Стига надлъгване и самозалъгване!

Два характерни процеса за партийното общуване на първото заседание на 48-то Народно събрание. Надлъгваха се в правене на приемливи предложения за избиране на председател на 48-то ни Народно събрание. Самозалъгваха се, че отстояват легитимността на несъществуваща парламентарна демокрация.

„Потресаваща бедност – потресаващи политически разделения!“ – възкликнаха политолози. „Толкова големи са окопите, изкопани от партийните парламентарни групи, че не можем да излезем от тях“ – сподели номиниран за кандидат за председател на Народното събрание народен представител. Обсъждаха критерии за годност за длъжността председател на предлаганите кандидати. Критерий е само фактът кандидатът да е народен представител подсказа им ген. Атанасов.

Това не пречи да е предпочитан най-способният да разискря инициативността и критичността на другите народни представители. Големият ни писател Антон Дончев каза, че всеки човек е богатство. Това богатство може да сияе в парламента, ако избирателите сами са го излъчили от своята среда като най-ярка духовност сред тях, а не да избират от избраните от партиите по послушание. Взаимно преливане на енергия сред народните представители става, ако най-силно ги свързва взаимоотрицателността на техните идейни богатства. Възпроизвеждайки се в различни процеси на политическа дейност, взаимоотрицателността на техните идейно-политически състояния може да осигурява устойчивост на политическото ни развитие. За да се освободи от партийните вериги това развитие, следва номинирането на кандидатите за народни представители да става с предложение на избирателите на събрание по избиратели секции и подреждане на кандидатските листи от районни избирателски самоорганизации в съответните МИР. Без участие на Демоса в тази дейност няма парламентарна демокрация.

 

Гр. Вълчанов 

Необходимост от непартийно представителство

В съотношението избирани–избиращи непартийното представителство ще дава превес на избирателите. Независимите от партийни ръководства избраници в депутатската си роля ще остават зависими само от избирателската воля. Всеки депутат трябва да е способен да изразява потребностите, интересите, очакванията на неговите избиратели. Неговите възможности в един и същ мандат да е опора и опозиция на управляващите трябва да са равнодействащи противоположности. При депутати с такива възможности и управляващите ще се съобразяват не толкова с очакванията на хленчещите и раболепните, колкото с очакванията на работливите. Ще се преодолее безплодното надвикване между управляващи и опозиция, свеждащо ролята на народа до тази на „ням“ електорат.

Въпреки и опосредствано, избирателското участие в управлението на обществото остава изключително важно. Министрите ще се избират от парламента, но това не пречи на депутатите да изразяват избирателските мнения за тяхната работа. В резултат на обобщаването на тези мнения, всеки народен представител в края на мандата на всяко новоизбрано Народно събрание може да има собствен проектосъстав на бъдещия министерски съвет.

Ако министрите се предлагат от народните представители въз основа на преценка за резултатите от тяхната работа по време на изтеклия мандат, ще се преизбират само тези от тях, които са доказали, че са най-достойните за съответната длъжност. Ще има единство на обновление и приемственост в работата на Министерския съвет. Съставът и дейността на правителството ще се усъвършенстват. Министър-председател може да бъде най-достойният от достойните. За това е необходима раздяла с проливащата кръв по планетата партийна система на политическо представителство и управление на обществото.

Криза и необходимост

    Кризата е невъзможност за реализация на необходимост. Обществената необходимост днес е многостранна. Много нейни страни са свързани с взаимоотношенията на обществото с природата. Възникват и се преодоляват проявления на енергийна криза. Но перспективите за цялостното ѝ преодоляване остават неясни. Кризата, свързана със замърсяваната атмосфера, продължава да настъпва. Аналогично предкризисни са взаимоотношенията ни с хидросферата. Не са много съществено различни и взаимоотношенията ни с литосферата. Има заплахи за качеството на микробиота на хората. Ковидкризата продължава да ни тресе. 

        Взаимоотношенията обществено битие - обществено съзнание не са в ред по цялата планета. България е достатъчен пример за неравноправието на Демоса. Продължават да ни убеждават, че може да има демокрация без равноправен Демос. Партокрацията продължава да господства във всички органи на властта. Продължават да считат българския народ за неспособен да реализира пряка демокрация, т.е. да участва в произвеждането на конституционни референдуми, както и за неподготвен да номинира кандидатите за избиране на свои представители в органите на представителната демокрация. Така българският народ фактически е лишен от най-важните политически права. А безспорният признак за наличие на необходимото ниво на политическа култура у народа, за да участва в приемането на политически решения, е способността му сам да си извоюва тези права.

