Гражданственост или шаблонност

Ценностите се използват както за развитие, така и за манипулиране на обществената психика. Напоследък второто е особено характерно за отношението към държавните институции.

Колкото повече Конституционният съд решава персонални въпроси, толкова повече намалява многообразието на демократичния процес. Колкото по-големи права се дават на журналистите, толкова повече някои от тях потъпкват правото за изразяване на мнение на гражданите. Колкото повече се рекламира идеята за гражданско общество, толкова по-трудно става изразяването на гражданското мнение чрез медиите.

За свобода ни липсва действителност на правата. Липсва ни правото на чуваемо изразяване на мнение относно развитието на обществената ни система.

Доколкото съществува плурализъм, той е в пределите на съвкупния партиен персонал. При всичките крамоли сред този персонал, той все повече се разкрива като антагонист на мнозинството граждани. Идеи за начина на разрешаване на това характеризиращо се с все по-голям антагонизъм противоречие липсват.

С развитието на протестите през втората половина на 2013-а година се стесняваше диапазонът на техните лозунги. От призивите за търсене на отговорност от ръководителите на парламентарните партии акцентът постепенно се измести към личността на министър-председателя и работата се сведе до един безсмислен въпрос: „Кой предложи...?“ Като че ли в България е трудно да се намери някакъв полуидиот, който да може да предложи всякакъв идиот! За съжаление, този безсмислен въпрос, туширащ дебата за грешките в кадровата политика на партиите от парламентарното мнозинство, бе най-продължително експлоатиран от папагалите журналисти и политолози. Няколкото смислени въпроси по случая, които от екрана на БНТ постави председателят на ДСБ Радан Кънев, не бяха подети нито от едните, нито от другите. Папагалите си остават папагали.

От екраните важните въпроси все по-малко се поставят. Граждански и социални, политически и икономически права се анулират. Оставайки като думи, те практически се нарушават.

Гражданското действие не създава истински заплахи за тиранията на партокрацията. „Особено важен е сблъсъкът с едно от средствата на социалната манипулация – незнанието. Поради този сблъсък гражданският дебат не може да постигне съществен напредък...“ (Духомир Минев, Тошко Кръстев: „Обществата на социалната манипулация“, сп. „Философски алтернативи“, 2013, бр. 5, стр. 18). Дебатира се на основата на архаични възгледи по проблемите на отношенията държавна и частна собственост, дясно и ляво, малко и много държавност, големи и малки неравенства и т. п. Липсва истински обществен дебат за причината на упадъка на демокрацията, морала и социалното знание.

Незнанието обуславя липсата на ефикасни форми на колективно гражданско действие. „Затова колективното действие обикновено използва стари, изпитани, а всъщност архаични и неефективни форми...“ (пак там). Това българската 2013-а година потвърждава с пълна сила. Продължителните протести се оказаха колкото идейно безпомощни, толкова и неефективни. Неефективността на „гражданските протести предлага доста удобства за онези, към които са отправени протестите...“ (пак там, стр. 19). Протестиращите скандират едни и същи думи, изразяващи загубили връзка с действителността понятия. Дипломирани и барикадирани политолози денонощно ги изразяват по електронните медии като папагали. За да поддържат вниманието към тях, журналисти от националните медии услужливо „грешат“ като наричат „искания за промяна на статуквото“ изказвания, в които не става дума за никаква съществена промяна, а само за разместване на службогонците.

Единият от цитираните тук автори, професор Д. Минев, вече години наред изяснява идейния дефицит в тая ситуация. Тъй „като основната бариера пред ефективното колективно действие на гражданите е манипулацията и в частност незнанието, то основната защита би трябвало да се състои в създаването на адекватно знание – двигател на гражданското действие...“ (пак там). Безалтернативността на ситуацията стопява активността и политическата иновативност у гражданите. Безсмислието на повторението на едно и също политическо безхаберие става все по-очевидно. „Все повече хора отказват да участват в играта, наречена с красивото име „демокрация“. Хората не просто се оттеглят от участие в политическия живот, но и губят всякакъв интерес към него...“ (пак там). Стига се до най-лесното: „политиката не ме интересува“. Всичко това е заложено в сегашната ни конституция. Но и малките възможности за участие, които тя предоставя, са обезсилени със закони, приети от предпоследните две обикновени народни събрания.

Ще се примиряваме ли още с такива народни събрания?

Недоволство и страх от чуваемост

Пространството на несъгласието се свежда до виртуалния свят, улицата и окупираната аудитория. Места за резултатни дискусии няма. Политическите опоненти се задоволяват с наличния сеирджилък. Протестите закърняват поради идейна беднотия. Психическото насилие над избирателите – медийно, управленско, улично – се ожесточава.

Отново забръмчаха с искания за Велико народно събрание. За да не може българският народ да изкаже мнението си по фундаменталните въпроси за направлението на нашето обществено развитие. Надяват се самото наименование „Велико народно събрание“ да го респектира и принуди да замълчи. Предварително обричат България на опашкарство с утехата, че върви по евроатлантически път. За да могат за всичко да се позовават на евроатлантическите партньори и да си я карат по своему. Защото сами не си вярват, че са „политически елит“, за какъвто се представят. Защото знаят, че личностите извън този „елит“ могат да правят по-разумни предложения от тях. Затова се надяват изборите за ВНС да изолират недостатъчно партийно мислещите от действителното обсъждане на идеите за конституционни промени. Защото знаят, че партийците от противоположния лагер им са много по-близки от непартийно мислещите. Защото знаят, че участието на безпартийни в дискусиите поставя под съмнение „елитността“ на партокрацията.

Разумно протестиращите не могат да искат друго освен истинско всенародно обсъждане и референдум за конституционните промени. Но ако имаме „яртък пари“ и биволско търпение, може да се съгласим и на излишното ново ВНС. А дори и в такъв случай много преди него трябва да бъде стъпката: обсъждане на правилата, които трябва да се утвърдят за осигуряване всенародно право за участие с мнения и предложения за конституционни изменения. И изобщо по фундаменталния въпрос на нашето съвремие – как да осъществяваме завета на популярния президент на САЩ: „Всеки да бъде чут!“

Предлагащите свикване на ВНС далеч не са единни по въпроса какво то трябва да промени или да прави изобщо. Диапазонът на становищата е от А до Я. Едни смятат, че то трябва да изработи изцяло нова конституция. Други предлагат то да приеме само решение за самопремахването си като институция. За първия вариант президентът Плевнелиев допуска вероятността то да продължи до 10 години. За безсмислието на втория вече писахме. То е валидно и за първия, както и за всякакви междинни варианти.

Прозрачност и последователност

Вече цяла година ОК-ът отстоява идеята за необходимостта от преодоляване на изолацията на нашия народ от политическия процес в България. Започналите през февруари протести бяха искра-надежда, че затъналата в дълбок коловоз обществена система ще потегли напред и нагоре. Опорна точка за упражняващите натиска не се намери. Не беше открита башчивията като възел на единството на задната част, предницата и теглителната сила в системата. От дълбок коловоз не се излиза, когато натискът е разнопосочен.

Направлението на действията зависи от инициаторите на дейността. Целенасоченост не им достигна. Не се разбра доколко инициативността е основана на самостоятелност. А в системата на днешната ни държава господарите не всякога са едни, единни, единствени.

Блогърът, граждански журналист, Иво Божков счита, че голямата ни кауза е прозрачността. Но прозрачността не се свежда до откриване на очевидни истини като тази „Кой предложи Пеевски?“. Не и изобщо само в информираността, кой какво казал и къде го казал.

Иво Божков разглежда като реална възможността за прозрачност на харченето на парите. Достатъчна ли ще е тя за яснота по въпроса кой дърпа конците? Много хора са за нови избори, за избиране на хора досега „неучаствали в политиката“. Но как изведнъж хора, които са били вън от политиката, ще се окажат способни да противостоят на срасналите се с управлението властолюбци? Неинтересуващите се от политика не са за такава работа, а тези, които се интересуват, се оказват „част от цялата схема“ (Божков). Възможността за избиране на политически активни и честни ръководители и представители в органите на държавна власт предполага отнемане „монопола за реденето на листи от партийните централи“. Но случайността при съставянето на граждански листи на централните площади или в големите зали не дава възможност за отнемане на монопола от централите. Възможностите на хората се проверяват в работата. Конкуренцията на номинациите за кандидати за избиране в органите на властта трябва да започва от кварталите и махалите, от жилищните блокове и входове. Само преминалите такива многостепенни сита кандидати могат да издържат на конкуренцията на партийните листи. Но за такива номинации е необходима оптимална избирателска самоорганизация. Само с протести работите не се самооправят. Разбира се, организираността не трябва да се свежда до крепене на едно или друго лидерство.

Надежда или българска бездуховност

Научно-техническият прогрес не води автоматично до анализ на основанията на властовия механизъм. Партокрацията има монопол на приемането на решения и конструирането на морални цели, а търсещите знания са сведени до информационни работници.

Има признаци за криза на властта като механизъм за регулиране на информационната комплексност. Знанието се използва за пренасочване към едностранчива обществена ангажираност. Избирателите се изключват от процеса на приемането на всякакви решения, освен в гласуване на избори за органи на държавна власт.

