Недоволни с незнание-оправдание

В предаването си по телевизия „Евроком“ на 10 април проф. Минчо Христов показа как две десетки избиратели отговарят на въпроса на журналистка: „За какво гласуваме?“. Около 75% от попитаните не знаеха за избирането на какъв орган на властта в нашата държава гласувахме през този ден. Професорът не коментира отговорите на многократно зададения въпрос. А интересно би било и какъв процент от питани избиратели биха могли да отговорят на въпроса: „По какво се отличава партията, за която гласувахте, от останалите партии, предлагащи кандидати за народни представители?“ При очакване на отговор за политически съществено основание на избора, едва ли процентът на знаещите защо гласуват за дадената партия би бил по-висок. Но отговорите на единствения въпрос са достатъчно показателни за нивото на политическата грамотност на българските избиратели.

Проф. Минчо Христов може да се надява, че нивото на политическата ни грамотност може да се повиши, ако се научим да гласуваме за непартийни кандидати. На 4-и април 2021 г. Движението на непартийните кандидати (ДНК) е получило около 17 хиляди гласа. Далече е още от 1%, въпреки че в листите му имаше добри кандидати. Надеждите за преминаване на бариерата ми се струват илюзорни, докато няма Движение на непартийните избиратели. А най-жалкото е, че и всички, които гласуваме, не знаем защо избираме парламент, който, въпреки че по конституция сме парламентарна република, не може да предложи произвеждане на референдум, за да може нашият народ да изрази мнението си за държавното устройство и формата на управление в своята държава.

При сегашното тълкуване на Конституцията ни народният представител измества избирателите си от възможното им участие в работата на институциите и от друга тяхна роля в обществено-политическия процес. А той трябва да отстоява тяхното присъствие на политическата сцена. Така ще способства за повишаване на политическата ни култура. Но когато се оказва, че представляващите ни в Народното събрание не отстояват неговите и техните собствени депутатски права, тогава изчезва и последната ни надежда за политическо равноправие у нас.

В една избирателска самоорганизация избирателите и представляващите ги депутати ще могат взаимно да повишават политическата си култура. Защото и народните представители са избиратели.

Взаимодействие: овластяващи – овластени

Чрез разкриващия се като битие-институция човек-власт организираните хора разчитат сами да се поемат като интегрирани в група от институционална съвкупност. А днешното посредничество на човека-власт води до политическо безмълвие на мнозинството. Политическите права на мнозинството остават принизени до нивото на уличното скандиране. Взаимодействието на законодателите и избирателите почти изчезва.

Взаимодействията на българския парламент са вътрешни и външни. Досегашните му изчезващи взаимодействия с представляваните са предизвиквали политически кризи. Такава криза доведе до оставката на правителството на Жан Виденов. Това правителство и подкрепящото го парламентарно мнозинство не умееха успешно да взаимодействат с представляваните от тях. Неумелото представляване и управление се дължеше на ниското качествено ниво на правителството. Това поставя под съмнение и качеството на излъчилото членовете на правителството тогавашно парламентарно мнозинство. В тогавашното мнозинство имаше мъдри и честни хора. Но депутатите в него изпълняваха указанията на ръководството на БСП, в което надделяха неопитни и недостатъчно нравствени хора.

Подобни първоизточници имаше и политическата криза през 2013-2014 г.г. Тогава меракът за власт у БСП надделя над разума. Поеха управлението на България, без да имат достатъчна подкрепа в парламента.

Важно е и качеството, и количеството. На новоизбрания български парламент засега знаем партийно-количествените признаци. За качеството на някои от парламентарните групи може да предполагаме по преизбраните муцуни.

Знаем, че проф. Минчо Христов подлагаше на опустошителна критика законодателната инициативност и слабата самовзискателност на народните представители от 44-тото Народно събрание. За да не се стига до необходимост от такава критика на депутатската инициативност и дейност и на 45-ото Народно събрание, трябва да следим и критикуваме парламентарната дейност още от самото ѝ начало.

Механизми, прикриващи необходимостта да мислим

Политическите партии правят избор вместо нас. Те ни обричат на политическо бездействие. Призовават ни към решителност в подкрепата си за техния избор. Искат от нас вътрешно усилие, утвърждаващо раболепието ни. Разчитат на безволие на душите ни.

Избираме ги за борци с корупцията, а стават нейни сътрапезници. На протестите през 2020 година много от тях участваха под лозунги против нея. Би възникнало стълпотворение, ако трябваше да издигнат всички позитивните си лозунги. Обединява ги загнилият партиен парламентаризъм. Разновидностите на лъжата за партийната демокрация са много. Маскират я в приказки за национално единство. Успяват заради нашето, на нейните противници, безгласие.

Въпросът „Какво да правим?“ отдавна е на дневен ред. Отговорът „Да мислим, като гласуваме!“ не е достатъчен. Защото партийците редовно ни избират това, за което може да гласуваме. Трябва да се обединяваме на основата на избор измежду кандидатури, издигнати от самите нас. Но не сме достатъчно силни, за да го направим сега. Претенция за незабавен успех е неуместна. Засега трябва да се ръководим от идеята за най-малкото зло. Подкрепа за „Движението на непартийните кандидати“; отказ от подкрепа на политически партии и от заблудата, че такива партии може да излязат от рутинното си състояние. Необходими са търпеливост и постоянно обновление на средствата за разпространение на инициативата за създаване на самоорганизация на избирателите. Трябва ни висока форма на мъжество за разобличаване на паритйността, пречеща ни да мислим.

 

Св. Томов

Видове неучастие

Може да си припомним видовете неучастие по „Технология на духовните средства“ от Еманюел Муние.

Първо – въздържане от дейност. Не е трудно. Не участваме в партийни мероприятия. Просто въздържане.

Второ – пасивно непослушание. Може да се изрази в несъблюдаване на ритуалите. Но има различни ритуали.

Трето – бойкот. Бойкотът на изборите изисква конкретен подход. Ако няма от какво да се избира, изборът е безсмислен. Зависи дали остава вариантът „не подкрепям никого от предложените кандидати“, или дали има вариант „не подкрепям никоя от предложените листи“.

Може да подкрепя „Движението на непартийните кандидати“. Гените на кандидатите на това ДНК остават неясни. Източникът на инициативата за издигането на отделната кандидатура не ми е ясен. Така ще е, докато няма „Движение на непартийните избиратели“.

Четвърто – „създаване на органи на бъдещо общество“. На такова общество са необходими инициативни избиратели. За да има достатъчно такива, е необходимо продължително общуване с отделни избиратели. Трябва да развиваме контактите с тях чрез разкриване на истината, която те търсят. Това трябва да стане едновременно със създаване на основополагащи звена на избирателската самоорганизация.

Н. Димов