                I. КРИЗИ И РАЗРЕШАВАНЕ НА ПРОТИВОРЕЧИЯ

        Кризата спъва взаимодействието на противоположностите на процесите и системите. Някакво съвпадение на взаимодействието и самодвижението на противоположните страни е възможно и за разрушителните процеси, но то чезне у деградиращите системи и структури. Разрушителни процеси може да имат и положително значение за по-големите системи. Защото и гибелта има някакво място в процеса на развитието. Положително значение за обществения прогрес може да има гибелта на имащите гибелна за хуманизма роля партийно-политически съвременни структури. 

Съвпадението на разрушителното взаимодействие с разрушителното самодвижение е характерно за взаимоотношенията на балканските държави в навечерието на турските нашествия. Вътрешните раздори влияят на междудържавните отношения, а последните усилват вътрешните междуособици. Симетрията на самодвиженията на взаимодействащите системи, опосредствани от несиметрично взаимодействие, не обезпечава взаимодопълняемост между тях, ако взаимоотрицателността на състоянията им деградира. Така през XIV век между балканските държави липсва съгласувано взаимодействие. Като разрушително взаимодействие, враждуването между тях е тяхна взаимодопълняемост в процеса на взаимоподривната им дейност. А вътрешната и външна несъгласуваност е означавала, че в отделните страни е нарушена системата на политическото им самодвижение.

Съвпадението на взаимодействие и самодвижение като процес на съвпадение на взаимоунищожение и самоунищожение е особено характерно за кървавите конфликти между животни от едни и същи разновидности, видове, семейства: петли, овни, бикове, кучета и т.н. Взаимодействието между животни в такива случаи е обусловено от кризисни състояния на вътрешно самодвижение на агресивните индивиди. А неговата стимулираща роля за това самодвижение стига до неговото прекратяване или осакатяване. 

У разпадащите се единства временното съвпадение на взаимодействието и самодвижението на техните страни не се съчетава със съвпадение на тяхното самодвижение с взаимодействията им с други единства. В рамките на самите тези единства разрушителното за страните им самодвижение е резултат на несъвпадението му с едни или други страни на тяхното взаимодействие. Съвпадението на разрушителното самодвижение и разрушителното взаимодействие е едновременно и несъвпадение. Съвпадението на разрушителните процеси в държавите от фашистката ос по време на Втората световна война с влошаващото се единство на тези държави означава, че е възможно усилване на взаимопроникването на динамиката на противоположностите и с понижаването му в структурно отношение. Субстратното, структурното и функционалното взаимопроникване взаимоотричат състоянията си, но нивата и степените им не винаги съвпадат. Съвпадението на самодвижението и взаимодействието може да се осъществява и като тяхна надпревара, и да играе стимулираща самодвижението на противоположностите роля. Така от края на 70-те години, тенденцията на ускоряване на техническия прогрес от монополите надделява над тенденцията на монополитическо задържане на научно-техническия прогрес. „Задържащото растежа на производителните сили взаимодействие на монополите отслабва в следствие на усилващата конкуренция в самия монополитически сектор, за което свидетелства една от най-големите за цялата история на империализма вълни на поглъщания в края на 70-те – първата половина на 80-те години...“¹ Расте и броят на „доброволните“ сливания², поради необходимостта да се противостои по-успешно на конкурентите чрез засилване на техническата модернизация.

Понастоящем международното разделение на труда е отишло много напред. Поляризацията империи – колонии остава в миналото. Много от развиващите се страни станаха равностойни конкуренти на бившите метрополии. Страните с най-многобройно население изпревариха тези бивши метрополии по БВП и стават конкуренти на САЩ. Научно-техническият прогрес има нови центрове. Талантливи учени с международна известност има от много континенти. Първенци на международните олимпиади по математика и естественонаучните учебни дисциплини стават ученици от различни държави.

След Втората световна война процесът на интернационализация на производството се разгърна с нарастваща интензивност. Започна формиране на целящи да го регулират механизми. Но, може би, тяхната роля е не толкова регулираща, колкото стимулираща.

