Човешкото
единство предполага мнения за
необходимостта, събираща хората, търсещи
взаимността и общоприемливи решения
на всички, избрани в Агората.
Събират
се хората и обменят мнения, а от решенията
лъхват очаквания, надежди, копнения,
внятни направления към достъпни цели.
Устрем – без оплаквания.
Цели,
за да достигат – решения изпълняват и
се трудят умело решаващите сами.
Отговорност внедрява правото да решават.
Заради правото човек може да се промени.
Човешкото
доверие окрилява човека: да полети след
мечти, колективни проекти; да дерзае
неспирно, да прокарва пътеки, ковящ
събитията с други дейни субекти.
Такъв
ли е зрял светът, който днес откриваме,
преди ний да открием и самите себе си?
Дали в дълбоката необходимост вникваме?
Имаме ли към нея тунели открехнати?
Да
не чезнем по пътя, да вървим изправени!
Да не търсим все някой политически
пастир, навлезли в новия век морално
разхлабени – блудни, нечуваеми, тичащи
подир кумир.
Знаем
ли смисъла на права политически? Търпим
повече от век народно безправие. Хем
сме пренебрегнати, хем без дух критически.
За партийни лидери вдигаме наздравици.
Така
продължават да не ни питат и чуват на
конституционни политреферендуми. Мислят
за кариери управленски и плуват в
политически води злокобни, замътени.
*
* *
Необходимостта
е с множество дълбини – разнообразни
нива, с множества уникати. Приближаването
им минава през стръмнини с дела неоформени
и полуфабрикати.
Източник
на световна красота е конфликтът между
изменчивостта и устойчивостта ни, всеки
да е активен и дълбоко проникнат с мисли
за власт народна и суверенността ни.
Недокръстени
власти да не ни разпознават за електорат
в тяхна овластяваща дейност – действията
им към власт да не се устремяват зарад
безразличие и духовна ни бедност.
Равнодействието
на противоположности не се установява
с партръководители и правограбители с
щури отговорности, групи от кризогенни
наши „представители“.
А
политическото наше равноправие е
недостижимо при днешната ни система, и
заради недогледана Конституция, плод
на недомислени партиидеологии.
Крайно
необходимо е политическото равноправие
между представлявани хора и представляващите,
в едно с критическото дружно отношение
и в голяма умора.
А
трудоспособните да политпрограмират
нямат клеймо „партийност“. Всички
номинирани за държавни органи да се
кандидатират, трябва да са таланти, за
да са избирани.
Ако
не са готови за това през мандата и не
могат самите да предлагат собствена
проектопрограма, им трябват самоотводи.
Търсят се проекти за бъдещи социуми.
Най-добрите
проекти и най-добрите синтези на добрите
ще чуем от свои предложени, доказани в
работа като добри стратези и в труда им
мечти да са трайно заложени.
Тези
номинации правят избиратели – субекти
на процеса на номинирането, със способност
да бъдат мисловни двигатели, когато
преходите напред са минирани.
I.
ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕ НА ПРОТИВОРЕЧИЯТА И
ДЕФИЦИТ НА ОРГАНИЗИРАНОСТ
Противоречия
са източник на процеси, движещи системите
– природни, обществени. Тяхното устойчиво
развитие зависи: от разрешимостта им;
колко са съществени?
Противоречията
са на различни нива с конкретната си
същност – точно определена. Имат
разнообразни основи, дълбочина,
противоположности – взаимно раздвоени.
Разрешавайки
се, чрез възпроизвеждането си те стават
вътрешна и същностната връзка на
процесуалните главни състояния, осмисляни
от хора – мислители и дръзки.
Духът
сам е питаещ противоречията. Толкова
силен – може и да ги разрешава. Това е
истинското важно доказателство, че в
дълбочината им и добре ги познава.
Но
в множество призиви – зов да се разрешават
се крие стремление – вик да се забраняват.
Разрешаването им някои го тълкуват като
отчисляване – „вече не съществуват“!
