Гражданственост или шаблонност

Ценностите се използват както за развитие, така и за манипулиране на обществената психика. Напоследък второто е особено характерно за отношението към държавните институции.

Колкото повече Конституционният съд решава персонални въпроси, толкова повече намалява многообразието на демократичния процес. Колкото по-големи права се дават на журналистите, толкова повече някои от тях потъпкват правото за изразяване на мнение на гражданите. Колкото повече се рекламира идеята за гражданско общество, толкова по-трудно става изразяването на гражданското мнение чрез медиите.

За свобода ни липсва действителност на правата. Липсва ни правото на чуваемо изразяване на мнение относно развитието на обществената ни система.

Доколкото съществува плурализъм, той е в пределите на съвкупния партиен персонал. При всичките крамоли сред този персонал, той все повече се разкрива като антагонист на мнозинството граждани. Идеи за начина на разрешаване на това характеризиращо се с все по-голям антагонизъм противоречие липсват.

С развитието на протестите през втората половина на 2013-а година се стесняваше диапазонът на техните лозунги. От призивите за търсене на отговорност от ръководителите на парламентарните партии акцентът постепенно се измести към личността на министър-председателя и работата се сведе до един безсмислен въпрос: „Кой предложи...?“ Като че ли в България е трудно да се намери някакъв полуидиот, който да може да предложи всякакъв идиот! За съжаление, този безсмислен въпрос, туширащ дебата за грешките в кадровата политика на партиите от парламентарното мнозинство, бе най-продължително експлоатиран от папагалите журналисти и политолози. Няколкото смислени въпроси по случая, които от екрана на БНТ постави председателят на ДСБ Радан Кънев, не бяха подети нито от едните, нито от другите. Папагалите си остават папагали.

От екраните важните въпроси все по-малко се поставят. Граждански и социални, политически и икономически права се анулират. Оставайки като думи, те практически се нарушават.

Гражданското действие не създава истински заплахи за тиранията на партокрацията. „Особено важен е сблъсъкът с едно от средствата на социалната манипулация – незнанието. Поради този сблъсък гражданският дебат не може да постигне съществен напредък...“ (Духомир Минев, Тошко Кръстев: „Обществата на социалната манипулация“, сп. „Философски алтернативи“, 2013, бр. 5, стр. 18). Дебатира се на основата на архаични възгледи по проблемите на отношенията държавна и частна собственост, дясно и ляво, малко и много държавност, големи и малки неравенства и т. п. Липсва истински обществен дебат за причината на упадъка на демокрацията, морала и социалното знание.

Незнанието обуславя липсата на ефикасни форми на колективно гражданско действие. „Затова колективното действие обикновено използва стари, изпитани, а всъщност архаични и неефективни форми...“ (пак там). Това българската 2013-а година потвърждава с пълна сила. Продължителните протести се оказаха колкото идейно безпомощни, толкова и неефективни. Неефективността на „гражданските протести предлага доста удобства за онези, към които са отправени протестите...“ (пак там, стр. 19). Протестиращите скандират едни и същи думи, изразяващи загубили връзка с действителността понятия. Дипломирани и барикадирани политолози денонощно ги изразяват по електронните медии като папагали. За да поддържат вниманието към тях, журналисти от националните медии услужливо „грешат“ като наричат „искания за промяна на статуквото“ изказвания, в които не става дума за никаква съществена промяна, а само за разместване на службогонците.

Единият от цитираните тук автори, професор Д. Минев, вече години наред изяснява идейния дефицит в тая ситуация. Тъй „като основната бариера пред ефективното колективно действие на гражданите е манипулацията и в частност незнанието, то основната защита би трябвало да се състои в създаването на адекватно знание – двигател на гражданското действие...“ (пак там). Безалтернативността на ситуацията стопява активността и политическата иновативност у гражданите. Безсмислието на повторението на едно и също политическо безхаберие става все по-очевидно. „Все повече хора отказват да участват в играта, наречена с красивото име „демокрация“. Хората не просто се оттеглят от участие в политическия живот, но и губят всякакъв интерес към него...“ (пак там). Стига се до най-лесното: „политиката не ме интересува“. Всичко това е заложено в сегашната ни конституция. Но и малките възможности за участие, които тя предоставя, са обезсилени със закони, приети от предпоследните две обикновени народни събрания.

Ще се примиряваме ли още с такива народни събрания?

Недоволство и страх от чуваемост

Пространството на несъгласието се свежда до виртуалния свят, улицата и окупираната аудитория. Места за резултатни дискусии няма. Политическите опоненти се задоволяват с наличния сеирджилък. Протестите закърняват поради идейна беднотия. Психическото насилие над избирателите – медийно, управленско, улично – се ожесточава.

Отново забръмчаха с искания за Велико народно събрание. За да не може българският народ да изкаже мнението си по фундаменталните въпроси за направлението на нашето обществено развитие. Надяват се самото наименование „Велико народно събрание“ да го респектира и принуди да замълчи. Предварително обричат България на опашкарство с утехата, че върви по евроатлантически път. За да могат за всичко да се позовават на евроатлантическите партньори и да си я карат по своему. Защото сами не си вярват, че са „политически елит“, за какъвто се представят. Защото знаят, че личностите извън този „елит“ могат да правят по-разумни предложения от тях. Затова се надяват изборите за ВНС да изолират недостатъчно партийно мислещите от действителното обсъждане на идеите за конституционни промени. Защото знаят, че партийците от противоположния лагер им са много по-близки от непартийно мислещите. Защото знаят, че участието на безпартийни в дискусиите поставя под съмнение „елитността“ на партокрацията.