В бившите европейски социалистически страни имаше много регулиращи органи. Те предизвикваха много противоречия, които повече пречеха на развитието на производителните сили, отколкото да способстват за него разрешавайки се като възпроизвеждане в нови, стимулиращи производството състояния. Партийното ръководство на народното стопанство стимулираше повече послушанието, отколкото предприемчивостта.

Министерства и ведомства работеха предимно за удовлетворяване на ведомствените си интереси. Те планираха и сами проектираха, сами на себе си плащаха. Отчитаха се пред партията-ръководителка, но най-често пред нейните представители в самите ведомства и ръководствата на предприятията. А в тези ведомства и ръководства бяха те самите.

Самоотчетите, самоконтролът, самовзискателността не са лоши неща. Но за да ги осъществяват ефикасно хората трябва да могат да противостоят на себе си. Самопротивостоенето се усвоява в процеса на взаимоотрицанията на собствените състояния и състоянията на другите. Мнението на Б. Паскал, че можеш да се опираш само на съпротивяващото се е валидно и за обществените процеси и отношения. А на партията-ръководителка дълго време нямаше достойни свои противоположности. Такива липсват и на съвременната партокрация.

* * *

Липсата на своя противоположност на процесите, системите, субстратите, структурите, функциите и подобните на тях същностни определености води до тяхна гибелна или спъваща развитието им самоотрицателност, поради невъзможност да се разрешава като възпроизвеждане фундаменталното им противоречие между изменчивост и устойчивост. Защото устойчивото функциониране на процесите и системите предполага ритмично разрешаване на определящите същността им противоречия като възпроизвеждане в необходими нови състояния. Разрешаването на същностните им противоречия като възпроизвеждане е естествено-историческа необходимост и за обществените системи и подсистеми.

Необходимостта се осъществява сред реализация на множества случайности. Наложителността да се разрешава противоречие, като проявление на обективна необходимост, е във взаимоотрицателността на осъществяващото се изменение на единството на неговите страни и тенденциите у тези страни на противоречивото единство към запазване на качеството му. Тенденциите към съхранение на единството на страните на противоречието се основават на инерцията на преминаването на тяхното самодвижение във взаимодействие между тях и обратно. Инерцията на преминаването на взаимодействието на противоположните страни в тяхно самодвижение и обратно се взаимопрониква с възпроизвеждащата се взаимоотрицателност на състоянията на тяхното единство и на обкръжаващата го среда.

От взаимното проникване на взаимоотрицателността и самоотрицателността на противоположностите произтича неделимостта на двете страни на прогреса – взаимоотрицание на състоянията и саморазвитие чрез отрицание на отрицанието. Възпроизвеждащата се взаимоотрицателност на противоречивото единство със средата поражда наложителност от разрешаване на противоречието между страните на това единство като възпроизвеждане до изчерпването на взаимоотрицателността и взаимопроникването на тези страни. Тогава става наложително разрешаването на даденото противоречие като преодоляване и настъпва необходима за развитието гибел на единството на страните му.

Възможно е единен, неделим, процес да реализират едновременно две необходимости: за разрешаване като възпроизвеждане на противоречие – обща същност и за разрешаване като преодоляване на противоречие – проявление на обща същност. В такъв единен процес на разрешаване на противоречия на две нива – като възпроизвеждане и преодоляване – може равностойно и пълноценно да се реализират двете страни на развитието – отрицание и приемственост. В различни степени и съотношения тези страни на развитието се реализират постоянно. В един или друг процес на разрешаване на противоречие – обща същност като възпроизвеждане може да се реализира разрешаване като преодоляване не на цялостен вид противоречие – проявление, а само на разновидност. В реализацията на раздвоеността на същността на общо и особено може да остават недостатъчно проявени различни междинни степени на общност. Приемствеността може да е както в реализацията на разрешаването на дадено противоречие – обща същност като възпроизвеждане в ново състояние, така и в запазването, утвърждаването и увеличаването на възможностите за по-нататъшно такова разрешаване на това противоречие. От нивото на възпроизвеждане на тези възможности зависи устойчивостта и антикрехкостта на определяните от даденото противоречие същности, структури, системи. У прогресиращата система трябва да се запазват носителите и определителите на достигнатото от нея в предходното ѝ състояние ниво на развитие и възможностите за по-нататъшното ѝ възпроизвеждане на по-високи и прогресиращи нива.

