Все
още не мога да разбера защо именно на
мене се спряха тогава. Наистина, аз бях
добър войник, отлично владеех бойната
техника, активно участвах в занятията
по специална и политическа подготовка,
отличавах се като строевак и пр. Но като
мене имаше мнозина. Отличавах се от тях,
може би, с по-голямото си непокорство.
Често се обаждах срещу неуставните
отношения и своеволия, в резултат на
което имах и много непоряди. Защо
секретарят на ППО в поделението се спря
именно на мене, все още не мога да си
обясня. Спомням си, че го попитах дали
няма да съжалява за ориентацията си. Аз
не мога да мълча и ще продължават да ме
наказват. Няма ли това да злепостави
партийната организация!
Един
от добрите ми приятели имаше едногодишен
стаж на партиен член. Той познаваше моя
характер и имаше представа за изискванията
спрямо членовете на БКП. Написах му
писмо и го помолих да ми каже честно
дали ще мога да отговоря на тези
изисквания.
Моят
приятел ми отговори много насърчително,
но изрази съжаление, че няма необходимия
стаж, за да ми стане поръчител. Насърчителни
бяха думите и на бившата ми учителка по
химия, която помолих за препоръка, и на
един по-възрастен другар, който ме
познаваше от цивилния живот.
Изобщо,
всички партийни другари, към които се
обърнах за съвет, ми говореха, че не бива
да се смущавам, защото ме познавали като
добро момче и вярвали, че няма да се
изложа като член на БКП.
След
приемането в редиците на Партията
почувствах някакво обременяване на
съвестта. Струваше ми се, че се превърнах
в център, че другарите ме наблюдават с
интерес и очакват някаква промяна в
поведението ми. Аз самият считах, че
трябва да се променя в нравствено и
политическо отношение, за да служа за
пример и да бъда едва ли не съвестта на
нашето поделение.
Под
влияние на тази идеализирана представа
за моята бъдеща социална роля се получи
един от най-сериозните ми конфликти с
ръководството на поделението.
Старшината
на същото поделение беше твърде
своеобразен и неетичен човек. Той си
закупи крава, доведе я в поделението и
караше войниците да се грижат за нея.
Крадеше с каруцата цимент от съседните
обекти на геоложките проучвания и го
продаваше по селата, вземаше от зърното,
което кооператорите оставяха на блоковете
без охрана и т.н, и т.н.
За
тези „подвизи“ на старшината говореха
всички. Споделях с партийния секретар
каквото бях чул, но почувствувах, че той
не иска да стане инициатор за пресичане
на своеволията. Страхуваше се от
усложнения, защото считаше, че командирът
на поделението ще се обяви в защита на
нарушителя.
Приказките
продължаваха и аз считах, че те са
адресирани към мене и че от мене се
очаква нещо повече от солидарност със
всеобщото негодувание. Реших, че ще
опозоря себе си, ако не оправдая
очакванията на другите. Една вечер, след
вечерна проверка, останах в столовата
и написах обширно изложение до политотдела
на ВМС. То беше нещо като изповед. Признах,
че не разполагам с много конкретни
улики, но слушам приказки, които не мога
да приема равнодушно, още повече, че съм
кандидат член на БКП.
След
две седмици дойдоха няколко старши
офицера за проверка. Разпитваха,
уточняваха, но на мене не обърнаха
никакво внимание. Може би не са искали
да ме издадат пред командването и да ме
запазят от излишни конфликти. От
по-нататъшното поведение на старшината
обаче разбрах, че той знае кой е причинил
проверката, защото с всяко свое действие
се стремеше да ме нарани. Наложи се да
служа още по-безупречно, за да не бъда
хванат в нарушение.
Командирът
на поделението също се държеше много
хладно към мене, но не смееше да прояви
публична несправедливост.
Последните
два месеца в казармата прослужих с
голямо напрежение. Когато се уволних,
бях отслабнал с няколко килограма.
Уволнение!
Каква лекота от преминалия кошмар и
каква тревога пред неизвестното бъдеще
преживявах тогава! Бях предупредил
родителите си, че ще се завърна с двама
приятели, затова гостната ни стая беше
старателно подредена. На масата имаше
няколко дюли, които ухаеха на есен. А
есента е хубав, но тъжен сезон. За мене
поне винаги е било така, защото през
този сезон обикновено преживявах някаква
раздяла. Само когато бях студент очаквах
есента с вълнение...
