Права без самоуправление

Правото на самоуправление е особено важно за активността в политическия процес. Но участието в политиката може да е от отговорност за другите, а може да е и от стремеж към превръщането му в поминък.

Като не се използваха за самоуправление чрез приложение на насрещните планове, възможностите за нарастващ контрол на работника върху условията на неговия труд бяха използвани за натиск срещу Народната република.

Самоуправлението бе свързано с най-важното право – правото на труд. Правото на труд бе незаменима основа на човешкото достойнство. Правото на пособие за безработица не е равностойно на правото на труд. С правото на труд са свързани: правото на свободен избор на професия, правото на безопасни и здравословни условия на труд, правото на почивка; правото на осигуряване, пенсиониране и подпомагане при нетрудоспособност поради майчинство, болест, злополука, инвалидност и т. п. Тези права се допълваха с право на безплатно образование и право на безплатна медицинска помощ.

Но необходимата висота на обществената организация, недопускаща злоупотреба с правата, не бе достигната.

П. Тодоров

Съвременна политическа организация?

За предпочитане е хоризонталната структура. Но не е ли в такива предпочитания причината още да не сме създали избирателската организация? Реализацията на всяка политическа инициатива не води ли до действително оформяне на център около инициаторите? Само критиката на партийната система може ли да ни накара действително да противодействаме на нейните пороци?

Съдейки по себе си, допускам, че може да има хора самостоятелно създаващи териториални избирателски подразделения, но ще са изключения. Ако цялото не се създава едновременно с частите, едва ли части, т.е. групи, от български граждани ще могат впоследствие да се обединят. Има хора да обещават по интернет и да не се присъединяват.

Не всички желаят да обсъждат всяко предложение, особено политически мнения. По-интересни са екологическите съображения. Референдуми по всяка точка от проектите за програмни документи ще отнемат години.

Необходимо е по-голямо внимание към днешните проблеми. Мисля, че премиерът Борисов е добър пример за това. По въпроса за бежанците е отговорно активен. Въпреки институциите, човек може да управлява за хората.

Т. Николов

Завист или/и безгръбначие

Мнозина изразяваха убеденост, че над безгръбначието, подлизурството и нископоклоничеството на българските политици-партийци пред актуално най-голямата световна сила успешно не може да се изяви никаква черта на човешката душевност, дори и българската завист. Но се оказва, че не само партиите могат да се коалират, а и чертите на партийната безсъвестност може да се интегрират. Интеграционно функциониране на такива черти може да елиминира от голямата сцена и неизкоренимото партийно раболепие.

У нас завист и злонамереност никога не са липсвали. Но в съчетание с глупостта, те успяха да учудят света. Още по-смайващо е, че учудиха и поколенията българи, които от основното училище знаят: даже всичко в света му да е изпепелено, Синап продължава да отстоява честта.

Да опитаме да забравим резултата от опита на нашето правителство през изтичащ дванадесети кобен час да обърне хода на процесите в Съвета за сигурност на ООН! Голямата беда не е, че сме "загубили" това, което не сме имали. Тя е отказът да извличаме поука от провал при хитруване дори в световните институции.

Налага се пак да припомняме за българските народни приказки, многократно ярко обясняващи ни, че глупостта е безкрайна, и шеговитото доразвитие на тази максима от Айнщайн с изказването му, че тя е безпорната безкрайност. Опасността от съюзяването ѝ със завистта, злобата и злонамереността ни дебне винаги и навсякъде, особено в условията на партийна политическа система. Особено у нас, където се опитват да доказват истинността на думите на Айнщайн и в обществения живот.

Опитвайки се да ни докажат, че са преодолели комплекса си за малоценност, българските партийци, при промените на изборните правила, следват примера не на великите сили, а на почти колкото България малката Белгия. Не се знае дали демонстрират скромност или открита завист и илюзия, че ако тресящата се от терористични заплахи Белгия се окаже неудобна за сигурността на евроатлантическата столица, като "най-сигурна" може да се предпочете София. Нали в София "творят и създават сигурност" хиляди мераклии за "велики" народни представители. Комунисти до 1990 година кадруваха под девиза: "не сме рекли, не сме те направили какъвто поискаме!". Сегашните партийци сами се правят каквито искат, като щом видят "жълт картон" – от единия до другия край на спектъра се сдушават.

Да не се връщаме към 2014 година!