Липсва прогресиращо развитие на съвременната политическа система. В нея няма синергийно разрешаване на противоречията между представляваните и представляващите ги в органите на държавната власт. Политическият процес не е единство на взаимодействие и саморазвитие на тези две подсистеми. Защото партийците си въобразяват, че само те са достойни и могат да артикулират интересите на безпартийните избиратели. Затова политическият процес не притежава необходимата непрекъснатост, съответстваща на непрекъснато съзнателно отношение на хората към обществено-историческата необходимост. Така пренебрежителното отношение на множества хора към политиката има тежки социално-политически следствия. Това пренебрежително отношение не може да се преодолее при съществащото ограбване на политическите права на безпартийните избиратели от партиите.

Човекът е в необходимо взаимоотношение с развитието на обществената действителност и необходимостта от синергийност в процеса на участието на хората в разрешаването на обществени противоречия. Развитието в съответствие с тази необходимост предполага масова активност в процеса на разпредметяването на трудовата дейност и разнообразие на познавателната реализация на човешката активност. Тогава е възможно действителното съзнателно участие на гражданите в политическия процес. Така може да се осъществява взаимопроникване на процесите на приемане на политически решения и индивидуалните въздействия върху реализацията на обществената необходимост. То включва взаимно духовно, политидейно обогатяване и на избирателите, а не само на избраните.

Необходимо е човек да се основава на резултатите от разпредметяващата действителността познавателна дейност, осъществена от неговите предшественици и осъществявана от съвременниците му. Участието на човека в политическия процес трябва да е продължение и едновременно реализация на инобитието на политическата дейност на предците му. Той трябва да участва в синтезирането на резултатите от интерпретациите на иновациите в процесите на общуването на хората и да се възпроизвежда в общественото развитие и като политическо същество. Това означава сам да прави предложения за произвеждане на референдуми. Означава и да прави предложения за номиниране на кандидати за включване в листите за избиране на народни представители и съветници.

                II. КАТЕГОРИИ – ПРОТИВОРЕЧИВОСТ – НЕОБХОДИМОСТ

Действителността е неизброима безкрайност от разрешаващи се противоречия, а необходимостта – обективно изискване, наложителност за разрешаване на противоречия. Човекът е действителен, истински, доколкото участва в процеси на разрешаване на обществени противоречия – външни или вътрешни за обществото. Когато участва в избори или референдуми той трябва да изхожда от изискването да способства за успеха на обществото в такива процеси на разрешаване.

Само от описание на факти не може да бъде изведено правило за правилно поведение или приемане на необходими решения за обществено действие. А допускането на включване на желани цели в предпоставките на изводи прави възможно извличането на всякакви заключения, включая нормативни правила, от тях. Трябва да се различават необходимите от само възможните начини за постигане на дадени резултати. Необходимите начини на действие и поведение се селектират, както в зависимост от тяхната ефективност, така и в зависимост от степента на тяхната благоприятност за функционирането на групата или общността като цяло. „Причината, поради която отделни членове на групата правят определени неща по определен начин, често пъти не е защото само по този начин ще постигнат желаното, а защото само ако действат по този начин ще може да се запази редът в групата, който осигурява резултатността на техните индивидуални действия...“³ Групата продължава съществуването си, защото членовете ѝ са развили и предават на следващите поколения необходими за устойчивото ѝ функциониране начини на поведение.

Разбирането на необходимостта от съблюдаване на общностни правила се взаимообуславя с желанието да функционира и се запазва самата общност. Функционирането на взаимната подкрепа на хората укрепва прогресивната взаимоотрицателност на състоянията им и увеличава степента на взаимно проникване на техните мисли и емпатия. Тази взаимна подкрепа е способна да функционира в необходима взаимоотрицателност със състоянията и на законодателната, и на изпълнителната власт. Тази способност предполага независими от индивидуалните цели на хората правила на поведение. Предназначението на правилата за приложение към неопределен брой случаи оставя възможности за неограничено общуване, многостранно развитие и разнообразна реализация на способностите на всички.