През
есента на своето уволнение обаче бях
много тъжен. Когато моите приятели се
качиха на влака, душата ми сякаш опустя.
Върнах се вкъщи оклюмал. Майка ми ме
гледаше някак особено. Когато сложи
вечеря и видя, че аз не се докосвах до
нея, тя горчиво изхлипа. Прегърнах я и
попитах какво е станало.
– Не
виждам ли. – промълви през сълзи тя. –
Какво си направил, та си така съсипан.
Защо идваха от милицията?
– Каква
милиция? – още по-учудено я попитах аз.
– Не
знам. Баща ти се разправя с тях. –
отговори майка ми. – Бяха двама души,
питаха къде служиш и кога ще си дойдеш.
Въпреки
протестите на майка ми излязох навън,
за да проуча какъв е този интерес към
мене. За щастие тогавашният квартален
отговорник от НМ беше в стаята си.
Представих му се и му обясних причините
за своето посещение. Той ме изслуша
внимателно
и ми каза, че се е получило писмо от
поделението, с молба да се извърши обиск
в дома ми, защото със сигурност знаели,
че съм откраднал редица вещи /дрехи,
одеала, чаршафи и пр./
Младежката
ми душа се бунтуваше от обида. Помолих
КО да тръгне с мене веднага, да вземе
хора и да извърши задълбочен обиск.
„Това
е отвратителна подлост, заради изложението,
което направих срещу един човек“
– обясних му аз и му разказвах своите
преживявания. Кварталният отговорник
заяви, че ми вярва и ме посъветва да не
се тревожа повече.
На
другия ден написах писмо на моя първи
и незабравим партиен секретар. Той ми
отговори много бързо и се солидаризира
напълно с обидата ми. Обещаваше ми, че
ще проучи въпроса и ще направи така, че
от подлеца да се потърси сметка. Повече
не се интересувах какво е станало. Но
цял живот не мога да забравя низостта
и коварството на този човек, който не
можа да разбере, че не аз, а той беше
виновен за станалото произшествие.
Вместо да си извлече поука и да заживее
честно, той предприемаше ново нечестно
и мръсно дело.
Тревогата
ми, че животът в „цивилизацията“
няма да бъде лесен се оправда напълно.
Нещастието ми идваше донякъде от това,
че бях завършил средно образование.
Тогава на среднистите се гледаше като
на интелигентни, непригодни за физически
труд хора. Поисках да ме назначат за
монтьор на МТС, но образованието ми се
оказа пречка. Ходих известно време да
вадя цвекло на кооперативното стопанство,
но непрекъснато ме упрекваха. „Затова
ли учи, за това ли яде на баща си парите!“
Мъчех се да не обръщам внимание на тези
упреци, но ми беше и чудно, и неприятно
да ги слушам. Затова когато се откри
възможност да работя по прокарване на
един напоителен канал, отидох с облекчение,
тъй като компанията ми беше от момчета
като мене – току що излезли от казармата.
С тези момчета по-късно насаждах лозя,
балирах вълна, строих шадраван, правех
тухли и т.н.
През
есента на следващата 1957 година ми
предложиха да заема длъжността
касиер-домакин на средното училище в
гр. Стралджа. Чиновническата работа не
ме е блазнила никога, но се съгласих,
защото предложената ми работа беше
значително по-изгодна и най-важното –
постоянна. В душата ми настъпи сякаш
успокоение. В същото време се чувствувах
неловко пред своите приятели, които
нямаха такъв шанс и продължаваха да го
търсят.
С
работата свикнах бързо. Зачислиха ме в
ППО, колективът ме прие, животът ми се
осмисли. Бях доволен и одухотворен.
Умението ми да се шегувам направило
впечатление на някои другари и те ме
похвалили пред баща ми. Той, обаче
посрещнал тази новина с тревога. Една
сутрин седна до леглото ми и глухо
заговори:
– Слушай,
сине. Чувам, че си обичал да се майтапиш.
Това е наследствена черта, от която
много съм патил. Кажеш нещо уж за хубаво,
но другият не те разбере, настръхне и
ето ти неприятности. Затуй, ако питаш
мене, откажи се!