Разумно протестиращите не могат да искат друго освен истинско всенародно обсъждане и референдум за конституционните промени. Но ако имаме „яртък пари“ и биволско търпение, може да се съгласим и на излишното ново ВНС. А дори и в такъв случай много преди него трябва да бъде стъпката: обсъждане на правилата, които трябва да се утвърдят за осигуряване всенародно право за участие с мнения и предложения за конституционни изменения. И изобщо по фундаменталния въпрос на нашето съвремие – как да осъществяваме завета на популярния президент на САЩ: „Всеки да бъде чут!“

Предлагащите свикване на ВНС далеч не са единни по въпроса какво то трябва да промени или да прави изобщо. Диапазонът на становищата е от А до Я. Едни смятат, че то трябва да изработи изцяло нова конституция. Други предлагат то да приеме само решение за самопремахването си като институция. За първия вариант президентът Плевнелиев допуска вероятността то да продължи до 10 години. За безсмислието на втория вече писахме. То е валидно и за първия, както и за всякакви междинни варианти.

Прозрачност и последователност

Вече цяла година ОК-ът отстоява идеята за необходимостта от преодоляване на изолацията на нашия народ от политическия процес в България. Започналите през февруари протести бяха искра-надежда, че затъналата в дълбок коловоз обществена система ще потегли напред и нагоре. Опорна точка за упражняващите натиска не се намери. Не беше открита башчивията като възел на единството на задната част, предницата и теглителната сила в системата. От дълбок коловоз не се излиза, когато натискът е разнопосочен.

Направлението на действията зависи от инициаторите на дейността. Целенасоченост не им достигна. Не се разбра доколко инициативността е основана на самостоятелност. А в системата на днешната ни държава господарите не всякога са едни, единни, единствени.

Блогърът, граждански журналист, Иво Божков счита, че голямата ни кауза е прозрачността. Но прозрачността не се свежда до откриване на очевидни истини като тази „Кой предложи Пеевски?“. Не и изобщо само в информираността, кой какво казал и къде го казал.

Иво Божков разглежда като реална възможността за прозрачност на харченето на парите. Достатъчна ли ще е тя за яснота по въпроса кой дърпа конците? Много хора са за нови избори, за избиране на хора досега „неучаствали в политиката“. Но как изведнъж хора, които са били вън от политиката, ще се окажат способни да противостоят на срасналите се с управлението властолюбци? Неинтересуващите се от политика не са за такава работа, а тези, които се интересуват, се оказват „част от цялата схема“ (Божков). Възможността за избиране на политически активни и честни ръководители и представители в органите на държавна власт предполага отнемане „монопола за реденето на листи от партийните централи“. Но случайността при съставянето на граждански листи на централните площади или в големите зали не дава възможност за отнемане на монопола от централите. Възможностите на хората се проверяват в работата. Конкуренцията на номинациите за кандидати за избиране в органите на властта трябва да започва от кварталите и махалите, от жилищните блокове и входове. Само преминалите такива многостепенни сита кандидати могат да издържат на конкуренцията на партийните листи. Но за такива номинации е необходима оптимална избирателска самоорганизация. Само с протести работите не се самооправят. Разбира се, организираността не трябва да се свежда до крепене на едно или друго лидерство.

Надежда или българска бездуховност

Научно-техническият прогрес не води автоматично до анализ на основанията на властовия механизъм. Партокрацията има монопол на приемането на решения и конструирането на морални цели, а търсещите знания са сведени до информационни работници.

Има признаци за криза на властта като механизъм за регулиране на информационната комплексност. Знанието се използва за пренасочване към едностранчива обществена ангажираност. Избирателите се изключват от процеса на приемането на всякакви решения, освен в гласуване на избори за органи на държавна власт.

От гледна точка на властовата рационалност по места и в центъра е необходимо включване на избирателско знание в този процес, но това не става. Необходимо е изместване на точката на неравновесие във властовото отношение в полза на гражданите. То може да изключи прилагането на „свиреп“  и безрезултатен натиск върху властовите субекти.

Най-важно е ограничаването на манипулацията с масовото неведение, която придобива все по-застрашаващи измерения. Но то не може да е успешно без равнопоставеност на участниците.

Настоящият изборен кодекс у нас таксува избирателите като външни на изборната система. А изборният процес е демократичен, ако е релационно единство. Негова фундаментална основа е отношението личност–общество. Но по логиката на нашата избирателна система безпартийните човешки индивиди не са личности.

Има ли изгледи за промяна?

2013 година е към края си и шансовете тя да донесе промяна се изчерпват.

* * *

В началото на 1913 година бе победата в битката за Одрин. Преди нейния край бе първата ни национална катастрофа. Да се надяваме ли, че ходът на 2013-а все още може да е обратен?

В началото на 2013 година бяха "Живите факли". Половингодишните непрекъснати протести не родиха никаква съществена нова идея. Нищо по-важно не намислиха и късно събудилите се студенти.

Не сме ли за истинско съжаление?

На помощ се притече блок на партии, заявяващи, че са реформаторски. Предложиха шест стъпки. Шест предложения за излизане от кризата. В тях – нито дума по най-важния въпрос! Управляващи или опозиционни, парламентарни или извънпарламентарни, българските политически партии, ръководителите на българските партии като правило заобикалят въпроса за необходимостта на преодоляването на изолацията на българския народ от политическия процес. Това ли не е аргумент, че всичките са „от един дол раци“?