събота, 18 февруари 2017 г.

Ретроградност или липса на смелост

Отричането на истината не е нова наша народностна черта. В България губещите състезание в настоящето прегръщат ретроградното. Събуждат се затихнали рефлекси.

През 2005 г. Р. Петков стана министър на вътрешните работи, за да държи камшика премиерската партия. Тогава главният секретар на МВР генерал Борисов подаде оставка. Не след дълго генералът заяви, че поради преградените му други пътища, няма пред него друга възможност, освен да заеме високото 5-о място в държавната ни йерархия – кмет на столицата. И стана. Тогава пропусна да каже, че до неговото избиране за кмет в София, въпреки продължителното ѝ управление от Ст. Софиянски, не било направено нищо за нейния значим напредък. Каза това едва през ноември 2016 г., когато като политически водител загуби за първи път избори. Генералът сам си знае дали го е направил поради закъсняла критичност, или според изискванията на оперативното изкуство.

По-важно е, че след неуспешната подялба на властта в МВР с Петков и наскоро след това последвалите я по детински наивни подигравки към неговата политическа инициативност от страна на тогавашния премиер Станишев, водещата в тройната коалиция БСП, вместо в естествена народополезна опора на коалицията, превърна ген. Борисов в дълговременен непримирим свой противник.

С какво засяга нас, избирателите, тази десетилетна междупартийна и лидерска крамола? Когато става дума за отношения между две управлявали България през последните 11 години партии – с всичко. Те закопаха в небитието постигнатото при управлението на НДСВ вътрешно-политическо разведряване и отново започна продължаващата и днес остра и безсмислена, пагубна за България конфронтация. Не сме забравили омаломощаващата държавата 2013 г. – 100-годишнината на първата национална катастрофа на България. Помним и как изведнъж всички попритихнаха през 2014 г., когато фалитът на КТБ им подсказа, че и Видовден не е изключен.

Защо сега припомняме полузабравената 2005 г.? Защото далите първия тласък на десетилетния конфликт двама мъже, след като загубиха изборите в началото на ноември 2016 г., в "един глас" заговориха и ни призоваха на бърз марш към избори за VIII ВНС. Още вечерта на 13. XI. 2016 г. двамата първи развяха на тъмно одрипавялото знаме на анахроничната идея за незабавно свикване на ВНС. След като при изборния им неуспех се появи опасност от стихване на славата им, веднага вдигнаха завесата пред „пътя към величието“ за сметка на суверенното право на българския народ сам да кове съдбата си. Готови са отново да ни ощастливят с многомесечен панаир на данданиите и поредно конституционно недоносче. Веднага, следващия ден, до тях се наредиха множество разнопартийни мераклии за величие. Има ли друга толкова богата на „велики“ претенденти за слава държава?!

Господата не се интересуват нито от необходимост, нито от разрешимост. Президентът Плевнелиев не одобри избора на някои депутати от предишното обикновено народно събрание за времето на свикването на VIII ВНС. А понастоящем по-подходящо ли е времето?

Никой представител на самозваната партийно-политическа „класа“ не се и опитва да обосновава необходимостта от ВНС. Няма кой да каже, че народът е суверен и първото право да изменя конституцията е негово. Никой не се осмелява или никой не пожелава да каже, че царят е гол. И дузиноглавият цар – КС, и партокрацията използват конституцията като смокинов лист да прикриват голотата си. Защото в нея няма текст, забраняващ на народа да упражнява суверенните си права.

Григор Вълчанов

събота, 4 февруари 2017 г.

Отворено писмо до президента Стоянов

Уважаеми господин президент Стоянов!

Във връзка с ваше изказване и публикувано писмо до президента Радев от осем бургаски избиратели се обръщам към Вас. 

В изказване по време на седмичното телевизионно предаване "Панорама" на 3 февруари 2017 година Вие изказахте безспорна мисъл, че мнозинствата от хора често грешат. Във връзка с това в главата ми нахлуха куп въпроси: "Дали мнозинствата от по-големи общности от хора грешат по-често, отколкото мнозинствата в по-малки общности?", "Каква е оптималната големина на човешките общности, мнозинствата в които грешат по-малко?", "Минава ли границата между по-малката и по-голямата съгрешимост в диапазона между числата 240 и 400?", "Каква е гаранцията, че мнозинствата във Великото народно събрание и в Конституционния съд са по-безгрешни от мнозинството на избирателите на българския народ?". Мисля, че има гаранция за противоположен извод. Когато гласува на референдум, мнозинството от българския народ икономически, политически и морално е винаги заинтересовано да гласува в съответствие с установената истина за обществено-политическите отношения и процеси у нас. А освен тази заинтересованост, като части от народа, партийните мнозинства в държавните институции, включително и във Великото народно събрание, сами признават, че са заинтересовани като участници в борбата за власт. Тази тяхна допълнителна заинтересованост допълнително способства да грешат много по-често, отколкото мнозинството от народа. 

Моят въпрос към вас, като към юрист и един от българските граждани, имащи високото звание "български президент", е: "Произтича ли от факта, че конституцията изрично предвижда изборите като форма на пряко включване на суверена в механизмите на осъществяване на оригинерната учредителна власт, изводът, че тя ги предвижда "като единствена форма на пряко включване на суверена" в тези механизми?"

Григор Вълчанов, български избирател от град Бургас