Призив към новоизбрания президент на република България Румен Радев

Уважаеми господин Радев!

Тъй като вече не едно десетилетие обикновените избиратели в република България фактически сме лишени от право чуваемо да изразяваме мнението си за обществените процеси у нас, налага се да се обърнем към Вас. Въпреки нестихващите словоизлияния за народа-„суверен“, нито един от вашите предшественици не защити суверенните права на нашия народ, които дълго време се нарушават. Българският народ е лишен от суверенно право да определя и променя държавното устройство на република България. Последен пример за това е решението на Конституционния съд по одобреното от Народното събрание предложение на национален референдум да се гласува за намаляване на броя на народните представители от 240 на 120.

Ние сме против намаляването на броя на народните представители и в Обръщение към Министерския съвет от 29 август 2013 година, копие от което тогава изпратихме и на президента на Републиката, заедно с още 28 български граждани сме обяснили защо. Обръщаме се към Вас по повод обявяването в Решение на Конституционния съд № 9/2016 г. за противоконституционно Решението за произвеждане на национален референдум, прието от 43-то Народно събрание на 12 май 2016 г. в частта по точка 2: „Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?“. Конституционният съд заключава, че предложението „предмет на референдума по т. 2 на Решението“ на Народното събрание „поставя въпрос, чието решаване е от компетентността на ВНС, съгласно чл. 158, т. 3 от Конституцията. Следователно, Решението в тази си част е противоконституционно.“

Господин Радев, едва ли има български гражданин, завършил какъвто и да е профил на Българското училище и прочел Конституцията на Република България, за който да не е ясно, че това заключение на Конституционния съд е противоконституционно. Хегел е казал, че всяка наука е приложна логика. Не знаем дали голямата част български юристи искат да опровергават Хегел, или искат да докажат, че българското право не е наука. Но на такъв фон, ние, търпящите това положение, като народ стоим съвсем неприлично.

Заключението и решението на Конституционния съд противоречат изцяло на чл. 1 на Конституцията на Република България. Изводът на Конституционния съд би могъл да има основание само ако в чл. 1. ал. (2) от конституцията имаше твърдение, че цялата държавна власт се осъществява от народа или непосредствено, или чрез органите, предвидени в Конституцията. Но изключваща дизюнкция (алтернатива) в тази алинея няма. Ако се приеме решението на Конституционния съд, конюнкциите на чл. 158, т. 3 както с чл. 1, ал. (2), така и с чл. 1, ал. (3) ще бъдат неистинни. А само една неистинна конюнкция на които и да са две твърдения от конституционния текст прави Конституцията противоречива и негодна за основа на българското законодателство. Каквито и функтори от логиката на сложните съждения да прилагаме, тълкуванията на Конституционния съд относно правата на суверена за промени в държавното устройство се оказват в противоречие с чл. 1 на Конституцията.

Логическата и изобщо теоретическа несъстоятелност на установената от Конституционния съд „противоконституционност“ по т. 2 от решението на 43-то Народно събрание за произвеждане на национален референдум относно броя на народните представители е вън от всяко съмнение. А дали Конституционният съд не се ръководи от „благородни“ мотиви да защитава „демокрацията“ от „тиранията на мнозинството“?!

* * *

На думи Конституционният съд признава, че „народът осъществява пряко и представително произтичащата от него държавна власт“ и че „конституционният законодател установява като равнопоставени основните способи, чрез които суверенът властва“. В действителност, народът-суверен се лишава от суверенно право да участва в гласуване по най-важните проблеми на държавната власт и управление.

Разграничаването „на учредителна и учредена власт, намерило израз в Глава девета от Конституцията“, касае взаимоотношенията и съотношението на овластеност на ВНС и Народното събрание, но с нищо не предопределя безправие на суверена по въпросите от компетентност на Великото народно събрание. На думи Конституционният съд правилно иска установяване на взаимодействие на народния суверенитет, разделението на властите и правовата държава, а в действителност разглежда народния суверенитет като звено в системата на разделението на властите, което е тъждествено на лишаване на суверена от суверенни права.

На думи Конституционният съд казва, че народът „винаги запазва върховната власт за себе си и се включва пряко в нейната реализация, в съответствие с правилата установени от самия него в Конституцията“.  В действителност, „учредителната власт е възложена на специално избирана институция, натоварена изключително с упражняването на оригинерната учредителна власт – Велико народно събрание (ВНС), докато производната учредителна власт е възложена на Народното събрание“. На думи Конституционният съд признава, че ВНС е институция, но фактически и дума не обелва защо за тази държавна институция да не е валидна разпоредбата на чл. 1, ал. (3) от Конституцията. Конституционният съд казва, че „властта на суверена се осъществява от ВНС, но ВНС получава мандат да извърши конституционни промени от суверена с акта на избора“. От чии пръсти в деня на избора лишеният от суверенно право да извършва конституционни промени суверен ще изсмуче това суверенно право, за да го делегира на „Великото“ събрание, та да може то да се нарече „народно“, остава неясно.

