Истински индивидуализирано представителство

Политическото представителство трябва да бъде индивидуализирано. Избирателите трябва да бъдат представлявани от депутат с независима индивидуалност. Това показа резултатът от последния референдум по въпроса за въвеждането на мажоритарна система, който партийните депутати в Народното събрание отказаха да приемат. Отказаха, защото им се позволява. Защото техните работодатели-избиратели не умеят да изискват от тях.

Това означава, че като избиратели не сме политически субекти. Показваме някакво желание да станем. Затова искаме референдуми. Защото на референдума сам избираш политическо решение, а не делегираш правото си на друг, за да го прави от твое име. Искаме, но не се стараем да станем политически субекти. Затова се задоволяваме само с искане за референдуми. Защото е по-лесно да избираш само от „да“ или „не“. Но без взискателни граждани-субекти и референдумът ще се изроди до плебисцит. Така и политическото ни представителство се изражда до мнозинство от партийни послушници. Това е естествен резултат от неспособността ни да изискваме. Неспособни като политически субекти избиратели – липса на политически субекти-депутати. Така избрани народни представители остават като 90-а дупка на един или друг партиен субект в Народното събрание.

Вярно е, че трябва да се научим да избираме. А като избиратели-субекти трябва да се научим и да номинираме.

„Папанчо си знае гроша!“

У нас често повтаряха тази фраза за хора, които, независимо от това какво им се казва, предлага, доказва, и какво как се променя, продължават да настояват за това, за което са си наумили.

Преди десетина години имаше ДПГУ – Движение за пряко гражданско управление. Хората предложиха, обсъждаха, но разбраха, че няма смисъл да продължаваме да говорим за това, за което става ясно, че не може да стане.

През 2013 година, годината на стогодишнината от Първата национална катастрофа, отново различни хора правеха подобни предложения. Прибавиха предложение за граждански контрол в органи за управление – стара идея, „осъществявана“ в най-различни форми по време на Живковото управление. Поговориха – замлъкнаха.

Така „потръгнаха“ нещата – през всяка нова петилетка да говорим за пряко управление и референдуми. Ето че и от септември 2018 година досега неколкократно протестиращи ни предлагат управление, без представителство, с референдуми. Безполезното произвеждане на два „референдума“ през последните пет години не можа да убеди протестиращите, че стоят зад кауза пердута.

Не съм против референдумите. Но само с референдуми и в Швейцария не може. А наши протестиращи „си знаят гроша“. Те са заменили думата „грош“, който си искал Папанчо, с думата „референдуми“. Обаче протести само с искане за референдуми са безсмислени.

Политическите протести изискват и политически субекти, а не само рев срещу управляващи политици. Щом искат обновление, протестиращите трябва да знаят как ще взаимодействат с това, което искат да обновяват. Като не се интересуват от взаимодействие със съществуващите институции, те трябва да си отговорят на въпроса: как ще се утвърждават въпросите за референдумите? А ако 100 протестиращи предложат за референдум 100 различни въпроси, пак ще трябва да се установи ред за гласуване по тях. Ако трябва да се правят комбинации за обединяване на въпроси и ускоряване на гласуването по тях, пак трябва да се упълномощават хора, които да извършват това. Ако протестиращите започнат сами двама по двама да съгласуват въпросите си, а после продължат една двойка с друга, отново възниква необходимост от утвърждаване на някаква йерархизация на въпросите по важност и срочност. За самото произвеждане на гласуването на референдумите също възниква необходимост от една или друга степен на самоорганизация. Предпоставка на социалното обновление е и съответно уточняване, ако не уеднаквяване, на езика на приеманите решения. И затова трябва да се избират изпълнители.

Изводът е неопровержим: трябва да се научим да избираме!