Политика - решителност!

Не класовата борба, а постоянно възникваща несъвместимост на едното и многото „размива“ контурите на съвременното общество едновременно с разлагането на ценностни системи. Ценностна система се разлага едновременно със засилването на терористичната нагласа на религиозния фанатизъм. Тероризмът се подклажда от колизии относно гласност и чуваемост. Неравенството на правата на чуваема гласност имплицитно поражда кризи в развитието на всички страни на отношението необходимост–свобода. Съвместимостта на планетата и обществото постоянно се подрива от експлоатацията на природни ресурси и замърсяването, разкъсващи естествени взаимовръзки и спъващи възпроизводството на природната среда. Разнообразните интерпретации на взаимоотношенията със средата често преминават в различни противоречия на правоприлагането. Индивидуализираното неравноправие се оказва по-сложно от класовото неравенство.

Актуалните обществени процеси зависят от отношенията между размиващите се макрогрупи, а все повече и от отслабващата ковариация на субективните интереси. Съществуващите обществени „институции – семейството и социалното право, а също профсъюзите и политическите партии – са лишени от структурите на социалния ред, върху които се основават...“ (Улрих Бек, „Откриване на истинската политика“, стр. 96). Масмедийната публичност подклажда отклоняващи вниманието от възлови проблеми на общественото развитие конфликти. Субординацията на проблемите и подходите за съзнателно разрешаване на обществени противоречия става и все по-необходима, и по-сложна. Сами хоризонталните сдружения на гражданите едва ли ще се справят с нейните изисквания за балансиране на едностранчивостта на пряката демокрация. Вместо да се разчита на сегашната тройно разделена власт, следва да има и вертикално опосредстващи избирателски структури. Необходими са политически действени избирателски структури, а не като сегашните НПО.

Политическата действеност може да се прощава с остарели обществени структури и да създава нови. За потискането на тази действеност допринесе деполитизацията на училищата. Тази деполитизация откри простор за партиите да се роят без идейно обновление. „Рояците“ са несвършващ предмет на договаряне и употреба. А с употребата на партийни структури едни хора употребяват други. Защото, без политически дискусии в учебните заведения, от тях по-често излизат не избиратели с политическа позиция, а манипулируеми гласоподаватели. Затова липсва субектът „български народ“ като носител на суверенитет. Затова народът ни се примири да носи дадената му от П. Р. Славейков временна характеристика като постоянен „документ“ за идентичност.

В изборите партиите използват за целите си и безпартийни. Едни взимат решения и употребяват други като одобряващи решенията. Едни решават, други поемат отговорността за решенията и най-често върху тях се прехвърлят неприятните им последици. Решаващите отстраняват конфликтите си, изнасяйки ги сред одобряващите.

Свеждането на политиката до професия предопределя избирателите като безгласни съгласяващи се. Но истинската политика не е нито професия, нито пазарлък. Определението на политиката само като споразумяване не е вярно.

Истинската политика е действено отношение към обществената необходимост. Политическата съзнателност е осъзнатост на изискванията на актуалната обществено-историческа необходимост. Политиката е споразумяване, доколкото споразумяването може да е средство за постигане на единодействие в съответствие със съзнанието за изискванията на обществената необходимост. А освен осъзнатост, политиката изисква и решителност.

* * *

Става все по-ясно несъответствието между икономическото и политическото равнища на обществото. От изследвания на икономисти, историци и социолози в края на XX век е направен извод, че, при очерталата се разлика на нивата на развитие, „икономика и политика никога повече не могат да вървят в крак“. За развитието на икономиката допринасят всички трудещи се, а понякога и умни мързеливи, докато политическото развитие е предоставено на малка част от обществото, самонаричаща се „елит“, и присвояваща си правото на разпореждане със силите на обществото.

Неравноправието има разностранни последици. Днес човечеството е изправено пред големи терористични заплахи. Партийни политици се мъчат да предотвратят тези заплахи с война – продължение на политиката с други средства. Според А. Лилов, тероризмът е обърната форма на войната – война на по-слабия срещу по-силния, на угнетения срещу угнетителя. „И потисничеството и неговият дериват тероризмът са атрибути на един изчерпан етап в световната история, но за нещастие все още реално съществуващ...“ Да се запитаме: само за нещастие или и за акъл? Корените на тероризма са и икономически, и, в немалка степен, социално-политически. Много думи за равенство – липса на равноправие.