Конституционните съдии твърдят: „Конституцията изрично предвижда изборите като единствена форма на пряко включване на суверена в механизмите на осъществяване на оригинерната учредителна власт“. Обаче в коя глава и кой член на конституцията е това „изрично“ предвиждане – за това конституционните съдии не обелват и дума. Не биха могли да посочат, защото такава норма, такова твърдение в Конституцията няма.

* * *

Това, че Конституцията не е предвидила други форми на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт, не е тъждествено на забрана на други форми на пряко включване. Пишат конституционните съдии за правова държава, но забравят, че незабраненото от закона и не вредящо на другия е разрешено. Пита се, на кого ще навредят другите форми на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт. На мераците за депутатско величие? На опитите да се пречи на по-голямо включване на суверена? Защо Конституционният съд смята за конституционно допустима една-единствена форма на безгласно гласоподаване? Депутатът в 43-то Народно събрание М. Андреев в интервю, предавано по телевизия Евроком, казва, че ¾ от членовете на Конституционния съд са комунисти. Не знаем дали конституционните съдии от четвъртата четвърт на днешния състав са фашисти или някакви други тоталитаристи, но е сигурно, че в Конституционния съд няма нито един член, мислещ в духа на демокрацията. Да свеждаш политическите права на народа – мнозинството от българските избиратели – до право на ръчна манипулация с бюлетина – какво по-недемократично от това? Конституционният съд обвързва това безправие с правомощието на Народното събрание, съгласно чл. 84, т. 5 от Конституцията – „Народното събрание приема решение за национален референдум“; разпоредбите на чл. 10 – „Изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване“; чл. 42, ал. (2) – „Организацията и редът за произвеждане на избори и референдуми се определят със закон“; както и разпоредбите в глава девета на Конституцията. Те формирали „единен комплекс от норми“, пораждащи „правни последици във взаимовръзка една с друга“. От тяхното действие следвало, че „Народното събрание може да взема решение за произвеждане на национален референдум единствено по въпроси от своята компетентност, включително и за промяна на Конституцията“. Република „с парламентарно управление“ (чл. 1, ал. (1) от Конституцията) – парламентът без право да взема решение за произвеждане на референдум, иницииран и предложен в съответствие с всички изисквания на Конституцията!

* * *

Нелогичен е изводът за поражданите правни последици от единния комплекс от норми. От това, че Народното събрание приема решение за произвеждане на национален референдум, по никаква логика не следва, че то има право или задължение да принизи правата на суверена до собствените си права. То веднъж вече го е направило с недокръстения закон – ЗПУГДВМС. Опитът му за реванш с одобрените през 2016 г. предложения за гласуване на референдум среща отпор.

Кой властва в България през тези десетилетия, когато суверенът е обезправен, а представляващото го Народно събрание – наполовина? Олигархията и партокрацията. Партокрацията пази за себе си разрешаването на проблемите за промени в държавното устройство и нейните отряди, заплашвани от помръкване на славата им, постоянно повдигат конституционни въпроси. Според тях, това съответства на техния ранг. За тях е валидно изказаното на 9 декември по БНТ мнение на вицепремиера госпожа Кунева за български партийни политици – не им е интересно нищо по-малко от Конституция.

Господин Радев, докога ще търпим тази мегаломания? Г-н Плевнелиев предложи на Народното събрание три въпроса, за да се гласуват отговорите им на референдум. Въпросът за въвеждането на мажоритарен елемент в гласуването и досега е сред най-вълнуващите партокрацията, партийните журналисти, партийните политолози, партийните прависти.

Партокрацията оспорва гласуваното на референдум предложение за мажоритарно гласуване. Но мълчи за получилото по-малко гласове предложение, съответстващо на въведеното от нея задължително гласуване. На референдума са гласували 3,5 милиона български граждани, представляващи около 50% от избирателите. По-малко от 62% от тях са подкрепили предложението за задължително гласуване. На какво основание одобреното от по-малко от 1/3 от избирателите задължително гласуване ще остава сред узаконените изборни норми, правила и процедури?

Господин Радев, мислим, че е достатъчно Вие да предложите на Народното събрание произвеждане на референдум само по един въпрос: „Съгласни ли сте на основание на чл. 1 от Конституцията да защитим суверенното си право да правим необходимите промени в нея?“ Вие по-добре ще прецените каква да е точната формулировка. Но, според нас, такъв най-важен въпрос има смисъл, за да се отървем от прикрито налагания диктат на дузиноглавия духовен тиранин.

Господин Радев! Ние Ви призоваваме само чуваемо да кажете истината. Като по-възрастни от Вас, си позволяваме да Ви дадем и препоръка. Поставяйки въпроса в Народното събрание, не се конфронтирайте с останалите институции. Гневът на много хора в тях ще е неописуем. Но не си струва да се жертвате за суверенните права на народа-суверен. Саможертвата Ви ще е безсмислена. Като народ ние сме доказали, че не ценим подарени ни свобода и суверенитет.