Правото е не само възвишена в закон политика на господстващата класа. В значителна степен то е воля и на цялата съвкупност от хора, предпочитаща общностното функциониране. То включва не само класови, но и общочовешки принципи. Принципи на правото и правила на поведение произтичат от обществена необходимост. „Необходимостта да се съхрани редът, който никой не е създал, но който се нарушава от определени видове поведение, е наложила да се определят тези видове поведение, за да се потискат“.⁴

Законодателството може да способства за потискане на нарушаващи реда видове поведение. Спонтанният процес на развитие на регулацията може да се отклонява в нежелани насоки. Законодателството остава постоянно необходимо и за изискващо се бързо приспособяване на правото към ситуации, следващи ускорени и по-цялостно обновяващи обществото процеси. За да изпълнява истинската функция на правото като насочващо очакванията, преди да се прилага, осъществяваното законодателство трябва достатъчно на време да се оповестява и изчерпателно да се обяснява. Исторически е трудно разграничаването на правилата за управление от универсалните правила за поведение.

Убедителността на законодателните решения зависи и от степента на тяхното съвпадение със съдържанието на всеобщи правила за справедливо поведение. А в хода на историческото развитие общественото мнение и законодателството не само се взаимопроникват, но и взаимно се ограничават. Степента на тяхното взаимно ограничаване зависи от нивото на взаимопроникването им.

Произтичащата от мнението върховна власт може да контролира цялата произтичаща от него позитивна власт. Това става чрез подкрепа само на определени форми на упражняване на позитивната власт. Но за това са необходими адекватни на обществената необходимост форми на изразяване на мнението-власт. Необходимо е повишаване на степента на взаимопроникване на функционирането на мнението-власт и на законодателната власт.

Имайки очаквания за поведението на другите хора, в общността на спонтанния ред човек може с успех да изпълнява плановете си. Възможно е при спазване на определени общовалидни правила от хората. Хората възприемат тези правила като основаващи се на разпространено общоприето правилно мнение. На тяхното признаване се основава властта да се законодателства и съвпадението на общественото мнение с тях ограничава тази власт. Като схващания за справедливост и чест те може да свързват значителни групи от хора. Така те могат да бъдат налагани като действени изисквания към поведението на хората от такива групи. Установяването на фактическата им роля за формирането на ред в действията на хората предшества тяхното целенасочено налагане. Нивото на разбирането им може да е различно, но влияе на функционирането и устойчивостта на обществото. От него зависят и усилията за усъвършенстване на системата на спазваните правила.

Обичаите пораждат ръководещи действията на хората очаквания. Като задължителни се приемат процедурите, на спазването на които хората разчитат за успех на дейността им. Осъществяването на очакванията, осигурявано от обичаите не зависи от волята на отделния участник в него. „Ако стане нужда да се намеси независим съдия, то е, защото този човек трябва да реши казуса, както всеки друг по което и да е време и на което и да е място и по начин, който да задоволи очакванията на всеки човек в подобно положение, намиращ се сред хора, които не познава лично“.⁵

* * *

Правото трябва да се основава на взаимопроникването на изискванията за индивидуална свобода и изискванията за свобода на обществото. То следва да отразява действителността на обществените отношения, да се съобразява с разкриваната им същност и да изразява произтичащата от тях необходимост. Трите двойки категории – действителност и възможност, същност и явление, необходимост и случайност – са неразривно свързани не само помежду си, а и с отношението качество-количество.

Действителността е неделимо свързана не само с възможността и явленията, а и със случайността. Тя е неизброима безкрайност от противоречия. Противоречията дотолкова се осъществяват, доколкото се разрешават (Х. Батишчев). С течение на времето вероятността на възможните изходи от разрешаването им се изменя. Изменят се съотношенията между необходимите и случайни процеси, и между самите случайни процеси. Всяка случайност е случайност, доколкото противостои на някаква необходимост и на всяка необходимост противостоят съвкупности от случайности. Една от тях играе роля на своя противоположност на съответната необходимост като необходимост. Защото и всяка необходимост е и случайност по отношение на други необходимости. На измененията на съотношенията на случайните процеси съответстват еволюции на последователните събития.

