Алтернативи и субекти

Според доц. Иво Христов, въпреки безспорните си достижения, българският социализъм произвел социална маса, която не е субект на собствения си живот. В съчетание „със селските атавизми“, този неин генезис произвел зависим и манипулируем социален „материал“, нямащ адекватна представа за света и себе си. Тъй като селяните оказаха много по-голяма съпротива от гражданите на превръщането им в материал, може да се спори чии атавизми са способствали повече, за да стане „материалът“ за социалните трансформации удобен.

По-важен е резултатът. „Резултатът бе и е, че този доминиращ социопсихологически профил на основни групи от „населението“ няма как да произведе критическа субектност и трайно, осмислено алтернативно политическо поведение. Всъщност социалната пасивност и лесно поддаващата се манипулируемост на големи социални групи е базисната предпоставка за липсата на реална алтернатива на номенклатурния преход у нас...“ (Доц.. д-р Иво Христо, „За характера на кризата“, 16 юли 2015). Селските „атавизми“ нямат значим принос за тази липса. Подлизурството и чуждопоклонството на българското гражданство имат много по-голяма роля в нейното увековечаване.

По мнение на доц. Христов, за недопускането на реална поява на други социални алтернативи в решителна степен са допринесли приватизациите, имитациите на народни революции и в „по-ново време“ мероприятието „протести“. Но допустима ли е „реалната поява“ от гледна точка на самия Иво Христов? Надеждата е в „критическата субектност“, но има и критична масовост. Сега, смята Иво Христов, „последното нещо, което може да мобилизира големи групи хора, е тъкмо политиката, политическото действие и различни политически проекти...“ Владимир Брезоев е на обратно становище. Може би, истината е по средата.

Но „критическа субектност“ и необходимата политическа активност на заинтересованите от същинска политическа промяна не може да се появят в развита и устойчива форма, ако в зародиш ги „повиваме“ със съвременни социологически догми. Няма да ги има, ако свеждаме функцията на „електората“ до „рекрутиране и движение в йерархията“ на „политическия слой“ и до натиск отдолу чрез уличен рев. Устойчивите „вериги за социално действие“, които, според доц. Христов, „електоратът“ днес „не може да мобилизира“, трябва не само да се мобилизират, за да налагат промяна, а да функционират постоянно, включително и за да осъществяват необходими промени. Безспорно, постигането на такова състояние изисква промяна на избирателната система – и то не техническа, а политическа. „Технически“ по своя характер са обсъжданите тази година проблеми на гласуването. Същностен политически е въпросът за правото на избирателите да номинират кандидати за избиране. Без такова право на всеки желаещ да предлага избирател няма равнопоставеност на гражданите, а „демокрацията“ е куха. А с приказки относно плебисцит за организационно-технически въпроси по гласуването се маскира отричане на основополагащото право на нашия народ сам да си утвърждава и променя конституцията.

* * *

Общественият интерес „не се привижда като личен...“ констатира доц. Христов. Така е, защото лишеният от обществено-политически права и отговорности се чувства лишен и от възможност за смислено участие в политическа дейност. Истински позитивна политическа дейност е точно защитата на обществените интереси.

А на лишения от смислена за него роля в нея честен човек предоставят да гледа евтини политпредставления. Той намира спасение на душата си от тях като не се интересува от такава „политика“. Когато искат и да го задължават да „участва“ в нея само като зяпач, не му остава друго, освен да я мрази.

На политическата сцена у нас царува странен синтез на бабаитлък и раболепие. Дори и да е смешен, той доскучава даже и на раболепните зяпльовци. Много хора му подражават, но едва ли някой може да му се радва.

Изводът, който доц. Христов прави в своята работа, е, че може да разчитаме само на „значим външен геополитически интерес, който да е заинтересуван“ нашата територия „да остане българска“. Значи да си останем чакащи външен месия. Така ще продължим да се влачим след големите. Ще останем „предано кученце“ на великата сила-покровител.

Ще продължим ли да упрекваме срещащите трудности, но съпротивяващи се на такова съществуване съседи? Завистта ли ни води или страхът да не ни сполети съдбата на опиталите по друг начин сърби? Няма ли поне идващото след нас поколение да отхвърли властващото в България безгръбначие?

Обновена идея за организация на държавата

Авторът на книгата „„Не“ на партийната държава“ и тази година отправи призив към „мислещите хора в България“ (Владимир Брезоев, „Няма за кога да се отлага!“, 27.IV.2015 г.). Без да съм сигурен, че съм от мислещите по смисъла на призива, искам да възразя на някои мисли в него, без да игнорирам факта, че той заслужава голямо внимание. Авторът сам признава, че винаги и за всеки може да „се намерят личностни недостатъци“.