А
противоречиво самоотношение на деец
към себе си бива и евристичен процес –
разрешаване на противоречие, включващ
и самопротест, крут отговор критичен.
Съ-битието
„хора, овластяващи други и овластените
от тях, представляващи ги“ при резонансна
връзка избиращи-избрани е съ-битиен
процес, усилващ прогреса.
Времеединение,
взаимна емпатия, синергийностна сфера
на действена субектност – представителство
яко, пряка демокрация, законосъобразност,
управленска коректност.
*
* *
Овластяващите
и от тях овластявани са раздвоенията с
много измерения. Включват закостенялост
институционална, оправдавана с разни
цели, намерения.
Страхливите
партийци, предвидливо скарани с
евристически процес на възпроизвеждане
на противоречия, не щат да са вкарвани
дори само в подобни размисли, в обсъждане.
А
гражданските права изискват обсъждане.
И приоритетът им пред националните –
техният приоритет е не по-малко важен
с овластителна роля, без кражби –
фаталните.
Институциите
ни, твърде закостенели, пазят политически
права – привилегии, на партийни членове,
твърде опротивели, и на маршируващи с
партийните легии.
Свободата
е осъзната необходимост и право на
ползване на всички случайности. Такова
ползване е лично невъзможно, но трябва
да е правно ясно – без потайности.
Свободата
се постига чрез разрешаването на
противоречия съзнателно, разумно.
Противоречието – душа жива, движеща и
победоносна, мир – систематизуван.
Разрешаването
му – върховно свидетелство за могъщество
на мисловната способност, намираща на
време важни доказателства, постигани
редовно с научна адекватност.
А
животът си върви, но без равноправие –
душите опустоши на мнозинство граждани
и нравите накърни в днешно православие
– дълбоко прониквали, с вяра насаждани.
*
* *
Дефицитите
много: екологически и икономически;
след тях политически и нравствен. Грози
ни още и по-дълбок дефицит на организираност
– възлов, стратегически.
Партийната
система с тормоз функционира. Не е
демократична, а е партократична. Тя
политическия ни разум ерозира.
Необходимостта ни не проблематизира.
Въображението
тъй не уважаваме и неговите трепети
често подценяваме. Сраснати с партийни
формообразувания, вечен хуманен пламък
гасим в отчаяние.
Обладан
от боязън става редовият ни гражданин
в изкуствена среда образована; като
звяр окован днес здраво в противоречията
на потискаща духа политдемагогия.
Искат
го безразличен към всички партийни
мизерии; с готовност да отива в ъгъла;
да се включва по-често в протестите
стихийно и сам да се навира на партии в
пъкъла. Искат да спазва стандарт в режим
електорален; в борбата с несистемни
нивга да не пасува; да поддържа девиза
на партии централен: „Народ в опозиция
да не съществува!“.
Противоречивостта
в политиката шества с липса на знания
за противоречия. Така системата си важен
акцент премества: самоотрицателност
до безсъдържателност.
Властта
се измъква от обществения контрол с
безконтролен монопол в политическата
власт. С формална ротация – постоянен
произвол партийците отдавна доказаха:
не са в час!
Прикрива
се липсата на партийна надеждност за
обществен напредък, за пълноценен живот.
Безполезни в бъдеще – партиите подвеждат
много поколения и не на един народ.
Партийната
система спъва общуването на избирателите:
обогатяване на духовната способност
ведно с добруването, политическа мисъл
– свое достояние.
Партийните
системи са проклети окови, нивелиращи
крайно индивидуалността; на отчуждението
подавящи я сили, лишаващи я и от знак на
отговорността.
Опитват
се да спират движението далеч надхвърлящо
начини за тяхно избавление от императивите
на необходимостта и да бъде доходно
всяко управление.
Всяка
необходимост е противоречива. Партийната
не води до прогрес в обществото. Развитието
с нея не ражда устойчивост без
политприродата да движи съществата.
Икономическата
динамика се мени. Тя прогресира с процес
„ресубективиране“ на труда и повече
потребности времеви, и индивидуални
ритми активирани.