Друга
наследствена черта, която наследих от
баща си и която ми донесе неприятности
в живота, беше неумението да премълчавам.
Онова, което считах за неправилно,
пораждаше у мене съмнение, възприемах
го за нечестно и т.н. Ако баща ми не беше
такъв, нямаше да има остаряване, както
се казва. Той обаче „все за правото се
бореше“, преживя много неприятности,
които в края на краищата сломиха желязното
му здраве.
Неговата
съдба не можа да ми подействува
отрезвително. Не беше изминала половин
година от постъпването ми на работа
като касиер-домакин и в училището се
разигра една драма, която не ме засягаше,
но без да искам станах главния герой.
Директорът
на училището беше млад човек. Неговият
стаж като директор беше с един месец
по-голям от моя. Преди това е бил зам.
директор. Като такъв извършил някакво
провинение, мъмрили го в районния
комитет, но решили да го назначат за
директор. След шест месеца, обаче
започнаха да ровят по старите му грехове
и да го подготвят за уволнение. Истинската
причина за тази кампания беше друга. А
именно:
Съпругата
на секретаря на РК работила няколко
месеца като заместничка на един заболял
учител. Въз основа на това искаше да ѝ
се заплати възнаграждение по 800-то
Постановление на МС /тогава на учителите
се плащаше за отопление, квартира и др./
Директорът на училището твърдеше, че
такова възнаграждение тя няма законно
право да получи. Счетоводителят настояваше
да се изплати. Бях неволен свидетел на
един спор, участниците в който не можеха
да подкрепят своите твърдения с някакъв
документ. Те изразяваха онова, което им
диктуваше съвестта, но нормативните
документи не познаваха. Реших да помогна
за разрешаването на спора, като напиша
едно писмо до централния съвет на
профсъюзите. Отговорът дойде много
бързо. Той защитаваше позициите на
директора, но влоши моето положение.
Започнаха да ме упрекват, че се бъркам,
дето не ми е мястото, какъв съм бил, та
да пиша през главата на ръководството
и т.н. Радостта ми, че съм намерил изход
за разрешаването на спора беше помрачена.
По
указание на РК беше свикано събрание
на ППО. Запознаха ни с окончателното
решение за смяна на директора, заради
постъпката му през миналата пролет.
Попитаха дали има въпроси и аз вдигнах
ръка. Интересуваше ме защо постъпката
се е знаела, обсъждана е и е взето решение
да се издигне комуниста на отговорна
работа, а след няколко месеца, малко
преди края на учебната година, го
уволняват. Нали това може да разстрои
учебната работа, толкова ли не може да
се почака до приключването на учебната
година!
Даде
ми се отговор мъгляв и неубедителен, от
който повече личеше, че моят въпрос не
се одобрява, това било обяснимо, защото
съм бил още млад, липсвал ми опит и пр.
Директорът
беше уволнен. След известно време дойдоха
двама или трима представители на Окръжния
комитет в Стара Загора, за да извършат
проверка на жалбата му до ЦК. За пръв
път ми се случваше да видя партийни
функционери, на които беше възложена
отговорна задача. Направи ми лошо
впечатление тяхното незадълбочено
отношение към въпроса. Някой им говореше,
че жалбоподателят бил едва ли не смахнат,
че след като го направили директор се
възгордял и не зачитал районния комитет,
че бил много неподготвен и пр. Не посмях
да се обадя, но душата ми протестираше
срещу това оплюване.
Един
ден получих писмо. Бившият ми директор
се обръщаше към мене с молба да му изпратя
трудовата книжка и удостоверение за
прослужено време. Изпълних молбата му
незабавно. В плика, заедно с исканите
документи, поставих и едно писмо. Струваше
ми се, че е неприлично да не му напиша
няколко реда. Той си беше намерил нова
и по-хубава работа, но сигурно се
интересуваше как вървят нещата
при нас. Защо да не уважа тази духовна
потребност на човека? Съобщих му също,
че са идвали да извършат проверка по
неговата жалба, но според мене той не
бива да се заблуждава, че ще бъде разбран.
