Система за реализация на партийно господство

Прокламирайки временния си характер народнодемократичната форма на преход към социализма възприе идеята за постоянно нарастваща рола на партията-ръководителка. Прокламираха се и тезиси за противовеси на тази тенденция, но те потъваха в небитието. Реална стъпка в това направление бе въвеждането на шолоховския начин на приемане на кандидатите за членове на партията. Но то бе безнадеждно закъсняло и нямаше време да се утвърди.

Едностранчивостта на партийното развитие се отрази на всички добри начинания. Народнодемократичната държава въведе задължително основно образование. Акцентува и на възпитаващата функция на обучението.. Но едностранчиво.

Думите на Г. Димитров, че трябва да направим за десетилетия направеното от други страни за столетия, се смятаха за реализуема хипотеза. Основното образование наистина стана общодостъпно и масово. Засили се стремежът към модернизация на производството. В реч на пленум в Бургас през 1975 година Т. Живков очерта път към модернизацията и реконструкцията на производството. Но въпреки „проясняването“ му в още много речи и доклади, пътят си остана неизвървян. Дефицитът на демокрация спъваше инициативността на кадрите.

Безпартийните редовно се информираха за изпълнението на стопанските задачи, за предстоящото да се прави в бъдеще. Имаха думата за различни предложения, с изключение на засягащи партийното управление. Истинската демокрация оставаше за партийците, но и вътрешно-партийната демокрация имаше кризисни етапи.

„Демокрацията“ и до днес е здраво свързана с конюнктурата. И Сталин през 1945 година говори за различни форми на демокрация, но започналата студена война му помогна по-лесно да забрави своите съвети за демократизиране почти до смъртния си одър.

Международната политическа ситуация се измени след XX конгрес на КПСС. През 60-те години започнаха и икономически реформи в много източноевропейски страни. Активизираха се връзките със страни-членки на НАТО.

Но след известното подобряване на взаимоотношенията с Югославия през втората половина на 50-те години, у нас започнахме критика на югославския „десен“ ревизионизъм и подобните нему. Нов тласък на тази критика бе даден по време на кризата в Чехословакия през 1968 година. Главното в тази критика бе защитата на ръководната роля на партията-„авангард“. Това не попречи тя да рухне след 20 години. Колко ли време ще е необходимо, за да рухне партийното господство изобщо?

Димо Стойков

Национални фондове и пропилени възможности

Защо хората не се учат от историята? Защото е по-лесно да се оправдават с нея. Така ние, почти век оправдавайки се с миналото си, пропиляхме по-голямата част от това, което имахме. Естествено е това време на преобладаващо пилеене да съвпада с времето на партийно господство в България. Нали е същностна черта и на най-героичната партия да се оправдава с незавидно наследство.

През последните десетилетия българските партии се оправдават и с наследена празна хазна. Няма ги желаните „национални суверенни фондове“. Някои ги наричат „нова форма на капитализма“, отнасяйки към нея и „дългосрочни инвестиции“. Нека ги наричат както си искат!

Важното е действително да са фондове на истинския суверен. Където ги има, управляват ги правителства. Вече се оказва, че на Земята са трилиони долари. Теоретици на икономиката очакват те да изиграят конструктивна роля в световното развитие след неотминалата криза. Надяват се огромните ресурси, управлявани от държави, да служат за планиране на дългосрочни инвестиции за десетилетия и да противостоят на бъдещи кризи. Предполагат, че оставяйки печалбата на втори план, управляващите тези фондове ще насочват социално-отговорно инвестиционната дейност. Смятат, че суверенните национални фондове ще се превърнат в локомотив на глобалното развитие към благосъстояние.

Взаимодействието и конкуренцията на компаниите на националните суверенни фондове и частните транснационални компании бе естественият път на развитие към постигане на по-високо ниво на производителните сили в източноевропейските страни с рухнали диктатури на комунистическите партии. Под ръководството на бързо нароилата се у нас партокрация, тази естествено очертала се възможност бе пропиляна от България. Защото нашата партокрация бяга от отговорност за икономическото развитие като дявол от тамян. Тази работа не е толкова лесна като пилеенето на държавните средства.