От гледна точка на властовата рационалност по места и в центъра е необходимо включване на избирателско знание в този процес, но това не става. Необходимо е изместване на точката на неравновесие във властовото отношение в полза на гражданите. То може да изключи прилагането на „свиреп“  и безрезултатен натиск върху властовите субекти.

Най-важно е ограничаването на манипулацията с масовото неведение, която придобива все по-застрашаващи измерения. Но то не може да е успешно без равнопоставеност на участниците.

Настоящият изборен кодекс у нас таксува избирателите като външни на изборната система. А изборният процес е демократичен, ако е релационно единство. Негова фундаментална основа е отношението личност–общество. Но по логиката на нашата избирателна система безпартийните човешки индивиди не са личности.

Има ли изгледи за промяна?

2013 година е към края си и шансовете тя да донесе промяна се изчерпват.

* * *

В началото на 1913 година бе победата в битката за Одрин. Преди нейния край бе първата ни национална катастрофа. Да се надяваме ли, че ходът на 2013-а все още може да е обратен?

В началото на 2013 година бяха "Живите факли". Половингодишните непрекъснати протести не родиха никаква съществена нова идея. Нищо по-важно не намислиха и късно събудилите се студенти.

Не сме ли за истинско съжаление?

На помощ се притече блок на партии, заявяващи, че са реформаторски. Предложиха шест стъпки. Шест предложения за излизане от кризата. В тях – нито дума по най-важния въпрос! Управляващи или опозиционни, парламентарни или извънпарламентарни, българските политически партии, ръководителите на българските партии като правило заобикалят въпроса за необходимостта на преодоляването на изолацията на българския народ от политическия процес. Това ли не е аргумент, че всичките са „от един дол раци“?

Свиреп контрол и безпомощни ръце

Партиите били най-ефективният механизъм за защита на гражданските интереси. Според Румен Данов, предоверявайки се на това теоретично положение, в България сме допуснали аджамийско пренебрежение на учебникарското му продължение. Продължението, по Данов, „че политическата култура за постоянен и свиреп граждански контрол върху партийните работи“ била „задължителна обратна връзка“ за действително ефективен и пълноценен демократичен процес.

Какви ли не категории и теории са способни да измислят депутатите от ВНС през 1990-1991 година, за да оправдаят сегашната ни Конституция, с която стигнахме до етапа „живите факли“?! Колко по-„свиреп“ от сегашния контрол? Известен ли е друг по-свиреп от хитлеристкия? И какво бихме могли да очакваме от партии, които вършат работа само под „свиреп граждански контрол“? Има ли някой право по конституция да се меси „отвън“ в „партийните работи“? Ако това е партийната демокрация, не е ли самото това доказателство, че тя отдавна е за историческото бунище? Отделен е въпросът до колко изобщо са съвместими политическата култура и свирепостта.

Прав е Румен Данов, че резултатите са очевидни. „Днес отново търсим причините навсякъде другаде, само не и в нас самите...“ (Румен Данов, „Поредният конституционен дебат“, сп. „Ново време“, бр. 7-8, 2013, стр. 134). Чиста и неподправена истина! Но не ни ли утвърждава като такива и сегашният „модел“? При заблуда, „че партиите са най-ефективният механизъм за артикулиране и защита на граждански интереси“, резултатите няма да бъдат други. Докога гражданите ще се считат неспособни да си артикулират интересите? Поради неспособност да правят това ли трябва да им е присъщ „свиреп“ контрол?

Колкото и всяко прекъсване да е „нежелателно и вредно“, нещо трябва да бъде прекъснато. Това е необходимо, за да прекъснем „прекъсването на исторически режими“ като наш „национален спорт“.

Вярно е, че губим „историческа памет и поуки за сметка на поредния безсмислен ентусиазъм. Лекомислено обезценяваме гигантски национални усилия и жертви...“ (пак там). Затова, преди всичко, трябва да прекъснем неравноправието на безпартийните с партийците. Това неравноправие произтича от неверие в способностите на Суверена „при взимане на политическите решения“.

Ако „трупаме собствена историческа памет, а това вече означава опит и знание“, защо да не можем да се научим да си артикулираме гражданските интереси? Не е ли придобиването на умения за това главно предизвикателство пред нас? За какво „обществено израстване“ може да говорим, ако безпартийните продължат да изразяват политическата си позиция само с ръцете си, а не членоразделно? Не ги ли тласка самата ни партийно-политическа система в „лапите“ на престъпността и тероризма?

Анализи и лозунги!

През 2013 година България е на кръстопът. За първи път ли е? Не. Многократно се е изпречвала пред кръстопътища. Но за първи път, след 150 години, заставайки пред кръстовището, тя като че ли се замисля за едно от най-сладките неща на света. Казват, че това „едно от трите“ е „на кръстопътя тревата“. Че е така, знае всеки, който е впрягал или пасъл добитък. Отговорът на въпроса защо е така предполага не само по-задълбочен анализ, но и по-дълбок синтез. Не е възможно да го правим тук, а и не се налага.

Но проблемите, свързани с единството на анализа и синтеза, са изключително актуални за България. Защото десетки пъти сме правили анализи на резултатите от даден предшестващ етап на развитието на Третата българска държава. Три пъти след такива анализи сме приемали и нова конституция. Много пъти сме променяли членове и алинеи на функциониращия на съответния етап основен закон на държавата. Но, като правило, и новите ни конституции и извършваните в тях промени не произтичат от синтезирани в резултат на анализите изводи. Анализираме, анализираме... разкрием си кирливите ризи и бързаме да се поклоним на някой посланик: „Ваше превъзходителство! Много Ви молим! Дайте ни рецепти за пране!“

Какво е новото през 2013 година? Новото, след февруаро-мартенските протести, е лозунгът на един от септемврийските протестиращи: „Искаме иновации, а не партокрации!“

Въпросът за иновациите има универсално за обществото значение. Тяхната интегрална реализация, вероятно, изисква глобални усилия.

Но, доколкото се отнася до политическата област, съществен е въпросът: „Каква политическа сила може да противостои на партокрацията?“

Не само двайсетилетният, но и столетният опит на българското обществено развитие доказва, че партии и партийци не са способни на това. Остават безпартийните избиратели. Но за да си свършат работата избирателите, не са достатъчни лозунгите: нито тези по улиците, нито в мрежите онлайн.

Необходима е организация. В това е тоталното ни разминаване с идеите на Левски: искаме много неща, но ни тежи организационната дисциплина. Другата страна на това разминаване е насрещният въпрос към всяко българско предложение: „Къде го има това по света?“

Ако не го преодолеем, ще теглим.

Привилегии и загадки

„И преди, и сега“ – мафията е една!

Едноглава или многоглава – змията си е змия. И днес нейните слуги са ѝ толкова верни, колкото и преди. И журналистите, които често се оплакват, не са толкова безупречни, колкото се представят. От десетилетия помним най-различни неприлични проявления на тяхната свобода, от която ние сме лишени. Много добре помним как водещите радиопредавания по програма „Хоризонт“ грубо прекъсваха изказващите се слушатели, с чиито мнения не бяха съгласни. Много добре помним как с ироничния израз „Още една авангардна идея!“ водещата на предаването на БНТ „Въпроси и отговори“ захлупи завинаги в някаква телевизионна „тенджера“ много интересното и важно предложение на господин Балкански от Пловдив, думата за номинации на кандидатите за избиране в органите на държавната власт да се дава първо на безпартийните, без да се пречи след тях да правят предложенията си и партиите. Съобщаването от страна на говорители на БиТиВи, че протестиращите, искащи незабавни избори, искат промяна на политическото статукво, е дезинформация на зрителите. Не е ли искането за избори без промяна на изборните правила по същество искане за възпроизвеждане на статуквото? И т.н., и т.н. И днес едни и същи политолози, верни адепти на многоглавата змия, са постоянни събеседници на водещите дискусиите в националния ефир. И възможностите за предложения на зрителите не стават по-големи.

В миналото акад. Поликаров критикуваше Тодор Павлов, че след всяка научна дискусия слага върху казаното един капак и така сам определя кои от направените предложения „да видят бял свят“. Оказва се, че сега, за да се прави това, не е необходима академическата титла на Павлов. Може да го прави всяка водеща предаване журналистка. В областта на надстроечните отношения съществената разлика между преди и сега накратко може да се резюмира така: свобода за журналистите и повече работа за правистите.

Фундаментална разлика между преди и сега е Интернет. Но демокрацията в Интернет още е на равнището на демокрацията в обществото по времето на цар Мидас. Следователно, правото на членоразделно изразявани предложения и днес е привилегия на някои.

С какво са я заслужили? Занимаващи се с историческа наука хора твърдят, че до края на първото десетилетие на XX век III-тата българска държава е просперирала с изключително високи темпове. През 1909-а година били дадени привилегии на партиите – те да номинират кандидатите за народни представители. Колко национални, финансови и какви ли не катастрофи сполетяха България през последвалия това привилегироване век знае всеки грамотен българин.