Сфера
на възможности за организация ни открива
простор за прогрес на субектността в
обществения процес и реализация на
проекти за самоорганизираността.
С
по-високото ниво на динамизация на
човешките сили и работоспособност, с
по-високото ниво на субектна действеност
– към политически прогрес, дееспособност.
II.
ИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ И СМИСЪЛ
В
държавата ни самоорганизацията
на избирателите е особено трудна. Трудна
е институционализацията на сдружение
с явна
избирателска будност.
Бдителност
се налага на хора, избиращи съзерцателите
на историческата ни необходимост в едно
с идейните лидери, съчетаващи с нея и
политиката ни.
Стихийните
промени ни сполитат често. Често ни
връхлитат възможности за избор. Ускоряващи
се днес обществени процеси се заплитат
с избора на нов организатор.
Често
се отдаваме ний на съзерцание, стоварвайки
трудността на организатора. Той преодолява
всички „разстояния“, а за нас остава
ролята на политконсуматори.
Организираните
могат да отстояват общите интереси, ако
се съблюдават демократични норми в
предотвратяването на келепир и алчност
чрез овластяването.
Народът
ни няма стил сам да ги откроява
организаторските таланти, да ги следва.
Катастрофално вече цял век се наранява
щом самозван „елит“ талантите преследва.
Организационен
талант в действие смее същностните сили
у организираните навреме да разбулва
и те да запламтеят до онеправданите,
дисциплинираните.
Таланторазбулване
отрича хитруване. Предполага висока
активност, чуваемост за мисли с политзаряд,
не политиканстване; с упора на хората
с чиста избираемост.
Необходимото
ни вярно открояване, оползотворяване
на редките таланти, изисква от цялата
ни организация вникване в съвети на
строги симпатизанти.
За
да могат навреме, за отделния случай,
дейците да намират време, в ангажираност
да вникват в тертипи, личащи сред обща
дейност, следва да имат собствен ред –
организираност.
Субектът
на дейността може сам да решава за старта
и трайността на своята активност; през
възлови паузи сам да разпространява
примера си и жарта на свойта креативност.
С
устойчивост на упрек и на злепоставяне;
силно противостоящ на утилитарното
гасене на живия процес познавателен,
на объркването му с поток информация.
При
подобна загуба на важната функция
„саморегулация“ от мисловния процес,
неизливащ се чрез разпредметяване
процес – съдържание щуква, става
отчуждение.
Иновации
крият значимата опасност – бавното
превръщане на хората в придатък на
частична функция на света на езика. Тъй
нашият пламтящ свят ще остава оттатък.
Необходимостта
е отдавна презряваща – потребна е
институционализация на масова активност,
доосъществяваща същностно-човешките
ни инициации.
Но,
за съжаление, с Конституцията ни, сама
с подценяваща народа редакция, с нейното
тълкуване сме парализирани като
некадърници в обща политакция.
*
* *
Смисъл
– отношение на мотива към целта; и –
отговор на въпрос; и още много други
определения – до ролята на гибелта.
Людмила Филипова също има заслуги.
Историческата
необходимост поражда въпроси
и
в търсене на техни отговори откриваме
смисъла за всеки от нас дважди: за
собствената дейност; за политпреговори.
Разрешаването
на противоречията в предследване на
смисъл поражда синергийност. Трябва ни
синергийност в разпредметяването на
книжно застинала човешка съ-битийност.
Окаменелите
ѝ стени да станат форма „действени
способности“ – скъпоценни реликви, за
истини-процеси-главни политреформи с
възпроизвеждащи се в нас дейни конфликти.
Без
разрешаването на противоречия се спъват
ставащи политсъзнания с преодоляването
на ограничения хоризонт на идейно
самовъзпитание.
Разсъдъчният
начин на мислене господства в самосъзнанието
на множества в палати, далечни на борбата
ни с полит демагогства, в ритъм с дръзновен
разум, с мечтатели крилати.
Самосъзнанието
е в постоянна борба, преминаваща в огън
– самоотрицания чрез възпроизвеждане
в завидната си съдба в триадически ритъм
със синтез – призвание.
