Дискусия за овладяването на космоса

През есента на 1960 година бях избран за секретар на Факултетното бюро на ДКМС във Философско-историческия факултет на Софийския държавен университет. Избирайки важните задачи за включване в проектоплана за работата на Факултетното бюро през II-я семестър на 1960/1961 учебна година, четох много статии в тогавашните списания за обществени науки. В списание „Проблеми на мира и социализма“ прочетох статия от чехословашки автор за идеологическата просвета, ръководена от ЧКП. Сред темите, които са били предложени за обсъждане на техни семинари по теоретични проблеми, ме впечатли „Философско обосноваване на овладяването на Космоса“.

В проектоплана за Втория семестър включих задача – да се организира дискусия на студентите от специалност „Философия“ по поставената в Чехословакия тема. Когато преди заседанието на Бюрото за приемане на плана разговарях с преподавателката Светла Панова, тя ме посъветва да поискам мнението и на доц. Добрин Спасов.

В разговора ми с него доцент Спасов, наред с другите препоръки, каза, че на овладяването на Космоса едва ли е необходимо философско обосноваване. Но като голям напредък в развитието на човечеството, на взаимодействието му с природата, то само може да поражда нови или да изявява разнообразни аспекти на старите философски проблеми. Уточнихме се темата на предлаганата дискусия да бъде изменена и формулирана: „Философски проблеми, свързани с овладяването на Космоса“.

Предложих на Факултетното бюро проектоплана с тази формулировка на темата на дискусията и като отговорник за изпълнението на задачата – студента от III курс Димитър Петров Ангелов. Планът бе обсъждан и приет, а Димитър се зае с популяризирането на идеята за дискусията. Началото на пилотираните космически полети през 1961 година се оказа най-мощният стимулатор на интереса към дискутираните проблеми.

Състояха се няколко сбирки на желаещи да участват, включително и през първия семестър на учебната 1961/1962 година. Тогава на такава сбирка останах с впечатление, че участниците са малко и дискусията се свежда до обсъждане на въпроса: вярна ли е тезата на Енгелс, че всичко родено на този свят е достойно да загине и може ли овладяването на Космоса да помогне за обратното.

Мислейки, че по-нататъшното изпълнение на тази задача изпада в едностранчивост, аз се съветвах с тогавашния отговорник за работата с ДКМС на Факултетното бюро на студентската партийна организация. Стигнахме до извода, че като факултетно мероприятие тази дискусия вече се оказва недостатъчно представителна и следва да бъде преустановена. Това обявих пред участниците, подчертавайки, че като самодейна група, ако искат, може да продължават обсъждането на по-нататъшни сбирки.

Но те по-нататък не се събираха. Може би са преценили изказването ми като израз на недоверие към тях.

Мисля, че то наистина беше грешка. Преди да изкажа това мнение, трябваше отново да се посъветвам със заинтересованите от студентската самодейност преподаватели. Можехме да ги помолим и за възможно, макар и нередовно, тяхно участие. Не се заехме с изготвяне на възможно по-пълна библиография, която да разпространим чрез дружествените бюра на ДКМС. Не направихме опит да се свържем с интересуващи се от тези проблеми студенти от други страни. А и на каквото и ниво да бе обсъждането, то не беше вредно в никакво отношение.

Затова мисля, че с изказаното мнение, за съжаление, съм внесъл микроскопичен принос за регреса на републиката.

М. Михайлов

Политическа свобода или избирателско робство?

В колко държави има тероризъм? По-малко държава или по-скрита роля на държавата? По какъв път или кой да избира пътя? Като избирателите не ги питат за пътя, питат ли ги кой да го избира? Като не питат кого и кои не искат да избират, защо нямат право да казват кога няма добри кандидати за избиране?

Много такива въпроси днес си задават немалко хора. А много българи традиционно се питат: как най-точно да стъпваме в дирите на настъпващите? За да няма никакво отклонение, нито у някого капка съмнение, искат да се самозадължим да избираме само най-точно стъпващите в тези дири.

Социалистите продължават да се смятат за авангард. Десните не спират да се мислят за елит. Всички предлагат на избирателите нескончаеми „проекти“ за „реформи“. Това е до гуша дошлото ни тяхно единствено средство, за да се отличават сред обезличилото се Народно събрание. За по-голяма забележимост десните не спират да говорят и за Велико народно събрание. Но социалистите, които с мнозинството си в предишното имат най-голяма заслуга за днешната безпътица, са без ентусиазъм и по тази „прогнила“ тематика.

Почти всички, преди всичко съществено друго, предпочитат да стане задължително гласуването. Сега тази „доброволна“ принуда е спасителен пояс за партийците. Вършат, не вършат работа – да ги избираме! За да не се объркваме по въпроса кой от вървящите всички други пред нас спазва най-точно посоката, трябвало да си знаем мястото и по азбучен ред пак да се побираме точно в стъпките на Белгия. И за да е всичко още по-точно, трябвало от нея и задължително гласуване да препишем. Това би било и по-лесното, защото сме с навик утвърден. Нали от Белгия законодателство почти век и половина преписваме. Така щели сме да възстановим баланса на разстроените акорди на нашето общество.

* * *

Асиметричните властови отношения превръщат мнозинството избиратели в безгласно гласуващи. Чрез съдружие на неолибералната икономика и партийната политическа система обществените имунни системи срещу социални заболявания се унищожават. Партийните взаимозависимости в различните области на обществения живот стимулират моралната деградация не по-малко от олигархичната икономика. Партийната избирателна система улеснява икономическата олигархия, заедно с партийния „елит“, да слага ръка върху държавните институции. И така няма нито хуманна демокрация, нито политическа свобода за всички.

От политическа гледна точка човекът у нас е сведен до средство за изборно легитимиране. Предчувствайки, че неговото инструментализиране в това отношение може да им се изплъзва, партийните босове надават вой за задължително гласуване.

Естествено, че и да не го превръщат в политически инструмент, човекът може да не е свободен. Но, изгубил или не намерил политическата цел в себе си, на избирателя не му остава друго, освен да е средство за постигане на политическите цели на други. Който не е разбрал зависимостта на свободата от политическата демокрация, на него не може да му се помогне, за да стане политически свободен. Човекът без политическо достойнство служи за политическа злоупотреба от страна на всички заинтересовани. Лишеният от право на собствено мнение за политическата сфера и задължен да избира само измежду чужди мнения си остава роб в политическо отношение, въпреки всичките празни приказки на много партийци и журналисти.

Добре е, че поколението в най-съзидаващата днес възраст по-пълно осъзнава опасността от екологическа катастрофа на планетата. Но е необходимо и осъзнаване от всички нас на потребността от политическо равноправие на безпартийните като главна бариера пред настъпващите и взаимно стимулиращи се морална деградация и тероризъм. Без него няма нито демокрация, нито политическа свобода.