Вкореняването“ на краткосрочното проектиране професорът свързва преди всичко с тоталитарния период (вж. „Философски алтернативи“, 2011, Но 6). Но примерът, характерен за това време, който авторът привежда, „план работа не върши, но план работа отчита“, все пак се отнася за друг термин. У нас под „проект“ традиционно се разбираше първообраз на нещо, което остава да съществува след възможно реализиране на проекта.

А много планове по време на диктатурата на Комунистическата партия наистина служеха не за свършване на работа, а за алиби, че не се лентяйства. В работата си сам имах контрагенти, които казваха: „По-сигурно е като дойде началникът и види, че има планче.“ Естествено, „сигурността“ зависеше от висотата на началника. Обаче предназначението на смислените планове и програми е да обезпечават съ-действие, синергийност, на индивидуалната и общностната практика. А събитието съ-битие става все по-дефицитно в република България.

Направих малко уточнение към статия на Д. Тодоров, защото точно след падането на предишната диктатура терминът „проект“ придоби безсмислено широко разпространение. И много партийци наричат партиите и коалициите си „проекти“. Може би защото мнозинството от партиите у нас не са направили нищо по-значимо от написването на проекта за създаването си.

Нас това ни засяга предимно с факта, че и за партиите-проекти ние сме предвижданият „материал“, от „омесването“ на който зависи реализацията на техните платформи. И в частичното изпълнение на програми, платформи на реализирани партии-проекти ние бяхме „тестото“, което месиха по техните рецепти.

„Месят“ ни не само партийците, които по сталински са от „особено“ тесто замесени. В това им помагат и нароили се неправителствени организации, тъй като и те трябва да отчитат някаква дейност за оправдаване на направените от тях разходи. Ще ни „месят“, докато не си „опичаме акъла“, за да създадем своя избирателска организация. Единствено самоорганизацията може да отстоява неповторимостта на всяка личност.

Да бъдеш „себе си“ още не означава уникалност. И папагалът е „себе си“, но за човека папагалското не е уникално. Дори „себе си“ съм още не значи личност. Личност значи собствен стил на взаимодействие, на съ-действие, синергия с обществената среда. Идентичността означава собствена съпричастност с другите хора. Не означава забравяне на истината, че личностната основа на човека е заложена от обществената му среда. Разбира се и „вътъкът“, който зависи от него, не е по-маловажен от основата. Нещо повече, от човека зависи извисяването както на личностната, така и на обществената същност.

Възпроизвеждането на личностната същност следва да е процес на извисяване. Заобикалянето на тази необходимост става с формулата „така правят всички“ и с мотото „аз съм себе си“.

Истинската личност противостои и на собствената си инертност, и на ретроградната социална инерция. Не и като мнозинството партийци – да противостоят на потребителската инерция само у другите.

Партиите форматират индивидуалността според политическите си калъпи. А личностната идентичност на избирателя е в собствената ценностна ориентация и способността за самоорганизация. Избирателят-личност сам артикулира интересите си, а не чака партийната им интерпретация.