Сега с белгийски аргументи и с партийно единодушие (изключая някои въздържатели от Реформаторски блок) ни налагат задължително гласуване. При това им "благодеяние" намират силна опора в съюза на глупостта, завистта, злобата и злонамереността, при слаба съпротива от ДПС. Няма у други по-здрав съюз на тези черти, отколкото у неходещите да гласуват привърженици на задължителното гласуване! Те са несменяем катраник на самозванския партиен "елит".

Не е завидна ролята и на шоумените. От приятелски чувства, за политизираните естети от Шоуто на Слави да припомним отново думи на класика на българската естетика (и още тук, и тук).

При изгрева на Народната република

На 14.X.1947 г. има разширен пленум на ЦК на БРП(к). По доклад на В. Червенков за вътрешната и международна обстановка в светлината на учредителното съвещание на Коминформбюро в Полша пленумът възприема курс на форсирано изграждане на социализма. Той препоръчва решително настъпление срещу икономическите позиции на буржоазията.

В духа на тази нова политическа стратегия се приема конституция на Народната република, изграждаща социализъм. Национализират се промишлеността и банките. С новата си програма Отечественият фронт се преустройва в Единна обществено-политическа организация.

В доклада си на XVI пленум на ЦК на БРП(к) през юли 1948 година Г. Димитров посочва, че поради липса на задълбочен анализ на извършения на 9 сепетември 1944 г. революционен прелом, партията е допуснала сериозни политически грешки, „подценявала е неизбежността от изострянето на класовата борба при прехода от капитализма към социализма, вследствие на което е било забавено разгромяването на контрареволюционната опозиция...“ (Йордан Зарчев, „40 години от Петия конгрес на БКП“, сп. „Ново време“, 1988, кн. 12. стр. 47). Г. Димитров прави тези изводи под влияние на Сталин. Тази партийно-политическа стратегия се отразява в работата на Петия конгрес на БКП.

В течение на десетки години след конгреса се поддържа схващането, че на конгреса Г. Димитров излага основите на учението за народната демокрация като форма на диктатурата на пролетариата. Днес може да се дискутира доколко Г. Димитров излага собствени възгледи по тези проблеми и доколко това са възгледи на Й. В. Сталин.

Въпросът, доколко Петият конгрес е разрешил сериозни теоретически проблеми, още в 1988 година поставя проф. Йордан Зарчев. Наред с други, той поставя и въпроса „откога в България започна налагането на административно-бюрократичния модел на Съветския съюз“ (пак там, стр. 44). Едва ли това е по-късно от началото на съдебното преследване срещу Н. Петков.

Шоумени! На неразбиращи ли се правят?

В предаване по БТВ на 28 септември 2016 г. Слави Трифонов и двама негови колеги от Инициативния комитет за референдума изразиха възмущението си от факта, че са регистрирани десетки инициативни комитети, на които се предоставя право да харчат „народни пари“, за да ни убеждават да гласуваме с „да“ или „не“ в отговор на един или друг от поставените въпроси. Споделям тяхното възмущение от безполезното харчене на „народни пари“. Мисля, че то е не само безполезно, но и вредно. Целта на тези комитети е не да разберем истинското мнение на българските граждани, а да премоделират това мнение в угодна за партокрацията насока.

Искам да добавя, че и възмутените господа „сипват масло в огъня“, изгарящ „безмилостно“ и на вятъра народни пари. Защото един и същ вятър раздухва страстите по посока на задължителното гласуване и на създаването на комитети, които да ни пълнят главите със знание за кого и как трябва да гласуваме. Партийците не ни признават правото да не гласуваме, когато няма за кого да гласуваме. Нали член 12 от Конституцията е циментирал монополното им право – само те да правят предложенията. Те считат, че всичките им кандидати са благоуханни цветя и нашата задача е просто да избираме от прекрасните най-прекрасните.

Видяхме и как въведоха задължително гласуване. Гласът на този, който не ги харесва, ще се брои и няма да се брои, или ще се брои така, че да не им навреди. Важно за тях е да има задължително гласуване. Първо, – защото при задължително гласуване по-трудно ще проличава, че не искаме да се наслаждаваме на „благоуханните“ им цветя. Второ, – защото задължавайки „неосъзналите се“ да гласуват, ще имат много повече и всякакви поводи да ни доказват, че щом трябва да гласуват и „неосъзнатите“, ще има и по-убедителна причина да се харчат „народни пари“ и за тяхното осъзнаване – за да се научат как да гласуват.

Попарата със задължителното гласуване тепърва може да става все по-голям буламач. Утеха може да ни е само това, че шоумените ще ни веселят, докато го сърбат заедно с нас.

Нека да им е сладко!

Дора Драгнева