Не е въпросът да ги търсим самоцелно. Въпросът е за това, че те могат да способстват за провал на една патриотична инициатива, която вече има значителен брой привърженици. Предполагайки, че Владимир Брезоев има основополагаща роля в нея, смятам, че той е длъжен да проявява внимание към критиката на нейните недостатъци.

Не е убедителен призивът обществото ни да се води от културни и професионално подготвени хора. Всички, които го водиха през последния половин век, се считаха за такива! Кой е критерият за съвременна култура? От книгата и от новия призив на В. Брезоев този критерий не се прояснява. А ако под професионално подготвени хора, които да ръководят българското общество, се разбират хора с политологически дипломи – горко на България!

* * *

Прекрасно ще е да имаме „съвършена организация на държавата“, та „да защитаваме индивидуалните си права“. Но съобразявайки се със скицирания от самия Брезоев образ на днешното българско общество, в краткосрочен план не може да не преценим това като утопия. Сам Брезоев признава, че след напипването на „истински политически проблеми“ през 2013 г. партиите отново ни подвели. Тогава каква е гаранцията, че при признавана наша „дезорганизация и неориентираност“, сега няма да го направят? Няма да помогнат „премахването на изкуствената 4% изборна „бариера“, и отзоваване на народни представители“, нито, ако се касае за парламентарни избори, заимстването „от фаворизираната германска изборна практика и от други чуждестранни образци“. Наивно е и вярването в голяма формираща роля на т.н. „лидери на общественото мнение“ (ЛОМ). Днес все още главен лидер на общественото мнение е телевизията. А водещите телевизионни предавания канят в студиата предимно „ЛОМ“-ове, които се харесват на техните началници и работодатели.

Номинирането с НИК трябва да се дообмисли. Ако под „разработени научнообосновани... критерии за номиниране и система за класиране на кандидатите, които могат да се ползват от всички желаещи“ се разбират предложените в безспорно интересната книга на В. Брезоев, то нека желаещите да имат предвид, че те не са достатъчно научно обосновани, нито достатъчно демократични. Въпреки че „разумът не бива да се замъглява“, те могат да служат за замъгляването му. Почти изцяло са в дух „а ла Живков“. Ако те се прилагат, едва ли и „ЛОМ“-овете биха могли да помогнат за разсейване на мъглата.

А интересно е защо сред споменатите „заслужено популярни личности“, подходящи за „лидери на общественото мнение“, го няма името на Нешка Робева. Нали тя, може би първа в националния ефир, предложи „да опитаме без партии“. Дали господин Брезоев още не е отмилил партиите? Или го смущава фактът, че Робева има немалко критици?

Григор Вълчанов

Демокрация и алтернатива

Демокрацията остава призрак на Новото време. Необходимо ѝ е гражданско общество, което да я доказва. А него има ли го?

То е било необходимост за демокрацията в лоното на Хегеловата идея. Но в модерния свят Хегеловото гражданско общество предизвиква кризи и войни. Истинската демокрация трябва да прави равноправни, пълноправни, и богатите, и бедните.

Не представляват демократично действено гражданско общество и съвременните НПО, особено като „вносен артикул“. Вносните модели, сами по себе си, не привнасят демократична действеност. Не предлагат на народа чуваемо изразяване. Не предполагат неговото включване в обсъждането на проблемите на реализацията на неговата и на гражданина свобода.

Правото на участие в българския политически процес не включва дори правото на протестен вот. Освен мълчаливото гласуване за партийни предпочитания, то е сведено до право на протестен рев. Партийно кръстените „субекти на политическия процес“ не виждат политически самостоятелно мислещия гражданин. Те не чуват осмелилия се да ги критикува. Игнорират правещите различни от партийните им предложения.

Днешната „демокрация“ изключва интелекта на мнозинството от процеса на функционирането си. Тя свежда ролята на „народа-суверен“ до публика. Разликата между шоупубликата и „суверена-овластител“ е сведена до начина на „гласуване“: ръкопляскания – бюлетини.Така се стига до превръщането ни в зяпльовци; до „тоталното манипулиране на народите“, износа на „демокрация“, натрапването на външни и неадекватни на конкретните условия модели, „налагането на демокрация с бомби“. А истински враг на демократичния процес е безправието на народа-„овластител“ в него. Кризата е от дефицит на демокрация. В днешната криза дефицитът и празните приказки за демокрация се взаимообуславят.

* * *

Респектираща е критиката на доц. д-р Иво Христов в „За характера на „кризата““. Но той няма надежда без „елитите“. А нашите партийни „елити“ могат само да ни закопават.