Последствията не приличат на основания за привилегии. Но, може би, партийците са, както казваше Сталин, от особено тесто замесени и днес вече са интелектуално и морално извисени над другите. Има ли съвременни факти в подкрепа на такава теза?

Достатъчен е и един само черно на бяло факт, който има заряд, ако го четеш, да ехти до безкрая на Вселената.

Парламентарната група на ПП „ГЕРБ“ изработи и 41-то българско народно събрание прие толкова „високоморален“ изборен кодекс, че постига „изравняване“ на  задълженията на безпартийните и партийците. За да участват в предизборна кампания и едните, и другите трябва да внасят безлихвен депозит от 10000 лева по сметка в Българска народна банка. Допусната е само малка разлика в задълженията. Партийците могат да внесат депозита и от отпусканата от държавата субсидия, а безпартийните – само от джобовете си.

Но в наше време са на мода не задълженията, а правата. Затова нашите законодатели са акцентували на изравняването на правата. Как са го постигнали? При покриването (независимо от начина) на задължението, безпартийните имат право да номинират кандидат за народен представител в един избирателен район, а партийците в 240 избирателни района. 240 пъти по-малко права! За това летните протестиращи не протестират! Нали сътворилите този изборен кодекс са споменали в него 1123 пъти думите „партия“ и „партии“. Оказва се, че това е важното!

* * *

Вече имаше повод да споменем за идейна безпомощност на ръководството на най-силно представената в парламента днес партия, надявайки се, че с по-нататъшната си дейност то ще ни опровергае.За съжаление, нищо подобно не става. По признака „непостоянство“ за ръководството на ПП „ГЕРБ“ септември си остана май. От май до септември: искане за касиране на изборите и насрочване на нови; предложение за свикване на Велико народно събрание; настояване за оставка на 42-то обикновено народно събрание и избори на ново; предложение за парламентарни избори през май 2014-а година; предложение за избори до Нова година............................!

„........................................................

.........га ще се, Мандо, оглавиш?

         – Подзима по Димитровден.........

.........................................................!“

Българската социална психология дължи някакъв отговор на въпроса: как може мнението на половин дузина българи, които не са на собственото си мнение, да има подкрепата на цял милион българи?!

Заслужава си да помисли по темата „Българска народопсихология“ и господин Станишев, редовно търпящ изборни поражения от ПП „ГЕРБ“. Не е лошо да се замислят по подобни теми и проблеми и „автентичните десни“, които след втората победа на парламентарни избори, постигната от ПП „ГЕРБ“, достигнаха стадия „на пух и прах!“

Не тъжим за изборните поражения нито на „десните“, нито на „левите“. Искаме да сме честни в отношението си към идейните противници, за да останем честни и спрямо евентуалния читател.

Интересува ни въпроса: Не е ли време да преустановим делението на политически привилегировани и политически безправни?

Обръщение към Министерски съвет

До Министерския съвет на Република България

Копия:

До Президента на Република България Росен Плевнелиев

До Председателя на Народното събрание на Република България Михаил Миков

До Омбудсмана на Република България Константин Пенчев

Уважаеми Министерски съвет,

Един недемократичен закон, обнародван в Държавен вестник, бр. 44 от 12 юни 2009 г., изменян 5 пъти и не станал демократичен, ни лишава от възможността да се обърнем пряко към Народното събрание с предложение за работа по разрешаване на вълнуващите ни проблеми. Затова се обръщаме с молба към Вас, като колективен орган, правителство на Република България, използвайки правомощията си по чл. 10, ал. 1, т. 3 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, да отправите до Народното събрание на Република България от Ваше име предложение за решения във връзка със следното:

Вече години наред някои публично изявяващи се личности, включително и народни представители, занимават нашия народ с въпроса за свикване на ново Велико народно събрание.

Има общественици, които са искрено загрижени за приемане на необходими, според тях, промени в статута на съдебната система, за които Конституционният съд е постановил, че могат да се извършват само от ВНС. Но има и хора, които с предложенията си само се рекламират като загрижени.

Ние считаме, че постоянното публично поставяне на този въпрос е фактор за отвличане на вниманието на българските граждани от изключително належащата необходимост за решаване на някои много актуални икономически и социално-политически проблеми, свързани с: безработицата, масовото обедняване, отчаянието от нарастващата несправедливост; умножаването на престъпленията сред непълнолетните; злоупотребите с възможностите на средствата за масова информация – рекламират се безнаказаност и самоуправство, модата да се анатемосва социалното управление се превръща в традиция, неравнопоставеността на гражданите относно възможността да изказват мнение за протичащите в обществото процеси се увековечава; вместо дух на състезателност, в обществото се стимулират сблъсъци на тенденция към обедняване и отчаяние с тягата към агресивност и разкош. Насажда се отношение към законността като към продукт на субективизъм и произвол.

Измислят се предложения за конституционни изменения, които не произтичат от логиката на нашето обществено развитие.

Депутатите в Народното събрание не са нито малко, нито много. Въпросът е дали те са най-добрите сред нас, дали те са българските граждани с най-високоразвито чувство за политическа отговорност. Като ни занимават с въпроса за техния брой, просто отклоняват вниманието ни от проблемите за необходимостта на постоянното повишаване на качеството на тяхното общуване с избирателите, на тяхната правно-политическа подготвеност и техните организаторски способности. Искаме депутати, които, повишавайки и доказвайки в работата организационната и правната си култура, да утвърждават уважение към държавните ни институции. Искаме избирателна система, даваща ни възможност да избираме депутатите си не по думите им в предизборната кампания, а по делата им до тяхното номиниране. Така ще се повиши степента на реализация на политическите ни права.

Антични мъдреци са писали за човека като политическо животно. Време е да се разбере, че ако ние в епохата на Интернет, на качествено новото единство на виртуалния и реалния свят, не сме се издигнали поотделно до нивото на политически същества, то в морално-политическо отношение сами сме се лишили от прилагателното в категорията „политическо животно“.

Безсмислено ни занимават с въпроса за броя на мандатите на народния представител. Защо трябва някакъв регламент да ни определя колко време може да ни представлява избираният от нас народен представител? Искането на такъв регламент е типичен израз на неверието в суверена. Напълно е възможно един народен представител достойно да ни представлява и при пет негови последователни мандата, а друг да не успее да прави това и само един мандат. Регламентираната мандатност не е взискателност към избираните депутати. Тя може да има някакви основания относно избираните в органите на изпълнителната власт, но не и за законодателната. Неограничаването на броя на мандатите може да е стимул за депутатите в осъществяването на значими социални проекти от началото до края на тяхната представителна дейност в един или друг орган на държавната власт. Предложението за регламентиран брой на мандатите е насочено против участието на избирателите в процеса на номинирането на кандидатите за депутати.

Броят на мандатите на избирания за депутат може да зависи от: неговата възраст, здравословно състояние; неговия опит в социалната област, за която проявява законодателна инициативност; актуалността на усъвършенстването на законодателството в областта на неговата доказана компетентност; от оценката на избирателите за висотата на неговия начин на приложение на конституционните норми в процеса на общуваването с тях; от степента на доказаност на проявлението на неговото чувство за отговорност за личностната реализация на избирателите и т.н. Избирателите са суверенният оценител на степента на съблюдаването на положената клетва от народния представител.

Много излишен шум се вдига около предложението за узаконяване на отзоваването на народни представители. А никой не е обосновал наложителността на това узаконяване. Преди всичко, трябва повече да мислим, когато избираме, за да се налага отзоваване само в изключителни случаи.

Отзоваването е практика, препоръчвана у нас още от времето на съветския строй. Тогава тя не се оказа стимулираща обществената активност и нравствения прогрес, защото както избирането, така и отзоваването на депутата ставаше под партийно ръководство.

Сега исканията за отзоваване най-често се пораждат от това, че по различно време на мандатите си някои народни представители напускат парламентарните групи, с изборните платформи на които са избрани. Но много от тях се оправдават с мотива, че самата им парламентарна група не изпълнява предизборната си платформа. Избирателите трудно могат да установят истинността на обвиненията и оправданията, защото народни представители гласуват и без да се изказват. На екрана, при предаваните по телевизията заседания, се показва само броят на гласувалите по групи, но не и поименно гласуване. Така, при пропорционална избирателна система и многомандатни избирателни райони предлаганото отзоваване няма да доведе до значимо повишаване на качеството на депутатската дейност.

Ако, все пак, в някои случаи е напълно ясно кой е виновник, нарушител на положената клетва и в несъвместимост с пълномощията си, то прави ли неговото отзоваване наложително свикването на ново Велико народно събрание, което да изработи нормативна система за това? Не. Засега, както за други неща многократно издигаме лозунги на улицата, избирателите, без съмнение, биха могли да наложат по такъв начин на подобен народен представител сам да подаде оставка. Но за почти четвърт век от влизането в сила на днешната българска конституция не сме били свидетели на огласяването на такива призиви. И за това ли ни е виновна конституцията? Необходимо е само да преодолеем принизяването на собствената ни взискателност към нашите избраници.

Посочените до тук най-често огласявани аргументи за необходимостта от свикване на ново Велико народно събрание и приемане на нова конституция на Република България са неоснователни. Те не са продиктувани от грижа за усъвършенстване на законността в републиката.