Начините на осъществяване на човешката дейност зависят от включените в познанието за тях дози случайности. Стечението на влияещите върху дадено събитие случайни процеси се реализира по много неповторими начини. Различни са и наложителността на разрешаването на противоречията на участващите в реализацията на дадено събитие процеси, и влиянието на тези процеси върху разрешаването на определящото тази реализация противоречие. Определянето на нивото и характера на стечението и сливането на необходимостта на определящия събитието процес с дадено множество преплитащи се с нея случайности предполага конкретен подход. Защото и броят на сливащите се с необходимостта случайни процеси, и структурата на тяхното множество се изменят.

В различни нива на преплитане на реализациите на едни или други необходимости случайностите се реализират в различни съотношения на несъвместимост и съвпадения. Тези съотношения определят формите на процесите, системите, явленията. Случайното за един процес може да е много необходимо за друг.

Многомерните системи и процеси включват много съществено-необходими връзки и причинно-следствени зависимости. Развиват се с разрешаването на противоречията между страни на множества техни разностепенни единения и раздвоения. „Колкото по-високо е измерението или колкото по-висок е броят на възможните взаимодействия, толкова по-непропорционално трудно е да се разбере макрото чрез микрото, общото чрез простите единици...“⁶

Според Н. Талеб, едно допълнително измерение може да увеличава многократно сложността. Увеличава ролята на случайността всяка възможност за възникване на допълнителни противоречия. Тогава постигането на свободата се свързва с поемането на повече рискове. А и тероризмът е свързан с много рискове, но възможностите за борба с него не са неограничени.

Възможността е разрешимост на противоречие. Невъзможността – неразрешимост. Без разрешимост и разрешаване на противоречия действителността е неподвижна, неосъществена, незначителна. Такава действителност е същинско небитие. Истинската действителност е пълна с разрешаващи се противоречия. Неразрешимостта на противоречието е източник и признак на криза на определяните от него процес или система.

Противоречивата връзка, взаимното проникване на противоположностите е положителна същност на противоречивото единство, процеса, системата, структурата. Тя възниква в процеси на раздвояване или сдвояване и състоянията ѝ се отричат едно друго. При разрешаването на противоречието може да се възпроизвежда в поредно друго състояние. Това е възможно докато съществува негативността на единството на двете противоположни страни, докато функционира тяхната взаимоотрицателност, т.е. докато стане наложително разрешаването на противоречието между взаимопроникващите се страни като преодоляване. Дълбоката същност на противоречивите единства е в съвпадението на взаимоотрицателността и взаимопроникването на противоположностите. То е собствена негативност на формите на тяхното проявление, необходима отрицателност на техните състояния.

Смяната на състоянията на обществената същност е трудно осъществима в нейната цялостност. Смяната на състоянията на основните страни на отношението между необходимостта и свободата не се осъществява досега едновременно. Доколко това ще е възможно в бъдещето е трудно да се предвиди. По-важното е хората да осъзнават необходимата степен на собственото им участие в тези процеси. За различните процеси тя е различна.

Когато хората не са осъзнали различните страни на цялостността на противоречивата обществена същност и не осъзнават своевременно наложителността да се разрешават противоречия на обществената система, както и съответните изисквания за възможна и необходима тяхна роля в разрешаването им, те се отчуждават от развитието на обществено-историческата необходимост и тази необходимост се налага над тях като чужда сила, сходна с икономическата експлоатация. Доколкото става дума за необходимостта на общественото развитие в неговата цялостност като единен процес, политическото отчуждение на хората става не-свобода за тях в не по-малка степен, отколкото икономическото. Отчуждението от политическата необходимост спъва развитието на единството на взаимоотрицателността и взаимното проникване на най-съществените противоположности на цялостния обществен процес. Така ще бъде докато партиите лишават обикновените избиратели от най-значими техни политически права. Партийци считат уличните протести против действия на изпълнителната власт за върховно проявление на демокрацията. С такова ниво на политическа култура не може да достигнем необходимото ниво на взаимоотрицателност на състоянията на овластяващите и овластяваните и необходимата степен на взаимопроникване на своите една на друга противоположности – представлявани-представляващи и управлявани-управляващи.

