Допълнение към „Роптание против апологетската ярост“

Претендират, че само те единствени могат

да ни артикулират нашите интереси –

партиите тъй спъват вдъхновението на

много избиратели в размисли да потъват.

 

Време е да се изправим,

партийците да забравим;

партии да изоставим,

избори сами да правим.

Свободният сам избира

от всичките възможности.

Чужд избраник не прибира.

Има свои способности.

Сред другите отстоява

неговият собствен избор.

Ала, без да прекалява,

излъчва достоен отбор.

Време е да се научим

от мъдрите да се учим.

Антични предци да тачим,

след серсем да не се влачим.

От мъдреците да знаем –

с будали да не се маем –

нали сме политсъщества,

градящи сами общество.

Заявяваме открито,

че всички сме политици.

Народна необходимост

ни прави свои критици.

Солидарни сме с ван Рейбрук,

че и жребий има място.

На властолюбците напук

номиниращи сме свестни.

Дарбата да сътрудничим с другите означава

вникване в сетнините за народ и държава.

Тъй е светът устроен – да се съобразява

човек с необходимост и с туй се вдъхновява.

Единство като взаимоотрицателност на състоянията

Функционирането на избирателска опозиция на представителството в органите на държавната власт и на управлението трябва да бъде насочено както против стихийното приемане на политически решения, така и против водещата до крехкост на обществото прекалена регулация. Тази раздвоеност в насочеността на влиянието на народа върху властта и управлението се изисква от необходимостта той да съчетава ролите на овластяващ и на критик на овластените. Така опозиционността на народа няма да има разрушителна роля като тази на опозицията на много партии, а само ще направи партийната опозиция излишна.

Докато се избират номинирани от партиите кандидати да ни представляват в органите на държавната власт и обикновените граждани не гласуват на конституционни референдуми, народът ни фактически е лишен от право на политическа артикулация на интересите и стремежите си. Партийци се страхуват от функционирането на безпартийните избиратели като политически същества. Затова са единни в разбирането си, че само те, независимо дали са управляващи или в опозиция, като политическа „класа“ са достойни политически да артикулират интересите ни. Артикулираха ни ги през цялата 2021 година, но мнозинството от нас не се припозна в никоя от многобройните артикулации. Страхът им от възможността народът сам да излъчи кандидати за техни опоненти остава.

А е време народът да се самооткрие като първоизточник и критик на властта и управлението. Така ще съумее да излъчва истински достойните кандидати за представляващи го в държавните институции, критически взаимоотричайки състоянията си, с които ще може да възвиси народното ни единство.

Самоорганизация и управление

Без да се меси в саморегулацията на дейността на представителните институции, избирателската самоорганизация трябва да способства за усвояване на организационна култура от избирателите. Тогава избирателите ще могат да правят и да отстояват по-удачни предложения за номиниране на кандидати за избиране в представляващите ги органи. Необходимият минимум практически организационен опит те трябва да придобиват в процеса на самодейността и самоуправлението на собствената си самоорганизация.

Избирателската самоорганизация, без да измества представляващи и управляващи, може да допринася за цялостно повишаване на културата на общуването на своите членове. Така може да се повишава нивото на съблюдаване на правилата за справедливо поведение на различните равнища на представителство и управление и да се подобрява ползването на различните услуги, предоставяни на гражданите. Нали администрацията следва да е подчинена на същите общи правила за поведение, както частните лица. А увеличаването на услугите, предоставяни на гражданите от административните органи, предполага повишаване на взискателността към тях. От гражданската взискателност зависи недопускането на тяхна целенасоченост към облагодетелстване на отделни групи.

Нивото на народната взискателност към представляващите органи и управлението зависи от гражданската организираност. А институционализацията на избирателска самоорганизация е опасна за господстващата партокрация. Българската партокрация свежда народното позициониране в обществено-политическата ни система до нареждане на „опашки“ за участие в „нямо“ гласуване. Защото активната народна позиция ще пречи на постиганото от партократите осуетяване на чуваемото изразяване на избирателски предложения за избиране на представляващи. Ще породи и граждански стремления за произвеждане на конституционни референдуми.

Граждани-избиратели и конституция

Уважението към Конституцията все повече зависи от ролята на народа в нейното приемане. Партийци я ценят според направените разходи за нейното написване и приемане. Наложилите мненията си при формулирането на нейните наредби настояват за спазването ѝ. Загубилите борбата при това формулиране предлагат нейно изменение. Нейни тълкуватели поставят равноправието ни под съмнение.

При наличната разнопосочност на партийните стремления, българският народ е лишен от възможнст за участие в реализацията на организиращата конституционна роля в процеса на налагането на правото. Така Конституцията ни не може да осигури осъществяването на предхождащите я очаквания. Спазващите правилата за справедливо поведение остават разочаровани. Защото днешната ни Конституция се прие при очаквания за всеобщо спазване на тези правила. А нейното прилагане замени неравноправието ни с голяма група партийци с неравноправие с повече групи партийци. Тълкуването на Днешната Конституция за десетилетия лиши обикновените български граждани от право на участие в референдуми за изменения в държавното устройство и формата на управление на Република България. От друга страна, българските партийни законодатели си позволиха да обявят гласуването на българите на избори за задължително. За тях собственото им избиране в органи на държавната власт се оказва по-важно от каквито и да са изменения в конституционното право. Изгледи за конституционно преодоляване на неравноправието на гражданите на Република България не се очертават.

Като действителен път към равноправието на българите се очертава пътят на политическата борба. За да преодолеят единният отпор на партиите в тази борба, на тях им е необходима политическа самоорганизация. Ако им тежи организираността, безправни ще си останат.