* * *

Необходима е пълноценна реализация на правата на суверена. В чл. 117, алинея (1) на Конституцията се казва, че съдебната власт „защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата“, а в преамбюла на Конституцията на Република България е записано, че тя се приема, за да бъде изразена „волята на българския народ“. Това са две неделими страни на възможността и реализацията на волеизявлението на българските граждани в единството на техните права и задължения. Българските граждани, в своето единство като народ, обединени по законите на държавата, имат право да изразяват единна воля чрез гласуване на референдуми.

Член 118, в шеста глава на Конституцията, гласи: „Правосъдието се осъществява в името на народа“. Ако чл. 117, алинея (1) и чл. 118 се тълкуват без отчитане на необходимата им връзка с изразяването на народната воля и с характера на „цялата държавна власт“ като произтичаща от народа, се създава илюзия, че по днешния ни обществен договор отношението на държавата към българския народ е само отношение като към „милата царска дъщеря“. У няколко поколения българи се парализираше чувството на отговорност за държавата. Близо половин век на хората от „родината на Димитров“ се внушаваше, че за тях се грижи „великата партия“. С изключването на мнозинството българи от политическия процес ВНС от 1990-1991 година само утвърди подобно чувство у много хора. Тогава на кого да се сърдим за широко разпространеното у нас мнение, че за всичките ни беди все някой друг ни е виновен?

Позовават се на тълкувателно решение на Конституционния съд от 2002 година, според което промени в глава шеста на Конституцията на Република България може да прави само ВНС. Важно е, обаче, в контекста на отговора на какъв въпрос е дадено тълкуването.

Тълкувателното решение е по въпроса: с премахването или преместването на установен държавен орган в друга институция променя ли се формата на държавно устройство и управление? Конституционният съд е отговорил, че в обема на понятието „форма на държавно устройство и управление“ се включват и възложените на определени институции, в случая съд, прокуратура и следствие, правомощия и се разбира, че преместването на органи от едната институция към друга нарушава баланса помежду им. Направен е общ извод, че такива промени трябва да се извършват от Велико народно събрание. От контекста на формулирания извод е пределно ясно, че Конституционният съд заключава, съпоставяйки правомощията за извършване на промени в Конституцията от ВНС с правомощията за конституционни промени на Обикновено народно събрание. Правомощията на суверена с нищо не се оспорват и за тях не става дума.

В глава осма, чл. 149, алинея (1), т. 3 на Конституцията е посочено, че Конституционният съд „решава спорове за компетентност между Народното събрание, президента и Министерския съвет, както и между органите на местно самоуправление и централните изпълнителни органи.“ Но никъде не е и не би могло да бъде посочено правомощие на Конституционния съд да се произнася относно компетенции на суверена.

По чл. 147, алинея (1) самият състав на Конституционния съд е функция на три аргумента. Освен по една трета представящи парламента и президента, една трета от неговите членове се избира на „общо събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд“. Тези съдии се назначават от Висшия съдебен съвет, почти половината членове на който, на свой ред, се избират от назначавани от него в органи на съдебната власт съдии, прокурори и следователи. Възможно е тази сложно преплетена взаимозависимост с нещо да способства за взаимно възпиране на овластените институции. Но тя с нищо не гарантира необходимите противовеси на възможната т. нар. „подмяна на народния вот“. Абсурдно е за някое от нейните звена или за възпроизвеждания чрез нея състав на Конституционния съд да не важи чл. 1, алинея (3)  в глава първа на Конституцията на Република България!

* * *

Българският политически опит от XX и началото на XXI век недвусмислено доказва, че никакво избрано събрание, велико или обикновено, не може да изрази волята на българския народ по-добре, отколкото може да го направи самият народ. В още по-малка степен пък подобен орган може да бъде признат за такъв изразител. Не са забравени и протестите на част от самите народни представители във Великото народно събрание, приело сегашната ни Конституция, в края на неговата работа през 1991 година.

При пресъздаване или същностно обновление на Обществения договор всякакъв опит да бъде изразявана волята на народа-суверен по друг начин, освен непосредствено, е опит за ограничаване на демокрацията. Исторически анализ може да разкрива дали такива ограничения са били оправдани през XVIII век. Но в началото на XXI век каквито и да са опити за тяхното налагане са признак на безспорна ретроградност. Такива опити са насочени към фактическо лишаване на българските избиратели от първоосновното им политическо право.

Да се прави от  четенето на Конституцията извод, че промени във формата на държавно устройство и на държавно управление може да прави само ВНС, означава разбиране на конституционните разпоредби не като социални норми, а като рецепти. С такова разбиране се предполага, че Конституцията очертава не стратегията на развитието на правно-политическата ни система, а само временна тактика на органите на държавна власт и управление. Такава конституция би била безсмислена. Тя не може да има стойността на основополагащ Обществен договор. Тя не би могла да служи на Самоуправлението на обществото, а само биха я използвали за управлението му отчуждени от него институции. Нейните глави, членове и алинеи, касаещи държавното устройство, се оказват сведени до положения на закон за определен аспект на функционирането на властта. Може би поради такова разбиране и член 42, алинея (1) на Конституцията остана формалност за повече от две десетилетия. А конституцията ни и без това е бедна в аспект на формулирани политически права на гражданите.

В течение на почти четвърт век алинея (2) на чл. 1 на Конституцията се спазва половинчато, т.е. държавната власт се осъществяваше само чрез конституционно предвидени органи, въпреки че разпоредбата на тази алинея е да се осъществява „непосредствено и чрез органите“. Неотменна проблематика на референдумите следва да е усъвършенстването на приложението на нормите, свързани с обезпечаването на естествените права на хората, в това число и залегналите като конституционни разпоредби.

Може да се каже, че сме в края на втора дузина години на, по същество, постоянно нарушаване на алинея (3) от чл. 1 на Конституцията, която гласи: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.“ Вече стана дума и за алинея (1) на чл. 42 от Конституцията. Проявленията на недемократичност, свързани с нея, са разнопосочни: а) тя се нарушава, защото мнозинството съвременни български избиратели не са участвали никога в допитване до народа; б) тя е ограничена, защото понятията „допитване“ и „референдум“ не са тъждествени; в) тя се нарушава и защото понятията „гласуване“ и „избор“ нито са тъждествени по съдържание, нито са равни по обем.

Имайки предвид изложеното дотук и съвременната патова партийна политическа ситуация, когато избрани законодателни органи не са в състояние да разрешат най-належащи и много по-частни проблеми, предлагаме:

I. Да снемем от дневния ред на Република България дебатите за свикване на ВНС и да оставим подобни анахронизми на вниманието на интересуващите се от историческата наука.

II. Министерският съвет на Република България да предложи на законодателния орган на Републиката:

1. Народното събрание да отмени точка 1 в алинея (2) на чл. 9 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление като противоречаща на чл. 1 от Конституцията на Република България.

2. На основание на чл. 1, алинеи (2) и (3) от Конституцията на Република България на предстоящите през следващите две години редовни избори, едновременно с избирането на съответните депутати, Народното събрание да поставя на гласуване и най-належащи изменения в Конституцията на Република България, извършването на които не е в правомощията на Обикновено Народно събрание. Ако се прецени, че наложителните изменения са достатъчно много, на отделен референдум да се гласува за цялостно изменение на отделни глави или за нова редакция на Конституцията на Република България.

3. Независимо от времето и мащабите на останалите изменения, ние считаме, че не търпи отлагане прекратяването на досегашната политическа неравнопоставеност на безпартийните избиратели с членовете на партиите, изразяваща се в привилегированото положение на партийните членове в процеса на номинирането на кандидатите за народни представители и съветници. Във връзка с това предлагаме на Вашето и на вниманието на Народното събрание три възможни, според нас, варианта на това прекратяване, надявайки се, че Вие и народните представители сами ще прецените кой от тях е най-подходящ от гледна точка на съгласуването му с останалата част от законодателството на Републиката:

а) Да отпаднат от текста на Конституцията на Република България:

първо, алинея (3) от чл. 11;

второ, алинея (2) от чл. 12.

По такъв начин Конституцията на Република България в идейно отношение ще се приближи до конституциите на класическите републики на Новото време – Съединените щати и Франция, в които привилегии за партиите липсват.

б) Изразът „политически партии“ в тези алинеи да се замени с „политически организации“.

в) Към израза „политически партии“ в тези алинеи да се добави „и избирателски самоорганизации“.

Докато политическите партии се борят за участие в държавната власт, то избирателските самоорганизации целят участие в изборния процес, за да се избират най-достойните български граждани в органите на властта, без да претендират за по-нататъшно налагане на волята си на избраните. Няма основание правата на организациите на избирателите в изборния процес да са по-малко от тези на политическите партии.

Настояваме, след като Народното събрание уточни и приеме най-подходящата за това изменение формулировка, да я предложи на всенародно гласуване при провеждането на най-близките избори, с участието на всички български избиратели.

Надяваме се, че народните представители сами ще проявят инициатива, ако са необходими уточнения в чл. 1, ал. (3); чл. 11, ал. (2) и ал. (4); чл. 95, ал. (2); чл. 116, ал. (2); чл. 147, ал. (5) и чл. 149, ал. (1), т. 5. Ние не предлагаме изменения в тях, защото те не накърняват политическите права на гражданите.

