Десетилетно разединение

В края на XX век, след десетилетия афиширано 99% формално единство на българския народ, ни тласнаха към разединение кръглата маса и състоялото се след нея VII Велико народно събрание. Разединението доведе нашата държава до финансовата катастрофа през зимата на 1997 г., когато Държавната спестовна каса ни изплати влоговете от по 5 хиляди лева в нея с по една хартийка, означаваща стойност 5 лв. Така изпратихме Второто хилядолетие с незапомнено мирновременно разорение и продължаващо безнадеждно разединение.

След едва позатихнало при управлението на правителството на негово превъзходителство Симеон Сакскобургготски междупартийно напрежение, дойде 2005 година и нов тласък на повишаването на напрежението. По инерция се устремихме към нов връх в междупартийното напрежение и народното разединение по времето на 100-годишнината на Първата ни национална катастрофа през 2013 г. Финансовото изражение на този безумен устрем още се изяснява. А престижът на самозваната партийно-политическа класа дотолкова се стопява, че някои от по-трезвите партийци започнаха да се помиряват и обединяват. Но от мерака за ВНС не се отказват.

Кому е необходимо „Велико народно“ събрание? На мераклиите, на олигархията, на партокрацията и на техните марионетки – партийни журналисти, партийни политолози, партийни прависти. То никак не е необходимо на нашия народ. Дори и готов, утвърден от обикновено народно събрание, проект за нова Конституция да има, никой не може да гарантира, че VIII „Велико народно“ събрание ще завърши за по-малко от година.

Вярно е, че със скърцане на зъби в началото на 90-те години доизтърпяхме Седмото. Но тогава бе време колкото на тревоги, толкова и на надежди. Днес на планетата ни преобладават тревогите.

И пак – същият този тревожен въпрос: кому е необходимо VIII ВНС? Някои предлагат то да се свика само за да се саморазпусне като държавна институция. Това значи, след разпускането му, народът-суверен, самите ние, да си оправяме Конституцията. Тогава, защо да не започнем да правим това отсега, без да чакаме излишна церемония на неговото свикване и разпускане? Излиза, че то трябва да се свика само заради мерака на множество нашенци за величие и за хатъра на голия дузиноглав цар – Конституционен съд. Заради тях, в съвременната огнеопасна обстановка, трябва да изтърпим излишно VIII ВНС!

Спокойно можеше да минем и без VII-то. Достатъчно бе приетото преди неговото свикване премахване на чл. 1 от тогавашната конституция за ръководната роля на „великата партия“. Можеше още тогава с референдуми да си променяме и усъвършенстваме приетата с референдум Конституция. И бихме го правили по-успешно като истински се приближаваме към нивото на развитие на Швейцария. Защото дотогава срещу нас бе една партия и тя сама се предаде, за да бъде „модерна“.

Сега задачата е по-трудна. Защото срещу член 1-ви на днешната конституция стои обединен фронт на стотици партии. Послушен на партиите е дузиноглав тиранин, с чиито тълкувания, заклинания и решения в прикрита форма се забранява на народа-суверен да упражнява суверенитета си.

Ще го правят, докато суверенът, преди да променя конституцията, не защити чл. 1 в нея. За да го защити, трябва да се обедини срещу партийното своеволие. Ако не иска да се обедини и предпочита да слугува на партиите, ще тегли.

Лицемерие или незнание?

Дами и господа български избиратели! Не във всички години на последния изтекъл век и не във всички профили на българското училище се е изучавала логика. Много добре помня, че в началото на 60-те години логиката бе изключена от учебния план. Може пък властващите от началото на XXI век в България прависти точно тогава да са били в горния курс на средното политехническо училище. Не знам дали това е оправдание, или за конституционните съдии е валидно изречението идващо от римско време: „Никому не е позволено да не познава закона“. Нали Конституцията е основен закон. А да познаваш Конституцията, сигурно означава да вникваш в логиката на нейното съдържание.

Забраната на правото на народа-суверен да осъществява своя суверенитет, налагана от малка част от народа, може да цели нашето превъзпитание. Веднъж и два пъти ли, след като попитат някой от нас за кого е гласувал, няма отговор. Може би затова конституционните съдии смятат, че това, което може да се прави по чл. 158 на Конституцията, не е лъжица за всяка уста.

Противоконституционносттта на предложенията за референдум относно промени в Конституцията е самотворчество на дузиноглавия ни цар-тиранин. Съдиите от конституционния съд с решението си способстват разделението на народа-суверен да продължи. Никъде в Конституцията не е казано, че народът няма право да прави каквото и да е.

Ако чл. 158 разпорежда това, което му приписва съдът-цар, значи разпоредбите на този член противоречат на чл. 1, ал. (3) от Конституцията. Противопоставя се 140-годишен ветеран ВНС на избиращия го народ-суверен. Всички сме убедени, че ВНС е анахронизъм, но партокрацията и пригласящите ѝ политолози и прависти са загрижени да му осигурят право на предсмъртна дума под форма на VIII ВНС. Резултатът от VIII ВНС може да е предсмъртна агония на чезнещото българско единство. Сигурен резултат е удължаване на безправието на народа-„суверен“.

Ако написаното в чл. 158 на Конституцията като антецедент имплицира като следовник: „Народът няма право да решава по изброените в този член на Конституцията точки“, то консеквентът (следовникът) е верен. Защото повече от четвърт век народът в действителност е лишен от това право. При верен следовник импликацията е винаги истинна. Но истинността на тази импликация прави конюнкцията на чл. 1, ал. (2) с текста на чл. 158, както и конюнкцията на чл. 1, ал. (3) с този текст, неистинни. Крайният извод е, че конституцията се оказва противоречива и не може да бъде съблюдавана. За какво ни е тогава дузиноглавият цар?!