„Може би е прав Гълбрайт, че в наше време личностите се заменят от организациите...“ Но може ли да се създават обществено-необходимите организации без личности? По-лесно е да се разчита на „личности-месии“, отколкото на самоорганизации. Защото организацията изисква от организиращите се поемане на задължения. Това е особено важно за политическата самоорганизация. На въпроса, защо за 5 години още не сме създали тази самоорганизация, отговорът е кратък: защото не сме подготвени да я отстояваме. Защото алинея (2) на чл. 12 от днешната българска конституция отрича правото ни на политическа дейност, щом като не сме партийци. Оправдаваме казаното преди повече от век, че не сме народ, с това търпение да отричат и правото ни да си променяме Конституцията, въпреки изричните разпоредби на алинеи (2) и (3) на нейния чл. 1 за народния суверенитет. Следователно, борбата за промени в Конституцията е и борба за спазване на Конституцията. За успех в тази работа са необходими организатори, а те израстват в организационна дейност. Значи всеки трябва и сам да организира, а не да чака да го организират.

В организацията е ключът на съвремието. Съдбата на съвременното човечество зависи от политическата му самоорганизация. На тероризма не може да се противостои с безвъпросност и с нерешителност. Партийно-политическият „елит“ се осланя на нашата нерешителност и иска да има на властта си „някогашното божие подобие“. Но исторически партиите са изчерпан етап и задмината спирка на пътя към демокрацията. Те се утвърждават заедно с вестниците, но са по-изчерпан етап от тях. А още искат непокътнат политически монопол.

Съвременните партии са стимулатор на антагонизъм, а не на хуманизъм. Тласкат към антагонизъм и с подклаждане на битови конфликти. Кой хвърля повече отпадъци и кой пази по-добре природната среда от замърсяване с тях? Кой създава и кой унищожава екологични лигатури? Чие екологическо мнение е чуваемо и чие – глас в пустиня?

Чрез механизмите на избирателната система и медийни манипулации на преобладаващата част от нашето общество е отредена значително по-безгласна роля, отколкото на значително по-малката му част. Партийните зависимости в обществения живот обръщат мнозинството избиратели в безгласни гласуващи и стимулират моралната деградация. Мнението на мнозинството от населението по проблемите на държавната власт и овластяването е изключено от дебатите по тези проблеми.

Добре е, че днес поколението в най-съзидаваща възраст, достигащо зрелост в най-първото начало на третото хилядолетие осъзнава опасността от екологическа катастрофа на планетата. То е „на път“ да осъзнае и необходимостта от „базов“ доход. Необходимо е да се сроди и с идеята за политическо равноправие на безпартийните като преграда пред взаимно стимулиращите се морална деградация и тероризъм. Разпространението на тая идея е най-актуална задача на групата ОАЗИС и през новата 2018 г.

Трябва да искаме и справедливост от съдебната система, основаваща се на силата на слабата ни държава и на капризите на властовото триединство. Това триединство е далеч не само от Светата Троица, но и от духа на времето, все по-властно изискващо народите да поемат делото за постигане на истинска демокрация в свои ръце. Опитът с делото КТБ показва, че и президентските представители в надзорния съвет на БНБ са били на незавидното ниво на другите. Остава ни да разчитаме на себе си. Приятни празници!

Конюнктура или политика като фундаментално универсално условие на човешкото съществуване

Реформите в българския обществен живот се определят предимно от конюнктурата. Въпросите, поставени от Д. Стойков, П. Тодоров и др., са свързани и с отлагани, и с недомислени реформи. При гласуването на сегашната ни конституция имаше и хора, прозрели истини в труда и страданията си, но преобладаваха привилегированите. За последните са валидни думи на Джон Кенет Гълбрайт: „Липсата на разум е непреодолима пречка. Такива са и гордостта, справедливото възмущения и нараненото достойнство.“ Може да се каже, че всички тези непреодолими пречки вкупом взаимно се стимулираха в VII-то Велико народно събрание. В умопомрачението „на куп“ взе връх плагиатството. Така беше приет чл. 1 от Конституцията, неспиращото до днес нарушаване на който нито един от тези „велики“ депутати не се е сетил поне да разкритикува. Така са приели и чл. 12, ал. (2), обричаща нас, безпартийните, само на безмълвие или на нечленоразделно блеене. Така ни даряват с често сменящи се правителства, за да не успяваме да им се „нарадваме“ и постоянно да искаме да се връщат на сцената: ту като редовни, ту като служебни.

Така служителите често трябва да сменят уменията си и, за да не грешат, изключват от приложимия си потенциал качеството самоактивност. Докато служебните министри се ориентират в състоянието на работите, мандатът им изтича. Но докато изтече, нищо не им пречи да предприемат едни или други интересни за тях размествания или смени на служители.

Служебните правителства у нас допринасят прекъсванията на функционирането на управлението почти да се удвояват. Вместо всички тези дандании, една относително самостоятелна електорална власт би могла да обезпечава почти ненарушавана приемственост в управлението. Чрез нея избирателите може да самоопределят – самоструктурират и саморегулират – ролята си в изборния процес и да са необходими и достатъчни противовеси на управляващите.