Пълното дистанциране от миналото послужи за общонационално оправдание. На някои и за лесно забогатяване. Не само в България. Така дадохме своя принос за засилване на имуществената поляризация в света. Но едва ли някой в България принадлежи към 222-та най-богати на планетата, притежаващи трилиондоларово богатство, равняващо се на общия годишен доход на 2,5 милиарда от по-бедните на Земята. Има още да наваксваме. И да обедняваме.

България за половин век

През първата четвърт на последния половин век хората още строяха заводи. Три бяха най-големите строежи на 60-те години. Кремиковци, Марица-изток и НХК-Бургас. Не ги строяха само партийци. Но някои казваха, че и най-лошият партиец е по-добър от най-добрия безпартиен. Избираха се за ръководители и безпартийни, но за разлика от партийните, те не бяха последна инстанция в ръководените от тях органи, организации, предприятия.

Предложенията за кандидати за избиране в органите на властта и управлението се правеха от партийците. Не е ли и сега така? Проформа и тогава имаше конкурси. Разликата е, че мнозинството от наследниците на тогавашните партийци сега са се разпределили в различни партии. Тогава, преди да гласуваме, ни питаха имаме ли и други предложения, макар че мнозинството от безпартийните, както сега, рядко подкрепяше предложение на безпартиен. Но сега изобщо не ни питат за нищо.

По-лошо тогава бе, че съмнението в правилната политика на партията можеше да ти струва работата. Нали всички работи бяха държавни! А твърдението ти за вреда от политиката на партията можеше да ти струва и свободата. Имаше деклариран морален кодекс, който се нарушаваше най-много от партийни велможи. Те изпадаха в ярост от критика на безпартийни спрямо партийни повели.

На редовно провежданите събрания питаха за мнението на безпартийните относно отделни недостатъци. Вземаха си бележка ръководителите и оправяха това-онова. Но само по частни въпроси.

Така, и преди, и сега, суверенът само потвърждаваше и потвърждава утвърденото от партийците. Тогава в края на всяко събрание по важни въпроси се приемаше телеграма до ЦК на БКП, в която се изразяваше безрезервна и ентусиазирана подкрепа на неговата политика. Гласовете не се брояха. Решаваше се с ръкопляскания.

Най-голямата разлика. Тогава казваха, че партийната народна демокрация е временно и ще настъпи безкласово и безпартийно общество с пълно социално равенство между хората. Сегашните партийци казват, че винаги трябва да е като сега. На прага на продължаващия преход избирахме между празни надежди и пълна безнадеждност.

Димо Стойков

Социална болест на НРБ през втората половина на века

Може би става дума за много заболявания. Тогава се предлагаха терапии, без да се уточняват диагнози. Заболяванията се омаловажаваха. Наричаха се болести на растежа. Депресията не се забелязваше. Диагнозата не се уточни и след смъртта на пациента. Много от симптомите продължиха да се проявяват и у наследницата, която обяви майка си за незаконна. Така и за днешните ни социални болести липсва диагностика.

И тогава бе масово заболяването, водещо ни до търсенето на вината вън от себе си. Началници лъжеха подчинените си, че се грижат за тях. Подчинени ги лъжеха, че работят. Злото се омаловажаваше. Приписваха го на ограничен контингент носители на отрицателни явления. Едни от тях били черногледи кариеристи. Други били под влияние на идеологическата диверсия на империализма. Поощряваше се сляпото подражание и подчинение. Така конформизмът процъфтяваше. На партийните конгреси се вихреше самохвалство. Прикриването на застоя със словоблудство се превърна в най-високооценявано качество. Работата остана на втори план. Затова Игнат Раденков, герой на социалистическия труд, веднага след 10 ноември 1989 година постави на първо място сред последиците от лидерството на Т. Живков това, че сме се отучили да работим.

Димо Стойков