В
търсенето на метод за завой към същността
– към нейния източник на саморазвитие;
към взаимодействие посредством
сдвоеността – съвременни истински
срещи и събития.
*
* *
Важно
е още за нас това удивление, изразено
от Ферма-разум-приключение, че няма три
степени с триади по Питагор, по мяра
заключени сред вселенския простор.
Просторът
е осеян с пътеки за двама. Ферма не бил
разсеян – с теорема голяма, оставил ни
наследство – да се упражняваме и след
труда на Уайлз да се занимаваме.
По
дългите пътеки, възпяти от Мария, безпътия
не спира ума ни да разкрива с призвания
за двама и ролите в стихия – година след
година задачи преоткрива.
И
тримата, които СССР делиха, не бяха лоши
хора, а не се усъмниха: не бе ли още рано
решения да вземат за триста милиона –
мандати без да имат.
ОНД
обявиха – с гнили конци ушиха. По
сталински кроежи те я провъзгласиха,
мислейки, че потребност на народи
прозират; че затуй са родени – да я
артикулират.
Забравиха
години на партийна реклама на съветския
народ „споен като стомана“. Нова общност
на хора, устремили си взора към пълното
равенство, забравили терора.
Но
множество следствия от сталинския терор
продължават да тровят климата на Изтока.
Очертават се още конфликти в задния
двор, по старата Европа – на грижите
притока.
Политпартии
без яд нелогично виреят. Крута необходимост
не ги прави потребни, правата ни да
грабят. Без крамоли слабеят. Славят се
с корупция и скандали поредни.
III.
ПАРАЛИЗА ПРИ НЕОБХОДИМОСТ ОТ
ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО
Демократизация
– предполага яснота за необходимото и
определящото взаимопроникване и
съответни права на хората, политидеите
споделящи.
Време
„Ускоряване“ проверява устои.
Устойчивостта ни е критично променлива.
Днешни друмища имат отривисти завои,
осяти със заплахи, с повели „Промисляне“!
Изискват
духовното ни разкрепостяване като
равнодействаща страна на единството.
Недостатъчно ни е уравновесяване само
на избори с гласуване – „предимството“!
Равноправие
за нас – страна необходима! А равнодействието
е силно нарушено. От наше бездействие,
до днес неотстранимо, страда единството
ни, с партии задушено.
Равноправието
ни дълго време буксува. Има хора безправни,
без интерес към свои естествени човешки
права и си пасуват. Те стават лесна
плячка на партийни копои.
Затова
и процесът демократизация е затънал в
коловоз. Нали необходима негова своя
страна
е организация?!
В
двадесет и първи век ни
звънят:
„неприложима!“
За
безпартийните днес – сгода анулирана!
Те са с имагинерна стойност веднъж в
четири години на мандати, добре регулирани.
Политически права – не са прогресиращи!
Политиката – в застой, тънеща в неясноти!
Всеки със кредо – политимитация. В
политзвената – пълно с идейни непълноти.
За кариеристите – пълна доминация.
Политразговор
– пазар – лидерски политсрещи. Пазарене
на властта – вечно неукротимо. Недоволство
от него – нашир – надлъж – горещо.
Политединение – до днес непостижимо.
Политпартия
– извор на вредна негативност към
политическия процес. Наши партийци
спъват референдуми, участие народно в
номинирането – процеси демократични!
Непартийно
насочен човек тук не зачитат – противоречал
бил на модерните идеи. На него просвещенски
партии не разчитат – стимулирал бил
външни сили и самодеи.
Политкритическият
дух в този свят заглъхва. Властват
партийни лидери – самозванци.
Организаторите идейни все отдъхват.
Корупцията възкреси стари с нови поганци.
Безхарактерни
тръбят, че те ни представляват. Те сами
се предлагат, за да ни управляват по
утъпкан зловонен петвековен фарватер.
А и представляване – изисква здрав
характер.
Самооткриването
като зрял противовес на други с другост
своя
на мислещо същество, стремящ се да
въплъти
в себе си всяка душа, става ли
цялостност една в дух на туй общество?
