През 2013 година България е на кръстопът. За първи път ли е? Не. Многократно се е изпречвала пред кръстопътища. Но за първи път, след 150 години, заставайки пред кръстовището, тя като че ли се замисля за едно от най-сладките неща на света. Казват, че това „едно от трите“ е „на кръстопътя тревата“. Че е така, знае всеки, който е впрягал или пасъл добитък. Отговорът на въпроса защо е така предполага не само по-задълбочен анализ, но и по-дълбок синтез. Не е възможно да го правим тук, а и не се налага.
Но проблемите, свързани с единството на анализа и синтеза, са изключително актуални за България. Защото десетки пъти сме правили анализи на резултатите от даден предшестващ етап на развитието на Третата българска държава. Три пъти след такива анализи сме приемали и нова конституция. Много пъти сме променяли членове и алинеи на функциониращия на съответния етап основен закон на държавата. Но, като правило, и новите ни конституции и извършваните в тях промени не произтичат от синтезирани в резултат на анализите изводи. Анализираме, анализираме... разкрием си кирливите ризи и бързаме да се поклоним на някой посланик: „Ваше превъзходителство! Много Ви молим! Дайте ни рецепти за пране!“
Какво е новото през 2013 година? Новото, след февруаро-мартенските протести, е лозунгът на един от септемврийските протестиращи: „Искаме иновации, а не партокрации!“
Въпросът за иновациите има универсално за обществото значение. Тяхната интегрална реализация, вероятно, изисква глобални усилия.
Но, доколкото се отнася до политическата област, съществен е въпросът: „Каква политическа сила може да противостои на партокрацията?“
Не само двайсетилетният, но и столетният опит на българското обществено развитие доказва, че партии и партийци не са способни на това. Остават безпартийните избиратели. Но за да си свършат работата избирателите, не са достатъчни лозунгите: нито тези по улиците, нито в мрежите онлайн.
Необходима е организация. В това е тоталното ни разминаване с идеите на Левски: искаме много неща, но ни тежи организационната дисциплина. Другата страна на това разминаване е насрещният въпрос към всяко българско предложение: „Къде го има това по света?“
Ако не го преодолеем, ще теглим.