С уважение, 36 български граждани с избирателни права.

Инерция или заинтересованост и злоупотреба с остаряла теза?

Повторното обръщане и по-голямото, вече колективно, внимание към въпроса за ВНС е предизвикано от продължаващите опити, включително и на най-голямата ни парламентарна група, да ни върнат в дълбокия коловоз, в който бяхме затънали повече от две десетилетия и още го преодоляваме.

На какво се дължи упоритото отстояване на тезата, че трябва да се свика ново Велико народно събрание? Заинтересоваността на бившите народни представители от нови избори, за каквото и да е, е обяснима. Но защо го искат много от настоящите? Дали са толкова зле с четенето, та не могат да прочетат Конституцията поне до глава първа, член 1? Или не може да им отмилее ситуацията, при която правата на суверена бяха фактически суспендирани за десетилетия? Може би се страхуват, че ако той поне веднъж се произнесе по въпрос, отнасящ се до упражняването на неговите права, ще има воля да го прави и друг път?! Вероятно това ще е най-неприятното за тези „изразители на народната воля“. За тях ще е много голям рахатлък да прехвърлят всички настоящи правомощия на ВНС към Конституционния съд и Обикновеното народно събрание. Така ще могат да хвърлят прах в очите ни с допитвания само за пиене, пушене, за някоя електроцентрала или някой петролопровод и т. н. Тези въпроси също са важни, но тяхното решаване е задължение на ръководните органи при многостранни консултации със специалисти. Ако искат да прехвърлят отговорността за всичко върху нас, тогава да осигуряват за всеки избирател лични консултанти. Щом като искат да сме равни с тях в отговорността, трябва да сме равни и с правата си.

Защо десетки години отказват да се проведе референдум относно въвеждането на мажоритарна избирателна система? Не всички са съгласни с предложението за преминаване към нея. Приличало на настъпване на всеобщо и необяснимо безпаметство за фактите, че мажоритарно избрани лица били в черния списък на народното негодувание. С девиза „Само мажоритарна система!“ в политиката се давал „царски път“ на ирационализма, спекулативността и манипулативността. Това мнение не съвпада с мнението на Карл Попър, пред чийто авторитет българските политолози се кланят вече четвърт век. Карл Попър отдава предпочитание на мажоритарната пред пропорционалната избирателна система. По принципа за избиране на по-малкото зло! Мажоритарно избраните депутати проявяват по-силно чувство за лична отговорност.

Мажоритарно или пропорционално избрани, по-важно за депутатите е от кого са номинирани. В България последно избраните мажоритарно народни представители бяха партийно номинирани. То бе провал за едни и триумф за други. Но не може да се отрече, че работата на мажоритарно избраните депутати не се оказа по-добра от тази на другите.

В крайна сметка, и ВНС, и пропорционалната избирателна система са потребни на партийните централи. Абсурдна е мисълта, според М. Мизов, че е възможна партийна политика отвъд стремежа към лидерски позиции. Съвременните млади хора не искат да участват активно в политическия живот като слепи изпълнители на чужди сценарии. Повечето от тях искат да получават от обществото и държавата, ако не възнаграждение, поне благодарност и уважение. „В политиката/партията, ако не всички, поне преобладаващата част от хората, особено тези в апарата, са съзнателно и активно ориентирани към постигане на по-високи позиции, към придобиване, ползване на повече властови ресурси, към заемане на лидерски пост.

Възможна ли е изобщо сносна политическа кариера за човек, който изначално и фатално не желае, нито прави нещо ,чрез което да се облагодетелства (в някакъв смисъл) от участието си в избраната от него политическа партия или в даден сектор на политиката! Всеки участва, за да получи, и колкото повече, толкова по-добре! Такъв е животът, този е законът на политиката и на онези, които искат да се възползват от нейните ресурси!...“ (Максим Мизов, „Щрихи от портрета на Февруарската гражданска „революция“ – 2013 (Втора част), сп. „Ново време“, Година LXXXVIII-2013, бр. 4, стр. 99). Този неистов и неспирен ламтеж за власт и облаги бил според протестиращите основа на покварата в политиката, дори на унищожението на човешкия облик на политиците.

Това днес е вярно, ако политиката се отъждествява с партийната дейност. Но такова отъждествяване е неправомерно. Вярно е, че атлантически политолози го правят. Но този факт не го прави истинно. Такова разбиране на политиката е ограничено. То води до потъване на партийната политика в блатото на симбиозата ѝ с финансовите кръгове, вкарали съвременното общество в продължителна криза.

Както съдържанието, така и същността на истинската политика не се „побира“ в определенията на Ленин: отношение на една класа към друга; отношение между класите, държавите, нациите. Неточно се обхваща обема на понятието „политика“ и в определенията на Бърнард Крик: „публични действия на свободни хора“ – значи в епохата на робовладелството и крепостничеството няма политическа история или политиката се е осъществявала от „шепа“ хора. И още: „дейност, чрез която различните интереси в рамките на една управлявана единица биват съгласувани, като им се дават дялове от властта“; „пазарът и ценовият механизъм за всички обществени нужди“; „просто дейността, чрез която става възможно управлението, когато различните интереси в дадена управлявана територия станат достатъчно силни, за да се наложи да се споразумяват“; „процес на дискусия“; „начин за управление на разслоени общества без неоправдано насилие“ и т. п. При множество дефиниции остава неясно и съдържанието на понятието. А при неясно съдържание партийните политици го свеждат до природата на партийните интереси. Непредставящите партийните интереси се изключват от политическия процес. Затова и повече от двадесет години референдуми по морално-политически и правно-политически проблеми по приложението на конституционните права на българските граждани са под негласно табу. Защо не, щом като словоблудството за Велико народно събрание може да е постоянно оправдание за несвършването на важните за напредъка на България работи. Затова първият истински референдум през XXI век в България трябва да е по предложението: Изразът „политически партии“ в конституцията да се замени с „политически организации“. Защото партиите се борят за власт, а непартийните политически организации – за избиране на най-достойните в органите на властта.

P.S.: Много по-близо до същността на политиката от редица съвременни автори са мъдреците от античната Атинска школа, разглеждащи човека като политическо същество. Политика е отношение към реализацията на обществената необходимост, независимо дали това отношение е на един човек или на съюз от партии. Затова в отношението на Обама, Ху Дзин-тао или Уго Чавес има много повече истинска политика, отколкото в това на всички български партии, взети заедно.

Насила хубост?!

Отново има гласове в подкрепа на узаконяване на задължителното гласуване на избори! Категорично против съм! Задължителното гласуване е необходимо на партиите, а не на българския народ. При задължителното гласуване ще се разрасне пазарът на гласовете. И тогава продаването на гласа не би трябвало да се нарича “престъпление”. Ако човек наистина няма за кого да гласува и чистата бюлетина я броят за недействителна, а не като протест, тогава какво му остава?

Това че исторически много неща сме научили от гърците не означава, че трябва да следваме примера им и за задължителното гласуване. Виждаме, че то с нищо не им е помогнало да предотвратят днешната голяма криза.
Задължително трябва да е не гласуването на избирателите, а изпълнението на полаганата клетва от избраните. Задължително следва да е присъствието на народните представители, които не са командировани някъде по линия на парламентарната дейност, в заседателната зала на Народното събрание по време на неговата работа. А на който не му се стои на работното място, парламента или среща с избиратели, сам да депонира заплатата си и тя да бъде превеждана обратно в републиканския бюджет!

Дора Драгнева

За безсмислието на свикването на Велико народно събрание

Опасността от по-нататъшно отслабване на чувството за национална гордост у българите е реална. А идеята за нация вдъхва у хората от дадена територия чувство за принадлежност към една държава. „Само разбирането за национална идентичност, кристализирало около обща история, език и култура, самосъзнанието за принадлежност към една и съща нация кара отдалечени хора, разпръснати върху големи територии, да се чувстват политически отговорни един за друг…“ (Юрген Хабермас, „Европейската национална държава – постижения и граници. За миналото и бъдещето на суверенитета и гражданството“, сп. „Правна мисъл“, София, година ХХХVІІ – 1996, № 1, стр. 111). „Политически отговорни“ означава единият да се чувства отговорен за бъдещето на другия. Без да се нарушава свободата на другия, тази отговорност може да се реализира като отговорност за цялостността и просперитета на общността, към която те принадлежат. „Този вид национално самосъзнание се отнася до Volksgeist, уникалния дух на нацията, грижливо конструиран от интелектуалците чрез романтични митове, истории и литературни традиции и широко разпространяван чрез информационните средства на онова време…“ (пак там). Става дума за времето на „републиканското изместване от кралски към народен суверенитет“. Съзнаването на себе си като неделим от националната цялост и чувството на отговорност за националната общност се пораждат и развиват едновременно.