То
кара всеки човек
да
става цел-орнамент на породилите го
Природа и Социум. За целта той създава
и за други постамент – да преследват
стойността на световен уникум.
За
целта в обществото е най-необходима
среднощна чуваемост за многогласния
хор, кипящ – политически мисли необорими,
чийто пренебрегване днес е мирови позор.
Демократизация
на политическия процес на границата на
хилядолетия у нас се превърна в дух на
безкритическия живковски четвърт век
в спор без влас достолепие.
Политическата
ни воля е в парализа, колкото и ние днес
да си противостоим. Редовно ни приспиват
партийци с анализи – все целенасочено,
за да се успокоим.
Така
държавата ни си остава партийна.
Политсвобода – само за партийни членове.
Моралът ни остава дефицитно градивен,
политическите ни идеи – блянове.
Много
бавен ритъм на демократизация – остава
си безкрилен в сегашното общество без
избирателската ни организация. Без нея
работата ни не е по същество.
В
политсистемата ни – заинтересовани от
обсебването на властови позиции, а не
от собственото си усъвършенстване, не
сме властта народна. Липсват ѝ традиции.
Състоянието
ѝ е с линееща същност – с десинхронизирани
собствени подсистеми. Липсва ѝ
диалог със своя
гражданска
общност за съществените днес обществени
проблеми.
Това
е „нормалното“ ѝ състояние днес.
Партийната система – политимитации на
обновлението възпроизвежда от век. Нови
партии множат стари деградации.
Тъй
се предотвратява политобновление.
Най-важната обратна връзка – с избиращите,
партийци пренебрегват съприкосновение,
слушат политолози, пропагандиращите.
От
социолозите чакат едностранчива, често
закъсняваща, слаба информираност – за
граждански мнения, за партийни речи.
Следят за гражданската политангажираност.
Но
избирателското въодушевление се цени
предизборно, а не спонтанността му. От
нигде няма процес политускорителен.
Демосът не се цени с политактивността
му.
А
политическото възвишаване става с
активно участие на народа в спорове и
множеството хора редовно да въстават,
за да опазват мирни свободните дворове.
Днес е необходима реализацията на
действеност и контрол за век неизтощими.
Без тях настоящето тъне в утопията.
Партийна закваса ни прави неотрезвими.
Най-необходима
ни е политическата действеност у народа,
без която не може да има многостранност
на стратегическия ни замисъл относно
бъдещето възможно.
Изисква
се двойно чувство за съвременност –
чувство за настояще, отразяващо всяко
съ-битие сред много, нетънещо в бременност,
а възпроизвеждащо събитията пряко.
С
чувството за причастност към бъдещето
още в настоящия момент, с отговорност
за него – на всеки човек да е належащо
присъщо с мисъл за бъднината да е винаги
„впрегнат“.
Такъв
е фундаментът на бъдещото общество:
свободата на всички – зависима от всеки.
Всеки отговорен за свободното общество
– той пази истинска към него трудна
пътека.
*
* *
Два
– най-големите от народите в „Новата
историческа общност на хората“, чийто
партийни президенти СССР делиха и
съдбата на други те предопределиха,
самоопровергаха новообявената ОНД,
като сами, без да са минали и две дузини
години, се счепкват за гушите – за срам
на всичките им славянски род-роднини.
Войните
са по воля на партокрацията: „Искаш или
не искаш, от наш избор избирай! С нас е
Джоузеф Байдън – вожд в демокрацията.
От туй що ти подхвърлим – ти от него
прибирай!“
Съгласен
ли си или не, те днес определят политиката
като вид споразумяване между техни
лидери. И властта разпределят. Закопават
ни жадта – да не закопняваме.
Партийната
система създава войнолюбци, жилава
корупция и грабеж на правата политически.
Яко подбужда властолюбци. В общество
неценими – спадат политнивата.
Наистина
този свят не е демократичен. Права
политически тук не придобиваме. Народът
си остава страхливо безкритичен.
Политголотата си наивно прикриваме.