* * *

Разбирането на необходимостта предполага разбиране на същността. Категорията „същност“ е своя противоположност на категорията „явление“, но взаимопроникването на страните на определящото същността противоречие в голяма степен определя и функционалните отношения на взаимоотрицателност между състоянията на противоположните страни на действителността, отразявани от другите философски двойки – категории. Същността е преди всичко в неразделността на взаимоотрицателността и взаимното проникване на своите една на друга противоположни страни на определящото процеса, системата, структурата противоречие. Ставащата и устойчиво съществуваща същност се основава на постоянно разрешаване на това противоречие като възпроизвеждане. Доколкото в процеса на разрешаването си противоречието е то и същевременно не е то, определяната от него по-малко дълбока от най-дълбоката същност на този процес или тази система след всяко разрешаване като възпроизвеждане е с някои признаци различна от предшественицата ѝ в предходното състояние на противоречието. Тази по-малко дълбока същност има изменящи с нещо и състоянието на най-дълбоката същност на противоречивия процес признаци.

Тъй като всяко състояние на противоречията, процесите и системите минава през свои по-частни състояния и проявления и на по-малко дълбоката същност, разрешаването на противоречията като възпроизвеждане има различни дълбини и може да се разглежда като постоянен процес. В различните съществено-необходими проявления на дълбокосъщностните противоречия може едновременно да се различават нива на разрешаване и като възпроизвеждане, и като преодоляване. Затова разграничаването на същността и явлението е относително.

В процесите на разрешаване на противоречията като възпроизвеждане се изменят както взаимоотричащите състоянията си страни на противоречието, така и съотношенията на тяхната самоотрицателност. Непрекъснато възпроизвеждатащата се самоотрицателност на противоположните страни и цялостния противоречив процес на взаимоотрицанието на състоянията им е обективна необходимост на развитието на определяните от противоречията системи и тяхното взаимодействие с обкръжаващата ги среда. Вътрешната за системата необходимост произтича от наложителност на разрешаването на съществените вътрешни за нея противоречия, свързани в цялостен източник на нейното самодвижение, и с процесите на разрешаване на определящото го противоречие.

Системата, състояща се от големи подсистеми на множества свързани многообразно елементи, подобна на обществената, има много нива на необходимост и на разрешаване на противоречията. Същностна обществена връзка в процесите на разрешаването на вътрешните и външни противоречия на обществото е човешката същност на хората. Противоречивата обществена взаимовръзка се възпроизвежда с възпроизводството на живота на хората.

Връзката на необходимостта със случайността води до взаимоотношения с всичко, което може да окаже някакво влияние върху процеса на разрешаването или неразрешимостта на противоречието, пораждащо необходимостта. Необходимостта произтича от взаимоотрицателността на състоянията на противоположните страни, водеща до наложително разрешаване. Взаимоотрицателността на своите една на друга противоположности може, възпроизвеждайки се, да възпроизвежда процеса на развитието на противоречивото единство. При нарушено взаимодействие на противоположните страни, тя може да спъва цялостното развитие на тяхното единство. При липса на необходими нива на взаимно проникване на тези страни, тя може да чезне.

При разрешаването на противоречие потребител-производител като възпроизвеждане взаимоотрицателността на техните състояния може да се усилва. Това може да става и при нарастване на обективните им потребности и интензивността на техните взаимоотношения. Взаимоотрицателността на техните състояния може да се задълбочава при повишаване на степента на взаимно проникване на техните схващания за собствените им интереси и възгледите им за съответните обществени интереси и потребности.

Случайността произтича от влияние и се реализира като въздействие на стечението на много процеси на разрешаване на противоречия върху даден процес на възникване на наложителност от разрешаване и процеса на самото разрешаване на определено противоречие. Тя влияе и на неосъзнавано и на осъзнавано от хората протичане на разрешаване. Съзнателно съединяване на противоположни страни и съзнателно способствуване за разрешаване на противоречия може да допринася за по-голямо съвпадение на личностната и обществената необходимост и на реализациите им.

Към такова съвпадение трябва да са целенасочени правната регулация, държавните стимулации и прилагането на политически средства за реализация на пряка демокрация. За постигането на такава целенасоченост, държавата трябва да осигури публична чуваемост за гласовете и предложенията на всички свои граждани. Тогава гражданинът може да не забравя своя дълг за лично участие в усъвършенствуването на държавната организация. При такава гражданска целенасоченост мъглявината „гражданско общество“ ще е по-малко непрогледна. Ще има по-съгласувана целенасоченост на обществените структури. Възможният хаос в проявлението на гражданската инициативност ще е по-поносим. Ще е по-възможна и приемствеността в нейната реализация. Политическата свобода може и да слезе някога на Земята. Но без право на номинации на кандидатури за избиране в органите на представителна демокрация и на участие в конституционни референдуми думите „народ-суверен“ и „демокрация“ нямат съществено съдържание.