На такъв идеен фон изглежда парадоксално, че в края на ІІ-то и началото на ІІІ-то хилядолетие много българи, по някакъв повод и без никакъв повод, се отграничаваха от националните традиции и народопсихологията на българската общност. Защо тези българи престанаха да се чувстват политически отговорни един за друг? Преди всичко, защото самата българска национална политика прекалено се отчужди от мнозинството българи. Много от партийните политици се стремяха да подчертават отграничеността  си от българската културна идентичност. Времето на дотогавашния „абстрактен законов начин“ на конституиране на националното цяло бе обявено за безвремие. Става дума за време, през почти половината от което българският народ бе живял по основен закон, утвърден от самия него с около 99% от гласовете на избирателите. Време, за което президентският съветник Георги Спасов заяви, че и тогава честният демократ е можел да изрази мнението си по обществените проблеми. Но оправдавайки се с безправие, ние стигнахме да потъпкване на „социално интегриращата основа за политическата идентичност на Републиката“ (ср. пак там).

Всичко това трябва да ни накара да се отнесем с повишена концентрация на вниманието към проблемите, възникващи с исканията за приемане на нова конституция на Република България. Защото ще бъдем за по-голямо съжаление, ако собствената ни поквара на оправдаващи се, че сме утвърдили една конституция уж под натиск и после сме аплодирали друга, вероятно поради глупост, пренесем и върху младото поколение български избиратели, които се раждаха след приемането на Третата и придобиваха правоспособност след приемането на Четвъртата конституция.

Недомислената нова конституция или необоснованите изменения в настоящата може да доведат до усилване на политическата дезинтеграция на Република България. Великите народни събрания в България през ХХ в. не способстваха да противостоим на такава тенденция.

Първият въпрос, който трябва да получи компетентен, ясен и близък до консенсусен отговор, е какво от онова, което трябва да се промени в Конституцията, не е в компетенциите на Обикновеното народно събрание. След като се отговори на този въпрос, Народното събрание може да утвърди конституционна комисия, която да изработи проект за цялостна нова редакция на сегашната българска конституция или проект за изменения само в отделни нейни глави. В комисията следва да се включат както най-добрите юристи на България, така и отделни най-видни представители на гражданите от основните сфери на обществения живот у нас. Разработвайки който и да е от тези възможни проекти, комисията би трябвало да прегледа вече публикуваните в Интернет проекти на български граждани за Нова конституция на Република България и да използва направените в тях подходящи предложения или изложени оригинални идеи. Като израз на уважение към активността на граждански мислещи българи, това ще стимулира интереса към постепенно задълбочаване на трудно простъпващата ни демократизация.

Когато комисията представи на парламента разработения проект, би трябвало той да бъде предоставен за едногодишно обсъждане в определени сайтове на Интернет, в другите български медии, във всички обществени организации и държавни органи и учреждения, които проявяват инициатива за това. Точно по този повод в такива институции ще са необходими обществени контролни съвети, за да не бъде пренебрегнато нито едно заслужаващо внимание предложение. След изтичането на определения срок, като разгледа всички, без изключение, представени ѝ предложения и като, в съответствие с основателните от тях, преработи проекта, конституционната комисия ще може отново да го представи на Народното събрание. Обсъждайки и утвърждавайки преработения проект, Народното събрание трябва да го публикува в окончателна редакция, за да може да се запознаят с него всички граждани на Републиката. След като изтече необходимото за запознаване време, той може да бъде поставен за утвърждаване чрез гласуване на Общонароден референдум.

Удивително е как едни хора, които проглушиха България да прокламират предложение за намаляване на броя на народните представители в Обикновеното народно събрание, не се досещат, че проект за Нова конституция може да бъде подготвен не само от 400 депутата във ВНС, а и от една не по-многобройна от 40-членна конституционна комисия! Дали над грижата за интересите на Републиката не надделяват мераците за слава на „велики народни представители“?!

А няма ли да е най-икономично, ако на всички предстоящи в десетилетието поредни избори, се осъществяват и референдуми за утвърждаване на най-необходими изменения в сегашната ни конституция, които не са от компетенциите на Обикновеното народно събрание?

Нова конституция следва да се приема, когато са назрели съответните социални условия. Сега приемането на такава конституция като обществен договор на основата на национален консенсус нито е възможно, нито е наложително. Приета от Велико народно събрание Нова конституция, при настоящата ситуация у нас, може да се окаже с много повече недостатъци от сегашната.

Очевидно е, че на този етап и относно изменения в Конституцията, които може да се приемат от Обикновеното народно събрание, парламентарните групи в него почти не постигат съгласие. Тогава защо да избираме Велико народно събрание, ако в него ще се окажат представени същите политически тенденции? За да доведем отчаянието на избирателите до степен, при която самоубийствата ще се увеличат стократно ли?

Досега направените предложения за изменения в Конституцията, които не може да се правят от Обикновено народно събрание, са необосновани, популистки. Такова е предложението за намаляване на броя на народните представители. Не сме бедни поради големия брой народни представители в парламента, а поради ниското качество на тяхната работа. При сегашния начин на номиниране на кандидатурите им, колкото повече намаляваме броя на народните представители, толкова повече ще намалява вероятността сред тях да се оказват опитни, мъдри и честни обществени дейци. Защото колкото и да се съкращава списъка на предлаганите кандидати за народни представители в бюлетините, решаващите партийни номенклатури едва ли ще изключат от него себе си.

Предложението за ограничаването на мандатността противоречи на идеята за истинска демокрация. Приемането му ще развързва ръцете на партийните лидери, по-лесно да отстраняват непослушните в техния антураж. Избирателите са тези, които според работата на всеки, трябва да решават на кого да съкращават и на кого да увеличават броя на мандатите.

Засега не е обосновано и предложението за отзоваване на депутати. То може да има важно значение при мажоритарна избирателна система. При сегашната система е достатъчно в закона да се запише, че напусналият парламентарната група, с платформата на която е избран, се самоизключва от включилия го при гласоподаването орган на държавната власт.

Великото народно събрание се оказва, макар и временно, средство за заобикаляне на едно изключително важно изискване към закона, провъзгласено с началата на Търновската конституция. Това изискване гласи, че „законът трябва да пречи на всяка изкуствена разлика между хората“. Вероятно трябва да разбираме, че става дума не за разлика, възникваща в резултат на самоусъвършенстването на хората, а за разлика, причинявана от функционирането на държавата. Преди всичко, законът следва да пречи на установяването на разлики в правоспособността на хората, възникващи с процеси на временно или постоянно преструктуриране на държавната власт, несъответстващо на обществената необходимост.

Избраните по необходимост в органите на държавната власт придобиват възможности да се отнасят към избирателите като към неравнопоставени с тях. Освен че придобиват правото на решаващ глас в парламента, народните представители често стават и „щатни“ говорители и събеседници в медийните дебати. Много журналисти, водещи предавания, постоянно злоупотребяват с правото си да определят „пожеланите да говорят“ депутати или други по-известни хора. В това отношение обществени контролни съвети са по-необходими, отколкото във всяко друго. 

В много отношения става необходимо избирателите да се разделят на говорители и слушатели. В конституционно отношение самото свикване на ВНС ограничава равнопоставеността на избирателите и избраните до равното им право да участват преди него и след него в избори с пускане на бюлетини в урните. По отношение на основния закон – Конституцията – в съвременните условия това вече е недопустимо. Колкото повече пренебрегваме членоразделно изразяваното мнение на човека, толкова повече го тласкаме към безотговорността. А днес има материално-технически и културно-информационни предпоставки по проблемите на конституционността, на Обществения договор да бъде чуто мнението на всеки, който го има.

Ако по времето на Учредителното събрание възможностите за участие на хората, реализиращи само пасивното си избирателно право са били сравнително ограничени, сега положението е коренно различно. Необходими са добронамереност и обществен контрол за недопускане на произвол на редакциите в подбора на огласяваните мнения.

Някои български граждани признават, че в епохата на Интернет ВНС е анахронизъм, но казват, че промени в Конституцията ни, отнасящи се до правомощията по решаване на въпросите, посочени в нейния чл. 158, без Велико народно събрание, ще бъдат конституционно нарушение, а това, безспорно, не възпитава в дух на законност. Такова опасение е неоснователно. Защото в глава девета на сегашната Конституция се съпоставят правомощията на Великото народно събрание с тези на Обикновеното народно събрание. В нея никъде няма съпоставяне на правомощията на Великото народно събрание с тези на суверена.

Съотношението на техните правомощия се определя в глава първа, чл. 1 на Конституцията на Република България. Алинея (3) на чл. 1 гласи: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“.

Би оставало място за спор само ако някой докаже, че функциониращо ВНС не е държавна институция.

Категорична е и алинея (2) на чл. 1. Провъзгласявайки, че цялата държавна власт в Република България произтича от народа, тази алинея утвърждава: „Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“.

Очевидно е, че непосредственото осъществяване на властта се поставя преди осъществяването ѝ чрез органите, предвидени в Конституцията. Такъв словоред не може да има друго основание, освен основание по значение.

Спорът и тук може да е допустим само ако някой докаже, че ВНС като най-висш орган на държавната власт, според сегашната Конституция на Република България, не е никакъв обществен орган!

Преувеличения и „кръгли маси“

Избираме по обещанията. А те са пълни с преувеличения. Пълни са и с недоказани обвинения към другите, съперниците. И не сме поискали наказание на нито един партиец за клевета.