* * *

Време е за самостоятелно самоизграждане на политиката като система на човешките взаимоотношения с обществено-историческата необходимост. За да се изгради политиката като истински човечна система, ние, хората, трябва да се съобразяваме с нейната фундаментална и универсална роля в социално-всеобхватното развитие на единството на необходимостта и свободата. Улрих Бек основателно пише за отварянето, разширяването, преосмислянето и прекомпозирането на политическия „хоризонт на простата модернизация“ като за доближаване „до изнамирането на политическото.“ Безспорна е неговата мисъл за „изнамирането на политическото като фундаментално универсално условие на човешкото съществуване.“

При липса на такова разбиране овластените чиновници у нас следят посоката на вятъра и предпочитат послушанието или „нищоправенето“. Институциите са зависими от партиите и коалициите им. Споровете сред тях, в които „трябва да е великото единство“, достигат само до ниво да ни разделят.

Размиват се и малкото провъзгласени гаранции за справедливост. Разпадането на социалните класи е съпроводено с прекрояване на социалните неравенства. Според У. Бек, „с рефлексивната модернизация общественото устройство преминава в безформеното и в непонятното. Във и чрез модернизацията на индустриалната модерност зад фасадата на социалните редове и компетентностите се разстила джунглата...“ (Откриване на истинската политика, стр. 81). Джунглата се разстила не само поради неукротимо модерно индустриално ускоряване, а и заради политическо изоставане. За дейността в сферата на властта и управлението често не се избират хора, способни да решават. Много от избираните не могат и да убеждават: чрез разясняване; с личен пример; чрез въвличане на гражданите в дискусии за приеманите решения и тяхната приложимост. За да прилагат в единство и убедително начините на убеждаване, ръководителите сами трябва да са  ръководени от урока на Цицерон, според който природата е дарила хората с чувство за доблест и желание за защита на общото благо, побеждаващи прелестта на наслаждението. Тези „побеждаващи прелестта на наслаждението“ чувство и желание не се доказват в множество партийни „мероприятия“.

Преди 1990 година партийци налагаха на ръководни длъжности техни парвенюта по правилото: „каквито и магарии да правиш, щом искаме, ще те издигаме“. Негласно правило на сегашните партийци е: „Каквито и предложения за промени в държавното устройство да подкрепяш, български народе, ние, чрез Конституционния съд, щом като искаме, ще ги отхвърлим.“

Излишни и необходими политически процеси в рисковото общество

Ако и разглеждани заедно са спорни, то поотделно прилагани всички политически принципи – пряка демокрация, принцип на мнозинството, номиниране и избиране само отдолу-нагоре и др. – са едностранчиви. При прилагането на процедури за взимане на решения все повече се изисква конкретен подход. Необходима е все по-точна диференциация на нивата на приемане на политически решения. Рисковото общество по силата на небходимостта става нетърпимо към политически безразличните. Гласуването според партийно-групова принадлежност и партийно-политическа воля все повече става признак на морално-политическа безотговорност. Такава безотговорност е и прехвърлянето на отговорността за приемане на решения за строителство на атомни електроцентрали на националния електорат.

Необходима е демократизация на чуваемата критика и конкретизация на отговорността. Хората трябва сами да поемат отговорност за отстояване на правата си. За да ни отклоняват от поемане на такава отговорност, партийците ще продължават с измислиците за какви ли не допитвания до избирателите по проблеми, които овластените са задължени да разрешават. Така удрят с куршум по две лисици: демонстрират критична плуралистичност и превръщат обществото в арена на разделящи го спорове и неспособно за съпротива срещу партийните хайванлъци.

Димо Стойков

Политика в рисковото общество

С реда трябва да се съобразяваш – риска трябва да го предотвратяваш. Всеки трябва да предотвратява зависещ от него риск, подлагащ другите на опасност. Това е изискване на политиката като отношение към обществената необходимост. То се отнася до всеки и всеки има право да проблематизира реализуемостта на собствената си роля в осигуряването на реда, минимизиращ риска за обществото. Затова всеки, който има какво да казва, трябва да бъде слушан. Редът и рискът не са еднозначно свързани. Понякога предотвратяването на риска може да изисква и нарушаване на съществуващия ред. Но между тях често съществува и обратна пропорционалност.

Ускоряването на обществения процес води до бързи промени в съотношенията на реда и риска. Съобразяването с тези промени изисква конкретен подход към конкретните ситуации. А за да бъдат те многостранно отчитани, всеки мислещ за обществото трябва да има по всяко време право на чуваемост. Това може да се постига с политическа самоорганизация.