 

Сатой Чатой

 

 

Позовавания

1. Е. Примаков, „Капитализм во взаимосвязанном мире“, ж. „Комунист“, Издтаельство ЦК КПСС „Правда“, Москва, 1987, Но 13, стр. 103

2. Вж. пак там

3. Фридрих А. Хайек, „Право, законодателство и свобода“, Том I – „Правни норми и правов ред“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1996, стр. 97

4. Пак там, стр. 105

5. Пак там, стр. 115

6. Насим Никълъс Талеб, „Да заложиш своята кожа“, „Бук травъл“ ЕООД, София, 2019, стр. 124

 

АПЕЛ към президента на република България Румен Радев

Уважаеми господин президент, ние, български граждани, предлагаме: Не да се окайваме, че турците са ни изпреварили с мирните си инициативи, както правят някои партийци, а като признаем своевременната им инициативност, да взаимодействаме с тях. Молим Ви да предложите на президентите на петте съседни на България държави да отправите общ призив към ръководителите на воюващите страни в Украйна да започнат преговори за мир. Нека ръководителите на тези страни сами да преценят коя от шестте наши балкански държави с домакинството си ще даде най-силен тласък на стремежа им към споразумяване. Време е да свалим етикета на нашия полуостров „Барутен погреб на Европа“. Естествено е населението на държавите от полуострова – родина на олимпиадите – да понесе знамето на мирното бъдеще на планетата Земя. Ако някоя от балканските държави откаже да подкрепи устрема ни към постигането на тази цел, нейният отказ не би могъл да ни обезсърчи.

 

Тридесет и трима български граждани

Политологическа нищета

В преценките на някои наши политолози за произведените на 2.10.2022 г. парламентарни избори гласувалите с „не подкрепям никого“ избиратели са само допълнение към категорията „негласували“. Може да отчетем някакъв напредък у тях в сравнение с техни колеги, които преди четвърт век считаха пускащите празен плик в кутията за бюлетини „по-глупави“ от неотиващите до изборните урни. Но и такова смиляване към неудовлетворените от партийните кандидатски листи избиратели е логически неприемливо.

Може да не отиваш да гласуваш по различни причини: болест, заетост, мързел, предпочитание към игра на карти, весели компании и други. Но повечето от тях са преодолими. Може да не искаш да поощряваш партийни фанатици или кариеристи. Може да споделяш разбирането, че е недостойно да се задоволяваш с избор от избора на други. Може да си недоволен от фактическото ни лишаване от право на участие в номинирането на кандидати за представляващи ни в органите на държавната власт и в конституционни референдуми. Обаче, включая последното, такива оправдания доказват примиряване със собственото ни неравноправие.

Гласуването с „не подкрепям никого“ от представените в партийните листи кандидати е характерно за истинските личности. Така гласуващите се осмеляват да противостоят на вредната политическа инерция и корупция. Удвояването на броя на техните гласове на изборите, произведени на втори октомври ни вдъхва искрица надежда за преодоляване на спъващата развитието ни настояща социална инерция. 

 

„Тя танцува само едно лято“!

Имаше преди повече от половин век такова художествено произведение и представление. Мнозина още го помнят. И възпроизвеждат чувството си на удовлетворение от него.

Партията „Има такъв народ“ се прочу през лятото на 2021 година. От „Няма такава държава!“ създателите ѝ стигнаха до идеята за необходимост от президентска държава. Така те възкресиха ненамерилия достатъчна подкрепа замисъл на втория президент на България за президентска демокрация у нас.

Мисля, че е по-важно да стигнем до демокрация и тогава да мислим за нейната модификация. Няма защо да плагиатстваме от конституциите на големи държави като САЩ, Руската федерация или Полша. Достатъчно е плагиатството ни от държава по-близка по мащаби до нашите като Белгия. Резултатите от него днес са очевидни. Ако партията „Има такъв народ“ не повтори парламентарния си танц от лято 2021, може и нейните членове да се позамислят не толкова за президентските права, а повече за нашите собствени.

 

П. Папийски