Трудно за „овластяващите“ противостоене

Съгласен съм със Станой, че последната книга на проф. Ивайло Дичев предизвиква много размисли. Така е и със споменатото от автора противоречие между фактическа липса на някого сред нас и съществуването му в културно конструираната ни памет. „Властта във всички човешки общества се занимава с това да поддържа реалността на смъртта, като я инсценира посредством наказания и войни, мултиплицирани в разкази и образи. Да ни управлява има право онзи, който не се бои да застане на границата на света ни и да се изправи срещу хаоса, но и понякога сам да бъде хаосът. Героят, лидерът, алфата. Но за да ни предпази от нещо, този управник трябва първо да даде реалност на това нещо и да ни накара да се страхуваме от него“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, изд. „Просвета“, София, 2019, стр. 29).

Мисля, че това е така при досегашните политически системи. Защото само овластяваме някои от тези, които са се самоизбрали. Защото кандидатите за овластяване се номинират от партийци. Мисля, че ако номинирането започне да става само отдолу-нагоре, ролята на страха може постепенно да намалее. А го стимулират и обективни социални процеси. „Бързата смяна на пространствата, правилата, задачите сякаш не позволява на човека да консолидира твърда, противостояща на властта идентичност“ (пак там, стр. 31).

Това състояние на нещата също е аргумент в полза на тезата за номиниране от безпартийните. Колкото по-трудно се осъществява участието на избирателите във функционирането на политическата власт, толкова по-голяма трябва да е ролята им в процеса на овластяването на избираните. И колкото по-активно избирателите участват в изборните процедури, толкова повече умения за защита на мненията си ще придобиват.

Г. Вълчанов

Подозрения и съзнателност на овластяващите

В книгата си „Културни сцени на политическото“ професорът по културна антропология Ивайло Дичев пише за увеличаването на подозрението. Мислите на автора предизвикват разностранни размисли. Въображението е навлязло „във всички сфери на човешкия живот“. Владетели измислят плашещи опасности и ни карат да им се подчиняваме.

В епохата на медиите подозрението подкопава легитимността. „Разомагьосаното социално въображение логично ни води към нулевата степен на властта – радикалната демокрация, където никой няма монопол над несъществуващите неща...“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, 2019, стр. 24). Никой няма монопол над въображаемите неща, а над действителната власт в българското общество има партиен монопол. Партийният монопол е установен и утвърден с чл. 12, ал. (2) на Конституцията на република България от 1991 година. С този архаичен текст на мнозинството българи – безпартийните – се забранява политическа дейност.

Вече в течение на десетилетия в България се организират различни протести против партокрацията. Но на тях, включително и на най-масовите през 1997 година и 2013 година, не се представя искане за премахване на тази реакционна алинея. Дали защото протестите се ръководят от прикрити партийци, за които е актуален винаги девизът „стани, да седна!“? Или защото протестираме само за да доказваме, че дишаме, но не сме наясно какво искаме?

Възпроизводство на субекта и на социалната действителност

„Животът“ на социалната действителност възпроизвежда социалния субект с малко или много изменено качество. Разложението на обществената система и моралният упадък раждат възпроизвеждащи се корупция и битова престъпност. А успешната борба с корупцията изисква възпроизвеждане на обществено-политическата система в ново, оздравено, качество. Оздравяването включва и оздравяване на езика. Езикът на агресивността увеличава престъпността и мизантропията. Не може съществуващата агресивност и разпасаността да възпитават у новите поколения в обществото емпатия и самодисциплина. Ходът на общественото развитие налага същностен отпечатък върху съдбата на човека.

Формирането на хора – личности и политически субекти – е и процес на социално политическо възпроизводство на обществото, и някакво изменение на обществената система. Качеството и значимостта на това изменение зависят предимно от степента на политическа съзнателност на формиращия се човек. Приносът на отделния човек в умножаването на възпроизвежданите материални блага може и да не остави забележима следа в развитието на социалната структура. А личностното противостоене на водещата до застой социална инерция може да предизвиква и други да преоценяват мястото си в обществената система или подсистема, на която принадлежат.

Човешка функция е оценяването на социално-жизненото значение на потребностите и интересите и придаването на собствен смисъл на предполагаемите във връзка с тях действия. Смислообразуването е механизъм на осъзнаване на интересите, присъщи на човека-субект, процес на формиране и функциониране на самосъзнанието. Обществото не трябва да налага, но трябва да подпомага формирането на политическо самосъзнание у човека. Във връзка с това е очевидна вредата от наложената деполитизация, т.е. отказ от работа в помощ на формиране на гражданите като политически субекти в учебните заведения, у нас през 90-те години.

Димо Стоянов