Калоян Добрев

Ценностни системи – чуваемост

Прилика между XIX, XX и XXI векове е, че една важна тяхна прилика се превръща във все по-голяма разлика. Зависимостта на отделния човек от процеса на индивидуализацията все повече се превръща в зависимост на обществото от нивото на индивидуализацията. Тотализиращата се юридизация на трудовите отношения натоварва много институции с все повече задължения. Но нашите институции се стараят да ограничават задълженията си до нивото на изискванията на XIX век. А ние, индивидите, колкото сме на ниво да взимаме неизбежните решения в работата си, толкова умеем и да отстояваме правата си.

Да се оплакваш от институциите не е равносилно на: да изискваш от институциите. Нашата взискателност към институциите остава на нивото си от 80-те години на XX век. Но тези, които тогава крадяха от държавата, сега имат възможност да крадат, освен от европейските пари, само от нас, от простолюдието. И нашата чувствителност към кражбите стана по-различна. Гласността за тях стана публична ценност, а ние я възприемаме само като безпомощност. Разлики има. Само чуваемостта за нашите мнения е приблизително същата. Публичната чуваемост за тях по-скоро се влошава.

Йордан Киров

Впечатляваща поносимост към разложителните процеси

Политическият речник остарява, но вече ред поколения с това се примиряват. „Демокрацията“ остарява, защото не е истинска. Политолози дискутират проблеми, пораждани от „криза на западната партийна демокрация“, а думата „партийна“ им е мила. „Правовата държава“ е за всички, но ако защитаваш нейните права, може да останат незащитени твоите. Защото партиите са неспособни на едновременната им защита. Защото се задоволяваме с „политиката“ на партиите, а не отстояваме правото на политика на обществото. Устойчиво градивна може да е само политиката на обществото. Коренът на ширещата се нищета на политическата мисъл е в нейното партийно изобретяване. Истинската политика нито се изобретява, нито се самосътворява. Пиша това при голямото си уважение към Улрих Бек, който говори в книгите си за такива неща. Политиката изисква знание за това, което изисква обществената необходимост. Обществената необходимост изисква не само благосъстояние за всеки, а и знание на всеки за нея. Но това, че не всеки от нас и ние недостатъчно осъзнаваме това, е още половин беда. Голямата ни беда е, че тези, на които досега поверяваме съдбата си, не искат да осъзнаят това или, ако го осъзнават, са заинтересовани да не го разберем и ние. Повелята на времето е колкото преоткриване на политиката, толкова и признаване на дело правото на политическо съзнание за всеки. Необходима е непримиримост към разложителния политически застой.

Григор Вълчанов

Съпротива на разпадналото се „ляво-дясно“

„Дясно-ляво“ или „ляво-дясно“ надценява разделеността за сметка на взаимозависимостта. По това политическото „дясно-ляво“ се различава от природното „дясно-ляво“. Говори се за саморефлексия и самокритика на модерността, а се забравя, пренебрегва, отхвърля самокритиката на човека. Приютихме се под крилото на НАТО без самокритика за 99-процентовата си подкрепа за диктатурата на Комунистическата партия. Разбира се, младото поколение не е виновно за нашето безгръбначие, но ние го поставихме в положение на безтегловност. За какво да се хване, като градихме еднопартийността, рушихме я, хвърлхиме се в лапите на многопартийността. Сега как да повярва на непартийността? Знам, че едни ще казват „не съм подкрепял едното“, други – „не съм подкрепял другото“. Не си „подкрепял“, но заради твоята пасивност тотално властваше едното и сега вилнее другото.

Разностранна публичност – никакви алтернативи, прозиращи в нея! Проблемите на самопромяната не интересуват нито масмедиите, нито що-годе масовите партии. На хоризонта преобладават контрапромени. Самопроизведена „безвъпросност“!

П. Тодоров

Прилики и разлики с XX век

Ако така продължаваме, докъде може да стигнем? Тръгнахме от оспорвано обединение и световна субординация около останалата единствена суперсила. Една общност от държави се отдаде на специализация по износ на „партийна демокрация“. Дариха ни с критерии за еднозначна ценностна ескалация. С „безгранична гласност и прозрачност“ загубихме представата си за ставащото край нас. Политическата ни система е затънала в калта на XX век и не може да помръдне напред.

Много заговориха за заедност и разделението се засилва. Шири се грижа за плурализма и се утвърждава каста на говорещите. Несигурността става все по-голяма. Вместо стабилност, партийно интерпретирана, взаимозависимостта ражда несигурност. Единство се постига, доколкото се открива „общия ни враг“. Без „враг“ заедността се крепи на размяната.

Където има трима, двама се сплотяват срещу третия. Много анализират глобалния икономически синтез и поощряват пещерния анархизъм и антиглобализъм. Двуличието продължава да процъфтява. Преобладаващо сбогуването с реда ни „разхубавява“. Хаосът от десетилетия ни забавлява. С „надежди за единство“ кръвопролития се оправдават. Като не мога друго да предложа, споделям загубата на илюзиите си.

Константин Стоянов