„Останах
с впечатление, че хората дойдоха, за да
отбият само номера“
– заключих аз и с това заключение
поставих началото на едно голямо
изпитание.
Моето
писмо е било изпратено в ЦК на БКП, за
да послужи като доказателство, че е
извършена неправда, но бюрократичният
подход на някои отговорни другари, пречи
да се разбере това. Същите другари
дойдоха да извършват нова проверка.
Затвориха ме в една стая на районния
комитет и проведоха разговор, който
беше наситен с обвинения, заплахи,
удивления и какво ли още не. Не можах да
издържа, скочих от стола и със стиснати
юмруци попитах: „Какви
сте Вие, бе? Партийни работници или
полицаи? Защо ме питате за неща, които
много добре разбирате. Нима сте доволни
от изпълнението на своята задача, след
като не пожелахте да видите най-очевидни
неща?“
Наприказвах
още много други такива приказки и хората
сякаш поомекнаха. Стори ми се, че ме
освобождават с не толкова враждебно
настроение. И може би лошото нямаше да
дойде така скоро, ако не беше една
злополучна случайност.
Имах
един приятел от казармата, с когото си
пишехме често. Бяхме много близки и
споделяхме почти всичко от своя живот.
Той имаше приятелка, която отиде да
продължи образованието си в София.
Познавах я лично и знаех, че той е силно
привързан към нея.
В
едно кратко писъмце долових, че преживява
разочарование и тъга. Той пишеше: „Ходих
в София. Моята долцинея ми даде гръб.
Крайно време е и ние с тебе да направим
опит да станем хора.“
Последното
изречение се отнасяше до това, че трябва
да направим опит да продължим образованието
си. Както в казармата, така и след това
бяхме говорили по този въпрос и мечтаехме
след като спестим пари да осъществим
намеренията си.
Отговорът
на краткото писъмце беше по-обширен.
Стремях се да бъда духовит, за да му
помогна да не преживява нещата. Имаше
и малко оригиналничене в стила на
някогашните ни казармени отношения,
когато преобладаваше шегата, надсмиването
над самите себе си, самобичуването и
пр. Писмото беше написано на машина в
два екземпляра. Вторият екземпляр
попаднал в районния комитет. Извикаха
ме по телефона, попитаха ме дали съм
автора на попадналото при тях писмо и
след получаване на утвърдителен отговор
започнаха да го разглеждат тенденциозно.
Секретарят четеше отделни откъси от
него и задаваше въпроси след това. Ето
как протече тази среща:
Първи
пасаж:
„Здравей,
Д. Не можах да отговоря на твоето писмо,
тъй като в него са застъпени такива
въпроси, които се нуждаят от по-задълбочено
проучване и обмисляне.“
Въпрос
на първия секретар:
„Какви
са тези въпроси, които се нуждаят от
по-задълбочено обмисляне и проучване?“
Отговор:
В едно свое писмо той ми предлага да
отидем да учим. За мене този въпрос е
още далечен и той знае това. Затова му
отговарям шеговито. Освен това писмото
му е много кратко. В него почти не са
поставени други въпроси. С отговора си
аз фактически го иронизирам.
Първият
секретар:
„Не сме толкова наивни, та да се хванем
на въдицата, която ни подхвърляш!“
Аз: „А
какво мислите, че искам да му кажа? Да
събаряме властта ли?“
Последва
четенето на втори пасаж от писмото:
„Разбира се, като се има предвид моето
несериозно отношение към сериозните
въпроси, трудно може да се очаква
задълбочено обмисляне и проучване“.
Въпрос
на първия секретар:
„Какъв
е този другар на когото пишеш –
партиен
или безпартиен?“
Отговор:
„Този
другар е безпартиен. Работи в Инфлот-Бургас
и според мене мястото му е в редовете
на Партията.“
Първият
секретар:
„Значи
ние сме те оценили за положителен човек,
приели сме те за член на Партията, а ти,
пред безпартийния заявяваш, че си
несериозен и незадълбочен!“
Попаднах
в неловко положение. Направих усилия
да обясня, че това е шега, с която аз
иронизирам себе си, но в действителност
съм много сериозен и именно затова
командуването ме е обявило за отличник,
възлагало ми е сериозни задачи, приели
са ме за член на БКП и пр.
