Ще последвам примера на Н. Димов да припомня това, което сме говорили:
„Време е за безпартийна политическа система. Ние не може да съдим доколко тя ще е желана от други народи. За нашия народ тя е най-подходяща. Народът ни е доказвал това многократно.
Какво е необходимо за безпартийна политическа система? Необходима е политическа активност на избирателите. У нас тя не всякога се проявява, но това не означава, че не съществува. Дори и когато на повърхността не се наблюдава никаква активност, у нашите съграждани бушуват политически страсти. Често те са най-силни у тези от нас, които заявяват, че не се интересуват от политика.
Политическата ни страст е неделима от несекващото ни внимание към качеството на управлението. Българският интерес към управлението поддържа у българите постоянна и дълбока страст към политиката. Когато няма оправия, човек търси юздите на самоуправлението. Самоуправлението в многолюдните български семейства и фамилии по села и общини в предишните векове има своите традиции, предавани от поколение на поколение. Българското самоуправление има традиции и в кооперативното движение. Както общинското и кооперативното самоуправление, така и самоуправляващите се училищни настоятелства и читалища са се осъществявали в условия на постоянна взаимоотрицателност с бързо изменящата се българска държавна политика. Интересът на будните българи към политиката не е секвал през десетилетията. Не са малко и тези, които се стремят към професионализъм в политиката. Не ми е известна статистика за това колко хора официално и неофициално се занимават с политика у нас. Колко са тези, които искат да разберат занимаващите се с политика, също не е ясно, но е безспорно, че те са много повече.
Колкото да са и едните, и другите, разумно е всички ние като народ да се възползваме от тяхното „изобилие“. В това е нашият шанс. След като не може всички да станем народни представители, кметове или общински съветници, добре ще е политическата ни страст да се използва за пълноценно участие в процеса на избирането им. От тази по-скромна роля повечето от нас не биха се отказали. Какво може да ни попречи? Само въпросът, който винаги е на езика на мнозина от нас: къде го има това по света? Този въпрос е лишил България от авторство на много иновации. Този въпрос поставя пред нас най-трудната за решаване задача. Неведнъж и не два пъти сме изоставяли насред пътя започнатото и дори сме разрушавали онова, което за нас е било най-перспективно и понякога наша национална гордост, само и само за да правим това, което го има по Европа и в по-големия свят, за да бъдем „като другите“, да не изоставаме от политическата мода на деня, въпреки че тази мода може да е много пъти по-стара от столетниците ни. Страхът от това да не изостанем от другите, да не се окажем „не в крак“ с тяхната мода, е най-големият ни страх.
Сполучливият избор на тези, които трябва да ни управляват, може да бъде постигнат. Може да не е на първите избори, може даже да не е и на вторите, но постепенно ще се научим да го постигаме. В противен случай, продължавайки да се осланяме на партиите, и векове няма да ни стигнат, за да се отървем от ръководството на неуспелите и недоказалите се в другите области на живота и затова решили „в политиката да заместят или да скрият собственото си неплодородие“.
При безпартийни избори това не е възможно. Но сега човекът, който е загубил срама от неможенето си, не се срамува и от другите, защото зад гърба му е неговата партия. И затова е съвсем немислимо да се очаква, че ако бъде избран, ще се срамува от това по партизански да действа в интерес на партията си и когато нейният интерес е в разрез с интересите на обществото.“
Кирил Кирязов