Партиен
плурализъм царува на Земята. „Демокрация“
днешна му казват нелогично при политням
Демос и успешно ни „премятат“, имитирайки
прогрес, „нов, социологичен“.
Партийни
политици – планетно нещастие. Партийни
политици се смятат за експерти по
разпределение на права на хората, а за
политправата никой не се задерти.
Вече
повече от век затъва страната ни с
плагиатска законност от вехтите хартии.
Под ръководството на жадни за власт
партии настървено копират модерност в
съдбата ни.
Дълго
ли ний ще търпим тази вакханалия? Няма
ли да се сплотим – собствен глас да
извисим? Грабещи правата ни, с безброй
своеволия, явно да разобличим и да ги
ограничим.
Без
обща чуваемост, свобода на словото
създава социална врява, деградация. А
тяхната взаимна, силна проникваемост
е друм към истинската будна демокрация.
Време
е да се свестим, че тънем в безправие – за
всеки представляващ избор свой да
направим. Унес свой да прекратим с тази
аномалия – изборът от избрани в анали
да оставим. Трябват ни не множество
властолюбци, партии, а собствено мнение
в дружна наложителност. Правоспособност
вече не на спящи хартии, а съзнаваща
пътя нетленна стремителност.
Има
необходимост от самовзискателност, от
яснота за своя собствена отговорност,
за път блестящ – красота, силна
притегателност, в преодоляването на
застой и покорност.
Самовзискателността
в обществото значи и взаимна взискателност,
и организация; чуваемост за всяко
самостойно мнение на всеки земен жител,
схващащ ситуации.
*
* *
Днес
още много хора докрай не осъзнават
своята отговорност за съответствието
на платформи, които с изборите признават,
на необходимостта строга с последствията.
Представляваните,
щом още не са водеща страна в политиката,
трябва да са активни в търсене изповеди
на избрани, носещи реални послания с
идеи конструктивни.
Днес
само отричаме състоянията си – свои
една на друга противоположности на
трайноинтензивно развиващите ни се
правно-политически яки невъзможности.
Народът
ни не може да прави диагнози за заболявания
на многопартийна власт. Превърнати сме
в жертви на партийни цирози. Жертви на
безидейност и на партийната страст.
Безгръбначни
на власт си чупят клона – кацило. Кадърни
в апарата – в ред с центробежни сили.
Противостоят ли в час – изтласкват ги
на гнило. Отстояващи права – на партвласт
не са мили.
На
резервни скамейки се редят мераклии.
Следят – кога пируват техни покровители.
Чакат да се развихрят ходатайски стихии
– сигурни с партийните си ръководители.
Политическата
власт на олигархията и партокрацията
е за ликвидация. Бяхме си несвободни и
след монархията, и след тоталитарна
свърхкапитулация.
Само
народът може да е равнодействаща на
властта, главна страна на демокрацията.
Само тогава може да е определяща, в
действена раздвоеност, поляризацията.
Народът
ще произвежда важни референдуми – чрез
тях да се прощава с ценно отминаващо.
Парламент – неотроден – с мисли на
отрудени, по вековните друми ще водят
най-знаещи.
Субектност
се изисква от противоположни страни в
политиката, движещи я в процеса на
реализация на волята народна в труда
интензивен и вълнения, ексцеси.
За
да е парламентът субект – мъдър двигател
напред в политически, правно-държавен
процес, трябва му действен принцип на
висш законодател за възпроизвеждане
на просперитет – прогрес.
За
да е парламентът най-първокласен субект
трябва всички избрани в него да са
субекти на обществените ни отношения,
като извайват за всички нас все по-мъдри
проекти.
Нали
е самостойно Народно събрание – зачитана
върховна, законодателна власт; приемник
на предтеча на нас и избраните; без
указание пръв човек-дух застанал прав.
Време
е, човечество, да се изправиш и ти: да
мислиш за избора не само пред урната, а
като живо сърце, представителството ти
да тупти с ритъма на епохата бурната.