Последва
още по-обвинителен въпрос: „Добре,
но можеш ли да ни кажеш, за да разберем
всички, колко лица имаш тогава и кое е
истинското?“
Заявих,
че моето лице е открито, че повечето от
присъствуващите го познават отдавна и
не бива от една невинна шега да се правят
големи заключения, обаче следващият
пасаж от писмото се прочете, за да
опровергае моите твърдения: „Не
се учудвам, брат, че твоята долцинея ти
е дала гръб. Така е. Животът не е така
идеално устроен, както се пише в романите
на съвременните български писатели.“
Да
си призная, тогава четях малко съвременна
българска литература. Увличах се повече
по съветската. От къде на къде съм стигнал
до тази констатация и сега се чудя. Но
написаното звучеше страшно. Секретарят
на РК ме гледаше в упор и тълкуваше
прочетеното по свой, своеобразен начин:
– Да!
Значи ти не харесваш нашия живот, не
харесваш нашите писатели, а чёрт знае
какво харесваш тогава!
Можех
ли да противопоставя нещо разумно на
тези разсъждения? Да се кълна, че обичам
живота и съм във възторг от нашите
писатели беше неуместно. Как да оправдая
онова, което съм написал и което ми
четяха, за да ме обвинят в идейна
незрялост.
– Аз
считам – казах аз, – че един роман никога
не бива да бъде точно отражение на
живота. Той трябва да идеализира своите
герои, да ги насити с много положителни
или отрицателни черти, за да могат хората
от едните да се възхищават, а от другите
– отвращават. Така романът ще действува
възпитателно върху своите читатели.
Мога ли, например, аз, ако започна да
пиша роман и искам главният ми герой да
бъде секретар на РК, да взема за образец
Вас и Ви опиша такъв, какъвто сте? Аз
смятам, че мога да Ви взема само като
прототип, но за да бъде моят герой
възпитателен, трябва да го изградя с
много повече положителни черти.
От
гледище на сегашните ми виждания за
литературния образ моите приказки
тогава не са били много издържани, но
предполагам, че те засегнаха секретарят
на РК заради това, че аз фактически не
го признавах за съвършен. Истината е,
че аз говорех каквото ми дойде на ума,
защото търсех изход от задъненото
положение. Не ми се искаше да ме обвиняват,
че не обичам живота и да ми приписват,
каквото пожелаят. Пък и беше много
несправедливо да ме обвиняват в ненавист
към нашия живот. Бях толкова ентусиазирано
и весело момче, тогава, с голямо желание
участвах в обществено-политическите
мероприятия, вярвах в „щастливото
бъдеще“
на страната и смятах, че като комунист
ще имам по-големи възможности за участие
в неговото изграждане.
Останах
като гръмнат,
когато
секретарят предложи и всички членове
на РК одобриха предложението му да бъда
изключен от редовете на БКП. Никога не
допусках, че може да се случи такова
нещо с мене. Аз бях утвърден като сериозен
младеж в селото, избран бях за секретар
на комсомолско дружество, а на Околийската
конференция ме включиха в състава на
ревизионната комисия. Нямах никакви
провинения от нравствено естество.
Дотогава
мислех, че спрямо членовете на БКП се
проявява строгост, но и голяма грижа.
До изключване, според мене, стигаха
онези, които са изгубили морално-политически
и общочовешки качества, нямат никакъв
авторитет сред хората и позорят званието
„комунист“.
Аз не можех да се причисля към тази
категория хора. Затова ме болеше, че ме
унищожаваха с един замах, без никакъв
признак на съжаление, че Партията губи
един от добрите си членове.
Само
този, който е преживял такъв удар, може
да разбере тогавашното ми състояние.
Минаваха ми най-различни и противоречиви
мисли, но изход, все едно, не можех да
намеря. Вървях безцелно по улиците и
почти несъзнателно се озовах на стадиона,
който тогава се изграждаше с доброволен
младежки труд. Качих се на един камион,
от който стоварваха сгурия, взех лопатата
от едно момче и буквално „като багер“
изринах сгурията от камиона. Младежите
ахнаха, но това не ме поласка. Имах нужда
от разтоварване и работата като че ли
ми помагаше в това отношение. Камионите
идваха един след друг и аз не отстъпвах
лопатата на никого. Въпреки това цяла
нощ не можах да заспя.