С най-добри пожелания за здраве и щастие през новата година и за успехи в много отговорната Ви работа.

8  български избиратели от гр. Бургас

Права и политически диктат

Ако само хвалим едно и принизяваме друго, няма да постигнем значителен успех. Обществото е стигнало на пътя на членоразделното отражение, обобщавайки в процеса на сравненията.

Въпреки заклинанията, НРБ и Република България имат много общи черти. Но има и безспорни различия.

Днешната ни държава не може да обезпечи правото на труд на много хора. Търсейки ни компенсация, се заеха да ни осигуряват задължително гласуване. В държава, в която политическите права на мнозинството избиратели са почти нищожни, задължителното гласуване е по-нататъшно ограничаване на човешките права, чрез противопоставяне на правата на интересите. Това е пълно признание за политическото безсилие на република България. Народната република бе далеч от необходимостта на такова признание.

Ограничено до пускане на бюлетина в урната, правото на глас се реализира с намаляване на интереса към изборния процес. Без право на собствена артикулация на политическите интереси личната активност на мнозинството се минимизира.

Истинската демокрация е невъзможна без организации, интересуващи се от способностите на избирателя. Интересът на синдикалните организации в това отношение е ограничен. Интерес от други организации сега липсва. Изключение правят купувачите на гласове. Въпреки извращенията, свързани със системата на резервните кадри, в НРБ работата не бе толкова зле.

* * *

В политическата област монополът води до по-голямо неравноправие, отколкото в икономиката. В НРБ той обуславяше много отрицателни явления, особено връзкарството. Днес той прави мнозинството хора неми и безсилни пред институциите. Балансът личност – институция е влошен във вреда на хората. Няма равнопоставеност на партийците и безпартийните в използването на правата. Контролът срещу опасности от злоупотреба с правата остава формален.

Възможностите за задължаване и санкциониране на институция от страна на личността са още по-нищожни, отколкото в НРБ. От институция тогава можеше да се оплачеш в партия. Резултатът зависеше от съотношението на ролите на приелия оплакването и предизвикалия го. Сега можеш да се оплачеш само в съда, без да знаеш кога на коя партия служи или е безпартиен.

И тогава, и сега партийните органи се намесват с указания в работата на институциите, без да носят отговорност за грешките и провалите. Сега обикновеният човек може да опонира на една или друга институция само в Интернет. Обоснованата критика на отечественофронтовски събрания тогава бе по-ефикасна. И тогава, и сега: санкционирано политическо неравенство в правата на отделните личности – привилегии в осигуряването на възможности за социално-политическо развитие и реализация на способностите на едни и пренебрежение към други. И тогава, и сега икономическият диктат се допълва с политически.

В НРБ партийни органи взимаха решения по всякакви въпроси. Даваха директиви и указания на всички изпълнители и ръководители. Искаше се съгласуване и уточняване на решаването на текущите и оперативни задачи – според важността им – с партийните секретари, бюра или комитети. Те свикваха оперативки за определяне на технологии и срокове или направо предписваха как да се излиза от конкретни производствени ситуации.

Плурализмът на мненията и подходите към решаването на проблемите в обществото не бе постигнат. Партийни органи се нагърбваха с арбитърски и съдийски функции. Нямаше правна регулация относно претенциите и изискванията на обществото към партията и нейните органи. Противоправни последствия от указания на партийни дейци не водеха до търсене на отговорност пред съдебни органи. Така у българите се усилваха чувства на неувереност, безпомощност, малоценност. Зейна пропаст между партапарата и мнозинството.

Политическа криза и прагматизъм

Много са признаците на кризата. Многостранна неадекватност на ситуацията. Умножаване на пробойните в социалния механизъм – тлеещо самолюбие на партийни лидери; тщеславие и високомерие на държавни дейци. Самозвани „елити“, кретащи след конюнктурата. Самозабрава по всички нива на властта – опиянение от популярността. Недоверие към демокрацията – маски от словоизлияния за нея. „Демокрация“ – алиби на корупция!

Партийно ангажиране на фирми – политизация на икономиката! Узаконено лобиране – икономизация на политиката. Прагматизъм до идиотизъм!

Растеж на неравенствата – имитация на борба за ограничаването им. Периодично създаване на кумири – „спасители от приближаващ национален и планетарен колапс“. Формалната демокрация процъфтява, разпространявайки се и с бомбардировачи. НПО и фондации дирижират публични нагласи, за да сме съгласни. Само министър-председателят напомня, че с война мир не се постига.

„Десницата“ и „левиците“ сеят омраза сред избирателите. Много партийни образования – безпрецедентна безидейност! Идеен радикализъм – нищо приложимо. „Десните“ са си вече достатъчно стари. Няма изгледи и „новите леви“ скоро да направят нещо национално значимо. Вечен български въпрос: „Кой на кого акъл да даде?“

Григор Вълчанов