*
* *
Гилев,
любимец номер 1 на България казва, че
сме народ без гръбнак и трябва да си
възродим гръбнака ни възрожденски,
стария, утвърден от предците, да градим
съдбата си.
Аз
не съм компетентен да съдя за степента
на истинността на това мнение на младия
учител-историк; млад и сливащ се с песента
– вик към памет – да помним на борците
стадия.
Критичност
учителска, съвсем необходима при
политическото безгръбначие у нас – политическият ни процес не се въззема
с разум-отношение към необходимостта.
Политически
гръбнак на България липсва не от днес,
ни от вчера. Не става с лесен протест, с
банкерска далавера. Не става с плагиатство.
Предполага действеност и ум в реален
контекст.
Не
става с решения в съд конституционен и
не е прав президента – те да не се
обсъждат. Нека се изпълняват, но и с вот
милионен като се одобряват. Не той да
се пропъжда.
За
историческата необходимост трябва да
мисли всеки човек, щом е истински човек;
да не се примирява права да му ограбват;
да не забравя никой двадесет и първия
век.
За
това, че се тресе днешната цяла Европа,
не ще ни оправдават само грешки на Путин.
Време е да си спомним за века на потопа
– от сън да се събудим, ленив ум да
прокудим.
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Политическата
ни необходимост е по-особена, странна.
Тя е отношение към всецяла, същностна
необходимост за нас хората, обществото
– цялост социо-чакъм.
От
Античността до днес пишат за развитие
на демокрацията. Но има ли какво днес
да се развива с кризи сред политсъбития?
Най-високото ниво стига до политпротест!
Политразпуснатостта
ни е патологична. Престъпност умножава
и жертви покосява. В обществената дейност
ни липсва синергичност. Политбезотговорност
се вредом настанява.
Политическата
ни система изостава. Спъва развитието
на политическите ни потребности като
правата ни ограбва. Сее раздорите –
антагонистическите.
Днес
в ден на ставащ избор, избираните знаят,
че избирателите с тях не са равноправни,
че гласът им е отглас, но за това нехаят.
Знаят че суверенът е впримчен и безправен.
Заблуждавани
с право на пряко избиращи президента
граждани, вечно се примиряват, че не са
предлагащи, нито отстояващи право,
суверенитет на тях да доверяват.
Европейски
граждани са с по-ограничени права за
участие в реализацията на политическите
процеси и сравнени с атинянин в зенита
на демокрацията!
Така
сме с уязвима самостойност човешка в
днешната динамика, в несамостоятелност
– в политдуховна бедност, неизбягваща
грешки в икономическата и политдейност.
Трябва
накрая всички внятно да осъзнаем, че с
партокрацията е равноправието невъзможно
и какво народите да правят, за да го
въдворяват сред православието.
Потребна
е култура на политическото мислене,
потискаща страх и колебание – да не ни
управлява и тираническото подлизурство
на „ближни“ по предпочитание.
Потребен
ни е процес на политизация на избирателите
– самовъзпитание по изискванията за
организация, за да не я превръщат в
„чудо“ – препитание.
Тогаз
хората сами ще могат да предлагат, кой
да ги представлява в законодателството:
да не чакат другите да им властта налагат;
други да им подсказват и за предателствата.
Може
да проявява за обществото грижа човекът,
който има как мисъл да изкаже за процесите
в него. Тогава в гласовете на представляващи
го осмисля призивите.
За
граждани
свобода предполага – грижата за
обществото яка у всеки добър човек – у
всеки да възникват интереси, движещи
политактивността му през двадесет и
първи век.
Съществуват
системи, олицетворяващи хуманна политика
в туй хилядолетие. Включват политоргани
на скромни решаващи за бъдна синергийност
в политпълнолетие.
Истинската
идея, общоосъществима в безкрайния
прогрес на будното човечество, изисква
планетарно-дейни политдружини на
надконтиненталноединно отечество.
Реализацията
на синтез от идеи изисква всенародна
отдаденост и стремеж към крепко единство
и синергийна дейност на политравноправни
с негасим дълбок копнеж.
Сатой Чатой