Известно
облекчение почувствах, когато представител
на РК дойде да снеме неговото решение
пред ППО. Ние бяхме малка партийна
организация и всички, кой по-малко, кой
повече, ме защитиха. Само един другар
намери за необходимо да съобщи, че не
харесва някои мои изказвания, като
например това, че съм гледал „на всеки
човек като потенциален престъпник“.
Такава
мисъл аз наистина бях изрекъл при
следната обстановка: раздавах пари, а
посоченият другар се беше надвесил над
бюрото ми. Помолих го да стои малко
по-настрани, защото ми пречи и може да
си объркам сметките. Той се засегна и
ми каза да не се боя, защото сме се
познавали и мислел, че трябва да си имаме
доверие.
– Така е – съгласих се аз, – но откакто
станах касиер, на всеки човек започнах
да гледам като на потенциален престъпник.
Околните
другари се разсмяха и приеха казаното
като шега, но ето че предупреждението
на баща ми се оказа мъдро. Шегата ми не
можа да се разбере от един другар, и аз
трябваше да понеса известни неприятности
от това.
Партийната
организация не можа да изрази пълно
несъгласие с решението на районния
комитет, а предложи да бъда наказан с
привеждане в кандидат партиен член.
След събранието един по-възрастен учител
ме хвана под ръка и ми каза: „Ще бъде
голям успех, ако се съгласят с нашето
предложение. Предполагам, че секретарят
на РК няма да бъде доволен от събранието
и ще търси ново решение на въпроса.“
Така и стана. След няколко дни бях извикан
пред щатните работници на РК, за да
отговарям дали е вярно, че съм гледал
на хората като на престъпници. Отново
обясних при какви обстоятелства съм
изрекъл това изречение, но чувствах, че
моите обяснения не се възприемат. Затова
реших да се защитя с позоваване на К.
Маркс. „Пък ако искате да знаете, моята
мисъл не е много далечна на мисълта на
Маркс, който казва, че неговият любим
девиз е „Подлагай всичко на съмнение!“.“
– Ще проверим ние дали Маркс е казал
такова нещо – закани се секретарят на
РК.
– За да Ви улесня в проверката, ще Ви
препоръчам да вземете в-к „Народна
младеж“ от преди три дни – проговорих
аз. И трябваше да спра до тука, но продължих
да разсъждавам гласно: „Вярата в човека
е необходима. Аз, може би най-много от
всеки, съм изпълнен с такава вяра. Но
наред с това никой не може да отрече и
необходимостта от предохранителни
мерки и контрол. Неслучайно се казва
„Доверявай, но и проверявай!“ Нали
затова има контролни органи, извършват
се проверки и т.н.
Обвиниха
ме, че вулгаризирам Марксизма и ме
освободиха по начин, който ми даде да
разбера, че съм зачислен към неудобните
хора.
Моят
случай беше разгледан в бюрото на ОК на
ДКМС, където един от членовете му
гарантира, че ме познава добре и ме
оставиха в ревизионната комисия.
Предстоеше
да си каже думата бюрото на Околийския
комитет на Партията. Разглеждането се
забави. Не очаквах нищо добро, затова
реших да се откъсна от заобикалящата
ме среда и кандидатствах в Софийския
университет, където за щастие ме приеха.
Учебните занятия бяха започнали, когато
ме повикаха пред бюрото на Околийския
комитет. Както и очаквах, въпреки
решението на партийното събрание, беше
внесено предложение да бъда изключен.
Секретарят на Околийския комитет обаче
поклати глава и каза: „Не, другари, ще
го оставим за кандидат партиен член,
както са решили в партийната организация.“
Възражения нямаше.
След
изтичане на една година, като студент
в Софийския университет, отново станах
редовен член на БКП. Голямото изпитание
приключи, както се казва – успешно. Би
трябвало да съм радостен, но ми беше
тъжно и с горчивина се питах: „Защо
беше всичко това, защо?“
Колко много разочарования и нерви ми
костваше злополучното навлизане в един
конфликт, в който моята прямота и
невинност ме превърнаха в беззащитен
герой на една жалка драма.
Откъс от труда на Георги Петков „Тъжни спомени“