Не трябва да прощаваме значими преувеличения нито в обещанията, нито в оценките, нито в плановете, нито в похвалите. Защото съобразявайки се с тях попадаме в парадоксални ситуации – сами да създаваме това, срещу което се борим.

Ако следваме изказванията и писанията на феновете на Филип Димитров стигаме до вериги обобщения, водещи до ужасни заключения. 

Според някои от тях, умните и смели привърженици на демокрацията са били избити от Държавна сигурност. Умните, но страхливи, са били вербувани от Държавна сигурност. Останали са живи и с „чисто минало“ тези, които не стават за никаква обществено-политическа дейност. Те са създали СДС и са начертали посоката на нашето вече четвъртвековно развитие.

Вместо да защити дори малкото положително от нашето обществено развитие до края на 80-те години, БСП се зае да доказва, че тя може да обезпечи осъществяването на проектите на СДС по-добре от самия този съюз. Така, с помощта на тогавашните протестиращи, БСП ни доведе до финансовата катастрофа в началото на 1997 година.

Едва-едва посъвзели се, дойде да ни управлява ГЕРБ. Не може да се отрича, че при управлението на ГЕРБ се проявиха някои способни организатори. Но в идейно отношение ГЕРБ се оказа безпомощна партия. Водачите на тази партия повтарят: партньорите, партньорите, партньорите! Партньорите препоръчаха! Партньорите ни хвалиха!...

Партньорите могат да помогнат. Но насила те не могат да ни накарат да се изправим. При това положение те могат само да ни влачат след себе си. Видяхме докъде се довлякохме! Към този огън ни повлякоха преди всичко преувеличенията в оценките. Тон за тях даде „Кръглата маса“. Още една такава „маса“ може да е достатъчна, за да ни довърши.

Относно референдумите

Някои поставят въпроса, че те ще струват повече пари. Но едва ли това е главното. За това пише известна журналистка от най-разпространявания безплатен вестник.

Парите отивали там, където катаклизми, родени в болни глави, са невъзможни, а хората столетия участват в управлението. Днес участват електронно, с писма и пред урните – четири пъти в годината по около 30 въпроса. Ако трябвало да се лишат от някои свои символи – референдуми, часовници, крави – швейцарците никога не били съгласни това да стане с референдумите, защото без тях нямало да имат нито часовници, нито крави. „Много важно е обаче да направим разлика – в страната никога не се провеждат плебисцити. Плебисцитът е допитване, инициирано от властта, за да ѝ даде легитимност, докато референдумът дава сила на гражданите, защото именно те определят темите му. Най-голямото постижение на пряката демокрация, което швейцарците възприемат като част от националната идентичност, е именно т. нар. гражданска инициатива. Накратко казано, според това право при събрани 100 хил. подписа за 18 месеца поставеният въпрос задължително отива на национален референдум. През последните десетилетия поисканите от гражданите референдуми се увеличават, макар броят на одобрените идеи да е пренебрежимо малък.“ (Галина Спасова, „Не Швейцария прави референдуми, а референдумите правят Швейцария“, в-к „Животът днес“, Година I, София, 15-21 май, 2012, стр. 3). Защо тогава швейцарците упорито гласуват и гласуват? Отговорът – преценката на печалбата от вложението „референдум“. Над 150-годишното приложение на механизмите на пряката демокрация доказвало печалбата на обществото от обръщането на погледа му към пренебрегвани или нежелани от политиците проблеми и тенденции, истински важните от които рано или късно така получават решение. Помага и вниманието на хората към обстойната аргументация на позициите, чрез отлично регулирано медийно отразяване преди гласуване. Швейцарците отдавна усвоили историческия урок за благоденствието си само като част от общото и се оказва все по-малко странно отхвърлянето на по-ниски данъци и по-дълги отпуски от тяхна страна на референдуми.

Промените в швейцарската конституция стават със задължително народно одобрение. При искане на 50 хиляди избиратели за референдум по новоприет закон до сто дни от приемането му, този закон не влиза в сила. Така контролът на гражданите над дейността на органите на властта има необходимата действеност. Като действителен суверен, гражданите на Швейцария не може да бъдат поставени пред свършени факти. А избраните законодатели не забравяли, че решенията им са предпоследни и се стараели да не приемат недомислени и против обществения интерес закони. „Дисциплиниращата роля на този контрол се демонстрира от факта, че за век и половина само 7% от законите са били оспорвани с референдум“ (пак там). Тази практика налага необходимостта на активно взаимодействие между гражданите и властта. Без такова взаимодействие е трудно осъществимо и формулирането на действително важните за обществото въпроси за поставяне на референдум.

В крайна сметка, за Швейцария правенето на референдуми излизало много по-евтино и нямало неприкосновени за гражданското мнение теми. Колкото по-информирани за държавните проблеми са гражданите, толкова по-способни са те да избират и по-добри участници в дейността на органите на властта. А това става все по-важно. В нашия век без такава способност лесно заприличваме на киборги. Не само няма да можем да отговорим на изискванията за усъвършенстване на обществените структури, но и все повече губим доказани в миналото ценности.

Референдумите не могат да заместят номиниращата роля на гражданите при избора на представителните органи. Двата процеса може взаимно да се допълват. Но за тази цел референдумите следва да се организират не за да се решава това, което трябва да решават органите на властта и управлението в съответствие със становищата на специалистите. На референдуми трябва да се разрешават проблеми, отнасящи се до правата на хората, до правата и задълженията на органите на държавната власт, до външната политика, политиката на сигурността, обществения ред и т. п.

Въпроси към говорителя на БСП Ангел Найденов

Господин Найденов,

1. Ако България е в толкова тежко положение, каквото самите вие описвате, защо не съдействате с всички сили за излизане от него?
2. Не трябва ли да се включат с усилията си всички способни да допринесат нещо за излизане от тази криза?
3. Защо предопределяте ограниченост на възможностите за избор на лица, предлагани за министри от страна на номинирания от вас кандидат за министър-председател, като изключвате предварително ГЕРБ?
4. Кого изключвате от участие в бъдещето управление като казвате, че в него не трябва да участва ГЕРБ?
а) Националното ръководство на партия ГЕРБ, начело с Борисов и Цветанов?
б) Министрите от правителството с приключилия мандат на ГЕРБ?
в) Членовете на политическа партия ГЕРБ?
г) Милион избиратели, гласували за кандидатите на ГЕРБ?
Не трябваше ли да уточните това за зрителите на „Панорама“?
5. Не стигнахме ли до сегашното си дередже поради 24-годишно парадиране с политическа воля и политическа отговорност?
6. Не е ли време да започнем да говорим за лична политическа отговорност на всеки, независимо от партийната му принадлежност?
7. Съгласен ли сте с разпространеното в Европа мнение, че съвременното общество е общество на отчуждаване на отговорните от властта и разюзданост на безотговорните във властта? Не е ли това резултат на примиреността ни с партийната отговорност = безотговорност?
8. Не се ли всячески поддържа тази система от бездарните и безсрамните, за да разширява пред тях простора за собствената им изява?
9. Вярна ли е, според вас, мисълта на Маркс, че „ако цялата нация действително изпитваше чувство на срам, тя би приличала на лъв, който се готви за скок“?
10. Ако тази мисъл е вярна, не е ли време всички ние като нация – безпартийни и партийци – да се въздържаме поне временно от самохвалство като шампиони и победители и да се засрамим от досегашното си поведение?
11. Съгласен ли сте с политолога Александър Андреев, че в сегашната многостранна криза на българското общество най-важни за нас са проблемите, свързани с нравствената криза, и стреми ли се БСП да покаже положителен пример в това отношение?

Равноправие и субсидии

Даването на субсидии на политическите партии е цинизъм. То удвоява неравнопоставеността между безпартийните и партийните избиратели.

Първо, по нашата избирателна система безпартийните фактически са лишени от политическо право на участие в процеса на номинирането на кандидатите за депутати. Второ, за това си неравноправие те, като данъкоплатци, дължат издръжка на реализацията на несъществуващото за тях право на партийците. По-нататъшен коментар за фалша на политическите ни права е излишен.

Предлагам  самоорганизацията на избирателите да настоява сумите, определени за партийни субсидии, още от тази година да се дават за лечение на български деца в други страни и за лекарства на онкоболните. Партиите да се самофинансират от членски внос.

Така ще има равнопоставеност на овластяващите безпартийни избиратели и борещите се за власт партийци поне във финансирането на държавните разходи.

Дора Драгнева

Февруаро-мартенските протести и списание „Ново време“

Позагубило актуалността си по време на приложението на III-та българска конституция, столетното списание „Ново време“ стана по-важен прозорец към света при действието на IV-та. Не само имената на колоси на българската мисъл като Бенжамен Варон и Добрин Спасов в списъка на членовете на редакционната колегия, а и много статии в различни броеве на списанието на края на едно и началото на друго хилядолетие, даваха надежда, че то ще отстоява принципите на научността в обществознанието. Затова допринесе и фактът, че на неговите страници намират място работи на автори с различни възгледи и разглеждащи проблемите от различни гледни точки.

