Опасността от по-нататъшно отслабване на чувството за национална гордост у българите е реална. А идеята за нация вдъхва у хората от дадена територия чувство за принадлежност към една държава. „Само разбирането за национална идентичност, кристализирало около обща история, език и култура, самосъзнанието за принадлежност към една и съща нация кара отдалечени хора, разпръснати върху големи територии, да се чувстват политически отговорни един за друг…“ (Юрген Хабермас, „Европейската национална държава – постижения и граници. За миналото и бъдещето на суверенитета и гражданството“, сп. „Правна мисъл“, София, година ХХХVІІ – 1996, № 1, стр. 111). „Политически отговорни“ означава единият да се чувства отговорен за бъдещето на другия. Без да се нарушава свободата на другия, тази отговорност може да се реализира като отговорност за цялостността и просперитета на общността, към която те принадлежат. „Този вид национално самосъзнание се отнася до Volksgeist, уникалния дух на нацията, грижливо конструиран от интелектуалците чрез романтични митове, истории и литературни традиции и широко разпространяван чрез информационните средства на онова време…“ (пак там). Става дума за времето на „републиканското изместване от кралски към народен суверенитет“. Съзнаването на себе си като неделим от националната цялост и чувството на отговорност за националната общност се пораждат и развиват едновременно.
На такъв идеен фон изглежда парадоксално, че в края на ІІ-то и началото на ІІІ-то хилядолетие много българи, по някакъв повод и без никакъв повод, се отграничаваха от националните традиции и народопсихологията на българската общност. Защо тези българи престанаха да се чувстват политически отговорни един за друг? Преди всичко, защото самата българска национална политика прекалено се отчужди от мнозинството българи. Много от партийните политици се стремяха да подчертават отграничеността си от българската културна идентичност. Времето на дотогавашния „абстрактен законов начин“ на конституиране на националното цяло бе обявено за безвремие. Става дума за време, през почти половината от което българският народ бе живял по основен закон, утвърден от самия него с около 99% от гласовете на избирателите. Време, за което президентският съветник Георги Спасов заяви, че и тогава честният демократ е можел да изрази мнението си по обществените проблеми. Но оправдавайки се с безправие, ние стигнахме да потъпкване на „социално интегриращата основа за политическата идентичност на Републиката“ (ср. пак там).
Всичко това трябва да ни накара да се отнесем с повишена концентрация на вниманието към проблемите, възникващи с исканията за приемане на нова конституция на Република България. Защото ще бъдем за по-голямо съжаление, ако собствената ни поквара на оправдаващи се, че сме утвърдили една конституция уж под натиск и после сме аплодирали друга, вероятно поради глупост, пренесем и върху младото поколение български избиратели, които се раждаха след приемането на Третата и придобиваха правоспособност след приемането на Четвъртата конституция.
Недомислената нова конституция или необоснованите изменения в настоящата може да доведат до усилване на политическата дезинтеграция на Република България. Великите народни събрания в България през ХХ в. не способстваха да противостоим на такава тенденция.
Първият въпрос, който трябва да получи компетентен, ясен и близък до консенсусен отговор, е какво от онова, което трябва да се промени в Конституцията, не е в компетенциите на Обикновеното народно събрание. След като се отговори на този въпрос, Народното събрание може да утвърди конституционна комисия, която да изработи проект за цялостна нова редакция на сегашната българска конституция или проект за изменения само в отделни нейни глави. В комисията следва да се включат както най-добрите юристи на България, така и отделни най-видни представители на гражданите от основните сфери на обществения живот у нас. Разработвайки който и да е от тези възможни проекти, комисията би трябвало да прегледа вече публикуваните в Интернет проекти на български граждани за Нова конституция на Република България и да използва направените в тях подходящи предложения или изложени оригинални идеи. Като израз на уважение към активността на граждански мислещи българи, това ще стимулира интереса към постепенно задълбочаване на трудно простъпващата ни демократизация.
Когато комисията представи на парламента разработения проект, би трябвало той да бъде предоставен за едногодишно обсъждане в определени сайтове на Интернет, в другите български медии, във всички обществени организации и държавни органи и учреждения, които проявяват инициатива за това. Точно по този повод в такива институции ще са необходими обществени контролни съвети, за да не бъде пренебрегнато нито едно заслужаващо внимание предложение. След изтичането на определения срок, като разгледа всички, без изключение, представени ѝ предложения и като, в съответствие с основателните от тях, преработи проекта, конституционната комисия ще може отново да го представи на Народното събрание. Обсъждайки и утвърждавайки преработения проект, Народното събрание трябва да го публикува в окончателна редакция, за да може да се запознаят с него всички граждани на Републиката. След като изтече необходимото за запознаване време, той може да бъде поставен за утвърждаване чрез гласуване на Общонароден референдум.
Удивително е как едни хора, които проглушиха България да прокламират предложение за намаляване на броя на народните представители в Обикновеното народно събрание, не се досещат, че проект за Нова конституция може да бъде подготвен не само от 400 депутата във ВНС, а и от една не по-многобройна от 40-членна конституционна комисия! Дали над грижата за интересите на Републиката не надделяват мераците за слава на „велики народни представители“?!
А няма ли да е най-икономично, ако на всички предстоящи в десетилетието поредни избори, се осъществяват и референдуми за утвърждаване на най-необходими изменения в сегашната ни конституция, които не са от компетенциите на Обикновеното народно събрание?