Доцент Христов поставя въпросите: „Възможен ли бе друг сценарий?“ и „Съществували ли са социални групи, вън от партокрацията, способни да произведат друг, различен „преход“?“ И бърза веднага да отговори: „Не, не е било възможно.“

Едва ли несъществуването им означава, че не е било възможно да съществуват!? Ако цитатът от Улрих Бек, че само хора, които имат дом и надеждна работа, могат да са граждани, способни на демократизация, е верен тезис, то в България до започването на „прехода“ хората имаха и дом, и работа. Иво Христов сам пише, че е имало и солиден експертен потенциал, и „модерна социална инфраструктура“. Напълно неотстраним отпечатък давал „етатисткият модел на социалистическа модернизация“ на обществото. „Българската модернизация по съветски образец, въпреки своите впечатляващи резултати, имаше един негативен допълнителен резултат – производството на население, което не бе субект на собствената си съдба. Неговият социален статус бе изцяло рожба на сили, стоящи вън и над него. Това произведе социална пасивност, политическа инфантилност и липсата на критически сетива за алтернативи за социална промяна.“ (За характера на „кризата“).

Налага се да припомним пословицата за касапина и кучето. Логиката на цитираната статия ни отрежда вековечна роля на касапското куче. Но и да е имало сред нашето население хора с „критически сетива за алтернативи“, нямаше кой от имащите право на чуваем глас да предложи алтернативи. От единия до другия край на спектъра партийците повтаряха като папагали: атлантическа демокрация и приватизация! Даже и останалите по убеждение комунисти не посмяха своевременно да се отделят от преименувалата се БСП, с което сами си закопаха каузата.

Концепция за тоталитаризма

Думата е за саморазвалилия се тоталитаризъм. Може ли истински тоталитаризъм да се саморазвали? И ако е възможно, как може да си го причини? Дали с прекалена тоталитарност? Или с нечие коварство?

Въпросът е засегнат в "съкратен и частично-преработен вариант" на изследване на проф. Дитер Зегерт от Виена. Проф. Зегерт обосновано посочва наличието на исторически период на концептуално отчуждение от наложената по време на сталинската диктатура теза за тоталитаризма на държавния социализъм. За него допринасят критиката към култа на личността на Сталин и преобладаващата в Западната социологическа наука в края на 50-те години парадигма, че основите на политическата промяна са заложени в модернизацията. Развиваната през 60-те години теория за модернизацията е допълнена с теория за конвергенцията чрез паралелни промени на западния капитализъм и източния социализъм. На практика не бе направено необходимото, първо, по вина на източните партийци, а после по вина на западните.

Защо се стига до възраждане на концепцията за тоталитаризма? „След 1989 г. причините за възраждане на концепцията са преди всичко политически и дори биографични. Естествено, основанията на различните групи играчи са различни...“ (Дитер Зегерт, „Политологични възгледи върху държавния социализъм в Източна Европа“, сп. „Ново време“, 2015, бр. 4, стр. 45). Освен политическите дисиденти в Източна Европа и разглеждащите „демокрациите в някои западни страни“ като „неоспорим критерий за оценка на постигнатия напредък в процеса на демократизация“ (вж. пак там, стр. 46), проф. Зегерт откроява и „новопоявилите се на политическата сцена играчи“. Тези играчи възприемат понятието „тоталитаризъм“ пак по различни причини. Първо, десните пропагандатори изхождат от тезиса, че с това понятие ще постигнат „радикална разправа с отхвърлената концепция за социализма“. Други, оцветявайки в черно предходния период като тоталитарен, „искат да оправдаят изразходването на ресурси за своята провалена реформаторска политика“.

Най-много са тези, които, възпоменавайки опасност от надвиснал над главите им дамоклев меч на тоталитаризма, искат да оправдаят собственото си подлизурско поведение до 1989 година. У нас всички те се обединиха, прегръщайки арсенала на идейно слабата книга на д-р Ж. Желев за фашизма. Така, освен на действително пострадали от диктатурата на комунистическата партия, антитоталитаризмът стана знаме на всички, присламчващи се към яслата на новите повелители, партийци от целия спектър.

* * *

Модификация на оправдаването с тоталитаризма е откривателството, че днешното раболепие има предшественик. Преувеличава се раболепието на предшествениците, за да избледнява собственото. Продължава да се носи мълвата, че Т. Живков направил предложение за присъединяване на България към Съветския съюз. Но не може да се отрече факта, че при неговото лидерство, макар и относителна, самостоятелността на политиката на НРБ бе по-голяма, отколкото при всичките му предшественици. Не е ли поддържането на тази мълва средство за колективно оправдаване на стари и нови партийци за собственото им лакейско поведение? Прехвърлянето на вината върху предишния лидер е изпитан начин за бягство от отговорност на българските партии. А когато чрез него вината изцяло се прехвърля върху Русия, Съветския съюз или Руската федерация, тогава самочувствието на българските политици-партийци е непоклатимо.