Марксиският идеал е: свободното развитие на всеки – условие на свободното развитие на всички. Според идеала, същността на свободното развитие на човека е в осъзнаване на обществената необходимост и действие в съответствие с нейните изисквания. Задължителното образование на юношите и девойките до 16 годишна възраст в НРБ логически произтичаше от такова разбиране за свободата и нейното постигане. Но разликата между идеала и действителността беше огромна, защото законите на общественото развитие като същност на обществената необходимост почти не се усвояваха.
Като елементарна предпоставка за приближаване към развитие в това направление се считаше минимум политическа социализация на всички. И в НРБ доминиращ фактор на политическата социализация се оказа семейството. На разнопосочното въздействие на семейния фактор в началото на 70-те години все още в някаква необходима степен можеше да противодейства единодействието на училището и обществените организации. От втората половина на 70-те години, след Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Хелзинки, върху процеса на политическата социализация на средношколците започна да оказва по-значимо въздействие информацията от електронните медии.
В последния етап от съществуването на НРБ като специално предназначен да способства за политическата социализация бе въведен учебният предмет „Общество и личност“. Целта бе да се усвоява значението на живковския тезис „Този свят е и мой“. Въпреки преобладаващото множество на отличните и много добрите оценки в училищните дневници по този и другите учебни предмети, свързани с обществознанието, мнозинството млади български граждани се оказаха неосъзнали, че този свят зависи и от тях. Доказателство – днешното състояние на българското общество.
Очаква се демокрацията, както и други същностни промени в обществения живот у нас, да бъде внесена отвън. Смята се, че в Третата българска държава на Балканите нищо социално съществено не може да се роди. Дори до края на 1988 година наши учени хора твърдяха, че в НРБ застой не е имало, а само влияние на застоя в СССР (сп. „История и обществознание“, 1988, NoNo 5-6, стр. 26). Такова безкритично отношение към обществено-политическия живот у нас допринасяше за утвърждаване на формираната в семейството индиферентност на политически апатичните ученици. Политическата артикулация, упражнявана в училището, не бе затвърдявана нито в училищни, нито в извънучилищни ситуации. ДКМС вече едва дишаше. За частична политическа социализация способстваха частично обхващащи младежта неформални групи.
В цялата си съвкупност всички фактори на политическата социализация не можаха да убедят новите поколения българи, че истинската социализация е невъзможна без минимум самоорганизация. А на чакащите да бъдат от друг организирани могат да бъдат увеличавани задълженията, но не и правата.