Нова конституция следва да се приема, когато са назрели съответните социални условия. Сега приемането на такава конституция като обществен договор на основата на национален консенсус нито е възможно, нито е наложително. Приета от Велико народно събрание Нова конституция, при настоящата ситуация у нас, може да се окаже с много повече недостатъци от сегашната.
Очевидно е, че на този етап и относно изменения в Конституцията, които може да се приемат от Обикновеното народно събрание, парламентарните групи в него почти не постигат съгласие. Тогава защо да избираме Велико народно събрание, ако в него ще се окажат представени същите политически тенденции? За да доведем отчаянието на избирателите до степен, при която самоубийствата ще се увеличат стократно ли?
Досега направените предложения за изменения в Конституцията, които не може да се правят от Обикновено народно събрание, са необосновани, популистки. Такова е предложението за намаляване на броя на народните представители. Не сме бедни поради големия брой народни представители в парламента, а поради ниското качество на тяхната работа. При сегашния начин на номиниране на кандидатурите им, колкото повече намаляваме броя на народните представители, толкова повече ще намалява вероятността сред тях да се оказват опитни, мъдри и честни обществени дейци. Защото колкото и да се съкращава списъка на предлаганите кандидати за народни представители в бюлетините, решаващите партийни номенклатури едва ли ще изключат от него себе си.
Предложението за ограничаването на мандатността противоречи на идеята за истинска демокрация. Приемането му ще развързва ръцете на партийните лидери, по-лесно да отстраняват непослушните в техния антураж. Избирателите са тези, които според работата на всеки, трябва да решават на кого да съкращават и на кого да увеличават броя на мандатите.
Засега не е обосновано и предложението за отзоваване на депутати. То може да има важно значение при мажоритарна избирателна система. При сегашната система е достатъчно в закона да се запише, че напусналият парламентарната група, с платформата на която е избран, се самоизключва от включилия го при гласоподаването орган на държавната власт.
Великото народно събрание се оказва, макар и временно, средство за заобикаляне на едно изключително важно изискване към закона, провъзгласено с началата на Търновската конституция. Това изискване гласи, че „законът трябва да пречи на всяка изкуствена разлика между хората“. Вероятно трябва да разбираме, че става дума не за разлика, възникваща в резултат на самоусъвършенстването на хората, а за разлика, причинявана от функционирането на държавата. Преди всичко, законът следва да пречи на установяването на разлики в правоспособността на хората, възникващи с процеси на временно или постоянно преструктуриране на държавната власт, несъответстващо на обществената необходимост.
Избраните по необходимост в органите на държавната власт придобиват възможности да се отнасят към избирателите като към неравнопоставени с тях. Освен че придобиват правото на решаващ глас в парламента, народните представители често стават и „щатни“ говорители и събеседници в медийните дебати. Много журналисти, водещи предавания, постоянно злоупотребяват с правото си да определят „пожеланите да говорят“ депутати или други по-известни хора. В това отношение обществени контролни съвети са по-необходими, отколкото във всяко друго.
В много отношения става необходимо избирателите да се разделят на говорители и слушатели. В конституционно отношение самото свикване на ВНС ограничава равнопоставеността на избирателите и избраните до равното им право да участват преди него и след него в избори с пускане на бюлетини в урните. По отношение на основния закон – Конституцията – в съвременните условия това вече е недопустимо. Колкото повече пренебрегваме членоразделно изразяваното мнение на човека, толкова повече го тласкаме към безотговорността. А днес има материално-технически и културно-информационни предпоставки по проблемите на конституционността, на Обществения договор да бъде чуто мнението на всеки, който го има.
Ако по времето на Учредителното събрание възможностите за участие на хората, реализиращи само пасивното си избирателно право са били сравнително ограничени, сега положението е коренно различно. Необходими са добронамереност и обществен контрол за недопускане на произвол на редакциите в подбора на огласяваните мнения.
Някои български граждани признават, че в епохата на Интернет ВНС е анахронизъм, но казват, че промени в Конституцията ни, отнасящи се до правомощията по решаване на въпросите, посочени в нейния чл. 158, без Велико народно събрание, ще бъдат конституционно нарушение, а това, безспорно, не възпитава в дух на законност. Такова опасение е неоснователно. Защото в глава девета на сегашната Конституция се съпоставят правомощията на Великото народно събрание с тези на Обикновеното народно събрание. В нея никъде няма съпоставяне на правомощията на Великото народно събрание с тези на суверена.
Съотношението на техните правомощия се определя в глава първа, чл. 1 на Конституцията на Република България. Алинея (3) на чл. 1 гласи: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“.
Би оставало място за спор само ако някой докаже, че функциониращо ВНС не е държавна институция.
Категорична е и алинея (2) на чл. 1. Провъзгласявайки, че цялата държавна власт в Република България произтича от народа, тази алинея утвърждава: „Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“.
Очевидно е, че непосредственото осъществяване на властта се поставя преди осъществяването ѝ чрез органите, предвидени в Конституцията. Такъв словоред не може да има друго основание, освен основание по значение.
Спорът и тук може да е допустим само ако някой докаже, че ВНС като най-висш орган на държавната власт, според сегашната Конституция на Република България, не е никакъв обществен орган!