Подсилваше надеждите за обективност при обсъждането на проблемите в „Ново време“ новият му главен редактор Юрий Борисов, който през тревожната зима на 1989-1990 г.г. даде пример за противостоене на инерцията на авторите на конюнктурата с многозначима статия във в-к „Работническо дело“. Но през последните години в списанието се допускат отклонения от спазването на принципа за обективност на разглеждането. Безспорно свидетелство за това е една повърхностна дискусия за българския негативизъм.

В брой втори на списанието от 2011 година беше публикувана работата на юриста Иван Стоянов „Силата на българския негативизъм“. В нея има много безспорни, немалко спорни и някои произволни твърдения. Като причина, пречеща ни веднага да заживеем като народите, на които сме завиждали за „високия стандарт и качество на живота“, се посочва простотията. И простотията, и простащината били страни на „собствената ни изостаналост и нашето отношение към нея“. Ние сме били „в процес на преминаване от просташкия, селския, ориенталския начин на живот към цивилизовано, градско, европейско общество“ (сп. „Ново време“, 2011, бр. 2, стр. 100). Затова градовете ни били „като фронтова линия между простотия и цивилизованост“ (вж. пак там; по въпроса за произволността на отъждествяването на признаците „просташки“ и „селски“ виж статията на С. Сел „Негативизъм и простотия“, ел. в-к „Зелен туризъм“).

На работата на Иван Стоянов откликва Александър Симов със статията си „Негативизмът ще спаси българите“ (сп. „Ново време“, 2011, бр. 3). Покрай критиката на някои антропологически, исторически и общосоциологически възгледи на Стоянов, този автор акцентува и на несъгласието с положителни оценки за управлението на ГЕРБ. А на споменатата идентификация не отделя внимание. Но едностранчивите оценки за историческата вина на класите и партиите в нашето общество продължават да улесняват плъзгането към нови катастрофи.

* * *

Повечето страници на брой 3-ти от 2013 г. са посветени на февруаро-мартенските протести.

В нецялостно публикуваната си в броя работа „Щрихи от портрета на Февруарската гражданска „революция“–2013“ докторът на социологическите науки Максим Мизов аналитично и като цяло аргументирано разкрива „волунтаризма и безотговорността“ на властниците и управниците, т.е. „на онова, което през мъчителните години на прехода е плод или символ на непрестанна и повсеместна, безпощадна и нечовешка гавра с живота на нашия народ, на нагла и безгранична експлоатация на всичко в духовността и битието на обикновените български граждани, на целия ни народ от страна на техни управници и политици“ (сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 11).

Но протестите се оказаха без достатъчно идейни ориентири и последователност на политическите искания. Липсваше им убедителна идея за организация и единство, персонална отговорност за предприеманите действия. Изпълнението на повечето лансирани в тях проекти се оказа зависимо от съществуващи партии. Валидни са и други констатации на М. Мизов за техни недостатъци.

Възможностите за необходими промени бяха отрязани с оставката на правителството и отказа на трите най-представени в парламента партии да съставят ново, предизвикали разпускането на този парламент. Максимализмът на искането за преки избори на прокурори и съдии води към опасност от поставяне на магистратите в зависимост от тези, спрямо които ще прилагат правото. Това не означава, че най-високопоставени ръководители на съдебната система не може да бъдат избирани от народа. Но прекият избор се отнася за хора, които наистина са получили признанието на мнозинството избиратели за правораздавателната си дейност.

Непрекъснато извежданото на преден план предложение за намаляване на броя на депутатите е par excellence популистки лозунг. Бедата е не в големия брой депутати, а в ниското ниво на тяхната политическа зрелост и отговорност.

Трябва на практика да се докаже, че безпартийните ще предлагат по-добри кандидати за депутати на всички равнища на представителство. Това означава, че каквато и да е забрана, засягаща политическите партии, е недопустима, а е необходимо преодоляване на фактическото недопускане на безпартийните до процеса на номинациите на кандидатите. За тази цел в началото е необходима преработка на избирателния кодекс и замяна на една дума в Конституцията с друга.

Пълният граждански контрол над работата на всички държавни институции може да води до безсмислено удвояване на състава на някои от тях. Необходим е по-голям граждански контрол над работата на медиите. Контрол не над това, което се казва, а на спазването на правото на всички да се изказват.

* * *

Като прави интересен коментар по проблеми на участието на хората от постмодерните времена в политическия процес, М. Мизов подробно се спира на искането на някои протестиращи за смяна на политическата система на всяка цена. Оценката му е безапелационна.

„И тук отново става дума за политическа некомпетентност, гражданска неграмотност, за сериозна неинформираност за естеството и спецификата на някои от фундаменталните, макар и завоалирани, постмодерни идеологеми...“ (пак там, стр. 27). Но крайно искане едва ли е тъждествено на неграмотно. Няма идентичност и на прибързаността с политическата некомпетентност.

Мнението на М. Мизов е: „Кардиналната смяна на политическата система реално означава дезавуиране и делегитимиране на демокрацията, а и подмяната ѝ с друга – на авторитаризъм, на тоталитаризъм, с други думи, с недемократични форми, начини на обществен живот“ (пак там, стр. 28). И веднага сам авторът пише, че „точно това не искат протестиращите граждани“. Тогава и да не им приписваме такова искане, защото и да е казал някой „кардинална смяна“, протестиращите масово такъв термин, особено лозунг, не употребяваха. По-нататък цитираният автор пише, че те „желаят повече демокрация в съществуващата демократизираща се преходна реалност, повече демократични промени в иначе псевдодемократичните нрави, обноски и отношения в сегашната ни държава“ (пак там, стр. 29).

Въпросът за отношението между понятията „промяна“ и „смяна“ е философско-логически и едва ли тук е уместен анализ по него. Но логически напълно е издържана тезата, че промяната на същността означава смяна на едно нейно състояние от друго. А да претендираме за най-точна употреба на термини, чиито съдържания при движението на познанието от частно към общо и обратно преминават едно в друго, по митинги и демонстрации е малко нереалистично.

* * *

Ако преходната реалност е демократизираща се, то тя може да се намира на възможно най-различни етапи на демократизация. М. Мизов признава, че в сегашната ни държава има „псевдодемократични нрави, обноски и отношения“. Този признак на нравите и отношенията означава псевдодемокрация в обществото. Грях ли е това, че хората искат да сменят псевдодемокрацията с истинска демокрация?

Друг е въпросът кой как разбира едната и другата. В неизцяло публикуваната си в брой трети на списанието работа М. Мизов изразява притеснение, че „дълго време сред протестиращите битува съвсем недвусмислено и съвсем категорично отрицателно отношение към политическите партии“ (сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 31).

С подобен род притеснения авторът съвсем не е сам в българската левица. Те са характерни както за всеизвестни партийни дейци като Татяна Дончева, така и за политолози като Татяна Буруджиева.

С извинение към тези хубави Татяни, трябва да се признае, че те се оказват изразителки на една вече утвърдена тенденция, социалисти в България да се представят в духа на максимата: „По-големи католици от папата!“ Както в края на XX век правителството на БСП се мъчеше да докаже, че то може по-добре от СДС да осъществи неолибералната икономическа стратегия на атлантическите консерватори, така някои представители на българската левица се стараят да демонстрират най-радикално политическо мислене а ла Чърчил. А Чърчил казваше, че по-добра форма от тяхната демокрация не е измислена, но и не ни забраняваше да мислим по проблемите на развитието на демокрацията. Всепризнатият теоретик на атлантическата демокрация Карл Попър пишеше, че трябва да се примирим с партиите, докато не сме намерили по-добър начин на реализация на политическо представителство. Най-авторитетният днес деец на БСП Александър Лилов също се надява, че в бъдеще ще се докажат други носители на политическо представителство, които да заменят партиите. Само сегашните български партийни ръководители и политолози мислят, че без тях демокрацията е невъзможна! Затова преминаването от псевдодемокрация към истинска демокрация с тяхното политическо представителство става невъзможно. Необходими са политически представители на обществото с разкрепостено мислене.

* * * 

Доколко е разкрепостено и задълбочено мисленето на едни или други протестиращи ще покажат бъдещите им действия. Идеалистичност  в техните искания несъмнено има. „Разбира се, граждански надзор над контролните и регулативните органи в държавата е и възможен, и желателен въз основа на честността, неподкупността, опцията за отзоваване и обикновеното здравомислие. Но откъде изведнъж ще се вземат експертите, носители на специализирани познания във всяка една област, без които ефективно държавно управление не може да се осъществява. От наличната продажна политическа класа, от подконтролните на олигархията лобита, от „институционализираните“ неолиберални структури?“ (Чавдар Николов, „Срещу асоциалния обществен модел в България, за нов европейски обществен договор“, сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 41). Според този автор и трите тези обществени явления представляват реакционен „хомот на „новото робство“, задушаващо нахлузен на днешна България“ (пак там, стр. 42).

Всеки има право на съгласие или несъгласие с цитираните и коментираните тук оценки. Но за протестиращите, които са прочели или ще прочетат споменатите и други публикувани в списанието работи, познаването им ще бъде полезно при по-нататъшното определяне на средствата за преодоляване на това „ново робство“.